Джеймс Хадли Чейс
Няма орхидеи за мис Бландиш (2)

Глава втора

Избутаха мис Бландиш под ярката светлина на голата крушка, ръцете й бяха вързани зад гърба с шала на Флин. Върху очите и бяха залепени с лейкопласт два мръсни памучни тампона. Еди я задържа изправена, като сложи ръка под мишницата й, ръката му бе топла и твърда и тя бе доволна от подкрепата, тъй като не виждаше нищо. Слим се облегна на стената, отегчен от преживените убийства. Беше отпуснат и облекчен, като сексуално задоволен мъж.

Мама Грисън, седнала на стола си, поглъщаше с поглед мис Бландиш, за да я запомни. Майчето беше едра, дебела и тромава. Отстрани на устата й плътта висеше в две отпуснати торбички. Носът й бе силно гърбав, а малките очички — светли и немигащи. Бяха злобни очи, твърди и блестящи като парченца стъкло. Върху големите й отпуснати гърди искряха евтини бижута. Носеше кремава дантелена рокля, с която изглеждаше като куп непрани пердета. Плътта на огромните й ръце, нашарени с вени, се подаваше из плетеницата на дантелата като тесто, вързано с телена мрежа. Седеше като безформена купчина, обхванала коленете си с ръце.

Еди развърза шала и смъкна лейкопласта от лицето на мис Бландиш. Лейкопластът изтръгна нежните косъмчета по кожата и й причини болка. Стресна се, като видя Мама Грисън да седи насреща й като стар лешояд. Дръпна се назад и настъпи Еди. Той я бутна леко напред и й каза да не се притеснява.

— Запознай се с мис Бландиш, Майче — рече той. — Малката, това е Мама Грисън.

Старата жена я прониза с очи. Тези парченца стъкло се врязваха дълбоко и мис Бландиш щеше да се свие надве, ако не беше ръката на Еди.

Мама Грисън мразеше да говори, така както мразеше приказливците. Тя казваше една дума там, където повечето хора казваха десет, но този път даде воля на гласа си.

— Ти ще стоиш тука, докато твоят старец не си развърже кесията — рече тя. — Ако имаш късмет, няма дълго да останеш. Всичко зависи от твойто татенце. Ако той се опита да хитрува, ще те нарежа на парчета и тези парчета ще му бъдат изпращани всеки проклет ден, докато не се научи да се държи прилично. Преди да те нарежа, ще те подхвърля на момчетата и к’во ще правят с теб, си е тяхна работа. Дръж се прилично и не създавай неприятности. Ясно ли е всичко?

Тя слезе от стола и се надвеси над мис Бландиш. Беше висока колкото Слим, но имаше рамене като на горила.

— Хвани я и я дръж здраво — обърна се тя към Еди.

Той се шмугна зад мис Бландиш и стисна здраво ръцете й. Мама Грисън я зашлеви през лицето няколко пъти тежко и звучно, от което главата й се залюля наляво и надясно. Еди я държеше така, че тя не можеше да мръдне, само главата и се мяташе като махало.

— Без глупости и прави каквото ти казвам — Мама Грисън произнасяше бавно всяка дума и удряше. — Добре. Сега вече знаеш к’во те чака. Заведете я горе.

Еди я прихвана и я извлече от стаята. В съзнанието й сякаш падна червена завеса, а нервите по лицето й играеха. Тя почувства, че я влачат нагоре по стълбите и не оказа съпротива. Беше заслепена от уплаха. Нейният досегашен свят се беше отдръпнал, оставяйки я ужасена и съкрушена.

Еди слезе отново и разбра, че го чакат. Док и Флин стояха, облегнати на стоманените капаци, които покриваха прозорците. Слим се бе разположил в един фотьойл и яростно чоплеше носа си. Мама Грисън крачеше тромаво из стаята.

— Ти наистина я поразтърси — каза Еди, като си взе стол.

Майчето спря и се обърна към тях.

— Чуйте сега, казвала съм и по-рано. Вие, момчета, трябва да оставите момичетата. Те носят само неприятности. Не си въобразявайте разни работни за това момиче горе. Ясно ли е? Никой да не си въобразява. Тя може да е всякаква, ама вие трябва да я оставите на мира. Тая работа няма да е лесна. Толкоз време вече е прахосано. Бас държа, че Бландиш вече се е свързал с ченгетата. Макгауан също е намерен. Трябва да работим бързо… прибираме мангизите и се чупим.

Еди си наля чаша бърбън и се сви на кушетката. Гаврътна една голяма глътка и предпазливо закрепи чашата върху гърдите си, докато палеше цигара.

— Дай ни подробностите, Майче — обади се той.

— Иди в града и телефонирай на стареца. Кажи му да зареже ченгетата, иначе не знам… Кажи му, че ще получи нареждания утре. Т’ва е първото. Кажи му, че ще действаме твърдо, ако се опита да хитрува. Като казвам твърдо, значи твърдо. Кажи му к’во ще се случи с момичето и го опиши по-грубо.

Еди изпъшка и пресуши чашата си.

— О’кей, Майче — изправи се с усилие той. — Добре ще го обработя. — Поколеба се пред бутилката, но Майчето му каза да тръгва и като нахлупи шапката си над очи, той излезе от стаята.

Чуха как тръшна вратата на колата и гумите изсвистяха по ронливия чакъл.

Майчето погледна Флин.

— Размърдай си мозъка сега — каза тя. — Кой знае, че сме набъркани в тая работа?

Флин се замисли.

— Ами Джони — каза най-сетне, — той видя всичко… ама Джони е свестен тип. Оставихме го да заравя онези три трупа и да се погрижи за колата им. След това остава оня тип, който ги зареди с бензин, изглеждаше почти умрял, ама може да си спомни за Еди. Мисля, че това е всичко.

— Никакви рискове — заяви Мама Грисън. — Ти прескочи да очистиш оня тип от бензиностанцията. Тогава ще бъдем сигурни. За сега ченгетата от федералната ще търсят шайката на Райли. Няма да ги намерят, ама може да попаднат на следите им. Ако стане така, оня с бензина ще им изпее, че ние сме забъркани в тая работа. Тръгвай, Флин, и без грешки.

Флин се омете.

— Сега, Док — продължи Майчето, — вземи хартия и пиши до Бландиш. Кажи му да събере петстотин бона редовна американска валута в банкноти от по един, пет и двайсе долара. Кажи му да сложи мангизите в някаква светла на цвят чанта и да я държи под ръка. Да пусне обява в „Трибюн“ за продажба на бяла алкидна боя в малки буренца веднага щом събере банкнотите, ние пак ще му се обадим. Предупреди го, че лошо му се пише на момичето, ако той се опита да ни изиграе. Разбра ли всичко?

Док, който беше правил такива неща и преди, кимна и влезе в съседната стая да пише. Мама Грисън запали цигара и погледна сина си.

— Нещо много мълчиш.

Слим я изгледа безучастно, жълтеникавите му очи бяха изцъклени.

— Разменям перлите за момичето.

Майчето седеше съвсем спокойно.

— Не схващам нещо — каза тя.

— Казах вече — Слим пъхна ръка в джоба си и провеси перлите така, че Майчето да може да ги види. — Аз искам момичето, а ти можеш да ги вземеш.

Майчето сви огромните си ръце в гневни юмруци.

— Тези перли и така ще дойдат при мен. Няма да се пазаря с тебе… ти да не си откачил или нещо подобно?

Слим я погледна и яростно размаха наниза.

— Никакви жени не ни даваше да пипнем — чу се неговия глух, дрезгав шепот. — Отдавна не съм се забавлявал с жени. Ти държеше настрани жените от тази шайка и на момчетата трябваше да им харесва т’ва. Точно сега имам нужда от почивка. Тая женска си я бива и ще я оправя, както си знам. Ти можеш да се справяш с такива упорити девственици и трябва да ми уредиш работата. Направи т’ва и перлите са твои.

Майчето се отпусна. Познаваше Слим. Знаеше как да се справя с него.

— Дай ми перлите и престани да дрънкаш дивотии.

Слим леко потръпваше. Голямата му уста висеше отворена, а очите му жадно святкаха.

— Слушай сега, Майче — зашепна отново, — искам тая фуста и ще я имам.

Майчето хвърли цигарата си в празната камина.

— Давай, аз не те спирам.

Слим се размърда на стола си. Изправи се и отиде до вратата. След това спря и погледна Майчето. Тя го наблюдаваше безучастно. Знаеше, че той няма да има смелост. Знаеше, че единственото нещо, което може да прави, е да убива. Знаеше, че чувствата му са като на юноша и не му достига дързост да вземе онова, което иска тялото му. Знаеше също, че през целия му живот жените го бяха плашили, че той ги желае, но се бои да не се надсмеят над тромавата му неопитност. Тя разбираше как се чувства сега, когато имаше нещо крехко, безпомощно и красиво пред себе си. Знаеше, че той копнее да си отмъсти на момичето горе, за да облекчи страданието, причинено от другите жени в живота му. Знаеше с положителност, че дързостта му няма да го изведе докрай.

Слим стискаше дръжката на вратата с изкривено от желание и страх лице. Майчето го наблюдаваше как се раздвоява, но не помръдна. Тогава той изведнъж се приближи, залитайки към нея, падна на колене и започна да мачка с костеливите си пръсти огромните й ръце.

— Ела горе с мен, Майче — мънкаше той. — Ела горе и я накарай! Дръж я, Майче, да не се бори. Не мога сам да го направя… ела и ме помогни!

Майчето го потупа по гъстата мазна коса.

— Стига си приказвал дивотии — прозвуча дълбокият и плътен глас. — Ще имаш това, което искаш, ама не сега. Иди да си починеш. Още не си спал. Когато дойдат мангизите, ще я имаш и на нея ще й хареса.

Тя се наведе напред и внимателно взе перлите от покорно отпуснатите му пръсти.

