Фирдоуси
Шах-наме (1)

Встъпление от автора

Реших, додето на света живея,

преданията стари да възпея.

Затуй отправих не една молба

под меча на превратната съдба.

Навярно нямам още много време

и друг със моя труд ще се заеме.

А при това — от средства съм лишен,

не знам какво ще стане някой ден!

Навред край мен бушуваше войната,

бе тясна за мислителя страната.

В съмнения летяха час след час;

заветната мечта спотайвах аз.

И никъде не виждах мъж достоен,

опора във труда ми неспокоен…

Но славно е, когато мисълта

се вдигне като песен над света!

Приятел имах, дружбата — голяма,

като две ядки в орех бяхме двама.

„Харесва ми — той рече, — че си смел

по благороден път си ти поел.

Ще ти предам една прастара книга,

за бъдещите стихове ти стига.

Вземи перото, имаш чувство — жар,

и за юнашки песни чуден дар.

Възпей царете наши стародавни

и ще заслужиш почести преславни.“

Той ми донесе книгата заветна

и сякаш че над моя дух просветна.

Встъплението към „Шах-наме“ се явява като традиционно авторско предисловие, предшествуващо самотоповествование — историята на царете. Естествено е за дълбокото средновековие обръщението към бог, последвано от характерни и оригинални за сасанидската поезия стихове — възхвала на разума. По-нататък Фирдоуси разказва за сътворението на света, човека, слънцето и луната. Следват: възхвала на пророка и неговите сподвижници и преки приемници; за произхода на „Шах-наме“ — как са били събрани древните предания в една прозаическа книга — така нареченото Мансуровско Шах-наме; за рано загиналия поет Дакаки, който пръв се опитал да пресъздаде в стихове древните предания.

За старите пехлевийско-сасанидски хроники Фирдоуси споменава и в раздела, условно озаглавен „От автора“.

Встъплението завършва с възхвала на Абу-Мансур и султан Махмуд, с чието име легендата свързва създаването на „Шах-наме“.

Гениалната епопея на Фирдоуси продължава с описание на тридесетгодишното царуване на Кеюмарс — първият от древните и легендарни властелини.