Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Делауер (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compulsion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Джонатан Келерман

Заглавие: Импулсивно

Преводач: Герасим Й. Славов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-799-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1519

История

  1. — Добавяне

На Джина Сентрело

Първа глава

Кат обичаше да нарушава правилата.

Не говорѝ с непознати.

С няколко такива разговаря тази вечер. С няколко танцува. Ако движенията на тези смотаняци изобщо могат да се нарекат танц. Незабравимият спомен беше смазан пръст благодарение на смотаняка с червената риза.

Не смесвай питиетата.

Как тогава да обясни студения чай „Лонг Айлънд“, който всъщност представлява смес от всичко възможно и е най-доброто отрязване изобщо?

Тази вечер изпи цели три. Без да броим шотовете текила, малиновата бира и тревата, която й даде момчето с ретро риза като на Чарли от „Двама мъже и половина“. Да не говорим за… вече не помнеше. Както и да е.

Не карай пила.

Да, суперидея. Какво трябваше да направи, да даде на някого от смотаняците да откара мустанга й у дома ли?

Идеята беше Риана да изпие само две питиета и да бъде шофьор, за да могат Кат и Бети да купонясват. Само че Бети и Риана се хванаха с две изрусени момчета с ризи „Бриони“ менте. Двама братя, някакъв бизнес със сърфове в Редондо.

„Сигурно ще отидем някъде с Шон и Мат, хи-хи-хи. Ако нямаш нищо против, Кат.“ Какво трябваше да каже? Останете с мене, аз съм пълна смотанячка.

Ето как към три-четири сутринта се озова да излиза залитаща от „Запали ме“, търсейки колата си.

Господи, каква тъмница, нямат ли някаква лампа или нещо?…

Направи три крачки, токчето й се закачи в асфалта и тя се спъна, като едва не си изкълчи глезена.

Изправи се, опитвайки се да запази равновесие.

Спасиха я бързите рефлекси, направо юначка. Както и онези уроци по танци, на които беше принудена да ходи. Не че някога щеше да го признае на майка си, за да подхранва глупостите й от сорта „Аз нали ти казах“.

Майка й и нейните правила. Не се носи бяло след Деня на труда. Как ли пък не, точно в Лос Анджелис.

Кат направи още две крачки и една от тънките презрамки на ламената й блузка се изхлузи от рамото й. Не я оправи, защото й хареса полъхът на нощния въздух по голата й кожа.

Почувства се леко секси, отметна коса, след това си спомни, че я подстрига и не беше останало кой знае колко за отмятане.

Погледът й се замъгли — колко ли „Лонг Айлънд“-а беше метнала? Май четири.

Пое си дълбок пречистващ дъх и усети, че главата й се прояснява. След това пак се замъгли. И отново се проясни. Все едно се отваряха и затваряха щори. Шантава работа, може би тревата беше калпава… Къде беше тоя мустанг… Тръгна по-бързо, спъна се отново, но рефлексите й не бяха достатъчно бързи и трябваше да се хване за нещо — за някаква кола… не нейната, някаква раздрънкана малка хонда или нещо подобно… къде беше проклетият мустанг?

На паркинга имаше само няколко коли и би трябвало да го намери лесно. Тъмнината обаче скапваше всичко… Нещастниците, които държаха „Запали ме“, се стискаха да сложат няколко лампи, все едно не печелеха достатъчно от блъсканицата вътре, като фейс контролът и кадифените въжета бяха само за парлама.

Евтини копелета. Като всички мъже.

Освен Ройъл. Направо не е за вярване на майка й да й излезе късметът. Кой да подозира, че старото момиче още става?

Кат се изсмя с глас, като си го представи. Нейната майка и нещо да става.

Едва ли, Ройъл ходеше до тоалетната през десет минути. Това не означаваше ли проблеми с простатата?

Тя тръгна през тъмния паркинг. Небето беше толкова черно, че не можеше да види дори телената ограда на паркинга, нито складовете и постройките, попилени в този скапан квартал.

На сайта на клуба пишеше, че се намира в Брентуд. По-скоро в косматата, воняща подмишница на Западен Лос Анджелис… А, ето го тъпия мустанг.

Тя забърза към колата, токчетата й тракаха по грапавия асфалт. Всяко тропване отекваше със спомена как майка й я водеше на танци, когато беше на седем години.

Когато стигна до колата, се разрови в чантата за ключовете. Намери ги и ги изпусна. Чу как издрънчаха, но беше прекалено тъмно, за да види къде. Наведе се твърде рязко, залитна, подпря се с една ръка и заопипва с другата. Нямаше ги.

Клекнала, усети някаква химическа миризма — бензин, все едно си зареждал колата и колкото и да си миеш ръцете след това, не можеш да се отървеш от миризмата.