 

 

Като стигна в града, Еди паркира колата и купи вестник. Заглавията казваха всичко. Отвличането на мис Бландиш бе голяма новина — лепната върху цялата първа страница. Фотографиите на мис Бландиш и Макгауан се пулеха насреща му, докато четеше едрия шрифт. Всичко бе вятър обаче, защото нямаше улики и полицията не бе направила никакви изявления. Той отиде до едно малко магазинче за цигари на ъгъла. Кимна на дебелия мъж зад тезгяха и влезе през една врата с матирани стъкла в игралната зала. Там бе силно задимено и пълно с мъже, които пушеха, пиеха и играеха билярд. Еди бързо се огледа и съзря Уопи, сам в другия край на залата. Отиде при него и седна. Уопи беше оставен в града да се ослушва.

Еди отпи от уискито, което Уопи бутна към него.

— Нещо ново?

— Много работи — отвърна Уопи, като присви очи от дима на цигарата, който се виеше нагоре. — Ченгетата са на крак, ама търсят Райли и шайката му. Оня нищожен страхливец Хайни е издал работата. Полицията знае, че Бейли е хвърлил око на перлите, но не могат да го открият, така че другото е лесно. Ченгетата ще дойдат в града всеки момент и ще правят чистка… внимавай да не те хванат с оръжие.

Еди се ухили.

— Свързвам се с Бландиш и после духвам. Ти по-добре се върни с мен. Тук скоро ще стане дяволски опасно, дай да се махаме.

Уопи тъжно допи уискито си. Харесваше му да седи спокойно и да си пие.

— О’кей — рече той. — Ще те чакам тука.

Еди излезе на улицата и се огледа за телефонна кабина. Докато се колебаеше, видя една жена на отсрещния тротоар. Хвърли й нехаен поглед, защото стоеше там съвсем неподвижна. Огледа я и много я хареса. Имаше самоуверено, но не и порочно лице. На височина беше негов тип и фигурата й си имаше всичко. Щеше му се да е без работа, но рязко й обърна гръб.

Намери кабина в една дрогерия и запрелиства указателя, докато откри номера, който търсеше. Покри слушалката с носната си кърпа, за да промени гласа си и набра. Почти веднага долетя един плътен глас, сякаш Бландиш го беше очаквал.

— Бландиш ли е? — запита Еди преднамерено грубо. — Чуй к’во ще ти кажа. Дъщеря ти е при нас и ние ти пращаме нарежданията. Това си е чисто отвличане и ако играеш честно, всичко ще бъде о’кей. Чупи копоите… това е първата ти работа. Следвай нарежданията и хич не се опитвай да хитруваш. Не забравяй, че на едно момиче могат да му се случат много други неща, не само да му извият врата. Дъщеря ти сега е о’кей, така че не й прави мръсно… само да подушим, че играеш двойно и тя няма да бъде о’кей… Доста момчета искат да я таковат и точно т’ва ще стане, ако се опиташ да хитруваш — той тръшна слушалката, преди Бландиш да успее да се обади и излезе ухилен от кабината.

Забеляза, че жената беше прекосила улицата и гледаше в една витрина съвсем близо до него. Мина покрай него и очите им се срещнаха в отражението на стъклото. Еди подръпна енергично шапката си, но продължи да върви. Пред магазинчето за цигари спря и тя мина покрай него. Едно бяло картонче падна от ръката й и полетя към краката му. Той се захили и загледа как тя се отдалечава надолу по улицата. Харесваше му как задникът й се поклаща под стегнатата зелена рокля. Вдигна картончето. Там бе надраскано следното: 243, хотел „Палас“, Уест. Еди отново се ухили. Добре го надхитри тя. Не изглеждаше от онези, дето се раздават на дребно по улиците. Сви рамене и сложи картончето в джоба на жилетката си. Тя наистина си заслужаваше едно посещение, когато работата понамалее.

Измъкна Уопи и двамата отидоха до колата. Изведнъж Уопи го сбута и изви глава. Еди погледна и видя една дълга мощна кола да спира недалече от тях. В колата седяха двама. Изглеждаха силни, сурови мъже. Колата бе прашна — бе пътувала дълго и бързо.

— Федералната полиция — тихо рече Уопи.

Еди се качи в тяхната кола, а Уопи се вмъкна зад волана. Те направиха огромно усилие да изглеждат безгрижни. Пистолетите им пареха в кобурите. Федералните агенти ги бяха видели, но след едно продължително оглеждане не проявиха повече интерес. Колата набра скорост и се измъкна от града.

Уопи въздъхна облекчено.

— Бяхме на косъм. Този град ще гъмжи от ченгета отсега нататък.

— Не се притеснявай — каза Еди, като изтри студената пот от лицето си. — Бландиш ще ги разкара. Аз добре го изработих, сега ще стане по-сговорчив.

Къщата на Мама Грисън не беше прекалено закътана. Намираше се сред малка горичка от дървета и храсти, но наоколо имаше и други къщи. Мама Грисън доста време бе търсила това място. Входната врата бе напълно скрита от пътя. Ничии любопитни очи не можеха да видят кой излиза или кой слиза от колите, които завиваха към входа по всяко време на нощта.

След като избра порядъчен квартал, тя нае няколко италиански работници, които знаеха как да си държат езика зад зъбите, и те превърнаха къщата в стоманена крепост. Когато беше сигурна, че къщата е непробиваема за куршуми и бомби, тя се нанесе с бандата. Мама Грисън бе живяла достатъчно, за да знае, че ще има врагове, но може да се чувства сравнително безопасно, загнездена зад стоманените си стени.

Колата се приближи до входната врата и Еди слезе, докато Уопи отиде до гаража отзад. Флин пристигна минута по-късно с един додж. Мама Грисън чакаше.

— Първо ти — обърна се тя към Флин.

— Лесно беше — рече Флин. — Беше сам. Дойде да ми сложи бензин и му пуснах един направо във физиономията. Отнесе му темето. Останах колкото да изчовъркам куршума от вратата и след това се чупих.

Мама Грисън потри ръце и каза на Флин да си ляга. Еди си наля една чаша и седна близо до нея.

— Бландиш е изплашен до смърт. Казах му да спре полицията… но като си получи обратно момичето, работата ще почне сигурно наново. Федералните се появиха… видях да пристигат.

— Той няма да си я получи обратно — рече Мама Грисън.

Еди се замисли за момент.

— Ще я очистиш ли?

— Слим я иска — отвърна Майчето. — Като свърши с нея, ще я пречукаме. Прекалено много е видяла.

Майчето имаше доверие в Еди. Той бе единственият от шайката, с когото тя разговаряше. Еди я погледна косо.

— Готина кукла е… види ми се голяма загуба. Слим няма да я използва както трябва — той завъртя копчето и радиото започна да бръмчи.

— К’во те интересува? — изгледа го тя проницателно.

— Ще съжалявам — отвърна Еди и завъртя скалата на десет.

Бръмченето премина в говор: „Викам всички коли… внимание всички коли… отвличането на Бландиш… Търсят се лицата: Франк Райли. Описание: един седемдесет и седем… петдесет и пет килограма… около тридесет и седем години… черна коса… бледо лице… носи тъмнокафяв костюм и мека шапка. Джон Бейли, търсен също във връзка с отвличането на мис Бландиш. Описание: метър и осемдесет… седемдесет и три килограма… трийсет и четири годишен… жълтеникав тен. Носи тъмносив костюм и черна шапка. Също и Сам Мактън. Един и седемдесет… шейсетгодишен… шейсет и осем килограма… сива коса и мустаци. Тези хора се крият около града… Не рискувайте… те са опасни… край. Мадистоун.“

Еди и Майчето се спогледаха.

— Това е най-сладкият шанс, който сме имали — възкликна тя. — Докато ченгетата тичат по тази следа, ние печелим.

Еди стана и си наля още едно питие. Отиде до кушетката и легна.

— Къде е Слим?

— В леглото.

— Сам?

Майчето извърна глава и го изгледа строго.

— Разбира се, че е сам. За к’во намекваш?

— Мислех, че си го пуснала на момичето.

Майчето се засмя.

— Може да прави к’вото си иска, когато приберем мангизите, ама не по-рано. Умът му трябва да е бистър, а една жена може да съсипе мъжа.

Еди изпита облекчение. Считаше, че мис Бландиш си я бива, и още как. Почувства се зле при мисълта, че Слим ще я получи. Протегна се и се прозя.

— Уморен ли съм? — запита се гласно. — Ще си дремна малко. — Извади посребрения си джобен часовник и го погледна. Бялото картонче полетя към земята. Майчето го погледна. Еди се ухили и го вдигна. — Това ми го пусна една от онези дами от професията. Готино парче. Вървя доста по петите ми — той изведнъж млъкна и се взря в картончето. — За Бога… — обърна го в ръката си. На едната страна беше адресът, а на другата пишеше: „Какво правихте с Райли?“

 

 

Точно когато един уличен часовник удари два, колата им спря плавно пред хотел „Палас“. Флин се отпусна уморено на седалката и погледна Еди.

— Пристигнахме. Сега к’во?

Еди отвори вратата и излезе.

— Аз отивам вътре. Ти чакай тук и бъди готов да офейкаме, ако стане нещо. Слим ще дойде с мен. Има нещо мръсно в тази история, ама трябва да разберем к’ва е работата.

Слим го последва и двамата минаха бързо по тъмната улица до хотела. Не беше нещо, от което да изпаднеш в екстаз, но все пак си го биваше. Една-единствена лампа светеше над масичката на портиера. Еди влезе и се огледа. Дебелият портиер дремеше над последния вечерен вестник. Той премигна сънено, когато двамата мъже се надвесиха над него.

— Слушай, приятелче — започна тихо Еди. — Трябва ни информация. Кой е в стая 243?

Портиерът се разсъни и глупавата му физиономия се намръщи.

— Не мога да ви дам такава информация, сър — отвърна той рязко. — Наминете, ако обичате, сутринта и попитайте в канцеларията.

— Умник, а — обади се насмешливо Слим, като приближи пистолета си към него. — Изплюй камъчето! Кой е в 243?

При вида на пистолета, лицето на портиера заприлича на мръсно тесто и той пипкаво запрелиства регистъра. Еди го грабна от ръцете му. Бързо прокара пръст по списъка на номерата.

— Ана Борг. Коя, по дяволите, е тази?

Той забеляза, че стаите от двете страни на 243 са празни. Слим хлъзна пистолета по дланта си, докато го хвана за цевта. Протегна се напред като хапеща змия и удари портиера между очите. Ударът бе страшен и той се просна зад масичката. Еди изви глава да го погледне.

