Серия
Случаите на инспектор Хари Хуле (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marekors, (Пълни авторски права)
Превод от норвежки
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)
Сканиране
dune (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Първа част

Първа глава
Петък. Яйца

Жилищната сграда, построена през 1898 година върху глинена основа бе лекичко поддала в западната част. И сега водата потече през прага от страната на пантите на вратата. Струята пое по пода на спалнята и остави мокра диря по дъбовия паркет, устремила се право на запад. Вадата се поспря за миг във вдлъбнатина на паркета, но ново количество я избута напред и тя заприпка към декоративния корниз като изплашен плъх. Там струята се разклони на две, започна да търси сякаш душеше под корниза и накрая откри цепнатина между ръба на паркета и стената. В пролуката лежеше петкронова монета от 1987 година с профила на крал Улав. На следващата година монетата изпадна от джоба на дърводелеца, но тогава — период на подем — предстоеше строеж на много мансарди за кратко време и дърводелецът не си направи труда да я потърси.

На водата не й трябваше много време, за да си проправи път по паркета. Освен основния ремонт на дупка в покрива през 1968-а, дървените дъски не бяха мърдали от мястото си, а от 1898-а съхнеха и се свиваха непрекъснато, така че процепът между двете най-вътрешни дъски зееше почти половин сантиметър. По него водата стигна до една от гредите, тя пренесе водата на запад и струята навлезе във външната стена. Водата проникна във варовиковата мазилка и хоросана, смесени преди повече от сто години от майстора зидар и баща на пет деца Якоб Андершен. Андершен сам си приготвял хоросана и мазилката, както и всички тогавашни зидари в Осло. Не само забърквал собственоръчно уникалната си смес в точно определена пропорция между вар, пясък и вода, но добавял и тайна съставка: косми от кон и кръв от прасе. Якоб Андершен смятал, че космите и кръвта спояват и допълнително заздравяват мазилката. Идеята не била негова, споделил веднъж той на колегите си, които недоверчиво клатели глави. Баща му и дядо му, шотландци по произход, използвали същите съставки от овца. И макар че се отказал от шотландската си фамилия и приел името на майстора, който посветил в зидарския занаят, не виждал смисъл да пренебрегва шестстотин години професионален опит. Според някои зидари това било неморално, други го смятали за съзаклятник на дявола, но повечето просто го вземали на подбив. Вероятно бил един от последните разказвачи на история, превърнала се в легенда в разрастващия се град, по онова време известен като Кристиания. Лодкар от квартал Грюнерльока се оженил за своя братовчедка от шведската област Вермланд. Заедно се преместили тук и си намерили стая и кухня в една от сградите, зидана с участието на Андершен. Първородната рожба на младото семейство имала нещастието да се появи на бял свят с тъмни къдрици и кафяви очи и, понеже и двамата съпрузи били светлокоси и синеоки — а в добавка мъжът бил и ревнив по природа, по късна доба той завързал ръцете на жена си на гърба й, завел я в мазето и я зазидал в стената. Дебелите стени, зад които стояла със завързани ръце, притисната между двата реда тухли, успешно заглушавали виковете й. Съпругът сигурно си мислел, че тя ще се задуши заради липсата на въздух, но ако има нещо, което зидарите несъмнено умеят, то е да се погрижат за наличието на въздух. Накрая бедната женица се нахвърлила на стената със зъби. И сигурно е имала изгледи за успех, защото шотландският зидар Андершен използвал кръв и косми, за да пести от по-скъпата вар в сместа. Зидът станал шуплест и сега се рушал под напора на силните вермландски зъби. Но алчността й за живот за жалост й изиграла лоша шега: тя отхапвала твърде едри парчета хоросан и тухла. Накрая не можела нито да дъвче, нито да преглъща, нито да плюе, а пясъкът, дребните камъчета и парченцата изгорена глина се наслоили в трахеята й. Тя посиняла, сърцето й забило по-бавно и спряла да диша.

Била, по израза на повечето хора, мъртва.

