Донна Хатч
Рицар за Коледа (7)

Седма глава

Нито всички книги, които беше прочела, нито всички разговори пълни с шушукания и кискания, които бе провела с омъжените си приятелки и сестри, бяха подготвили Клариса за енергията, страстта и чистотата на целувката на лорд Уикбърг.

Сърцето й полетя и тя разбра, че най-накрая си е у дома. Мъжът, който беше търсила измежду ухажорите в Лондон, беше тук и я целуваше така, като че ли никога нямаше да я пусне да си отиде. Графът обви ръцете си около нея и я придърпа към масивния си гръден кош. Тя се вкопчи в него, молейки се той никога да не спира. Топлина и нежност се разляха по цялото й тяло.

— Милорд — извиси се гласът на леля Тили, — наистина трябва да възразя срещу това!

Клариса преглътна едно стенание. Лорд Уикбърг прекрати целувката, но устните му първо се насочиха към клепачите й, а след това към челото й. С въздишка, той се отдръпна. Студенина се настани там, където до преди секунди беше тялото му.

Очите на Кристофър грееха с тиха радост и нежност.

— Би трябвало да се извиня, но се страхувам, че не съжалявам ни най-малко.

Нито пък аз, искаше й се да го каже, но вместо това се усмихна закачливо:

— Можем да обвиним имела.

Той прокара леко пръст по бузата й.

— Цял ден искам да направя това. — Тъгата се завърна и той затвори очи. — Какво правя? — Отстъпи крачка назад и прочисти гърлото си.

Всички присъстващи в стаята го гледаха втренчено. Лицето на Клариса пламна. Целувката им бе минала далеч зад границите на приетото, когато се намираха под имел и дори клонеше към неблагоприличието. Но тя не се интересуваше от това. Искаше още. Много повече.

Кристофър отново прочисти гърлото си:

— Простете ми. Нямам навика да нападам младите дами, дори когато са застанали под имела.

Погледна я с поглед, изпълнен с терзание и опитът й да се държи лекомислено се разби на пух и прах в пода.

— Госпожице Феърчайлд, трябва да знаете, че вие докоснахте сърцето ми по начин, по който мислех, че никога няма да почувствам отново. Но не мога да ви обещая да имаме бъдеще. Отказвам да погреба още една съпруга.

Клариса го гледаше с широко отворена уста. Той бе толкова добър да й каже, че иска да се ожени за нея, но проклятието стоеше на пътя им. Тя обмисляше живота си с него. Това, което изглеждаше ограничаващо и отегчително с другите мъже, сега изглеждаше оптимистично, с безкрайни нови открития и красиви възможности… но само с него. Само за няколко часа, този мъж беше пленил сърцето й като никой друг. Не беше изненадващо, че покойната му съпруга е искала да изпробва късмета си.

Сега, дори повече от всякога, тя трябваше да намери начин да го освободи от проклятието и да го убеди да даде още един шанс на любовта. С нея!

Тя изправи рамене и повдигна брадичката си:

— Тогава трябва да удвоим усилията си да намерим начин да сложим край на това проклятие.

— Дори и да го направим, не бих рискувал живота ви, като изпробвам решението, което сме намерили. Опасността е твърде голяма. — Той се извърна.

Тя постави ръка върху гърба му и въпреки че се напрегна, той не се отмести. Клариса прошепна:

— Кристофър.

Той изпъна рамене.

— Каретата ми е преобразувана в шейна. Утре, освен ако няма буря, ще ви заведа у дома, за да не изпуснете останалата част от празненствата за Коледа със семейството си. — Кимна на леля Тили и с широка крачка излезе от стаята.

Младата жена остави ръката си да падне надолу, така както тя потъна в отказа му. Той не само отричаше себе си, той отричаше и нея. Гърлото й се стегна. Слугите започнаха да излизат един по един, като й пожелаваха щастлива Коледа. Лакеят, който държеше имела й се усмихна дръзко.

Икономката, чието име беше научила, че е госпожа Марч, се спря до нея.

— Благодаря ви, госпожице, за това, че върнахте усмивката на моя господар и за това, че върнахте Коледата обратно в замъка. — Устата й се изви в неловка усмивка, преди бързо да се отдалечи.

