Синтия Идън
Обвързани с кръв (6)

Глава 6

Кучи син! Беше се чудил, а сега вече знаеше защо вампирите се бяха поддали на исканията му толкова лесно.

— Нека позная, планът е на Девън?

— Девън мрази вълците. — Тя повдигна рамене едва доловимо. — Той заяви пред останалите, че ще бъда нещо като примамка. Ще те измамя, за да взема кръвта ти и да стана достатъчно силна, за да затворя вратата.

Ноктите му вече се бяха удължили.

— И защо ми признаваш това? Планът изглежда чудесен.

А той беше такъв сляп глупак. Желаеше я, имаше толкова голяма нужда от нея, а тя е трябвало само…

— Защото това никога не е бил мой план. — Погледът й срещна неговия и го задържа. — Но може би тези спомени все още не са дошли при теб.

— Какво? Аз видях само до промяната на Пол. — Това, което видя, беше като жив кошмар в главата му. Нея, как бяга към онази алея. Намирането на кървавата каша, която представляваше Пол, с прободни рани по цялото тяло и нож, забит в гърлото му.

Той искаше да живее…

— Когато открием тази врата — каза тя със спокоен глас, — аз ще дойда с теб и двамата ще излезем оттам. Това е новата договорка.

Той преглътна.

— Защо?

— Защото няма да ти позволя да се изправиш сам пред демоните. — Сега изражението й се промени. Смекчи се. — Ако е необходимо, ще бъда много бърза. Точно те намерих, вълко, и не възнамерявам да те загубя.

Пръстите му се плъзнаха под тежката грива на косата й, и той наклони главата й назад.

— Няма да стане. — И я целуна. Дълго, силно, горещо. Целуна я и я пожела отново.

Скоро… скоро щеше да я има завинаги.

Ако успееше да преживее нощта.

* * *

Вампирите и вълците не се бяха избили един друг. За Морган това беше добър знак. Е, добър в известна степен.

Когато двамата с Джейс влязоха отново в голямата зала, вълците все още стояха вляво, а вампирите вдясно. Сега вампирите изглеждаха малко по-самоуверени, защото набираха сили, тъй като слънцето залязваше.

Двама от вълците държаха демона, дошъл вече в съзнание. Лицето му беше цялото в рани и кървеше, изглежда вълците си бяха поиграли известно време с него.

Луис повдигна вежди.

— По-добре ли е сега?

Джейс само изръмжа.

Но, всъщност, да, тя беше по-добре. Напълно добре. Силата пулсираше във вените й. Ако получаваше този прилив на енергия всеки път, когато с Джейс си обменяха кръв, щеше да направи така, че да си я разменят всеки ден до края на живота си. Тъй като възнамеряваше да прекара всички останали дни и нощи с него, обменът нямаше да представлява никаква трудност.

Нейната кръв щеше да му даде възможност да живее по-дълго. Човешките партньори, които пиеха от своите любовници вампири, можеха да останат млади и силни толкова дълго, колкото получаваха кръв.

Морган щеше да внимава Джейс да се храни добре и често.

— Ти си хранила кучето? — Демонът изплю кръв в краката на Джейс. — Вампирке, нима не знаеш по-добре от…

Джейс се хвърли напред и го сграбчи за гърлото.

— Ще те накълцам на парчета!

Демонът само се изсмя.

— Аз бях в Ада, задник. Не можеш да ми направиш нещо, което вече да не ми е било направено.

Морган се поколеба, съществото имаше право.

— Ще видим. — Джейс не изглеждаше притеснен. — След като ти отрежа ръцете и разпоря гръдния ти кош, тогава ще разбереш за какво говоря.

Демонът поклати глава.

— Аз се връщам оттам, накъдето ти си се запътил. Защо си мислиш, че идваме? Този свят… — Червените му очи огледаха стаята. — Това е животът. Идваме и ще го контролираме, а вие не можете да ни спрете.

— Ще затворим проклетата врата — обеща Джейс — и вие ще останете във вашата клетка.

Още смях.

— Не и ако не можете да я намерите.

— Ти и аз ще си поговорим — обеща отново Джейс, след което се обърна към Морган. — Не искам… да виждаш това.

Но тя прочете в очите му и разбра всичко. Не искам да гледаш, докато го правя. Щеше да го измъчва. Да го притиска, и притиска, и притиска… защото искаше да я спаси. Да спаси своя народ.

Но понякога това бе свързано с твърде много гибел, с твърде висока цена, която трябваше да се плати.

