Донна Хатч
Рицар за Коледа (5)

Пета глава

След като Клариса се изкъпа, една прислужница закопча, завърза и закрепи с карфици взетата назаем рокля. Въпреки че моделът беше от преди две години, роклята от слонова кост, украсена със златиста дантела, я караше да се чувства елегантна и красива. Косата й беше прибрана и се спускаше подобно на каскада от къдрици отзад на главата й. Клариса закрачи усмихната и вдигнала високо глава към салона, за да се присъедини към останалите. Вместо да си бъде у дома за Коледа, тя се оказа сред онези, които я приемаха като потомка на врага.

Но тя все пак бе осъществила мечтата си да влезе в замъка Уикбърг. И както бе очаквала, господарят му беше възхитителен. Той не би могъл да бъде убиец — думите и тъгата му бяха истински. Нещо ужасно се беше случило на този мъж, на семейството му, и тя бе решена да открие истината. Ако се окажеше, че това проклятие наистина е реално, както вече започваше да вярва, тогава щеше да открие начин да го развали. Трябваше да има начин.

В салона, леля Тили, облечена в рокля, толкова стара, колкото и тази на Клариса, бе седнала и пиеше шери. Хенри се разхождаше из стаята, подобно на животно в клетка. Лорд Уикбърг бе застанал така тихо и напълно неподвижно, че би могъл да бъде помислен и за статуя. Когато погледът му попадна върху младата жена, очите му се разшириха и той я огледа от главата до петите.

— Прекрасно — каза той с дрезгав глас. Мъчителна уязвимост се настани в тези светли очи.

Клариса спря. Дали не бе облечена в рокля на неговата починала съпруга? Дъхът й спря. Лорд Уикбърг не беше убиец. Той беше тъжен, мил човек, който се беше затворил от света в мъката си, а не защото прикриваше поколения престъпници.

Графът се съвзе, но въпреки това усмивката му беше напрегната:

— Мога ли да ви предложа едно шери?

— Не, благодаря.

Прислужницата, която бе донесла на Клариса подноса със закуската, обяви вечерята. Когато младата жена постави ръката си в предложената й от лорд Уикбърг, стиснати те му устни образуваха тънка линия. Поведе я към трапезарията и я настани от дясната си страна. Хенри мълчаливо ескортира леля Тили до мястото до племенницата й, след това седна срещу тях.

Много внимателно тя запита графа:

— Облечена съм в рокля на вашата покойна съпруга ли?

Той кимна.

— Съжалявам. Камериерката, която ми помагаше…

— Аз й казах да намери нещо, което би ви станало.

— Ооо! — Жестът му я накара да спре и тя сведе очи. — Много мило от ваша страна, че сте се погрижили да се чувствам удобно. Благодаря ви.

— Вие наистина изглеждате прекрасно.

— Въпреки косата ми? — каза тя, като се надяваше да го накара да излезе от мрачното си настроение.

Красивите му очи я огледаха, като се спряха на косата й.

— Кара ме да си мисля за залез над вода.

На Клариса й се прииска да го прегърне. След години, прекарани в терзание от факта, че е червенокоса, романтичното му описание я накара да разцъфне.

Докато вечеряха, Хенри не можеше да реши дали да не й обръща внимание или да наблюдава всяко нейно движение. Поведението му не се бе променило, въпреки че бе прекарал целия следобед с нея. Дали някога щеше да го убеди, че тя не е виновна за смъртта на сестра му?

Клариса се усмихна на домакина си:

— Превъзходно ястие, милорд.

Устните му потрепнаха.

— Вероятно не е коледното меню, към което сте свикнали.

— Не, но считам, че всеки си има свои собствени традиции. Имате ли коледен пудинг?

Отне му известно време преди да отговори.

— Госпожице Феърчайлд, когато казах, че не правим много неща по Коледа, имах предвид, че ние никога не празнуваме този празник.

Клариса изпусна вилицата си.

— Изобщо?

— Не. Не и от пет поколения. — По лицето му, лесно можеше да разбере какви мисли го бяха завладели. Като че ли осъзнал, че е изгубил маската си на безразличие, той се затвори и чертите му придобиха същото строго, упорито изражение като първия път, когато го бе видяла.