Минути по-късно, Клариса и леля Тили бяха останали сами в празнично украсения салон.

Възрастната жена втренчи поглед в племенницата си:

— Проклятие?

Момичето й разказа всичко, което знаеше за случая.

— Мислиш ли, че е възможно прабаба Феърчайлд да знае нещо по въпроса?

Леля й сложи ръка на главата си:

— Проклятие? Невъзможно.

— Тогава обясни ми защо всяка графиня умира само месеци след като е родила син.

— Лордовете са ги убили. — Обаче в гласа й липсваше увереност.

— Не вярвам на това. Вече не. Наистина ли мислиш, че лорд Уикбърг е убиец?

— Признавам, че след като се запознах с него, той изглежда внимателен и мил. Не зловещ. — Тя въздъхна. — Предполагам, че не е чак толкова трудно да се повярва в едно проклятие, както и в потомствени убийци.

— Нещо става. И аз отказвам да оставя Крис…, ъъъ, лорд Уикбърг да се изправи пред цял живот самота. Трябва да му помогна.

Леля Тили наклони главата си настрани:

— Какво точно чувстваш към него?

— О, лельо, никога преди не съм се чувствала така. От всички ухажори, които съм имала в Лондон, нито един не ме е карал да изпитвам подобно нещо. — С жест тя показа наоколо си. — И погледни какво направи той за нас. За човек, който никога в живота си не е празнувал Коледа, да положи толкова много усилия… това е повече от любезно. Това е щедро. Това е героично.

— Да, така е наистина. Очевидно е, че е добър човек.

Клариса седна и хвана ръката на възрастната жена.

— Обичам го, лельо. Знам, че е лудост и знам, че сме се срещнали току-що, но се кълна, че ще бъда с него и никой друг.

Леля Тили си пое дълбоко дъх:

— Бащата ти ще бъде против, като се има предвид какво си мислят всички за господарите на Уикбърг. А и звучи така, че ще бъде еднакво трудно да убедиш и лорд Уикбърг.

— Остави това на мен.

Възрастната жена се изкиска и я целуна по бузата.

— Познавам този поглед. Хайде, време е за лягане.

Двете пресякоха главния вестибюл на път за стълбището. Металическото стържене от зареждането на пистолет, накараха Клариса да почувства как тръпки минават по гръбнака й. Тя замръзна. Леля й остана с отворена уста.

Застанал в сенките, Хенри бе насочил цевта на пистолет към нея.

— Не мога да убия истинската вещица, която е прокълнала това семейство и сестра ми, но ще си отмъстя на теб.

Зашеметена, Клариса бе вперила невярващо поглед в него. Невероятната сцена беше като излязла от готически роман. Това не можеше да се случва. Прекалено шокирана, за да се почувства изплашена, тя изпадна в състояние на неестествено спокойствие.

Навлажни устните си:

— Това, че ще ме застреляш няма да върне сестра ти, Хенри. — Използва кръщелното му име в опит да се докосне лично до него.

— Но ще отмъсти смъртта й.

Много нежно тя продължи:

— Може би, но ще ти помогне ли да намериш покой?

Той се поколеба.

— Сестра ми ще бъде отмъстена.

— Наистина ли си готов да убиеш?

Решителността върху лицето на Хенри започна да избледнява и пистолетът се наведе малко.

— Хенри! — изкрещя лорд Уикбърг. Кристофър! Нейният рицар бе дошъл да я спаси. Отново.

Момчето трепна, но вдигна и другата си ръка, за да задържи пистолета стабилен.

— Стой настрана, Кристофър. Това е нещо, което трябва да направя.

— Не, не трябва. — Графът вдигна ръце и тръгна бавно към Хенри.

Момчето го погледна бегло.

— Тогава ти го направи. Това би могло да те освободи от проклятието.

— Би могло. — Кристофър направи още една стъпка към него. — Но какво ще стане, ако я убием и проклятието остане? Тогава какво?

— Ще сме получили справедливост!

— Няма да бъде справедливост, нито дори отмъщение. Ще бъде чисто убийство.