— Има и друг начин. — По-добър начин, защото инстинктът й подсказваше, че демонът не е глупав. Той няма да се пречупи. Какво можем да му направим ние, което Адът вече не е направил с него?

Джейс се успокои.

Морган хвърли бърз поглед към вампирите. Мъже. Жени. Погледите им бяха непоколебими, телата им напрегнати. Бяха разбрали какво има предвид. И бяха готови.

Тя облиза устни и заяви.

— Можем да пием от него.

Ревът на демона разтърси къщата и Морган разбра, че копелето вече им принадлежи.

Не искаш да говориш?! Чудесно.

— Не искаме да говориш — каза тя, като се промъкна по-близо до него. — Искаме само твоята кръв.

Беше време да опита от спомените на демона.

Джейс блокира пътя й.

— Планът ти е скапан.

Тя му се усмихна.

— Това е план, който ще свърши работа. Ти знаеш, че с ухапването поемаме и спомените.

— Да, но какво друго може да се случи, когато го ухапеш? Пила ли си някога демонска кръв?

Не.

— Никога не съм имала това удоволствие — отвърна и забеляза как демонът се напрегна.

— Може да е отровна. Може да те изпържи отвътре. Може…

— Не бях пила и кръв на върколак, докато не опитах твоята.

Това го накара да замълчи. Само за миг.

— Да, принцесо, но всички знаем, че когато пи от вълк, ти не се превърна в такава.

И точно тук, макар и да не искаше, въпреки че беше неподходящото време и неподходящото място, тя се засмя.

Джейс се вцепени, след което стисна силно очи.

— Не го прави.

— Да правя, кое? — За какво говореше нейният вълк сега?

Той отвори очи и един мускул на челюстта му заигра.

— Няма да го вкусваш. — Посочи към вампирите, които стояха зад тях. — Един от тези задници може да го направи. Всеки от тях може да го направи. Но не и ти. — Придърпа я към себе си. — Не искам да поемаш спомени от Ада.

Той все още не разбираше.

— Няма нужда да ме защитаваш. — Морган даде знак на вампирите.

Те се подредиха. Всеки от тях беше готов.

— Защото те ще те пазят ли? — Гневът караше гласът му да звучи грубо.

— Не! Защото аз съм шибана вампирска принцеса! — Тя оголи зъби. — И се чувствам много добре с вълчата ми кръв. — Беше време да действа. Мина покрай Джейс и грабна демона, изтръгвайки го от ръцете на вълците. — Помниш ли ме? Аз съм онази вампирска кучка, дето ти счупи врата.

Червените му очи почти изхвръкнаха от орбитите си, точно както беше очаквала.

— И съм тази, която ще те пресуши докрай.

Луис щракна с пръсти.

— Сега вече знам на кого ми напомня тя. — Погледът му спря на Джейс. — На теб.

Джейс изръмжа.

— Давай, кучко! — предизвика я демонът. — Мислиш си, че си силна? Моята кръв ще те изгори отвътре.

— Обещания, обещания — прошепна тя и се задвижи толкова бързо, колкото Джейс — като размазано петно. Морган хвана главата на демона и я дръпна назад. — Дай ми кръвта си! — И заби зъбите си в него.

Кръвта му напълни устата й. Топла. Не изгаряща. Но горчива. Така горчива. Тя пиеше и поемаше спомени. Огън. Ад. Писъци безкрай.

— Морган. — Ръцете на Джейс легнаха на гърба й.

Тя продължи да пие.

Бяла светлина проникна в ада. Слаба. Като лъч през тесен отвор. Чу се мъжки глас. Монотонно напяване. Кървави жертвоприношения. Дейността процъфтяваше, защото той искаше власт.

— Спри! — изрева демонът.

Морган продължи да пие.

Още и още.

Вратата се отвори. Тя видя копелето, което я отключи. Шибан задник! Предател!

Вратата се отвори и в нейното съзнание, огън се втурна навън, палещ, изгарящ…

Морган се отдръпна. Изпищя. От устата й излезе дим.

Демонът се изсмя.

— Казах ти, кучко… изгори…

Усещаше мехурите в гърлото си. Но… но те започваха да се изцеляват.

Кръвта на Джейс!

Тя издуха дима в лицето на демона.

— Време ти е да се върнеш у дома.

Той потрепери.

— Кажи ми, че знаеш къде е вратата — изръмжа зад гърба й Джейс.

За един дълъг миг тя задържа червения поглед на демона, но този миг бе достатъчен, за да види страха, лумнал в очите му. После се обърна към Джейс.

— Знам.

