Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Станисласки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taming Natasha, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
silvyy (2009)
Корекция
asayva (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Наташа

Преводач: Ана Петкова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

ISBN: 954-706-105-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1926

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Вечерта Спенс, прегърнал в скута си дремещата Фреди, слушаше разказите на Юри за старата му родина. Докато по време на обяда всички се надпреварваха да приказват, сега бяха притихнали и спокойни. В единия ъгъл на стаята Рейчъл и Алекс играеха на зарчета и непрекъснато се заяждаха, но без особена страст.

В другия бяха седнали един до друг Наташа и Майкъл и тъмнокосите им глави почти се доковаха. Спенс чуваше тихия им шепот и наблюдаваше плавните движения на ръцете им. Надя седеше и се усмихваше, като от време на време се обаждаше, за да допълни разказа на Юри, а ръцете й през цялото време бяха заети — бродираше поредната възглавничка.

— Жено — Юри насочи към нея лулата си, която беше запалил след обяда, — не си права. Помня много добре, все едно, че беше вчера.

— Винаги помниш само това, което ти е угодно.

— Так — каза на украински и захапа лулата. — Но така, както аз си спомням историята, е много по-интересно.

Фреди се размърда и Спенс я премести в другата си ръка.

— Искаш ли да я сложим да спи?

— Нека аз. — Надя остави бродерията си и стана. — Обичам да приспивам деца. — Промърмори нещо успокояващо и я взе ръце. Сънена и доверчива, Фреди се сгуши на рамото й.

— Нали ще ме полюлееш?

— Да. — Трогната, Надя я целуна по главичката, докато се изкачваше по стъпалата. — Сега ще седнем в креслото, в което съм люляла всичките си деца.

— И ще ми попееш?

— Да, една песничка, която знам от моята майка. Искаш ли?

Фреди се прозя и кимна сънено.

— Имаш хубава дъщеря. — Също като Спенс, Юри ги наблюдаваше как се изкачват по стълбите. — Трябва по-често да ни я водиш на гости.

— О, ако я оставя като нищо ще хукне към вас и сама.

— Винаги е добре дошла, както и ти. — Юри дръпна от лулата. — Даже ако не се ожениш за дъщеря ми.

Това заключение предизвика смутена тишина в течение на десетина секунди, след което Алекс и Рейчъл отново се сведоха над играта, като се опитваха да прикрият усмивките си. Спенс даже не се опита да прикрие своята, но Наташа стана.

— Нямаме мляко за утре сутринта — реши тя въпроса кардинално. — Спенс, искаш ли да отидем до магазина?

— Разбира се.

След няколко минути излязоха навън, увити в топли палта и с шалове. Въздухът беше мразовит и Наташа беше доволна. Небето над тях беше ясно като черно стъкло, а безбройните звезди приличаха на ледени висулки.

— Баща ти не искаше да те постави в неудобно положение — започна Спенс.

— Лъжеш се.

Той не издържа и се изсмя, като я прегърна през раменете.

— Може и така да е, не зная. Много ми харесва семейството ти.

— И аз ги харесвам. Особено понякога.

— Какъв късмет е, че ги има. През цялото време наблюдавах колко е щастлива Фреди и започнах да разбирам колко е важно семейството. Като се замисля, не помня някога да съм се опитвал да се сближа с Нина или с родителите си.

— Въпреки това те са ти родители. А ние може би сме си толкова близки, защото когато пристигнахме в Америка, си нямахме никого.

— Е, ние никога не сме пресичали унгарската граница с каруца.

Тези думи я накараха да се засмее.

— Рейчъл винаги съжалява, че още не беше родена. Като малка все се опитваше да навакса с номера, че е най-истинската американка сред нас, защото е родена в Ню Йорк. Наскоро някой й казал, че ако иска да стане адвокат, трябва да промени или поне да си съкрати фамилията. — Наташа пак се засмя. — Тя ужасно се обиди и изведнъж се почувства истинска украинка.