— Не трябваше да го удряш толкова силно. Може би има жена и семейство.

Слим изглеждаше зъл.

— Давай да се качваме горе да видим тая женска.

Асансьорът беше празен и те го взеха до третия етаж. Коридорът бе слабо осветен, но откриха стаите с номера от двеста нагоре на следващия етаж.

— Стой точно тука — каза Еди. — Не прави нищо, докато не чуеш врява.

Слим се изтегли в сянката, откъдето можеше да вижда коридора и края на стълбището. Еди се запромъква покрай вратите, като търсеше № 243, предположи, че стаята, която му трябва е в другия край и беше прав. Поослуша се пред вратата, но не чу нищо. Натисна внимателно дръжката с ръка и като почувства, че езичето на бравата поддаде, бутна леко. В стаята бе тъмно, но той пристъпи навътре и затвори вратата. Извади от джоба си малко фенерче и лъчът му бавно обходи стаята. Беше съвсем празна. Светна електрическата лампа. С пистолет в ръка бавно тръгна напред, като бавно затърси местата, където някой можеше да се крие. Не откри нищо и се отпусна. Стаята беше разхвърляна, сякаш обитателят й се беше облякъл набързо. На леглото имаше куп дрехи. На пода лежеше нещо бяло, копринено, като че ли някой току-що го беше изхлузил от тялото си и оставил там. Тоалетката бе претъпкана с козметични бурканчета, част от съдържанието на една голяма пудриера бе разсипано върху килима. Еди отвори няколко чекмеджета и погледна в тях, но не откри нищо интересно. Обърна се към отворения прозорец и погледна навън. Тяхната „Еърфлоу“ бе изчезнала. Надвеси се навън, но улицата бе пуста.

Изпсува тихо, като се взираше в полумрака. Какви, по дяволите, ги вършеше Флин? Къде бе отишъл? Изгаси светлината и се измъкна от стаята. Слим излезе от сянката и Еди го сграбчи за ръката.

— Флин се е изпарил. В стаята няма никой. Мисля, че тя е отишла на някоя среща.

Слим наостри уши. И двамата се ослушаха. Съвсем смътно дочуха някой да говори долу. Слим се промъкна до края на стълбището и погледна към фоайето. За миг остана така, облегнат на парапета, след това рязко се обърна.

— Федералните — прошепна. Намерили са портиера. Затова Флин е офейкал. Айде… трябва да изчезваме.

— Спокойно — каза тихо Еди. — Има някаква измама тук.

— К’ви ги дрънкаш? — запита Слим с пистолет в ръка.

— Коя е тая Борг? — на свой ред попита Еди. — Какъв й е Райли?

Как така се появяват ченгетата, когато тя ми определя среща?

— За Бога, давай да тръгваме, пък после размишлявай.

— Аз оставам да видя. — Еди тръгна обратно и Слим го последва, роптаейки.

— Ще се настаним в съседната стая за всеки случай, ако ченгетата се интересуват от 243.

Те заеха позиция зад вратата на празната стая, която оставиха открехната. Така можеха да виждат тъмния коридор. Стояха и чакаха. Еди чувстваше във врата си топлия дъх на Слим, който бе плътно зад него. Тъкмо когато се измориха и се отпуснаха, по коридора тихо премина човек. Едър, мощен тип, с широки рамене и сурово лице с бронзов загар. Еди видя как той излиза от полезрението му и чу как изкачва стълбите към следващия етаж. Не помръдна, нито издаде звук. Знаеше, че двамата със Слим са натясно, и че няма да е от полза, ако започнат да гърмят. Човекът бе агент на ФБР, Еди беше сигурен в това. Знаеше, че няма да е на хубаво, ако започне да си разменя изстрели с ченге, а и не си търсеше белята. Почакаха няколко минути и след това човекът се върна. Слим задиша учестено. Започваше да се разгорещява.

Агентът на ФБР поспря до тяхната врата и погледна през рамо назад. Изглеждаше озадачен, като че ли се опитваше да проумее нещо, после слезе по стълбите. Те си отдъхнаха малко. Еди понечи да излезе на коридора, но Слим го дръпна обратно. Вратата на стаята срещу № 243 леко се отваряше. Еди бързо притвори тяхната врата, като я остави достатъчно открехната, за да наблюдава. Отсрещната врата се отвори и една жена подаде глава навън. Той веднага я позна. Беше жената която изпусна картончето в краката му. Устата му се разтегли в усмивка. Тя се поколеба, огледа се нагоре и надолу по коридора, след това с бързината на гущер се шмугна в № 243.

Еди погледна през рамо.

— Как ти се струва тая работа?

— Тая фуста ли ти подхвърли картончето?

Еди кимна.

— Какво прави отсреща?

— Точно това ще разбера — отвърна Еди, като стъпи тихо на коридора.

— Страшно време си избрал, няма що, тъкмо когато ченгетата дебнат наоколо.

— Слушай Слим — прошепна Еди. — Не ми харесва нещо. Тази работа трябва да я поразровим.

Слим сви рамене. Започваше да нервничи.

— Отивам в стаята, от която тя излезе, и после, ако още съм цял, ще си поприказвам с нея. Гледай за ченгетата, а?

Слим кимна и Еди прекоси коридора. Натисна бавно дръжката и влезе в стаята. Лампите горяха. С един поглед обхвана цялото помещение. Лек трепет премина по тялото му и той бавно отпусна ръката с пистолета. На пода лежеше мъртъв мъж. Нямаше съмнения, че е наистина мъртъв. Малката синя дупка в средата на челото му подсказа на Еди, че бе мъртъв, като агнешки котлет.

 

 

От известно време Мама Грисън гледаше втренчено в стената и Док Уилямс започна да се притеснява. Когато Майчето изпадаше в такива замислени състояния, това значеше, че някой ще си има неприятности. Док се забавляваше с един автомат. Той нагласи заобления пълнител и прегледа лъскавите патрони, калибър 45, които бяха в него; след това загуби интерес, остави го на пода и си запали цигара. Не поглеждаше Майчето, защото тя не обичаше хората да проявяват интерес към нея. Тя седеше толкова неподвижно, че накрая той се изправи и излезе от стаята. Отвори входната врата и застана, загледан в градината, слабо осветена от луната. Почувства се по-спокоен и облегна дългия си тънък скелет на рамката на вратата.

Майчето не беше забелязала неговото излизане, изведнъж се размърда и стана от стола. По вида й личеше, че е взела решение, пристъпи тромаво към масата и извади от чекмеджето, скрито отдолу, парче гумен маркуч.

Док чу, че тя се движи и обърна глава. Видя я през отворената врата. Забеляза с любопитство гумения маркуч в ръката й. Тя се изкачи по стълбите с изненадваща за туловището й бързина. Док килна шапката си над очите и се почеса по тила. Майчето го бе хвърлила в недоумение.

Мама Грисън влезе в стаята на мис Бландиш. Запали лампата. Мис Бландиш бързо се изправи в леглото. Майчето приближи с гумения маркуч в ръка и седна на леглото съвсем близо до нея. Държеше маркуча така, че тя да може да го вижда.

— Пердашена ли си някога с такова нещо? — попита Майчето сурово.

Мис Бландиш поклати безмълвно глава. Тя току-що се бе събудила от един неспокоен сън и това й изглеждаше като продължение на кошмара.

— Боли — рече старата жена и я удари през коленете с невероятна сила.

Мис Бландиш застина и побледня, пронизана от остра болка. В мътния й сънен поглед проблесна внезапен гняв. Тя се изправи с усилие в леглото, като отхвърли завивките и сви малките си юмруци.

— Само да посмееш да ме удариш отново така… — започна тя.

Мама Грисън се ухили. Големите жълти зъби и придаваха вълчи вид и удивителна прилика със сина й.

— Надуваш се… така ли? — едната от огромните и горещи ръце сграбчи китките на мис Бландиш и ги прикова като с клещи. Мис Бландиш се заизвива и задърпа, но не успя да освободи ръцете си. Мама Грисън започна яростно да я налага с гумения маркуч.

Долу Уопи прекоси градината и срещна Док, който все още стоеше на вратата.

— Еди няма ли го още? — попита Уопи.

Док поклати глава. Последва Уопи във всекидневната. Уопи взе една бутилка и я вдигна срещу светлината.

— Няма ли нещо за пиене в тази проклета дупка? — простена той, като остави обратно бутилката.

Док отиде до шкафа и взе пълна бутилка. Извади тапата и наля две чаши.

— Къде е Майчето? — полюбопитства Уопи, като отпи една голяма глътка.

Док завъртя глава.

— Горе е, мисля, че обработва оная кукла.

Уопи напълни чашата си отново.

— Защо? — попита той. — Тя си е направо сладурана. За к’во беснее Майчето?

— Отде да знам? — рече смутено Док. — Старата вълчица седя тук цяла вечер, мисли, мисли, след това стана, грабна някакъв гумен маркуч и се пръждоса горе.

Изведнъж двамата мъже се спогледаха.

— Какво е това? — попита неспокойно Уопи.

Стояха така няколко минути, след това Док включи радиото. Засили джазовата мелодия, която изпълни стаята.

— Не трябва да я кара да крещи така — рече неловко той.

 

 

 

 

Горе Мама Грисън седеше пак на леглото, като дишаше тежко през месестия си нос. Малките й черни очички наблюдаваха мис Бландиш. Гуменият маркуч лежеше на пода, където го бе изпуснала. Мис Бландиш седеше изправена и извиваше чаршафа в ръцете си. Лицето и потрепваше конвулсивно и по страните й се стичаха сълзи.

— Сега можем да поприказваме — рече Мама Грисън.

Мис Бландиш не отговори, но я слушаше. Майчето започна бавно, но без да подбира думите си. Изведнъж мис Бландиш каза „не“ и след това продължи да го повтаря. Мама Грисън все още говореше. Мис Бландиш се бе отдръпнала в края на леглото. Тя коленичи с лице към стената, закри лицето си с ръце, като повтаряше „не“.

Накрая Майчето изгуби търпение.