Хенри потрепна. Графът скочи. Той се понесе във въздуха и се приземи върху момчето, като го събори на земята. Пистолетът излетя от ръката му и се изпързаля по пода. Хенри се бореше срещу зет си, който го държеше здраво. След това изведнъж се отпусна. Волята му за борба изглежда го напусна. Той започна да ридае. Кристофър го придърпа още по-близо и го задържа в ръцете си. Клариса стоеше в безмълвен шок. Неспособна да измисли какво друго да направи, тя взе оръжието и се вгледа в него все едно не го бе виждала преди това. Този пистолет почти й бе отнел живота. Можеше да нарани леля Тили или Кристофър. Няколко живота можеше да бъдат разбити, ако беше стреляно с него. Ако някой беше убит, Хенри щеше да бъде преследван от това цял живот. Вероятно би се изправил пред възможността да бъде депортиран или екзекутиран.

Във всички готически романи, които беше прочела, подобни случки изглеждаха вълнуващи. Но не бяха. Беше ужасно! Едно ридание се настани в гърлото й, а след това си проправи път навън.

Кристофър бе седнал и говореше нежно на Хенри. След около минута и двамата се изправиха. Хенри се приближи до Клариса с наведена глава и увиснали рамене. Младата жена не можеше да прецени дали беше ужасен от постъпката си или беше ядосан, че се провали.

— Готов съм да се изправя пред закона за това, което направих. — Говореше тихо и монотонно.

Клариса преглътна сълзите си и хвърли бърз поглед на Кристофър, чието безизразно лице не й даде никаква идея какво си мисли. Много скоро, самоконтролът му се изплъзна, като даде път на скръбта и вътрешното вълнение. Ако предадеше Хенри на закона, Кристофър щеше да остане без семейство. Щеше да бъде съвсем сам в този свят. А Хенри беше само едно съсипано от скръб момче, което не бе мислило трезво.

Тя подаде пистолета на графа, без да сваля погледа си от повереника му.

— Това няма да е необходимо. Не мога да си представя какво сте загубили, но мога да разбера как ме приемате като единствената отговорна за смъртта на сестра ви. Няма да подам оплакване да настоявам да ви арестуват.

Хенри си пое мъчително въздух.

— Благодаря ви — смотолеви той. — Задължен съм ви. Надявам се един ден да ми простите.

— Вече съм ви простила. Само, моля, разберете, че не съм ви враг.

Момчето кимна, без да я погледне, след това се заизкачва по стълбите така като бе ли всяка стъпка му причиняваше болка.

— Мили Боже! — възкликна леля Тили. — Не мислех, че сърцето ми ще преживее това. — Тя дръпна Клариса, непохватно я прегърна и я целуна по бузата. — Ти си толкова смела.

Лорд Уикбърг бавно изпусна дъха си.

— Как бих могъл някога да ви се извиня за това?

Клариса го докосна по ръката.

— Не е нужно да се извинявате. Той е млад, страда и се опитва да разбере случилото се.

Графът постави ръката си върху нейната.

— Вие сте забележително състрадателна.

— Направих го колкото заради него, толкова и заради вас.

Погледите им се приковаха един в друг и той прокара пръст по бузата й.

— Благодаря ви.

— Благодаря ви, че ме спасихте. Той можеше и да не натисне спусъка, но съм благодарна за намесата ви. Още веднъж, вие сте моят рицар. Единственото, което ви трябва са само блестящите доспехи. — Тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата. След това, като видя заинтригуваното му изражение, смело го целуна по устните.

Той отвърна на целувката й като човек, умиращ от глад. След това, както преди, се отдръпна.

— Не можем да продължаваме така. — Хвърли бърз поглед към леля Тили, която ги гледаше втренчено със замислено изражение.

— Млади човече, ако настояваш да продължаваш да целуваш племенницата ми, настоявам да знам какви са намеренията ви спрямо нея.

Той въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Страхувам се, че не бих могъл да постъпя така както бих желал. Намеренията ми не трябва да бъдат нищо повече от това да й предоставя подслон, докато мога да върна и двете ви благополучно у дома. Лека нощ.

Той остави Клариса сама, решена още повече от всякога да го спаси.