— Станисласки е много красива фамилия. Трябва да я запазиш и след като се оженим.

— Не започвай пак.

— Сигурно още съм под влияние на баща ти. — Погледна към затъмнените стъкла на магазина; на вратата висеше табела „Затворено“. — Не работи.

— Знам. — Обърна се и го погледна. — Просто исках да се поразходим. Сега, след като сме сами, мога да те целуна.

— Прекрасна идея. — Спенс се наведе към устните й.

 

 

Наташа много се ядосваше, че на връщане проспа целия път. Имаше чувството, че цяла седмица се е катерила по планини, а не е прекарала само четирийсет и осем часа с близките си. За последен път направи отчаян опит да се събуди, тъкмо когато прекосиха границата на Мериленд и навлязоха в Западна Вирджиния.

— Почти пристигнахме. — Погледна извинително към Спенс. — Изобщо не ти помогнах с шофирането.

— Нищо. Изглеждаш пребита от умора.

— Така се получава от много ядене и малко сън. — Обърна се към задната седалка, където Фреди спеше дълбоко. — И двете те изоставихме.

— Лесно можеш да поправиш грешката си. Ела за малко у нас.

— Добре. — Това беше най-малкото, което можеше да направи. Вера нямаше да се върне преди неделя, така че нямаше да е зле да му помогне да сложи Фреди да спи и да приготви нещо леко за хапване.

Спряха пред къщата. Той взе куфарите, а тя — спящото дете, сгушено в ръцете й.

— Дай да я кача горе — прошепна той. — Няма да се бавя.

Наташа отиде да го почака в кухнята. Запари чай и направи сандвичи. Колкото и да бе смешно, не само се чувстваше убита от умора, ами и умираше от глад. Когато слезе, Спенс видя, че застилаше покривката на Вера.

— Спи като убита — обяви той и с интерес огледа масата. — Започнала си да ми четеш мислите.

— С две спящи жени в колата, сигурно не ти е останало време да спреш и да хапнеш нещо.

— А какво има за хапване?

— Старинна украинска традиция — обяви Наташа, имитирайки баща си. Издърпа стола си и седна. — Риба тон.

— Страхотно — реши Спенс след първата хапка. Нямаше предвид само сандвича. Беше му приятно да я гледа срещу себе си на масата в кухнята в притихналата къща.

— Сигурно още утре ще отвориш магазина.

— На всяка цена. До Коледа ще бъде истинска лудница. Взех един от студентите на почасова работа да помага. Започва още от утре. — Вдигна чашата си и лукаво го погледна. — Познай как се казва.

— Мелъни Трейнър — назова името на една от най-привлекателните си студентки и получи наказателен удар по рамото.

— Не е тя. Непрекъснато ще флиртува с клиентите от мъжки пол, вместо да работи. Тери Мейнърд.

— Сериозно?

— Да. Иска да спечели малко пари, за да си смени компресора на колата. И освен това — замълча театрално, — между него и Ани става нещо.

— Без майтап? — Ухили се и се облегна назад. — Е, значи бързо се е възстановил след преживяното разочарование.

Наташа повдигна вежди.

— Не беше разочарование, а малко недоразумение. От три седмици почти всяка вечер се срещат.

— Звучи сериозно.

— И аз така мисля. Но Ани се притеснява, че е прекалено стара за него.

— Колко по-стара?

Наташа се наведе напред и понижи глас.

— О, много. Почти цяла година.

— Леле, и съблазнява малолетни.

Тя се засмя и отново се облегна назад.

— Много са сладки. Само ме е страх да не забравят за клиентите, защото не свалят поглед един от друг. — Вдигна рамене и се върна към чая си. — Утре смятам да отида по-рано и да се заема с коледната украса.

— До края на деня ще си капнала от умора. Защо не дойдеш да вечеряме заедно?

Смаяно го погледна.

— Да не си се научил да готвиш?