Но според легендата вкусът на свинската кръв подтикнал нещастницата да си мисли, че е още жива. И така тя внезапно се освободила безпрепятствено от въжето, с което била вързана, минала през стените и започнала да витае като призрак. И някои възрастни хора от Грюнерльока все още си спомнят приказката от детството си за жената със свинската глава. Въоръжена с нож, тази жена обикаляла, за да отреже главите на закъснелите за вкъщи малчугани, защото ако не усещала вкуса на кръв в устата си, щяла да изчезне напълно. Но името на зидаря не го знаел почти никой и майстор Андершен невъзмутимо продължил да забърква специалната си хоросанова смес. Когато той, три години след като иззидал сградата, където в момента течеше водата, паднал от строително скеле и оставил в наследство двеста крони и китара, имало още близо век, докато зидарите започнат да използват изкуствени, наподобяващи косми влакна в циментовите смеси, а в лаборатория в Милано да открият, че стените на Йерихон са подсилени с кръв и косми от камила.

 

 

По-голямата част от водата обаче не проникна в стената, а потече надолу. Защото водата, малодушието и похотта винаги се устремяват към най-ниското. Първото количество вода попи в прахообразния, нееднороден глинен подов пълнеж между гредите, но струята не спря и глината се пресити, пропусна водата и намокри брой на „Афтенпостен“ с дата 11 юли 1898 година, който оповестяваше, че благоприятната конюнктура в строителния бранш вероятно вече е достигнала кулминацията си, и изразяваше надеждата да настъпят по-трудни времена за безскрупулните брокери на недвижими имоти. На трета страница пишеше, че полицията все още не разполага със следи от убийството на младата шивачка, открита прободена с нож в банята предната седмица. През май в близост до река Акершелва намерили момиче, убито и обезобразено по същия начин, но от полицията не желаели да отговарят на въпроса дали между случаите има връзка.

От вестника водата потече между дървените греди под него и по вътрешната страна на боядисан с маслени бои текстилен свод. Понеже е бил пробит във връзка с теча от покрива през 1968-а, водата бликна от дупките му, образува капки, които висяха, докато станаха достатъчно големи, та силата на тежестта да преодолее спойката с повърхността, отделиха се и паднаха свободно три метра и осем сантиметра. После водата прекрати пътуването си и се приземи. Във вода.

 

 

Вибеке Кнютсен дърпаше жадно от цигарата си и издухваше дима през отворения прозорец на четвъртия етаж. Беше следобед, горещият въздух се издигаше от нажежения асфалт на задния двор и увличаше със себе си дима нагоре по светлосинята фасада, където той се разпръсна. От другата страна на покрива се чуваше звукът от нарядко минаващи автомобили по иначе натоварения булевард „Юлевол“. Но сега хората бяха във всеобщ отпуск и градът приличаше на евакуиран. На перваза на прозореца се търкаляше муха с шест крачета във въздуха. Явно не й стигаше акълът да се скрие от жегата. В другата част на апартамента обърната към булевард „Юлевол“ беше по-хладно, но откриващата се гледка не допадаше на жената — гробището на Нашия Спасител, пълно с известни личности. В магазина на първия етаж продаваха „паметници“, както пишеше на табелата, тоест надгробни плочи. Сигурно наричат евфемизми от този тип „нагаждане към пазара“.

Вибеке опря чело о хладното стъкло на прозореца. Зарадва се, когато настъпиха топлите дни, но радостта й бързо се стопи. Вече копнееше за по-прохладни нощи и за хора по улиците. Днес в галерията преди обяд дойдоха петима клиенти, а после трима. Тя изпуши тридесет цигари само от скука, получи сърцебиене и така я заболя гърлото, че едва проговори, когато шефът й се обади да пита как върви. И въпреки това едва прекрачи прага на дома си и успя да сложи картофите да се варят, когато усети нов пристъп на никотинов глад.