Но най-напред имаше нещо, за което трябваше да се погрижи. Нещо, свързано с кръвно предателство.

— Добре. — Джейс я дръпна за ръката. — Тогава е време да убием копелето.

Демонът изпищя от ярост и скочи срещу вълците, които посегнаха да го хванат.

Морган отстъпи няколко крачки назад. Улови погледа на Пол и кимна леко към вратата.

Писъците на демона се усилиха.

Тя преглътна вкуса на пепел и прошепна на Пол:

— Къде е Девън?

Предателство. Трябваше да го предвиди. Той винаги е бил задник, гладен за власт.

Не я беше подложил на изпитание с този огън. Искаше да я убие. Така че тя да не узнае какво е направил.

Пол присви очи.

— Какво видя?

— Девън убива хора. — Не просто ги убива. Измъчва ги. Пренася ги в жертва. — Той е този, който е отворил вратата. — Това имаше смисъл, но беше твърде сляпа, за да го види преди. Девън беше на повече от петстотин години. Би трябвало да знае всички древни легенди и заклинания. Да знае как да увеличи броя на демоните и да отвори вратата.

И го бе направил, за да получи власт.

Само че демоните, които бе пуснал, нямаха намерение да му се подчиняват. Не можеш да държиш в една клетка много зверове.

— Негодник! — Ръцете на Пол се свиха в юмруци. Демонът вече не крещеше. Твърде късно. — Не съм го виждал, откакто вълците влязоха вътре.

— Защото е избягал. — Мамка му! — Тази каша е наша и ние трябва да се справим с нея. — Не работа на вълците, а на вампирите. — Вземи останалите. Намерете го. — Заповедта, която никога не бе мислила, че ще издаде, излезе от устата й: — Убийте го!

Пол кимна. Той винаги изпълняваше заповедите й. Винаги.

Морган го остави и се втурна към тунелите, виещи се под къщата. Преди да се изправи пред Ада, щеше да се погрижи за собствения си кошмар. Тогава щеше да поеме пълен контрол над своето вампирско гнездо.

Спусна се на бегом надолу по стъпалата. Останалите щяха да дойдат скоро, да се пръснат из целия район. Да го претърсят щателно.

Яростта разпалваше пожар в кръвта й. Толкова много вампири бяха умрели в ръцете на демоните. Демоните ловуваха на големи глутници. Връхлитаха отгоре, когато вампирите бяха най-слаби. Разделят ни един от друг.

Бяха се опитвали да ги спрат в продължение на месеци. А Девън беше негодникът, който бе довел тези чудовища в света им.

Зави наляво. Спусна се надолу по тунела, после зави надясно. Миризмата на кръв я удари в носа. Прясна кръв.

По дяволите, какво бе направил сега?

Пред нея се изпречи тежка метална врата, която стоеше отворена съвсем малко, но достатъчно, за да позволи на миризмата на кръв да излезе навън.

— Девън! — извика тя и отвори широко вратата. — Какво си…?

Вътре подът бе покрит с кръв. И в средата на локвата… лежеше разкъсаното тяло на върколака, който бе нападнал Джейс в „Пълнолуние“.

Зад нея се чуха тежки стъпки.

— Морган! — Това беше недоволният глас на Джейс.

Тя преглътна и огледа стаята. Кървави отпечатъци водеха вляво към аварийния тунел. Този, който извеждаше в самия център на блатото.

— Мамка му! — Раменете на Джейс докоснаха нейните.

Пол нахлу след него и огледа помещението. Отвращение стегна чертите на лицето му.

— Изглежда, че Девън продължава с експериментите.

Точно под тях. Проклятие, точно под тях. Другите членове на Съвета му бяха забранили да експериментира много отдавна, но изглежда копелето обичаше твърде много собствената си кръв и чуждата болка.

Ноздрите на Джейс се разшириха.

— Този шибаняк е заклал вълк.

И точно това беше — клане. Плътта на вълка беше съвсем бледа и Морган осъзна, че Девън е източил кръвта на Майк. Съвсем скорошно убийство. Докато са били на горния етаж, този вълк е умирал.

Тъмните очи на Джейс срещнаха нейните.

Тя преглътна жлъчта, надигнала се в гърлото й.

— Джейс, аз… аз не знаех.

Но това не я оправдаваше. Трябваше да знае. Гнездото беше нейно. Отговорността беше нейна. Всичко беше… Аз съм виновна.

— Виж, дойдох да убия Девън, ясно? Той е този, който отвори вратата на демоните. Видях го, когато пих от кръвта на демона!