— Не — ухили се Спенс и отмести чинията със сандвичите. — Но нямам равен в поръчването на храна за вкъщи. Мога да взема пиле или пица. Обаче най ме бива в морските деликатеси.

— Тогава ще разчитам на твоя вкус. — Стана да почисти масата, ала той я улови за ръката.

— Наташа — със свободната си ръка я погали по косата, — искам да ти благодаря за празника. Беше невероятно прекарване и означаваше много за мен.

— И за мен също.

— Само че през цялото време не успявахме да останем сами. — Наведе се и леко докосна устните й със своите. — Качи се с мен горе. Много искам да те любя в собственото си легло.

Тя нищо не каза. И не се поколеба. Прегърна го през кръста и тръгна с него.

Спенс остави нощната лампа да свети. Беше избрал за стаята си тъмни, мъжки цветове. Много тъмносиньо, почти черно и горско зелено. Голяма картина в тежка орнаментирана рамка заемаше почти цяла стена. Наташа забеляза силуетите на изящни старинни предмети. Огромното легло предлагаше уединение и беше покрито с мек юрган. Това е много лично място, осъзна Наташа и се досети, че никога не беше водил друга жена в това легло, в тази стая.

В огледалото над бюрото видя техните отражения, както и собствената си усмивка, когато той я докосна по бузата.

Разполагаха с достатъчно време. Умората беше изчезнала. Сега Наташа изпитваше само топлото усещане да обичаш и да бъдеш обичана. Не можеше да му го каже с думи, но когато го целуна, сърцето й започна да говори вместо нея.

Бавно двамата се съблякоха един друг.

Тя издърпа пуловера над главата му. Той разкопча копчетата на жилетката и я свали от раменете й. Без да откъсва очи от неговите, тя разкопча ризата му. Бавно, с галещи пръсти, той я освободи от памучния пуловер. Тогава тя разкопча панталона му. А той развърза трите връзки, които придържаха нейния. С уверени, леки движения, той смъкна нейното боди и така премахна последната преграда, която ги разделяше.

Безмълвно притиснаха тела — нейните длани се спряха на гърба му, неговите — на ханша й. Започнаха с продължителна, колеблива целувка. Истинска наслада. Телата им постепенно се загряха и всичко изглеждаше толкова лесно.

Отдръпнаха се един от друг в безмълвно съгласие. Спенс отметна юргана и се пъхнаха под него.

С нищо не може да се сравни близостта между мъжа и жената, помисли Наташа. Всяко движение на телата им предизвикваше тихо шумолене на чаршафите. Тя отговори с въздишка на неговия шепот. Усещаше едва доловимия му дъх и аромат — толкова близък и познат. Искаше само да я докосва — отначало нежно, след това настойчиво и умоляващо.

Тя беше много красива. Красиво бе не само тялото й, нито само изящното лице, но и душата й. Когато се движеше в унисон с неговите движения, между тях съществуваше пълна хармония, много по-пълна, отколкото би могъл да създаде с помощта на звуците. Тя беше неговата музика — нейният смях, глас, жестове. Не знаеше как да й го обясни с думи. Можеше само да го покаже.

Правеше любов с нея като за пръв и последен път. Никога преди Наташа не се бе чувствала толкова извисена. Нито толкова уверена.

Когато Спенс се изправи над нея, а тя се надигна да го посрещне, всичко беше идеално.

 

 

— Искам да останеш.

Наташа се извърна настрани.

— Не мога. Сутринта Фреди ще започне да задава въпроси, а аз няма да зная какво да й отговоря.

— А аз имам много простичък отговор. Ще й кажа истината: влюбен съм до уши в теб.

— Не е толкова просто.

— Но е вярно. — Размърда се и я погледна. Очите й бяха замъглени на приглушената светлина. — Обичам те, Наташа.

— Спенс.

— Не. Не искам да слушам никакви разумни доводи или извинения. Вече минахме този етап. Просто кажи дали ми вярваш.