Теч на гориво? Само това й липсваше.

Едва на десет хиляди километра, колата й създаваше само проблеми. Първо й се струваше готина, но след това реши, че не е чак толкова, и спря да плаща вноските. Хайде обратно в лизинговата къща. За пореден път.

„Платихме ти първоначалната вноска, Катрина. Трябваше само на петнайсето число всеки месец…“

Къде са проклетите ключове?! Одра кокалчетата си о земята. Един нокът от маникюра й се откърти и й се дорева.

Ето ги!

Пребори се да стане, натисна дистанционното, тръшна се на шофьорското място и запали двигателя. Колата се разтресе, дръпна напред и ето — давай, юначке! — тя се носи в тъмната нощ… а, да, пусни фаровете.

Бавно, с пиянска съсредоточеност тя се престрои, изпусна отбивката, даде назад и влезе. Зави на юг по „Коринт авеню“ и се отправи към „Пико“. Булевардът беше абсолютно празен и тя сви по него. Не успя да вземе завоя, оказа се в насрещното, колата поднесе, тя я овладя и накрая успя да се прибере в платното си.

На „Сепулведа“ се натъкна на червен светофар.

На кръстовището нямаше коли. Нямаше и ченгета.

Тя мина.

Пътуваше на север и се чувстваше свободна, сякаш целият град — целият свят! — беше неин.

Все едно някой беше пуснал атомна бомба и тя беше последният оцелял.

Щеше да е страхотно, можеше да кара до Бевърли Хилс, да мине един милион пъти на червено, да влезе в магазина на „Тифани“ на „Родео драйв“ и да награби всичко, което й хареса.

Планета без хора. Тя се разсмя.

Прекоси „Санта Моника“ и „Уилшър“ и продължи по „Сепулведа“ чак докато стигна до прохода към долината Сан Фернандо. От лявата й страна остана шосе 405 с разпилени по него светлини от колите. От другата страна се издигаха хълмове, преливащи в безлунно небе.

Къщите за безброй милиони долари по хълмовете не светеха, пълни със спящи богати хора. Същите идиоти, с които трябваше да се занимава в „Ла Фам“.

Жени като майка й, които се преструваха, че не се сбръчкват или не надебеляват като свини.

Мислите за работата напрегнаха Кат и тя си пое дълбоко дъх. Това я накара да се оригне силно, тя се разсмя и подкара по-бързо.

С това темпо щеше да прекоси хълма и да се прибере за нула време.

Малката й тъпа дупка във Ван Нуис, но тя разправяше на всички, че е в Шърман Оукс, защото беше на границата, а и на кого ли му пукаше?

Внезапно очите й почнаха да се затварят и тя трябваше да положи усилие, за да се разсъни. Рязко настъпване на газта и колата се втурна напред.

Опъни платната, бейби!

Миг по-късно мустангът се задави, моторът нададе вой и загасна.

Тя успя да извие вдясно и да спре край пътя. Изчака малко и опита отново.

Нищо, само виещ звук.

Още два опита, след това още пет.

По дяволите!

Отне й известно време да намери бутона за лампичката и щом в колата светна, главата я заболя, а пред очите й се разтанцуваха малки жълти светлинки. Когато се разсеяха, погледна индикатора на резервоара.

Празен.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Как можа да се случи, сигурна беше, че…

Гласът на майка й се обади в главата й. Тя запуши уши и се опита да мисли.

Къде е най-близката бензиностанция… на километри оттук няма нито една.

Удари по таблото с такава сила, че ръцете я заболяха. Разрева се, облегна се назад, спря да плаче.

Даде си сметка, че светлината в купето я осветява на показ, и я изгаси.

Сега какво?

Да се обади на „Пътна помощ“! Как не се сети по-рано?

Отне й цяла вечност да намери телефона в чантата си. Още по-дълго рови за клиентелата карта на „Пътна помощ“.

Набирането на безплатния номер се оказа трудна работа, защото дори на светлината на телефона цифрите бяха дребни, а ръцете й трепереха.

Когато операторът отговори, тя издиктува членския си номер. Трябваше да го направи два пъти, защото погледът й беше замъглен и не виждаше кое е 3 и кое е 8.

Операторът я остави на изчакване, след което се включи и каза, че картата й е изтекла.

— Не е възможно — каза Кат.

— Съжалявам, госпожо, но от осемнайсет месеца сте неактивна.

— Мамка му, това е невъзможно…

— Госпожо, съжалявам, но…

— Да бе, сигурно съжалявате…

— Госпожо, няма нужда да…

— Да бе, да — Кат затвори телефона.

Сега какво?