Джейс се втренчи в отпечатъците, проследявайки посоката, в която отиваха. Раменете му бяха напрегнати и Морган можеше да усети яростта, кипяща в него.

— Вампирите доведоха демоните. — Ноктите на Джейс се показаха и удължиха. — Вампирите са уловили вълци… Какви други малки тайни не си ми споделила, съпруго?

О, това не е добре!

— Джейс, нека ти обясня. Аз…

— Твърде късно. — Той я сграбчи и притисна нокти към гърлото й. — Твърде късно, принцесо!

Морган разбра, че се взира в лицето на смъртта.

— Искам всеки един от вас, кръвосмучещи задници, да влезе в тази клетка. — И Джейс посочи с глава наляво. Към тежката клетка с метални решетки, която Девън бе използвал за затваряне на вампири-затворници през годините. Прътите й бяха подсилени. В състояние бе да задържи демони, вълци и, да, дори вампири.

Няма да можем да се измъкнем.

— Мърдайте — нареди той — или ще й разпоря гърлото.

Кръвта й изстина при тази заплаха.

Пол вдигна дръзко брадичка.

— Няма да го направиш.

Джейс впи очи в нейните. Погледът му изглеждаше толкова студен. Толкова… празен. Щеше ли да го направи.

— Влез в клетката, Пол — каза тя тихо.

Челюстта на Джейс се напрегна.

Несигурни стъпки и ръмжене изпълниха помещението, когато вампирите се запътиха към клетката и влязоха в нея.

— Вътре са! — извика Луис.

Джейс не я пусна.

— Какво ще правиш? — попита го тя. — Аз съм тази, която знае къде е вратата. Трябва да ме…

— Девън знае къде е вратата. Обзалагам се, че копелето се е запътило натам в момента. Как е успял да го направи? Силата на вълчата кръв! Сигурно си мисли, че е дяволски непобедим и ще се върне обратно.

Може би, да. Може би, не.

— Така или иначе имам неговата миризма. — Джейс наведе глава към нейната, но ужасните му нокти не помръднаха от плътта й. — Ще го проследя и ще го разкъсам на парчета.

Защото Девън бе убил вълк.

— Той те подложи на опасност. Опита се да те убие. — Ноктите му се отдръпнаха от гърлото й. — Вампирът ще гори в пламъците при първите слънчеви лъчи.

Как…

Джейс я вдигна, премести се много бързо — проклет да е! — и я пъхна в клетката. След това светкавично се обърна, затвори вратата и я заключи вътре.

Морган сграбчи решетките.

— Не може да ни оставите така.

Веждите му се повдигнаха.

— Само стой и гледай. — Замълча за миг, загледан в безжизненото тяло на Майк. — Погрижете се за него — нареди на двама от хората си, и те веднага се наведоха да вдигнат тялото.

Тогава Джейс тръгна след кървавите отпечатъци от стъпки.

— Джейс! По дяволите, аз няма да те предам!

Той не спря, но тя долови неговото изръмжаване:

— Знам.

Какво?

— Тогава, защо го правиш? Защо?

Един по един, вълците напуснаха защитената зона. Джейс остана последен. Широките му рамене се остъргаха в арковидната рамка на вратата.

— Ще се върна, Морган!

Тя си пое дълбоко въздух.

— Не сме приключили. — Той я дари с блестящ поглед. — Няма да те изложа на опасност и съм дяволски сигурен, че няма да рискувам огънят да те достигне.

— Джейс…

Но него го нямаше, а Морган беше в капан в клетка, пълна с гневни вампири. Кокалчетата на пръстите й, свити около металните пръти, побеляха. Алфа задник! Мислеше си, че може да излезе и да поеме всички рискове? Докато тя какво — да стои тук и да се притеснява за него?

Не беше от онези момичета, които остават отзад. Предимно, защото не беше момиче.

— Знаех, че няма да те нарани — каза Пол наперено.

Тя също го знаеше. Пръстите на Джейс трепереха, и ноктите му не раздраха кожата й.

— Наистина ли ще позволим на вълците да получат цялата слава? — продължи Пол. — Защото, още от превръщането си, ми се иска да хвърля един здрав бой на Девън.

Морган дръпна силно металните пръти. Да, те бяха подсилени, и обикновено не би успяла да ги счупи.

Силата на вълчата кръв.

Прътите започнаха да се огъват.

— Не се притеснявайте — каза на Пол и останалите. — Джейс няма да избяга далеч от мен.

И със сигурност няма да отиде в Ада, без тя да е там, за да издърпа своя вълк от огъня.