Искаше й се да протегне ръка и да го докосне; болезнено желаеше да го успокои, но знаеше, че той най-вероятно щеше да отблъсне опитите й. Освен това, го бе срещнала едва тази сутрин. И въпреки това копнееше да премахне бариерите, които бе издигнал пред себе си и да му покаже какво невероятно приключение е животът, ако човек само се покаже иззад невидимите стени.

Клариса каза нежно:

— Вероятно, ако замените лошите спомени с добри…

— Не! — Тонът му показваше, че няма място за спорове.

Апетитът й се изпари. Как би могъл някой да не празнува Коледа? И още по-лошо, как би издържала да е тук в този внушаващ страх замък, заедно с неговия толкова тъжен господар, по време, за което се предполагаше, че е най-преливащото от радост през годината?

Той продължи, като че ли неосъзнал, че напълно е сломил духа й.

— Бурята спря, затова изпратих пратеник да отнесе съобщение на семейството ви, че сте тук.

Пренебрегвайки буцата в гърлото си, тя каза:

— Благодаря ви. Убедена съм, че това ще им донесе облекчение. — Но нямаше да я върне навреме у дома за коледното празненство, запалването на дънера или който и да е от семейните обичаи. Нито пък би я събрало с онези, които обичаше.

Леля Тили стисна ръката й — успокояващ, познат жест. Клариса преглътна и пренебрегна разочарованието си. С нея беше любимата й леля и любезният им домакин. Това би трябвало да е достатъчно засега.

Тонът на лорд Уикбърг бе станал по-мек:

— Накарах да докарат каретата ви в постройката за екипажи, за да могат да поправят колелото. Имате ли нужда от някои от пакетите си, които са вътре в нея!

Клариса поклати глава.

— Не, всичките са подаръци за Коледа.

Той кимна и се загледа покрай нея с отнесен поглед. Обзе я срам за егоизма й. Да отсъства на Коледа и да не е с близките си не можеше да бъде сравнено със загубите, които бе преживяло семейството му през годините. Освен това, вечната й мечта да срещне лорд Уикбърг се бе изпълнила. Въпреки че той не беше чудовището, от което тя се боеше — или надяваше? — да бъде. Графът бе едно очарователно отклонение от очакваното. А фактът, че бе и красив, не пречеше.

След вечеря, домакинът им и Хенри се извиниха и оставиха Клариса и леля й да се забавляват сами в салона, който бе разделен на две, за да може да служи и като всекидневна. Огънят и изобилието от свещи придаваха на стаята по-весел вид. В единия ъгъл имаше пиано и арфа.

Клариса отиде до арфата и погали резбованата опорна колона.

— Какъв прекрасен инструмент! Мислиш ли, че графът ще има нещо против, ако посвиря?

— Аз бих имала, ако не го направиш — каза неодобрително леля Тили, докато се настаняваше до огъня.

Като се усмихваше, Клариса прокара пръсти през струните в арпаджио^[1]. Въпреки че не беше акордиран, инструментът имаше прекрасен, богат звук. След като старателно я акордира, тя седна, положи корпуса на рамото си и засвири. Успокояващите тонове отмиха всичките й злочестини и мислите й полетяха. Лицето на лорд Уикърбърг, в една минута строго, в следващата нежно, затанцува пред очите й. Как би могъл някой да го подозира, че е убиец. Той беше прекалено благороден, прекалено мил, прекалено тъжен.

И това проклятие! Ако наистина имаше проклятие — а бе трудно да се отрече възможността за това — трябваше да има начин да се премахне. Ако само можеше да се върне у дома и да разпита семейството си, да прегледа старите семейни дневници, да потърси всеки знак, който би могъл да й помогне да открие какво наистина се е случило. Като леля на майка й, леля Тили не би могла да знае. Но баща й или прабаба Феърчайлд…

Но първо трябваше да се върне у дома. Дори желанието й за приключения отстъпи пред това да бъде у дома и да празнува Коледа със семейството си.