— Не можеш да се отървеш, малка глупачко — озъби се тя. — Никога няма да се върнеш у вас, дори и след сто години. Знаеш прекалено много… ясно ли е? Като плати тези мангизи, татенцето ти никога вече няма да види своята прелест… избий си т’ва от тиквата. Слим все някога трябва да има някоя жена и е избрал теб. Ако си добричка, оставаш тук, ако ли не — ще те натикаме в чувал с прерязано гърло и после те чака дълбокият гьол. Казвам ти го ясно. Ще му дадеш ли възможност на Слим? Знаеш к’во ти казах. Какъв е отговорът?

Мис Бландиш обърна глава и погледна старата жена.

— Няма. Нищо не можеш да направиш, за да ме накараш някога…

Мама Грисън се изправи.

— Брей, какво упорито момиченце — каза тя. — Сега ще ти кажа нещо. Слим винаги е бил добро момче и той ще има т’ва дето го иска. Сигур мога да те бия до затъпяване, ама може би не мога. Това не оправя нещата… ти ще правиш каквото ти казвам и ще ти хареса, преди да съм свършила с тебе… ясно? Долу имам едно хубаво хапченце, от него ще ти дойде друг акъл. Можеш да си помислиш до довечера… ще ти донесе сладки сънища. Имаме си оправия за момичета като теб. Малко опиат и упоритостта изчезва… така е.

Обърна се към вратата и я отвори.

— Пак ще дойда.

 

 

Еди пое дълбоко въздух и килна шапката си назад. Каза си, че трябва да действа бързо. При такъв обрат и с тези ченгета долу беше изпаднал в дяволски трудно положение. Пристъпи към мъртвеца и коленичи, като се държеше настрана от просмукания с кръв килим около главата му. Веднага го позна. Беше Хайни, онзи вестникар, който каза на федералната полиция за Бейли. Еди се запита дали това е съвпадение. Набързо пребърка джобовете му, но не откри нищо интересно, само обичайните дреболии, които носи един мъж. Отвори портфейла и погледна вътре, след това с най-голяма бързина прибра всичко обратно. Изправи се и огледа стаята. Веднага забеляза, че не е имало борба. Предположи, че някой е почукал на вратата и Хайни е получил куршума, когато е отворил. От малката дупка Еди заключи, че пистолетът е бил почти играчка. Вероятно жена беше свършила тази работа. Леко докосна ръката на Хайни. Беше още топла. Трябва да е бил очистен много скоро. Сигурно докато Слим и той са били на етажа, прекрасно местенце, няма що.

Той погледна в коридора. Слим още наблюдаваше до стълбите, измъкна се от стаята и затвори вратата. Старателно избърса дръжката с носната си кърпичка. Беше малко късно за предпазни мерки, но навикът си е навик. Пресече до № 243 и опита дръжката, но вратата беше заключена. Почука леко. Слим погледна през рамо към него и после продължи да се взира надолу. Еди почука отново. Долепи ухо до вратата и пошушна:

— Айде, сестричке, отваряй или ще избия вратата!

Тя пак не отговори.

Изведнъж от улицата долетя воя на полицейски сирени. Еди рязко се извърна. Слим му махна с ръка да идва. Жената от 243 започна да надава писъци, които късаха нервите на Еди.

— Тая курва ще ни прати по дяволите… давай да се махаме.

Втурнаха се към стълбите и се понесоха нагоре към следващия етаж. Чуха отварянето на врати и крясъците на хора; след това трополене на крака при нахълтването на ченгетата.

— Покрива — изпъшка Еди. — Тю-ю, защо, по дяволите, оставихме автомата.

Врявата долу се чуваше слабо. Те се залутаха по коридора. Една врата в другия край изведнъж рязко се отвори и някакъв изплашен мъж подаде глава. Слим го удари пътьом, той изпъшка и се строполи. Някаква жена започна да крещи от стаята. В края на коридора се виждаше вратата, водеща към покрива. Беше заключена. Слим без колебание разби ключалката с два изстрела. Шумът от експлозиите в това затворено пространство разтърси двамата мъже. Едва поемайки си дъх, те се втурнаха по плоския покрив. Хладната тъмна нощ бе облекчение след горещата задуха в хотела.

След като притичаха до края на покрива, и двамата решително скочиха на съседната сграда, на около два метра по-долу. Беше тъмно и те бързо пропълзяха и си намериха прикритие. Над парапета, от който току-що бяха скочили, внезапно се появиха две глави с плоски шапки. Слим се поколеба и като се прицели внимателно, стреля два пъти. Едната от главите бързо изчезна, а другата се килна напред, сякаш бе улучена.

— Трябва да се разделим — каза Еди. — Ако се измъкнеш, ела в „Космос“.

Слим разтегна устни в гримаса.

— Ще се измъкна аз. Ще трябва да дойдат доста ченгета, за да ме спрат.

Еди го остави, свит зад едни комини. Слим обичаше трудните положения и Еди си каза, че ще се оправи. Погледна към улицата долу. Беше се събрала тълпа и улицата бе блокирана от край до край. Пред хотела стояха в редица полицейски коли. Тълпата представляваше море от обърнати нагоре глави. Като държеше пистолета си насочен, той се прехвърли през един близък парапет и се спусна на друг покрив. Скри се на най-тъмното място. Успя само да види няколко фигури, които предпазливо се движеха по покрива на хотела. Еди се ухили. Тези копои нямаха намерение да рискуват. Изведнъж чу как изтрещя пистолетът на Слим и видя едно от ченгетата да пада. Слим се забавляваше добре. Полицаите стреляха усилено по мястото, откъдето проблясваха изстрелите. Еди чу как куршумите свистяха над главата му и бързо смени позата си.

Нямаше начин да се слезе от покрива на улицата. Всички долу бяха нащрек. Трябваше да се вмъкне в някоя сграда и да чака, докато напрежението стихне. Пистолетът на Слим изтрещя отново; звукът бе още по-далеч. Еди се зарадва, че Слим отвлича вниманието на ченгетата. Във всеки случай той никога не бе искал да има работа със Слим. Придвижи се внимателно, като се придържаше към тъмните места.

Изведнъж налетя на ченге. Оня излезе бързо иззад комините и се натъкна на Еди, преди и двамата да се усетят. Ченгето реагира бързо, но Еди го изпревари с част от секундата. Скочи напред и удари с юмрук едрата му глава. Ченгето, вместо да политне назад, тръгна към Еди и се вкопчи в него. Беше доста силен човек и в първия си устрем едва не свали Еди на земята. Залитнаха за момент, после се отскубнаха един от друг. Еди не искаше да използва пистолета си. Досега бе останал незабелязан и не искаше да привлича вниманието върху себе си.

Слим все още стреляше някъде наблизо. Полицаят имаше палка и пистолет, но беше толкова възбуден, че не стреля. Той се нахвърли отново, но този път Еди бе готов да го посрещне. Удари го с цялата си сила, докато връхлиташе, и ченгето се сгромоляса долу. Еди се намери отгоре му и нанесе удар между очите с дръжката на пистолета. Изправи се неуверено и внимателно се огледа.

На покрива всичко бе спокойно, макар че Слим все още стреляше откъм хотела. Изглежда, бе решил да устрои голяма битка. Еди забеляза наблизо една капандура и като изтича напред, припряно я отвори. Болтът, който я държеше, беше слаб и се счупи при първия натиск. Светна с фенерчето си в празната стая, сетне бързо провеси крака и се спусна долу. Протегна се и намести капандурата.

Отвори вратата на стаята и излезе в един тъмен коридор. Изтича до стълбите и с тихи, бързи стъпки слезе на втория етаж. Погледна през перилата преди да продължи и остана доволен, че го направи. Три плоски шапки се изкачваха стремглаво нагоре. Нямаше никакво време. Потта се стичаше по лицето му. Това наистина беше клопка.

Обърна се внезапно и безшумно влезе в най-близката стая. Вътре светеше и за миг си помисли, че стаята е празна; след това видя една жена, надвесена от прозореца, погълната от вълнението долу на улицата. Тихо затвори вратата и с два скока прекоси стаята. Грубо обърна жената към себе си. Тя бе толкова ужасена, че не можа дори да изпищи. Блъсна я с пистолета си в гърдите така, че дъхът й секна.

— Слушай, сестричке — каза бързо, — трябва да бъдеш послушна. Само да гъкнеш и ще си го получиш. Фантетата са по петите ми и нямам нито секунда.

Сетне, като я разгледа, видя, че е млада блондинка със сини очи. Беше със спретната черна пижама, която й отиваше.

— Бързо в леглото — заповяда той.

Ужасена, тя се подчини и натрупа завивките около себе си. Той се надвеси над нея.

— Трябва да ме прикриеш. Ако копоите надникнат, трябва да ги изпързаляш. Само да издрънкаш нещо не на място и ще те надупча… ясно?

Протегна ръка и угаси светлината. След това легна на пода до отдалечения от вратата край на леглото. Лежаха в тъмното и слушаха тропота на крака и отривистите, резки възклицания на полицаите, които минаваха от стая в стая и измъкваха обитателите от леглата им. Еди се повдигна предпазливо, колкото да види лежащото момиче.

— Не се шубелисвай, няма от к’во да се плашиш. Не съм легнал с теб, нали?

Тя обърна глава и го погледна в полумрака. Успя да различи само едно бяло петно, там където бе лицето й. Момичето не каза нищо. Той плъзна ръка под завивката и хвана ръката й.

— Просто ще стоя така, докато минат копоите. Ако те хванат нервите, може би ще вземеш малко сила от мен.

Тя лежеше неподвижно като мъртвец и той реши, че е страшно изплашена.

Изведнъж пред вратата отекнаха тежки стъпки. Една глава се подаде и ярък лъч светлина удари момичето между очите. Тя изпищя леко и вдигна глава. Еди лежеше зад леглото, но здраво стискаше ръката й.

— Кой е? — попита тя.

— Окей, мис — рече ченгето, като я огледа добре, и то с удоволствие. — Не са ви безпокоили, нали?

— Какво има? — настоя тя. Еди й го призна — тя се справяше с ролята си, като професионалистка.

— Търсим едни птички — обясни ченгето. — Ама ако не сте чули нищо, заспивайте си пак… извинете, че ви събудих.

Еди се ухили безгласно. Такова лигавене и дрънканици от едно ченге!