Тя погледна очите му и видя там това, което вече знаеше.

— Да.

— Тогава ми кажи какво чувстваш. Искам да зная.

Наташа си помисли, че той наистина имаше право да знае, ала в гърдите й се надигна паника.

— Обичам те. И се страхувам.

Той вдигна ръката й към устните си и целуна всеки пръст поотделно.

— Защо? От какво се страхуваш?

— Защото съм обичала и преди, и всичко приключи ужасно.

Отново онази сянка, помисли той отчаяно. Сянката от нейното минало, с която той не можеше да се пребори, просто, защото тя нямаше име.

— И двамата сме получавали достатъчно удари от съдбата, Наташа. Но сега имаме шанс да изградим нещо ново и много важно.

Тя усещаше, че той е прав, но отново се отдръпна, здраво вкопчила се в собствената си вина.

— За съжаление, не съм толкова убедена. Спенс, ти не знаеш всичко за мен.

— Например, че си била балерина.

Тя се отмести, зави се до гърдите с чаршафа и седна в леглото.

— Да. Едно време.

— Защо не си ми казвала?

— Защото това е приключен етап. — Отметна косата от лицето си.

— А защо спря да танцуваш?

— Защото трябваше да избирам. — Болката отново се върна, но за кратко. Обърна се към него и се усмихна. — Не бях чак толкова добра. О, имах данни и с течение на времето сигурно щях да стигна до солови изпълнения. Може би… Навремето това беше най-голямата ми мечта. Но понякога само желанието не е достатъчно.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи?

Това беше началото и тя знаеше, че рано или късно трябва да го направи.

— Историята не е от най-приятните. — Вдигна ръце, но отново ги отпусна на чаршафите. — Късно започнах да се занимавам с балет; чак след като пристигнахме тук. Чрез църквата моите родители се запознаха с Мартина Латовия. Преди години е била една от най-известните съветски балерини, но избягала зад граница. Двете с майка ми се сприятелиха и тя предложи да ми дава уроци. Балетът беше много важен за мене. Не говорех добре английски и нямах много приятели. Нали разбираш, тук всичко беше съвсем различно.

— Да, представям си как си се чувствала.

— Тогава бях почти на осем. Не беше лесно да се науча как да тренирам тялото си. Ала аз бях упорита. Мадам Латовия бе много мила и ми вдъхваше смелост. А родителите ми толкова се гордееха. — Отново се засмя тихо, но с топлота. — Папа беше сигурен, че от мен ще излезе следващата Ана Павлова. Първия път, когато излязох на сцената, мама се разплака. Балетът е обсебващо изкуство, което носи болка и радост. Това е съвсем различен свят, Спенс. Свят, който не мога да ти обясня. Трябва да си живял в него и да го познаваш, за да го разбереш.

— Не е необходимо да ми обясняваш.

Тя го погледна.

— Не, не и на теб — прошепна разбиращо. — Сигурно и с музиката е същото. Когато навърших шестнайсет, приеха ме в кордебалета. Беше прекрасно. Не подозирах, че съществуват и други светове, но бях истински щастлива.

— И какво се случи после?

— Имаше един балетист. — Затвори очи. Беше важно да го каже бавно, предпазливо. — Предполагам, чувал си за него. Антъни Маршал.

— Да. — Спенс веднага си представи високия рус мъж с красиво тяло и невероятна грация. — Много пъти съм го гледал.

— Той беше прекрасен. И продължава да бъде — поправи се Наташа. — Въпреки че от години не съм го виждала как танцува. С него имахме връзка. Аз бях млада; прекалено млада. И направих много голяма грешка.

Сега вече сянката придоби име.

— Ти си го обичала.