Мислѝ, мислѝ, мислѝ. Добре, план Б — обажда се на Бети, а ако я прекъсва по средата на нещо, толкова по-зле.

На петото позвъняване се включи гласовата поща на Бети.

Кат затвори. Телефонът й изгасна.

Натискането на бутона за включване не даде резултат.

Това събуди неясния спомен за нещо, което беше пропуснала.

Да го зареди, преди да излезе тази вечер — как, по дяволите, беше забравила?

Вече цялото й тяло се тресеше, усещаше стягане в гърдите и се потеше.

Два пъти провери дали колата е заключена.

Може пък да мине някой полицай.

Ами ако мине друга кола?

Не говорѝ с непознати.

Какъв избор имаше — да послуша съвета или да прекара нощта тук?

Почти беше заспала, когато се показа първата кола, носеща се насреща й, а фаровете й я сепнаха.

Голям рейндж ровър — добре.

Кат се размаха от прозореца. Копелето отмина, без да намали.

Няколко минути по-късно в огледалото за обратно виждане светнаха фарове и постепенно започнаха да се приближават. Колата спря точно до нея.

Раздрънкан пикап, багажникът пълен с боклуци и покрит с брезент.

Прозорецът до шофьора се отвори.

Млад мексиканец. Друг мексиканец седеше зад волана.

Изгледаха я особено.

Пътникът излезе. Дребен и мърляв.

Кат се сниши в седалката си, а когато мексиканецът се приближи и каза нещо през стъклото, тя се престори, че той не съществува.

Той си стоеше на едно място и й изкарваше акъла.

Кат продължи да се преструва на невидима и накрая мексиканецът се върна в пикапа.

Чак пет минути след като пикапът си замина, тя успя да се изправи и да започне да диша нормално. Прашките й бяха вир-вода. Изхлузи ги от задника си през краката и ги метна отзад.

В мига, в който бельото й се допря до седалката, късметът й проработи.

Бентли!

Майната му на рейндж ровъра.

Голямо, черно и лъскаво, с агресивна решетка.

И намалява!

Майчице, ами ако е Клайв?

Дори и да беше Клайв, щеше да го понесе — по-добре, отколкото да спи тук цяла…

Щом бентлито спря, тя отвори прозореца и се опита да види кой е вътре.

Голямата черна кола бавно потегли.

Мътните те взели, богато копеле такова!

Тя изскочи от мустанга и отчаяно размаха ръце.

Бентлито спря. Тръгна назад.

Кат опита да си придаде уверен вид, като сви рамене, усмихна се и посочи колата си.

Прозорецът на бентлито безшумно се отвори.

Вътре беше само шофьорът.

Не Клайв, а жена!

Слава тебе, Господи!

— Госпожо — каза Кат с най-сладкия си глас, който използваше в „Ла Фам“, — много ви благодаря, че спряхте. Свърши ми бензинът и ако може само да ме откарате донякъде, където бих могла…

— Разбира се, драга — каза жената.

Дрезгав глас, като на онази актриса, която майка й харесваше… Лорън, Лорън… Хътън? Не, Бакол. Лорън Бакол беше нейната спасителка!

Кат се приближи към бентлито.

Жената й се усмихна. По-възрастна от майка й, с посребрени коси, големи перлени обици, класически грим, костюм от туид, някакъв копринен шал, пурпурен и скъп на вид, преметнат през раменете й с онзи небрежен шик, който се удава на хората със стил.

Каквато претендираше да бъде майка й.

— Много ви благодаря, госпожо — каза Кат, като внезапно й се прииска тази жена да беше нейна майка.

— Качете се, драга — каза жената. — Ще ви намерим гориво.

„Гориво“ беше произнесено с британски акцент. Истинска аристократка в истинско бентли.

Грейнала, Кат се качи в колата. Вечерта беше започнала гадно, но щеше да завърши като готина история.

Щом бентлито плавно потегли, Кат отново благодари на жената.

Жената кимна и включи радиото. Някаква класическа музика — господи, какъв звук, сякаш беше в концертна зала.

— Ако мога по някакъв начин да ви се отплатя…

— Няма да е необходимо, драга.

Едра жена, големи ръце, обсипани със скъпоценности.

— Колата ви е невероятна — каза Кат.

Жената се усмихна и усили звука.

Кат се облегна и затвори очи. Помисли си за Риана и Бети и ризите менте.

Нейната история щеше да е интересна.

Бентлито се носеше безшумно из прохода. Меките седалки, алкохолът, тревата и адреналинът потопиха Кат във внезапен сън, почти като кома.

Тя хъркаше шумно, когато колата зави и плавно се заизкачва по хълмовете.

Напред към едно тъмно и студено място.