— Бихте ли излезли, моля! — гласът на момичето прозвуча сърдито.

— Разбира се, разбира се — главата на ченгето се изгуби. Еди леко се поотпусна, но отново застана нащрек, тъй като ченгето надникна пак.

— Приятни сънища — рече закачливо и изчезна с хихикане.

— Не се притеснявай — обърна се Еди към момичето. — Добре се справяш.

Тя не каза нищо, но той усети, че стиска ръката му. Лежеше на пода и слушаше. Врявата отвън нарастваше. Еди се зачуди дали не бяха заловили Слим. Чувстваше се в безопасност, легнал така в тъмното, и мислено се поздрави.

— Това беше добре свършена работа — каза тихо и тя стисна силно ръката му. Той бавно седна на пода, след това се изправи на крака. В сградата беше тихо.

— Окей, сестричке — ухили се в тъмнината, — благодаря, добре ги извози.

Блондинката още държеше ръката му. Повдигна се на лакът.

— Тръгваш ли?

Еди обърна глава и я погледна. Успя да види само неясните очертания на лицето й до себе си. Тая кукла наистина си я биваше.

— Да-а — в гласа му звучеше съжаление. — Тръгвам си.

— Още не си се повозил — промълви тихо тя. Еди се втрещи.

— Ха, да му се не види… — рече той и избухна в смях и наистина остана.

 

 

След два дни в „Трибюн“ се появи обява, предлагаща няколко бурета боя. Мама Грисън подхвърли вестника на Док.

— Приготвил е мангизите. Сега трябва да ги приберем.

Док хвърли поглед на обявата и се ухили.

Майчето се обади.

— Ще бъде лесна работа, щом старецът трепери за дъщеря си. Агентите от ФБР-то са нащрек, ама няма да мръднат, докато той не я получи обратно. Първо взимаме мангизите, после ги извозваме. Напиши друга бележка и му кажи как да предаде чантата. Кажи му да иде с кола до бензиностанцията на Максуел. На километър и половина от там ще види светлина. Щом я види, да хвърли чантата встрани от пътя. Трябва да кара бързо, да не спира и да дойде сам. Кажи му, че ако почне да хитрува, ще бъде лошо за куклата. Когато момичетата ги отвличат, може да им се случат един куп неща и без да бъдат очистени… кажи му го.

Майчето погледна към Флин, който се излежаваше полузаспал в един фотьойл.

— Излез на пътя зад бензиностанцията с едно фенерче и като дойде старецът, дай му сигнал. Няма да си имаш неприятности, ама може да се опитат да те проследят. Пътят е все прав и няма начин да тръгнат след теб, без да ти забележиш. Ако се приближат, пусни чантата в средата на пътя, ще се разколебаят. Като видят, че си оставил мангизите, ще се оттеглят, щото ще знаят какво значи т’ва за момичето. Лесна работа е, ама гледай да не я оплескаш.

Флин кимна с глава и попита:

— Утре вечер ли?

— Аха — мама Грисън потри огромните си ръце. — Ще бъде един път работа.

Флин и Док я оставиха и се качиха горе в стаята на Еди. Той лежеше в леглото. Махна им с ръка, когато нахълтаха.

— Мангизите са готови — рече Флин, като сядаше на леглото. — Утре вечер отивам да ги взема.

Док неспокойно крачеше из тясната стая.

— Имаш ли нещо за пийване, Еди?

— Аха, ще го намериш в шкафа… Подай и на нас.

Док приготви три пълни чаши и ги подаде. Флин отпи, после остави своята на пода близо до себе си.

— Да си виждал Слим? — попита той.

Док се ухили.

— Слим кърти. Още не се е свестил от леката си уплаха от миналата нощ.

Флин погледна Еди и се ухили похотливо.

— Охо, ти си късметлия. Точно по средата на боя си намираш някоя кукла и го довършвате в леглото.

Еди сви рамене.

— Не мога да се отърва от тях — усмихна се той. — Слушайте, хлапаци, тези женски си падат страшно по мене. Не направих ли Слим за смях, а?

И тримата се изсмяха гръмогласно.

— Виж к’во, Еди — каза Док, като бършеше очите си. — Слим добре ги обработи тези ченгета. Трима нехранимайковци очистени и четири тежко ранени. Слим нямаше и драскотина, но направо му бяха изкарали акъла.

Флин поклати глава.

— Басирам се, че не беше уплашен — той отново взе чашата си. — Това е най-хладнокръвният тип, когото познавам.

Док премигна.

— Не е чак толкова хладнокръвен — рече той и врътна глава към тавана. — Направо се е запалил по тая кукла горе.

Еди го погледна сърдито.

— К’во става с куклата? Нещо я забравих в тая суматоха.

Док сви рамене.

— Майчето я е упоила с малко наркотик, дигна го от мен. Не е лошо измислено, няма да прави пакости и ще приема, каквото я сполети.

Еди отхвърли нетърпеливо завивките и се измъкна от леглото. Грабна панталоните си и започна бързо да се облича.

— Мисля да я видя тая кукла — мрачно измърмори той. — Не съм я виждал от няколко дена и искам да видя к’во прави Майчето с нея.

Док и Флин се спогледаха.

— По-спокойно — рече нервно Док. — Знаеш, че Майчето ни каза да не закачаме женската.

— Хич не ме интересува к’во е казала Майчето — отвърна Еди, като оправяше вратовръзката си. — Ще хвърля едно око на тая кукла да видя какво става.

— Окей — сви рамене Док. — Аз ще седна горе на стълбите и ще ти обадя, ако идва Майчето, а Флин ще държи Слим под око.

Еди им се ухили.

— Чудесно, няма да се бавя.

Той се измъкна предпазливо от стаята, хвърли поглед надолу, след това изкачи стълбите до втория етаж с бързи, безшумни стъпки. Стигна до стаята на мис Бландиш. Вратата бе залостена отвън. Изтегли резето и мушна глава вътре. Леглото беше срещу него и той видя мис Бландиш да седи изправена, издърпала завивките до брадичката си. Коленете й бяха събрани ши бе седнала в най-отдалечения край на леглото. Свита така, тя изглеждаше дребничка. Лицето й пламтеше, в очите й имаше неестествен блясък. Еди си помисли, че тя е най-сладката кукла, която някога бе виждал. Те се погледнаха и той й се усмихна.

— Не се плаши, пиленце. Мисля само да те видя и да чуя някои неща.

— По-добре си върви — отвърна тя.

Той не се помръдна. Нито отстъпи, нито влезе в стаята — просто не помръдна.

— Слушай, момиче, аз съм на твоя страна — гласът му бе мек — и искам да се отървеш. Нищо няма да започвам… честно ти казвам. Хайде да си поприказваме малко.

Тя сви рамене с безразличие и той влезе в стаята, като тихо затвори вратата след себе си.

— Ето — оживи се той и измъкна плоската си бутилка, — пийни си.

Мис Бландиш взе бутилката и я надигна. Той видя как гърлото й се свива от парливия вкус на алкохола и как от устата й потича тънка струйка. Наведе се напред и измъкна бутилката от ръката й.

— По-спокойно — измърмори уплашено. — Това е силно.

Тя прокара ръка по лицето си, като че ли обърсваше паяжини. Еди седна на леглото и я загледа с любопитство.

К’во правят с теб? — попита я той.

Мис Бландиш го погледна с отсъстващ погледна с отсъстващ поглед. Еди почувства как големите й очи гледат през него към стената отзад и това го смути.

— Хайде развържи си езика, сестричке — каза й нежно. — Може да направя нещо за теб.

— Тука идва едно високо, слабо същество — изрече тя бавно, сякаш говореше на себе си. Той трябваше да се наведе напред, за да я чува. — Само стои и ме наблюдава от вратата и издава ужасни тихи стенания. Влезе снощи. Бях заспала. Събудих се и го намерих до леглото. — Тя спря и огледа притеснено стаята.

— Направи ли ти нещо? — попита Еди.

Мис Бландиш извърна сепнато глава, осъзнавайки, че той все още е при нея.

— Ти сънуваш ли въобще? — попита го тя. — Ужасни сънища. Събуждаш се изплашен. Лежиш неподвижно и се чудиш дали още сънуваш или е свършило. Така беше снощи. Сънувах… не помня какво сънувах… странно как човек забравя и пак знае, че е било страшно. Имах едно куче, което обикновено сънуваше пред камината — ужасяващи сънища. Краката му потръпваха и стенеше. Съжалявах го, но то се събуждаше и отиваше в готварната… май, като се събудеше, не помнеше.

Еди пое дълбоко дим чак в дробовете си. Доволен беше, че запали цигара. Предполагаше, че тя иска да говори и да махне всичко това от съзнанието си, но не бе сигурна в него. Той седеше съвсем неподвижно, само бавно изпускаше дима през ноздрите си.

— Да-а, имал съм лоши сънища, ама не значат нищо.

— Този сън беше лош. Виждаш ли, стана още по-лошо, когато се събудих. Той беше съвсем близо до мен. Беше тъмно… но то чух да стене съвсем наблизо. Като вятъра… знаеш как вятъра стене, когато вали. Приятно е да го слушаш пред буен огън… ама не беше приятно да слушаш него. Отначало си помислих, че съм пак у дома… но след това разбрах, че е влязъл той. Лежах съвсем неподвижно в леглото… и се преструвах на заспала. Мислех дори, че мога да се преструвам и на умряла. Трябва да е хубаво да си умрял… някога се страхувах да не умра… сега не ме е грижа. Стаята беше студена… студ ме облъхна, когато той издърпа завивките. Преструвах се на умряла и студена. Не бях облечена… старицата ми беше взела дрехите… бях само по бельо… Щеше ми се да съм в чувал… зашит здраво около врата. Дебелото зебло щеше да бъде толкова удобно… — тя млъкна и раздвижи колене. Еди хвърли угарката си в празната камина и запали нова цигара. — Мразя да ме докосват — рече изведнъж тя. — Стисках коленете си… неподвижна… точно като мъртвец. Чудя се защо хората се вкочанясват, като умират. Кучето, за което ти казах, дето сънуваше, умря. Намерих го на сутринта. Ужасно бе да го докоснеш… като парче дърво. Краката му бяха изпружени и дълго време не можахме да направим нищо с него, след това омекна и успяхме да го погребем. Не бях изплашена от тъмното. Дори ми беше добре. Разбираш ли, не можехме да се виждаме един друг. Мисля, че и той беше доволен от тъмното, защото, ако искаше, можеше да запали светлината… нали? Опитах се да потъна в дюшека. Натиснах се с всичка сила в дюшека, но нищо не стана. Ръката му беше студена, съвсем… лека отгоре ми. Вътре в мен нещо малко и твърдо растеше и растеше. Чувствах го вътре, като развиваща се пружина. Чаках я да се развие така, че да изпищя, тя растеше и растеше, но въобще не се разви. Ще ми се да съм мъж… мъжете не се притесняват за такива неща, нали? Момичетата са зле… понякога им призлява… но ти знаеш за това, нали? Щеше ми се дори да повърна — тя отчаяно удари със свити юмруци коленете си. — Един път четох за мъж, който преживял катастрофа и вече не бил като другите мъже. Щеше ми се всички мъже да са така… но и това не помогна. Чувствах как студената му ръка ме опипва. Беше като малка змия, легнала при мен. Мразя змии… а ти?