— О, да. По един много наивен и идеалистичен начин. Така, както може да обича само едно момиче на седемнайсет години. На всичкото отгоре си въобразявах, че и той ме обича. Той така твърдеше и ми го казваше и с думи, и с действия. Беше много чаровен, романтичен и аз… много исках да му повярвам. Обещаваше ми брак, съвместно бъдеще, да танцуваме заедно и всичко онова, което очаквах да чуя. Но накрая наруши всичките си обещания и ми разби сърцето.

— Затова сега не искаш да чуваш никакви обещания от мене.

— Ти не си Антъни — прошепна тя и вдигна ръка към бузата му. Очите й бяха тъмни и красиви, гласът — още по-екзотичен и прочувствен. — Повярвай ми, аз го зная и то много добре. Ти нямаш нищо общо с онази история. Нито аз съм жената, която гради мечти на основата на няколко безотговорно произнесени думи.

— Това, което ти казах, съвсем не беше безотговорно.

— Така е. — Прислони глава до рамото му. — През последните месеци разбрах, че чувствата ми към тебе нямат нищо общо с онова, което съм изпитвала преди. — Искаше да каже още нещо, но думите заседнаха в гърлото й. — Моля те, нека засега да не говорим повече на тази тема.

— Но само засега.

Тя вдигна устни към неговите.

— Добре.

 

 

Как можа да се случи?, питаше се Наташа. Точно когато беше започнала да възстановява вярата в себе си. Как можа да се изправи пред същия проблем?

Беше като повторно изпълнение на една и съща пиеса. Облегна се в леглото, забравила, че трябва да се облече и да отиде на работа, защото я чакаше един обикновен работен ден. Как можеха да се оправят нещата при това положение? И дали изобщо някога щяха да се оправят?

Отново погледна епруветката в ръката си. Много стриктно бе изпълнила всички указания. Беше си казала, че го прави само за собствено успокоение. Но сърцето й вече знаеше отговора. Знаеше го от две седмици — откакто се върнаха от гостуването при родителите й. И през цялото време си бе затваряла очите пред истината.

Сутрин й прилошаваше, но не защото бе хванала грип. Чувстваше се преуморена и й се виеше свят, но не от много работа или стрес. Един най-обикновен тест, който бе купила от близката аптека, беше потвърдил истината, която подозираше и от която се страхуваше.

Щеше да има дете. Отново. Първоначалната радост и изненада бяха изместени от пронизващ до мозъка на костите й смразяващ ужас.

Как можа да се случи? Отдавна не беше глупаво момиченце и беше взела необходимите предпазни мерки. Без да мисли за никаква романтика, още в първия момент, когато разбра докъде ще стигнат отношенията й със Спенс, Наташа отиде на лекар и си купи хапчетата, които той й предписа. И въпреки това беше бременна. Нямаше съмнение.

Как да му каже? Закрила лицето си с ръце, Наташа започна да се олюлява напред-назад, за да се успокои. Как да го преживее отново, когато спомените отекваха толкова болезнено в паметта й.

Тогава вече знаеше, че Антъни не я обича и вероятно никога не я бе обичал. Но се развълнува, когато разбра, че носи неговото дете. И беше сигурна, че той щеше да сподели радостта й. Когато отиде да му каже, преливаща и сияеща от щастие, неговата жестокост я преряза на две като с кама.

Наташа си спомни с какво неудоволствие я бе поканил да влезе в апартамента му. Колко й беше трудно да продължи да се усмихва, когато забеляза масата, сервирана за двама, със запалени свещи и виното, сложено да се изстудява — същата сцена, която той толкова често бе подготвял за нея. Сега тя бе предназначена за друга. Опитваше се да се убеди, че това беше без значение. След като разбере за детето, всичко щеше да се промени.

Така и стана.

— За какво, по дяволите, приказваш? — Никога нямаше да забрави яда и злобата в погледа му.

— Днес следобед ходих на лекар. Бременна съм; повече от два месеца. — Протегна към него ръка. — Антъни…

— Не ми пробутвай този номер, Таш. — Каза го съвсем спокойно, но вероятно е бил уплашен. Отиде до масата и си наля чаша вино.

