Включено в книгата
Оригинално заглавие
Possession, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
NMereva (2017)

На Мери

„Животът е тежък за нашите деца. Той не е вече така прост, както беше за нас. Дедите им бяха труженици; същата кръв тече и в техните жили, само че те нямат вече граници за преминаване. Нашите деца са застанали сега гърбом към недодялания Среден запад, с лице към Европа и към Изтока, и не принадлежат нито на Запада, нито на Изтока. А се лутат между тях.“

„Където и да отиде, все ще създава неприятност. И тя е прокълната като повечето гении. Положително ще засегне живота на всички, които се намират край нея…, защото…, просто защото нишките на нашите съществувания са безнадеждно преплетени… Ожени се за нея, ако желаеш, но не очаквай щастие от този брак. Тя ще ти роди сигурно син… прекрасен и здрав син, защото е едно хубаво и студено животно. Но не очаквай задоволяване от нея. Тя знае отлично за какво е предопределена.“

1

В залязващата октомврийска дрезгавина дядо Толивър ядеше ябълка и четеше „Упадъкът и падението на Римската империя“. Обемистата книга (том трети), беше разтворена върху костеливите му колене, защото беше много тежка и не можеше да се държи в ръка; той четеше, като се навеждаше отдалеко и надничаше из страниците иззад замъглени, както винаги, очила със стоманени рамки. Но това замъгляване изглежда не го дразнеше; той продължаваше да чете невъзмутимо, сякаш очилата наистина засилваха погледа му, вместо да го замъгляват. Нещата са всъщност такива, каквито вярваме, че са; така че очилата изпълняваха службата си. Той не беше човек, който би се тревожил от такива дреболии…

Стаята, дето се намираше, беше четвъртита и немного голяма. На двете стени имаше прозорци, а в единия ъгъл огромно погребално легло от тъмен орех (брачното легло на три поколения Толивъровци), запазило очертанията на порочната и ъгловата старческа снага. Той размишляваше там легнал. Лежеше понякога с часове, като в унес, повтаряйки в паметта си необичайното и глупаво разнообразие на живота. Но характерна отлика на тази стая беше броят на намиращите се тук книги. От пода до тавана се издигаха лавица след лавица, препълнени с книги; лавица след лавица, прибавяни всяка година с незначителния доход на дядо Толивър, който бе най-после почти зазидан в тях. Имаше книги със скъпа и евтина кожена подвързия, изтъркани и оръфани в ъглите; книги с евтина платнена подвързия и безброй подвързани с жълта хартия. Съвсем близо до книгите, пред северната стена на стаята, се гушеше огромно писалище от същия погребално тъмен орех, бюро с безброй поделения, дето бяха наблъскани без ред и последователност късчета хартия, покрити със ситен и неравен почерк, напомнящ следи на птиче, стъпило в мастилница. Хартиите имаха най-разнообразни оттенъци — от потъмнялата жълтевина на старинните документи до сивата белота на сравнително нови книжа. Това писалище беше единствената непочистена мебел в цялата стая; то беше покрито с дебел слой прах, с изключение на две точки, изтрити от острите лакти на дядо Толивър.

Какво бе писал той? Какво съдържаше тая огромна сбирка от книжа? Никой не знаеше това; и снаха му Хети дори, която идваше всяка сутрин в стаята, за да разтвори прозорците (едно омразно за него действие) и да накара стареца да излезе да позъзне по улиците, не би смогнала да проникне в тайната на тия чудновати птичи знаци. Тук-там само можеше да се разчете някоя дума… И нищо повече. А тя се бе опитвала много често да ги разгадае, за да прозре тайната на неговата сила. От дългогодишното неуморно и бързо писане думите бяха загубили вече всяка прилика на буквени съчетания. Самите букви бяха неясни; те се преплитаха едни в други, докато всяка от тях се бе превърнала, като китайските знаци, в някакъв символ, в тайна, чийто ключ се пазеше само от стареца. Този почерк беше на човек, чието перо не е смогнало никога да догонва светкавичната бързина на мисълта. Възможно е самият старец да не можеше вече да разчете писаното по отдавна пожълтелите страници. Откакто околните му го помнеха, той не бе ги изваждал нито веднъж от поделенията им и не бе ги прочитал отново. Те бяха просто изоставени да пожълтеят и да се покрият с прах. Защото дядо Толивър чувстваше от години вече съвършено ясно безкрайната суета на всичко в света.