Еди се изправи. Не можеше да издържа повече.

— Слушай, малката — каза тихо той. — Отсега нататък ще те пазя.

— Но той не направи нищо… отиде си. Знам, че ще се върне… старицата ми каза — тя започна тихо да плаче. — Какво ще правя? Той е такъв страхливец… стои само и ме опипва със студените си ръце. Поне да направеше нещо, вместо да стои така. Не ме интересува какво ще направи, само да можеше да си ида у дома. Искам да си ида у дома…

— Аз ще оправя тая работа, малката — рече Еди. — Не се разстройвай.

Той отвори вратата и излезе. Не погледна назад. Има неща, които човек няма сили да погледне — и мис Бландиш бе едно от тях. Срещна Док до стълбите. Двамата слязоха мълчаливо долу. Флин, който се бе облегнал на стената до стаята на Слим, ги последва. Влязоха в стаята на Еди.

Еди отчаяно сви рамене.

— Този мръсен кучи син ще я побърка — рече той ядосано. — За нея е по-добре да умре.

— Е, за Бога, Еди — обади се Флин. — Остави ги на мира, а? Жените винаги носят неприятности и ти знаеш, че Майчето няма да те търпи, ако буйстваш.

Еди се замисли.

— Смятам, че тая кукла ще е по-добре да умре — въздъхна накрая той.

ШАЙКАТА НА РАЙЛИ ОБВИНЕНА ЗА УБИЙСТВАТА В „ПАЛАС“

Убитият идентифициран

ДНЕС ДЖОН БЛАНДИШ ПЛАЩА ОТКУПА

Научаваме, че мъжът, който бе жестоко убит в хотел „Палас“, е идентифициран като Алвин Хайни, нещастния журналист от светската хроника. Точно Хайни обади на полицията, че бандата на Райли го е разпитвала за местонахождението на дъщерята на Джон Бландиш — отвлечената наследница. Стана ясно, че откупът 500 000 долара ще бъде платен днес. Джон Бландиш, който се страхува за безопасността на дъщеря си, е забранил намесата на щатските власти, въпреки, че Министерството на правосъдието е готово да вземе участие в това, което ще стане най-голямото разследване на века, когато се установи, че отвлеченото момиче е в безопасност.

Полицията има основание да вярва, че Алвин Хайни е бил убит от бандата на Райли. Двамата мъже, които избягаха след отчаяна престрелка на покрива на хотела, бяха идентифицирани от портиера по полицейски фотографии…

 

Мама Грисън прочете съобщението на шайката си. Когато остави вестника те се спогледаха с усмивка.

— Тази въшка Райли свърши чудесна работа, като се захвана с това — каза Слим — … всичко се пише на него.

Еди изглеждаше замислен.

— Да-а, може за сега да е окей, ама запитал ли си се кой точно е пречукал Хайни. Не е Райли… знаем това, не сме и ние. Онова, което не ми дава мира, е какво общо има тука тая Борг. Залагам последния си цент, че тя е очистила Хайни… ама защо? Знае нещо, което ни свързва с Райли, и това не ми харесва.

Майчето го погледна с малките си черни очички и поклати глава.

— Еди, ти си прав. Има някаква измама тука, дето може да ни подхлъзне. Преди да приберем мангизите, трябва да знаем нещо за тая Борг. Да идеш в града и да видиш дали не можеш да научиш нещо за нея, а?

— Окей, Майче… кой иска да дойде? — Еди погледна въпросително Слим, който поклати глава.

— Най-добре иди сам — намеси се Майчето, като гледаше Слим — и добре внимавай как пипаш. След историята от оная вечер ченгетата ще са нащрек и ще внимават за всеки, дето не им харесва. Голям шанс е, че портиерът ви е объркал.

Еди видя, че Слим яростно си гризе ноктите. Направо го хващаха нервите. Еди си помисли, че на мис Бландиш й се пише лошо. Улови погледа на Майчето и извърна глава. Тя стана и го последва навън.

— Не можеш ли да кажеш на Слим да остави на мира оная кукла горе? — попита той.

Майчето го изгледа внимателно.

— Слушай, Еди, т’ва не е твоя работа… не разбираш ли? Ти си добро момче и правиш каквото ти се каже… стой настрана от тая работа.

— О-о, хайде, Майче — Еди опита да се усмихне. — Тая сладка кукла не заслужава да я мърси такъв левак. Защо не оставиш момичето на мира?

Очите на Майчето изведнъж светнаха гневно. Дебелите й устни се изкривиха и оголиха зъбите. Изглеждаше като стара вълчица.

— Внимавай — озъби му се тя. — Слим ще я има тая кукла, ако я иска. Знаеш, че Слим е бил добро момче с жените и ако тази му харесва… е, може да я има.

Еди се усмихна подигравателно. Знаеше, че е опасно, но искаше да се добере до истината.

— К’во му правиш на момичето… подготвяш нещата за Слим, а? — думите му бяха изречени тихо и бързо. — Толкоз ли е страхлив, че не може да оправи едно момиче, без да си я укротила предварително с малко опиат?

Майчето го удари през устата с опакото на ръката си. Ударът беше силен и му разрани устните. Той се олюля леко на пети, но успя да изобрази усмивка.

— Окей, Майче — каза, като се оттегляше. — Да забравим, а?

Той я остави, застинала неподвижно, месестото й лице бе позеленяло от гняв. Предполагаше, че тя вече няма да се върне към този въпрос, но трябваше да внимава. Поколеба се с коя кола да отиде и реши да вземе доджа. Доколкото разбираше от тези работи, полицията сигурно бе забелязала другата, а той не искаше да рискува.

 

 

Стрелките на часовника над нощния клуб „Космос“ показваха един и дванадесет, когато той спря отпред. Измъкна се от колата и влезе в клуба. Чистачките все още слагаха ред след миналата вечер и той трябваше да мине внимателно между кофите, като стъпваше по мокрите плочи. Момичетата репетираха под ръководството на един дребен слаб мъж, облечен в бял пуловер и мръсни фланелени панталони. Пианистът блъскаше по пианото с цигара, увиснала между устните. Момичетата се усмихнаха на Еди — беше добре известен в клуба и всички го обичаха. Той поспря, колкото да ощипе някой начервена буза и да потупа някой загладен задник, преди да отиде в канцеларията.

Пийт седеше с крака върху бюрото и размишляваше. Изглеждаше изненадан, че вижда Еди. Пийт бе дебел и мазен. Неспокойните му очи огледаха Еди, преди да му предложи отпуснатата си ръка.

— Как си, Пийт? — Еди седна на ръба на бюрото. Как вървят работите?

Пийт започна да хленчи.

— Бизнесът хич го няма — отвърна, като запали една черна пура. Еди си взе от кутията без покана. — Всички се изнервиха от оная стрелба.

— Да-а — ухили се Еди, — четох за нея. Т’ва дрънкало Райли май стана важна клечка тук напоследък.

Пийт се начумери.

— Има нещо съмнително тука — рече той, като дъвчеше пурата си. — Райли никога не е пипвал такава голяма работа. Трябва да е откачил или нещо такова. Е, ако беше Слим…

Еди леко присви очи.

— Слим беше за една седмица извън града — рече спокойно. — Аз бях с него и с другите момчета.

— Разбира се, разбира се. — Пийт се взираше разсеяно в тавана. — Бил си извън града, така е. Не съм те виждал наоколо от известно време. И все пак, ако аз бях отвлякъл тая Бландиш, щях страшно да внимавам. Ченгетата чакат само да се вземе откупът и да се върне момичето, за да започнат война. И самолети имат готови.

— Е, това си е работа на Райли — рече безучастно Еди.

— Да, както казваш… това си е работа на Райли.

— Някога да си попадал на една женска на име Ана Борг? Попита небрежно Еди, като разглеждаше пурата си, но Пийт го стрелна с поглед.

— Разбира се, че познавам Ана. И какво от това?

— Искаме да знаем нещо за тая кукла — наведе се Еди напред. — Коя е тя?

— Да ти кажа, Ана е екстра момиче…

— Остави т’ва — грубо го прекъсна Еди. — Знам как изглежда… Искам да знам коя е тя и с какво се занимава.

Пийт го гледаше през гъстия облак дим, който излизаше от влажната му уста.

— Сериозно ли се интересуваш?

— Хайде, Пийт, изплюй камъчето — отвърна рязко Еди. — Важно е.

— Ана е с гангстерите — рече бавно Пийт.

— От чия шайка е?

Пийт се усмихна. Наведе се напред и дебелата му физиономия се приближи до лицето на Еди.

— На Райли!

Еди се вцепени.

— За Бога…

— Да, мислех си, че това ще те стресне — червените очички на Пийт святкаха. — И вярвай, Еди, доста хора се стряскат от същото нещо. Питат защо Ана не е с Райли. И точно това ги кара да се навъртат тука. Подозрително, нали? Райли слага ръка на оная кукла Бландиш и зарязва Ана без пукната пара!

— Може би тя наблюдава как вървят нещата — предположи Еди.