Преди две години Вибеке се запозна с Андерш и тогава отказа цигарите. Не по негова молба. Точно обратното. Когато се срещнаха на Канарските острови, той дори й поиска цигара, ей така, за кеф. Заживяха заедно само месец след като се прибраха в Осло и едно от първите му изказвания по повод цигарите беше, че връзката им би понесла малко пасивно пушене. Онколозите положително преувеличавали. За кратко време сигурно щял да свикне с миризмата на дим по дрехите й. На следващия ден тя взе решение. След няколко дни по време на вечеря той отбеляза, че отдавна не я е виждал с цигара, а тя отговори, че в действителност никога не е била пушачка. Андерш се усмихна, наведе се напред над масата и я погали по бузата:

— Знаеш ли, Вибеке? Почти бях сигурен в това.

Тя чу бълбукането в тенджерата зад гърба си и погледна цигарата. Още три дръпвания. Първи път. Не усети никакъв вкус.

Не помнеше ясно кога пак ги пропуши. Може би миналата година, когато той започна да отсъства от къщи заради командировките. Или пък през новата година, когато почти всяка вечер работеше извънредно? Дали не се случи, защото се чувства нещастна? Нещастна ли е? Никога не се караха. Те и почти никога не правеха секс, но причината се криела в работното време на Андерш. Така каза той. Рече и отсече. Не че й липсваше кой знае колко. При някои от хладните им съвкупления той сякаш не беше там. И тя откри, че и на нея не й се налага да присъства.

Но пък нали не се караха. Андерш не обичаше да се повишава глас.

Вибеке погледна часовника. Пет и петнадесет. Къде се губи този човек? Обикновено поне я уведомяваше, че ще закъснее. Загаси цигарата, пусна я в задния двор, обърна се към печката и погледна картофите. Прободе най-едрия с вилица. Почти готови са. Върху пяната на кипящата вода плуваха няколко малки черни бучки. Странна работа. От картофите ли е, или от тенджерата?

Тъкмо се опитваше да се сети какво готви в нея последния път и входната врата се отвори. От коридора чу ускореното му дишане и тупването на обувките му на пода. Андерш влезе в кухнята и отвори хладилника.

— Е? — попита той.

— Кюфтенца.

— Добре… — интонацията постепенно се повиши и премина във въпрос, който тя горе-долу съумя да разтълкува. Пак ли месо? Защо не ядем по-честичко риба?

— Прилично меню — беззвучно изрече той и се наведе над тенджерата.

— Какво си правил, та си целият вир-вода?

— Не успях да тренирам тази вечер, затова пообиколих с колелото. Какви са тези бучки във водата?

— Не знам — отвърна Вибеке. — Чак сега ги забелязах.

— Как така не знаеш? Нали по едно време почти работеше като готвачка?

Той ловко улови една бучка с показалеца си и мушна пръст в устата си. Тя се загледа в главата му; в тънката, кестенява коса, която в началото й се струваше толкова хубава — добре поддържана и подходящо подстригана, със страничен път. Някога изглеждаше толкова прилично. Като мъж с бъдеще за повече от един човек.

— Какъв вкус има? — попита тя.

— Никакъв — отвърна той, все още надвесен над тенджерата. — На яйца.

— На яйца ли? Ама нали я измих…

Внезапно тя млъкна.

Той се обърна.

— Какво има?

— Ами… капе — посочи към главата му тя.

Той сбърчи чело и докосна косата си с ръка. Като по команда и двамата обърнаха глави и погледнаха нагоре към тавана. На белия свод висяха две капки. Вибеке, леко късогледа, едва ли щеше да ги забележи, ако бяха прозрачни. Но не бяха.

— Май у Камила има наводнение — предположи Андерш. — Качи се и й позвъни, а аз ще доведа домоуправителя.

Вибеке присви очи към тавана. После насочи поглед към бучките в тенджерата.

— Боже мой — прошепна тя и усети как сърцебиенето й се възобнови.

— Сега пък какво има? — попита Андерш.

— Върви да доведеш домоуправителя. После заедно позвънете на Камила. В това време ще извикам полиция.