— Няма никакъв номер.

— Така ли? Как може да си толкова тъпа? — Хвана я за ръката и силно я разтърси, развявайки буйната си грива. — Вкарала си се в такава беля и си въобразяваш, че можеш да дотичаш при мен и аз всичко ще оправя.

Зашеметена, тя вдигна ръка и разтри мястото, където я бяха стиснали пръстите му. Реши, че той просто не бе разбрал какво му каза.

— Антъни, очаквам дете. Твоето дете. Според лекаря, ще се роди през юли.

— Даже да си бременна — той вдигна рамене и изпи виното на екс, — какво общо имам аз с това?

— Всичко.

Тогава той я изгледа студено, както беше с чашата в ръка.

— А откъде да съм сигурен, че е от мен?

При тези думи тя пребледня. Същото бе почувствала, когато при първата й разходка из Ню Йорк Сити за малко не я сгази автобус.

— Много добре знаеш, че е от теб.

— Нищо не зная и не съм длъжен. А сега, моля да ме извиниш. Чакам един човек.

В отчаянието си, тя отново протегна ръка към него.

— Антъни, нима не разбираш? Става дума за нашето дете.

— За твоето дете — поправи я той. — Проблемът си е само твой. Ако искаш съвет, отърви се от него.

— Да се… — Не беше нито толкова малка, нито толкова наивна, за да не разбере какво имаше предвид. — Не говориш сериозно.

— Нали искаш да играеш балет, Таш? Представи си как ще успееш да наваксаш, след като си загубила девет месеца, за да родиш едно копеле, което все едно ще се наложи да дадеш за осиновяване. Крайно време е да пораснеш.

— Вече пораснах. — Беше поставила ръка на корема си, за да защити и себе си, и нероденото си дете. — И наистина ще го родя.

— Изборът си е твой. — Антъни размаха чашата. — Но не ме занимавай повече с това. Трябва да мисля за кариерата си. А ти е най-добре да се откажеш от балета — реши той. — Намери си някой загубеняк, за когото да се омъжиш и си стой вкъщи като примерна домакиня и майка. Все едно като балерина винаги ще си останеш посредствена.

И така тя бе родила детето и го обичаше истински, макар и за кратко време. А сега щеше да има друго дете. Сърцето й се сви от болка при мисълта колко щеше да го обича. След като знаеше какво е да загубиш дете.

Обезумяла от ужас, тя се замята из стаята и започна да вади дрехите от гардероба си. Трябваше да замине и да помисли. Непременно трябваше да го направи, реши Наташа и притисна пръсти към пулсиращите си слепоочия, за да се успокои. Но първо трябваше да каже на Спенс.

Този път взе колата. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силен ужас изпитваше. Беше събота и децата бяха излезли да поиграят. Някой я извика по име и тя машинално вдигна ръка за поздрав. Отдалече забеляза Фреди, която си играеше с котенцата на тревата.

— Таш! Таш! — Луси и Деси хукнаха да се крият, но Фреди се втурна право към колата. — Искаш ли да си поиграем?

— Не, нека отложим за друг ден. — Притеснено се усмихна, след което се наведе и я целуна по бузите. — Татко ти вкъщи ли е?

— Да, свири на пианото. Често свири, откакто се преместихме. Нарисувах една картина. Смятам да я изпратя на папа и нана.

Наташа се усмихна на имената, които Фреди използваше за нейните родители.

— О, те много ще се зарадват.

— Ела да ти я покажа.

— След малко. Първо трябва да поговоря с баща ти. Сама.

Долната устичка на Фреди трепна.

— Сърдита ли си му?

— Не. — Притисна пръст към нослето на Фреди. — Иди да видиш къде се скриха котенцата. Ще ти се обадя преди да си тръгна.

— Добре. — Вече по-спокойна Фреди хукна по ливадата, като надаваше писъци, които, според Наташа само можеха да накарат котетата да се скрият още по-дълбоко в храстите.