— Ами! — отвърна Пийт. — Не е моя работа, но мисля, че на Ана й е дошло много. Освен т’ва тя не е от онези, дето се оставят лесно. Ще причини маса неприятности, преди да я изритат.

Еди се замисли.

— Къде е отседнала? — попита накрая. — Още ли е в „Палас“?

Пийт се измъкна от стола си. Хвърли угарката от пурата си в месинговия плювалник до вратата.

— Каква е тая работа? — попита кисело. — Защо се интересуваш от Ана?

— Майчето иска да знае.

Пийт присви устни, но не подсвирна.

— Майчето ли?

Изглеждаше сепнат. Майчето си имаше име в неговите среди и то не беше от приятните.

— Ами… да, тя е още в „Палас“ и пред вратата й седят две ченгета. Ония от пресата не знаят, че тя е била в хотела, когато са пречукали тоя Хайни, но ченгетата знаят.

— Защо не я окошарят? — попита Еди.

— Виж к’во, тези ченгета от ФБР-то са хитри. Мислят, че Райли е дошъл да види Ана в хотела, натъкнал се е на Хайни и просто е трябвало да го гръмне заради плямпането. Е, те така си го представят. Ако я държат под око достатъчно дълго, ще изровят Райли.

Еди помисли още малко.

— Слушай, Пийт, трябва да поговоря с тая женска… ти трябва да ми помогнеш. Не искам на ченгетата да им хрумнат разни неща за мен, така че трябва да уредиш една среща. Позвъни й да дойде направо тука. Аз ще чакам, ще говоря с нея в тая канцелария и ченгетата няма да узнаят нищо.

Пийт започна да протестира, но Еди го сряза.

— Майчето иска да се свърши тая работа, по-добре е да го направиш — той измъкна топка зеленикави банкноти от джоба си и ги бутна през бюрото. — Най-добре е да си платя за телефонния разговор — добави, като се хилеше.

Пийт се поколеба за момент, след това взе зеленикавите банкноти, погледна ги и придърпа телефона към себе си. Набра номера на хотел „Палас“.

— Дайте ми мис Борг — и след малко: — Ти ли си Ана? Тук е Пийт от „Космос“. Слушай, малката, искам да дойдеш направо… да… важно е. Можеш ли да дойдеш веднага? Окей. Ще те чакам — той остави слушалката на вилката. — Ще бъде тук след десет минути.

— Чудесно — ухили се Еди. — Лесно идват при теб, а, Пийт?

— Отнасям се кротко с нея — отвърна Пийт. — Имам слабост към тая кукла и ако не беше за Майчето, нямаше да го направя.

— Не се притеснявай, няма да бъда груб… не ми е в стила… просто искам един братски разговор с тая женска и т’ва е всичко. Сега ти се разходи… нали, и ме остави тук. Като се върнеш, канцеларията е пак твоя.

Пийт се поколеба за миг, след това си взе шапката и излезе. Еди извади пистолета си и го сложи на бюрото. Нямаше да рискува с момиче, което работи за Райли. Момичетата на гангстерите сигурно добре се владеят, но не бе разумно човек да ги стряска. Той се отпусна на стола си и зачака. Минутите се нижеха и Еди не откъсваше очи от електрическия часовник на бюрото. Чу острото потракване на обувки с дървени токчета и сложи ръка на пистолета. Вратата се отвори със замах и Ана Борг влезе. Стигна до средата на стаята, преди да го види. С влизането беше затръшнала вратата. Тя спря рязко и лицето й изгуби цвета си. Еди се възхити на бързината, с която се съвзе. Беше стресната, но умът й работеше. Помисли, че си я бива. Райли е знаел как да ги избира, макар че е бил мухльо. Тя бе видяла пистолета и не направи опит да помръдне.

— Как си, малката? — ухили се приятелски Еди. — Не се стряскай… за сега нищо няма да започвам. Само си остави чантата на бюрото, а? Там вие, сладураните, си носите оръжието… нали?

Тя подхвърли чантата на бюрото и седна. Дишаше учестено, но иначе бе спокойна. Еди взе чантата, погледна вътре и я натъпка в едно чекмедже. След това мушна пистолета си обратно в кобура.

— Знаеш кой съм… нали? Попита той.

Тя не каза нищо.

— Ти ми остави визитната си картичка оня ден — продължи Еди. — Попита къде е Райли.

Тя се отпусна малко, но очите й останаха нащрек. Еди извади пакет цигари и ги бутна през бюрото към нея. Тя се поколеба за момент, след това взе една. Еди се изправи, и като заобиколи бюрото, запали цигарата й. После се настани съвсем близо до нея, на ъгъла на бюрото, и се ухили.

— Слушай сега, трябва да се разберем — започна той. — Оная вечер ти едва не ме вкара в беля… ама не ти се сърдя. По дяволите… не аз пречуках Хайни, а ти… и си го знаеш.

Тя го гледаше втренчено, без да трепне.

— Какво ме е грижа? Те го лепнаха на твойто приятелче, а той е на сигурно място… така че да забравим тая част. Аз дойдох и посрещането ми наистина беше топло. — През цялото време той я уговаряше нежно и виждаше, че тя се отпуска и превъзмогва уплахата си. — Ти и аз можем да се разберем, ако станеш малко по-любезна.

— Къде е Райли? — попита тя рязко. Гласът й бе дрезгав, като на ония жени, дето се вайкат в ефира.

Еди се отпусна леко назад. Каза си, че вече е постигнал нещо.

— Ами защо мислиш, че аз знам къде е Райли?

— Ти си видял Райли в нощта, когато е гепил оная пачавра Бландиш — отвърна Ана, като го наблюдаваше хладно.

Еди си каза, че наистина си я бива. Харесваше му извивката на миглите й. Никак не приличаше на евтина любовница на гангстер. Тя не беше само грим и пудра. Можеше да я обелиш и да видиш, че и отдолу е добра.

— Как разбра това? — попита Еди.

— Добре, умнико — отвърна тя. — Аз ще ти кажа факти и след това можеш да говориш. Райли ми звънна от Джони. Каза, че се е натъкнал на теб и мисли, че Слим може да опита да ги метне. Аз бях при Джони и говорих с него, но той каза, че Райли и момичето са останали през нощта и след това отишли някъде. Не знаеше къде.

Еди мислено похвали Джони, но не показа колко е доволен. Работите щяха да се оправят в края на краищата.

— Е, и какво? — запита той.

— Райли изчезна. Заряза ме зарад една пикла… ето какво. — Две ярки червени петна се очертаха на страните й, а очите й светнаха гневно. — Искам да знам къде е Райли и защо не ме е извикал.

Еди се почеса по главата, правеше се на тъп.

— Мисля, че и ченгетата искат да знаят къде е. Той наистина се е хванал на едро, като е сложил ръка на тая кукла. Брей! Не мислех, че е способен на такова нещо.

Ана внезапно се изправи.

— Престани да шикалкавиш! — озъби се тя. — Какво знаеш?

— Окей, сестро, недей да се плашиш. — Еди също се изправи. — Не знам много, но това, което знам, е трудно за казване. Знам, че си била близка с Райли и както съм чувал, си му била вярно другарче. Е, малката… той май наистина е решил да ти бие шута.

Ана пристъпи към него. Тя наистина изглеждаше добре, когато бе ядосана.

— Веднага те хванах — изписка тя. — Опитваш се да ме разиграваш, ама аз не вярвам нито на една дума. Райли беше свестен тип. Малко се счепквахме, но кой не го прави? Той не би ме изпързалял… така че това е изключено… ясно ли ти е?

Еди сви рамене.

— Ти си знаеш най-добре, сестро — отвърна равнодушно. — Аз го видях с тая Бландиш и той здравата беше лапнал. Казвам ти, като го видях, тя лежеше в колата с рана на тиквата, а Райли добре я опипваше. Разбираш ли? Ръцете на тоя глупак шареха по нея. Тя се беше борила с всички сили, ама той я беше гепил точно както му се щеше. Е, нека ти кажа, че тя е хубавица. Ако аз бях с нея в колата вместо Райли, щях да направя същото като него. Окей, аз си го представям така… Райли е пощурял по нея. Двамата са се покрили някъде, чакат откупа и какво, по дяволите, ще прави с теб? Можеш ли да седиш и да гледаш как се занася с тая кукла? Ще си умра от смях. Райли е знаел това… така че — без теб. И то завинаги. Хич не е за вярване, че той ще рискува да те прибере, след като се намеси полицията. Мисля, че са те изпързаляли.

Тя го плесна през устата. Ударът не беше силен и го накара да се ухили. Харесваше такива жени.

— Млъкни! — изписка тя. — Райли не е такъв!

Еди отново вдигна рамене. Отиде до прозореца и погледна в тъмното. Разбра, че бе казал достатъчно. Тя направо му вярваше и явно започваше да беснее, защото закрачи напред-назад. Еди я остави да се самонавива. Той стоеше и гледаше движението по улицата, като се подсмихваше. Изведнъж тя се приближи и застана до него. Изглеждаше отпусната и изморена. Еди почти чувстваше как огънят я напуска.

— Толкова отдавна не се е обаждал — каза тя с горчивина в гласа. — Само да разбера, че ме е отписал! — започна да удря по стената с юмрук. — Какво ще правя? Нямам нито цент!

— Не се притеснявай, сестро — рече Еди, като се чудеше, дали може да я погали някъде, — мангизите не са всичко. Във всеки случай аз мога да те подкрепя малко, докато се оправиш.

Тя се врътна светкавично към него и зафуча като котка.

— Казвам ти, че това е измама — извика яростно тя. — Ти лъжеш!

Еди разбра, че е свършил много добра работа. Щеше да спре дотук. Отиде до бюрото и извади чантата й. Обърна се така, че тя да не го вижда и пъхна пачка зеленикави банкноти под пистолета й, калибър 25, приближи се към нея и сложи чантата през рамото й. Заведе я до вратата.

— Окей, малката — каза спокойно. — Забрави всичко, може и да лъжа. Чакай си Райли, но ние чакай твърде дълго. Като се умориш от чакане, хвани Пийт да ми се обади. Аз мога да направя доста за такава хубавица като теб и не съм чак такъв мухльо, че да те чупя.