Седнал така във вечерната дрезгавина, в извехтелия стол-люлка, старецът беше почти зловещ. В очертанието на голямата му костелива глава, в посивялата невчесана брада, в забележителната ъгловатост на приведената снага имаше нещо, което му придаваше вида на човек, свързан с тъмните сили. Сиво-зеленикавият поглед на блестящите очи сякаш пронизваше всяка измама, всяка преграда на сдържаността и тайната. Това беше поглед, който стига до сърцевината на всяко нещо, така че всеки — дори и най-големият му враг, силната и безхитростна Хети — примигваше пред пронизващия блясък, скрит в неговите глъбини. Той светеше изпод свъсените вежди с почти свръхчовешка мъдрост, събрана в самотата. А дядо Толивър си служеше с тоя поглед ужасно, за да наблюдава хората и да разтваря мълчаливо и властно техните черупки. За него нямаше вече никакви илюзии; и поради това той беше ужасен и нетърпим старик.

Най-после, когато светлината стана вече съвсем недостатъчна дори за неземните очи на стареца, той затвори „Упадъка и падението“ и се залови да дояде ябълката си, размишлявайки същевременно с тържествуващо доволство за ония пасажи от обемистата книга, които доказваха несъмнено, че човешкият род е непоправим.

Когато яките му остри зъби изядоха ябълката, той захвърли останките на земята, за да бъдат пометени сутринта от Хети и, вдигайки колкото е възможно по-високо „Упадъка и падението“, я хвърли с трясък на пода. Докато отзвукът му заглъхваше, от долния етаж се дочу звънтене на чинии, разлюлени от тоя трясък в смаяните ръце на Хети, а след това неразбираем шепот от отчаяно възмущение при тази най-нова проява на дяволска злост.

Старецът се облегна със злобна усмивка. Още една схватка в положението на война, съществуващо от години между него и снаха му.

През затворените прозорци нахлуха познатите звуци на цяла дузина дворове — острият трясък на блъсната врата на хладилник, внезапният яростен лай на куче, което играе с някое дете, леко цвилене на кон в някоя конюшня; и най-после гръмкият глас на Хети, в който се долавя все още едно безспорно раздразнение, се провиква да прибере момчетата, пръснати нейде из съседите.

Тоя глас се извисява и увисва в есенната нощ, богат, плътен, властен и преливащ от енергия, прекрасен в своята първична мощ. Долавяйки слабото раздразнение в него, дядо Толивър се усмихва отново, като търка зъби с мършавия си пръст.

Гласът се вълнува и прониква в далечината на дворовете, отдето достига най-после отговор с гласеца на дванадесетгодишно момче, прекъснато посред играта.

— Да-а! Да-а! Идваме!

„Първичен вик като тоя на овца, която зове агънцата си, или по-скоро, помисли си старецът, на лъвица, която свиква лъвчетата си.“ Обадил се бе Робърт, по-малкият. Фергус не би могъл да извика така, защото беше на възраст, когато гласът му се колебаеше опасно между мецосопран и бас. И той се срамуваше от тоя звук. А Фергус не обичаше, също като баща си, да става за смях. „Прекалено чувствителен, помисли си дядо Толивър. И той ще бъде несретник като баща си, защото не умее да бъде равнодушен.“

В стаята ставаше все по-тъмно и по-тъмно; не след много приятният парлив мирис на смачкани листа, подпалени от децата, които играеха под прозорците, се промъкна в стаята през пропуканите стъкла. Този мирис, меката дрезгавина, гласът на Хети повлякоха сякаш рояк спомени, и дядо Толивър започна да се люлее леко. Столът му заскърца едва чуто, като че стаята се бе изпълнила с прилепи, които кръжаха около главата на стареца, изпълвайки стаята с леки и остри викове… Старецът се засмя отново. Горчив, неземен смях.

Стаята, дето се намираше сега дядо Толивър, беше пристроена към Толивъровия дом преди години, в един от редките случаи, когато синът му бе преуспял за известно време. Самата къща беше застроена далеко от улицата в старата част на едно селище, превърнало се през живота на едно поколение от гранично средище в шумен град, чието благоденствие се съсредоточаваше около черните фабрики и пламтящите пещи на блатистата област, именувана „Равнините“, мрачна, неугледна, обитавана от тълпи италианци, поляци, словаци и руси, които не излизаха никога от задимените й околности към чистия въздух на хълма, дето се намираха домовете на старите граждани. Домът на Толивъровци се разпознаваше между тях по наложителната нужда от пребоядисване, при все че тая срамна вина се прикриваше донейде от влачещите се растения — японски рози, папрат и бръшлян, които покриваха цялата сграда и придаваха лете известна красота на ужасните украси, измислени от някакъв провинциален архитект с бакенбарди, от осемдесетте години на миналия век. Във вида на тоя дом нямаше никакво охолство. Той беше сив, обикновен, със своеобразни украси. Загрозяваше го и сивосинкавият ламаринен покрив. Но вътре беше просторен и удобен.