Реши да не мисли за нищо предварително и почука на входната врата. Всичко щеше да му обясни спокойно и разумно като възрастен човек.

— Госпожице. — Вера отвори и този път изразът й не беше така суров, както обикновено. Разказът на Фреди за Деня на благодарността в Бруклин, донякъде бе успял да я спечели на страната на Наташа.

— Бих искала да видя доктор Кимбъл, ако е свободен.

— Влезте. — Икономката се намръщи, когато забеляза състоянието на Наташа. — Госпожице, да не сте болна? Изглеждате ми доста бледа.

— Добре съм, благодаря.

— Искате ли чай?

— Не… Не, няма да стоя дълго.

Вера си помисли, че Наташа прилича на преследван заек, но само кимна и нищо не каза.

— Ще го намерите в музикалния салон. Пак е работил цяла нощ.

— Благодаря ви. — Здраво стиснала чантичката си, Наташа тръгна по коридора. Мелодията, която той свиреше беше тъжна. Сигурно се влияя от собственото си настроение, помисли тя и преглътна сълзите си.

Спомни си първия път, когато бе влязла в тази стая. Може би именно тогава се бе влюбила в него — когато го видя седнал пред пианото, залят от слънчева светлина и с детето в скута си.

Бавно свали ръкавиците от треперещите си пръсти, без да сваля поглед от него. Изцяло се бе потопил в музиката — неин пленник и завоевател едновременно. Сега тя щеше да промени живота му. Той не я беше молил за това и не го бе искал, но и двамата знаеха, че любовта не е всичко.

— Спенс. — Прошепна името му, когато мелодията замря, но той не я чу. Видя напрежението, изписано на лицето му, докато бързо драскаше по нотната хартия. Не бе бръснат. Наташа искаше да се усмихне, ала вместо това очите й се наляха със сълзи. Ризата му беше смачкана и разтворена при врата. Докато го наблюдаваше, той прокара ръка през разбърканата си коса. — Спенс — повтори тя.

Той вдигна поглед. В първия момент изглеждаше раздразнен. След това я позна и веднага се усмихна.

— Здрасти. Не очаквах да те видя днес.

— Оставих магазина на Ани. — Преплете нервно пръсти. — Трябваше да те видя.

— Много хубаво си решила. — Изправи се, въпреки че музиката продължаваше да звучи в главата му. — Впрочем, колко е часът? — Разсеяно погледна часовника си. — Рано е за обяд. Какво ще кажеш за едно кафе?

— Не искам кафе. — При мисълта за кафе стомахът й се преобръщаше. — Нищо не искам. Само да ти кажа, че… — Пръстите й се преплетоха в сложен възел. — Не зная как да започна. Искам да знаеш, че не го направих нарочно и никога не съм имала намерение да те карам да поемаш някакви задължения…

Думите й отново заглъхнаха. Той поклати глава и тръгна към нея.

— Ако се е случило нещо, защо не ми кажеш направо?

— Нали се опитвам.

Той я хвана за ръката и я поведе към канапето.

— Обикновено най-добрият начин е директният.

— Да. — Постави ръка на замаяната си глава. — Виждаш ли, аз… — Видя загрижения му поглед и всичко отново се върна в съзнанието й…

След малко се оказа на канапето, а Спенс, застанал на колене, разтриваше китките й.

— Успокой се — промърмори той. — Лежи си така. Сега ще извикам лекар.

— Няма нужда от лекар. — Изправи се внимателно. — Добре съм.

— Как не. — Усещаше, че кожата под ръката му лепне. — Студена си като лед и си бяла като платно. По дяволите, Наташа, защо не каза, че не си добре? Веднага ще те закарам в болницата.

— Нямам нужда нито от болница, нито от лекар. — Сърцето й биеше до полуда. С усилие си наложи да се успокои и да продължи. — Не съм болна, Спенс. Бременна съм.