Домовете, обитавани дълго от един и същи род, възприемат някак неусетно, но сигурно, отличителните черти на своите собственици. Хети и Чарлс Толивър бяха влезли в този дом като булка и младоженец по времето, когато пред Чарлс Толивър се разкриваше светло бъдеще, много години преди да се откаже, по настояване на властната си съпруга, от една обикновена, но подходяща за него заплата, за да се отдаде на по-смело и шумно поприще в политиката на напредващото графство. Сега, двадесет години след тоя ден, домът, моравата и градината изразяваха същността на Толивъровото семейство. Тревата беше често неокосена навреме. Мазилката, изложена на зимните ветрове, бе изпадала тук-там. По стрехите имаше черни ивици от сажди, достигнали дотук от пухтящите фабрики в равнините. Храстите бяха неподкастрени; влачещите се рози биха били много по-красиви, ако бяха подрязани малко, но всичко това, взето заедно, създаваше някакъв особен чар, много по-голям от тоя на другите спретнати, наскоро боядисани, еднообразни къщи, застанали в неугледни редици от двете страни на Сикамор стрийт. В безгрижния растеж на храстите и влачещите се растения имаше някаква дива и вдъхновителна сила, някаква жизненост и свежест, която липсваше навред другаде в същия блок. Нищо тук не бе подредено, окастрено или подрязано в някаква еднообразна посредственост. Зад оградата, която затваряше имението на Толивър, имаше подчертана небрежност, усет за бързо изживян живот, с безсрамно незачитане на нагиздената сигурност. Явно бе, че Толивъровци нямат време за това, което се намира вън от главното течение.

А при това нийде не се виждаха захвърлени отпадъци. Всичко беше безукорно чисто — от липите покрай бордюра на плочника до яркочервения обор в дъното на градината. Бихте могли да извървите целия блок, без да забележите останалите къщи, но пред Толивъровата непременно ще се спрете и ще си кажете: „Ето нещо съвършено различно. Някакъв нехаен собственик, който не се гордее както подобава със своето имение“.

И все пак сте се спрели да го погледате. Защото то ви е заинтересувало, ако не с друго, то поне с дивия и небрежен вид на своето различие от останалите.

Стаята, заета от дядо Толивър, беше построена отначало за прислугата, и в тръпните дни на Толивъровото благоденствие през вратите й бе минало цяло шествие „наемници“ — селски девойки, дошли да търсят развлечения в града, чехкини и рускини, дъщери на жителите от равнините; за най-голямо възмущение и почуда на Хети се бе оказало, че една-две от тях са просто леки моми. С напускането на Миртъл, последната прислужница, която си бе отишла, за да износи едно дете от неизвестен баща, благоденствието на Толивъровци бе стигнало един от редовно повтаряните обрати, и бурното, незадоволително време на прислужниците се бе свършило завинаги. Отгатнал сякаш това събитие, дядо Толивър бе пристигнал същия ден, седнал до коларя на препълнената с книги четириколка, и бе съобщил, че остава да живее при сина си. Нямаше какво да се прави. Книгите бяха занесени в стаята над кухнята, дето се настани старецът. Той живееше там от десет години вече, конска муха, кацнала тук, за да измъчва добродетелното и трудолюбиво съществуване на своята снаха. Той излизаше рядко от стаята си. През целия си живот не бе направил нищо, което би могло да се нарече постижение. На младини се учил за духовник, но когато привършил образованието си, открил, че е научил премного, и не вярваше вече в нищо. Той не безпокоеше никого. Престъплението му беше, че е стар и съвършено безсилен, безразличието му беше неизмеримо.

Колкото повече стаята потъваше в дълбок мрак, толкова повече столът люлка се оживяваше под натиска на порой спомени. В приятно свойските звуци от двора и в мириса на горящите листа имаше сякаш нещо, което проникваше през сетивата на стареца отвъд преградата на недостъпната му самота. Той се засмя най-после отново и победоносно, като че споменът за раздразнението на Хети Толивър звънтеше още в ушите му.

О, как го мразеше тя! И как всички тук го презираха! При редките му самотни появи из булевардите на града охолните граждани го поглеждаха враждебно. „Старият Толивър… Несретникът!“ — те го сочеха на децата си като ужасен пример на човек без честолюбие, доживял самотна и тъжна старост, ненавиждан и нежелан, бреме за своите деца и внуци. Ето какво значи да нямаш енергия и воля!

Старият Толивър!… Несретникът! При тая мисъл своеобразният старик се изсмя по-високо от всеки друг път. Несретник, несретник! Знаеха ли те дали е несретник? Несретник! Ето как се бе подиграл той с всички! Защото бе определил сам своите стремежи и достигнал своята идея; вършил бе винаги тъкмо това, което бе желал да върши.

Той едва не се задуши от собствения си смях, радвайки се съвършено сам на своето скрито тържество.

Стар ли? Да, той се чувстваше много стар тази вечер. Не му оставаха още много години може би. Възможно бе да се окажеха само месеци. И щеше да умре. Какво ли е смъртта? Навярно просто отминаване в някаква необятна тъмнина. Забрава! Да, тъкмо това! Защо това да не е идеален край? Забрава, при която се превръщате в нищо, нямате разум, памет и книги, а просто преставате да съществувате. Небитие и вечен покой. Арату, царството, дето владее пълна забрава. Той не се стремеше към небеса и арфи. (Представете си Хети да свири на арфа!) Изпитваше пълно задоволство от това, че е направил всичко, което трябва да се направи, че е узнал в живота всичко, което човек може да научи. Грехът ли? Какво е грях? Той не съжаляваше за нищо сторено. Нямаше никакви угризения, нито съжаления. Напротив, доволен беше от всички свои дела, които по мнението на хората са грехове. Изпитваше от тях приятно чувство на съвършенство. Сега, когато бе вече остарял, нямаше защо да желае да е сторил това или онова. Защото го бе сторил. Не бе убил никого, разбира се! Не можеше да бъде обвинен в кражба… Това чувство на съвършенство беше много приятно.

Нищо не оставаше вече. Смърт… Мъртвило… Ами че той беше вече мъртъв. Смъртта приличаше може би на тая стая, тъмна, мрачна, отрицателна, нито това, нито онова. Той беше вече мъртъв от седмици, от години; мъртъв и зазидан в гроб от книги. „Орлеанската дева“ (рядко издание). Какво ли ще стане с нея? Хети сигурно ще я изгори, без да знае стойността й! А как ще съжалява, ако знае, че изгаря цял куп банкноти! „Кандида“, „Критиката на чистия разум“, Спиноза, Монтен, Дарвин, Хъксли. (Каква олелия бяха причинили те! Той помнеше така добре цялата караница!) Платон. След това Верлен, Жорж Санд и Текерей. Полковник Нюком и Ребека Шарп с острия нос и зелени очи. Какво забавно създание беше тя! Амелия Седли, досадната, безинтересна, добродетелна кукумявка! Ами Чарлс Хонеймен? (О, той знаеше неща, за които не бяха и сънували в тоя град!) А в ъгъла до старото писалище беше Ема Бовари, която подръпва сладострастно своя корсаж.

И не само книжни призраци. А призраци от действителния живот, призраци от спомените изникваха сега от миналото, от вече пресъхналата, но някога пълнокръвна, романтична и неспокойна младост; призраци като Селеста (с малка шапчица и забодена на крайчеца й камелия), която надничаше като че вечно от ъгъла на някоя стълба, както бе надничала някога, в своята лъчезарна действителност, зад една стълба на Рю дьо Клиши. Нина, по-жива сега от всеки друг път… А хората го смятаха за несретник!

Да, тия призраци бяха забавни. Той бе живял с тях години подред. Самотен ли? Нима беше възможно да си самотен в такова очарователно общество? Той бе живял премного между тях. Познаваше ги много добре и отвътре, и отвън. Те му бяха другари в тая гробница от книги. Той я напускаше много рядко. Веднъж в седмицата може би, само за да се поразходи; тогава децата бягаха от него, като от самия сатана.

Дядо Толивър започна да се люлее по-полека. Да, той беше наистина упорит старец. Знаеше всичко, което може да се научи в тоя свят, и не съжаляваше за нищо. Затворили го бяха в тая стая и не му продумваха понякога по цели дни. Но с него бяха Ема Бовари и Беки Шарп; и Селеста, която принадлежеше само нему. Дядо Бар не ги знаеше дори. Всичките му деца — с изключение на Хети — го бяха напуснали, за да отидат в Айова, Орегон, Уайоминг, все към равнините. Приятелите ви могат да умрат и децата ви да ви изоставят, но спомените и приятелите като Ема и Беки няма никога да ви напуснат.

Навън почна да вали дъжд, отначало бавно, с единични, колебливи капки, после все по-силно и по-силно, докато най-после цялата засъхнала земя започна да поглъща жадно есенното напояване.