Той я избута от стаята и затвори вратата. Цяла минута стоя облегнат на стената, като се поздравяваше. Каза си, че ще я види пак.

 

 

Флин погледна часовника си. Седеше в тяхната „Еърфлоу“, до него имаше един „Томпсън“, а на коленете му — мощен прожектор. Беше неспокоен и тихо ругаеше. Предполагаше, че ще мине гладко, защото Майчето бе казала така, а той имаше голямо доверие в нея, но при все това бе неспокоен. Колата бе изтеглена встрани от пътя в тъмната сянка на няколко дървета. Оттам пътят се виждаше ясно на около миля напред. Флин седеше и чакаше Джон Бландиш и откупа. Док бе излязъл и телефонирал на Бландиш преди няколко часа. Отново му бе дал да разбере, че няма защо да забърква някоя каша. Бландиш изглеждаше примерен, но Флин не искаше да рискува. Щеше му се Док или Слим да се бяха заели с тази работа, макар, че Майчето му беше обещала допълнителни петстотин долара. Петстотин долара са хубаво нещо, ако не си зад решетките, но ако си там — не ти трябват много. Щеше да се радва да свърши с това. Погледна отново часовника си. Моментът наближаваше. Отгоре, по небето, започнаха да прелитат черни облаци, които затулиха високата луна. Нощта беше гореща, но Флин го избиваше студена пот.

Изведнъж в далечината той съзря блещукането на фарове. Мигом излезе от колата и застана на пътя. Автоматът стоеше под мишницата му. Изтича срещу светлините, след това слезе от пътя. Колата се движеше с голяма скорост; той чуваше рева на двигателя — шофьорът бе махнал ауспуха. Флин започна да святка с прожектора. Лъчът се врязваше в тъмнината. Приближаващата кола намали малко и като премина покрай него, нещо излетя от прозореца и падна почти в краката му. Той обърна прожектора надолу и видя, че беше здрава кожена чанта. Колата не спря, а продължи напред в нощта. Бландиш се подчиняваше на заповедите.

Флин набързо огледа пътя в двете посоки, но от друга кола нямаше и следа; грабна чантата и изтича до колата си. Шмугна се зад кормилото и бързо включи на скорост. Откри, че трепери, но се насили да се усмихне. Майчето се бе оказала права. Беше минало без засечка. Напред полетя колата с голяма скорост. Флин караше така, сякаш дяволите го гонеха. Пътят бе прав с километри напред и той час по час поглеждаше в огледалото, но никой не го следваше. Без да бърза, той продължи по пътя, докато се увери, че не го преследват, след това, като се отпусна, завъртя кормилото и излезе встрани от пътя. Колата се тръскаше и друсаше около четвърт миля, преди той да се почувства сигурен, че е отървал кожата си; след това се насочи към къщи.

 

 

Цялата банда беше там и го чакаше. Той влезе в стаята и тръсна чантата на масата. Чувстваше се добре, влизайки така — в центъра на вниманието, останалите впили любопитни, жадни очи в него. Флин им се ухили.

— Без гък.

Майчето се изправи с усилие на крака и отиде до масата. Заопипва неумело тежките закопчалки. Другите се приближиха и загледаха. Тя рязко отвори чантата и започна да вади стегнатите пачки. Работеше бавно и без вълнение, но другите реагираха всеки по свой начин. Майчето опразни чантата и я бутна от масата на пода. Слим се надвеси над купа пари — устата му висеше отворена, а очите му бяха като процепи върху бялото лице. Каза си, че той получава и нещо повече, не само мангизи. Петстотин хиляди долара изглеждаха добре там, накуп върху масата. Майчето преброи пачките и провери банкнотите. Накрая вдигна очи.

— Стана — рече тя. — И сега полицията е на грешна следа. Върви ни, а?

Тя погледна замислено парите, след това се наведе, вдигна чантата и ги сложи обратно в нея. Като свърши, тя седна и сложи огромните си ръце на масата.

— Тия мангизи са опасни — потупа чантата Майчето. — След няколко дена ще станат толкова опасни, че ще бъде самоубийство да се използват. Искам мангизи. Имам план, дето ще ни потопи в меда всички за дълго време. Имаме тук петстотин бона и не можем да ги използваме. Окей, аз ги продавам на половин цена. Получавам двеста и петдесет бона истински пари. Такива, че да си ги пръскаш, без цял полицейски отряд да ти задава въпроси. Казвам ви това, момчета, защото вие не сте си го представяли така. Мислехте си, че сме спечелили половин милион долара… ама не сме. Тия мангизи са отрова. Всяко ченге в страната ги чака да се появят. Така… сега сме екстра. Ченгетата ще търсят Райли и няма да го намерят, защото си лежи удобно под земята. Към нас няма следа. Взимаме мангизите и си я караме.

Еди наблюдаваше Майчето със суров поглед.

— Кой ще поеме риска за мангизите и ще ни даде половината? — попита той.

Уопи се намеси възбудено. Той бе слушал майчето с растящо безпокойство.

— Няма да се разделиш с всичките тия мангизи, нали? — гласът му трепереше. — Брей! Половината не са толкова опасни.

Док и Флин поклатиха глави, но Слим не каза нищо. В момента парите не го безпокояха. Той си мислеше за мис Бландиш горе и кръвта му бучеше в ушите. Майчето бе казала, че когато пристигнат мангизите, той може да я има. Майчето държеше на думата си и това губене на време в плямпане бе непоносимо.

— Чакайте малко. — Майчето изгледа напрегнатите лица. Малките й черни очички святкаха опасно. — Вие не искате да се разделите с двеста и педесе бона… така ли? Обзалагам се, че е така, ама ще го направите и ще ви хареса. Слушайте, мижитурки такива, не сте помислили по тази работа. Не можете да видите накъде сте се засилили. А аз мога. Ние ще използваме само сигурни пари… ясно? Няма да ни прилапат за двеста и педесе бона. Аз разменям мангизите и ето ни в меда. Уредила съм работата с Шумбаум. Той вече е на път. Шумбаум има доста начини да се оправи с опасни мангизи… вие — не.

Другите се спогледаха. Еди се отпусна.

— Окей, Майче — промърмори той. — Както кажеш.

Останалите се поведоха по него.

— Сега, като зехме мангизите, к’во ще ги правиш? — попита Флин.

— Веднага започвам изплащане — ухили се Майчето и показа жълтите си зъби. — Разделяме си по равно сто бона за неприятностите, а останалите ще идат за една работа, дето обмислям от известно време. Аз се захващам с търговия, а вие, момчета, ще ми помагате. Щом се поуспокоят нещата, ще се изместим оттук и ще отидем в някой друг град. Искам да се захвана с един нощен клуб, снабден с момичета, пиячка и комар. Пари могат да се правят с таз игра, когато момчетата са хитри и ловки. Дотегна ми да бъда селяндурка, с шайка дребни гангстери наоколо… от сега нататък, момчета, минаваме към големците — тя ги огледа, за да види как са харесали нейния план и не беше разочарована. — Трябва сами да го схванете. Тая история с ограбване на банки и разни дребни работи вече свърши. Искам всички да гледате по на едро… там ви е късметът. Щом като Шумбаум донесе чистите мангизи, ще ги имате… а как ще ги харчите си е ваша работа.

Еди се размърда на стола си и впери поглед в лампата на тавана.

— Как ще върнем тая Бландиш? — попита той.

Настъпи напрегната тишина. Майчето го погледна и лицето й се наля с кръв. Еди не откъсваше очи от лампата. Слим изведнъж замръзна на стола. Другите гледаха неловко, атмосферата бе заредена с динамит.

— Май ти казах да оставиш тая работа, а? — рече бавно Майчето.

— Взе мангизите, най-добре е да пуснем момичето.

Майчето се наведе напред.

— Кой казва това?

Еди се поколеба, след това се впусна смело.

— Ей, к’во е? — обърна глава и я погледна. — Не можеш така да се отървеш. Слушай, Майче, не виждаш ли, че разваляш бизнеса? Ако не пуснем тая женска, ще се надигне адска врява. По дяволите! Не можеш да си представиш! Никой вече няма да плаща откуп. Бизнесът просто ще се провали.

Майчето с усилие се изправи. Лицето й бе изкривено от ярост. Изглеждаше страшно озлобена.

— Тая кукла знае твърде много. Вината сега пада върху Райли и ние сме свободни да се впуснем в новия бизнес. Пусни я и тя ще ни изпорти. Ченгетата от ФБР-то ще се изтърсят веднага. Ако искаш да ти се подпали задникът… аз не ща. Така че затваряй си човката, бъбрив кучи сине!

Еди отмести очи и не каза нищо. Слим се изправи. Лицето му бе напрегнато, мускулите на челюстта му изпъкваха.

— Остави тая фуста на мира — обърна се той към Майчето. Гласът му беше висок и груб, но Майчето само го погледна.

— Млъкни и ти — каза тя. — Тая кукла ще я пречукаме… така че млъквайте всички.

Слим бръкна в сакото си и измъкна своя „Люгер“. Изрита масата настрани и тя се преобърна с трясък, заедно с тежката чанта. В стаята изведнъж настана тишина. Студената безизразност на лицето му изплаши всички. Той отиде до Майчето и тикна пистолета в лицето й.

— Остави тая кукла на мира — повтори, — ясно ли е? Тя е моя! Само се опитай да я пипнеш и ще си го получиш! Ясно ли е, дърта краво? Ще ти пръсна мозъка, ако докоснеш тая фуста!

Майчето се вгледа в жълтеникавите му очи и разбра, че ще го направи. Отдръпна се от него изплашена. Той я последва и ръгна пистолета в отпуснатите й гърди. Тя бързо кимна с глава.

— Да — рече задъхано, — разбрах.

Той отдръпна пистолета си и изгледа останалите. Те избягваха погледа му.

— Не си навирайте носовете в тая работа… или ще ви се случи нещо — той спря за момент, след това се повлече навън.

Майчето го изгледа като излизаше. Лицето й бе загубило цвета си и тя трепереше от ярост, но Слим я бе уплашил здравата. Знаеше, че той ще я убие без колебание и изведнъж, с цялата си насъбрана и потисната ярост, плю на пода.

Слим започна да се изкачва по стълбите. Пистолетът бе още в ръката му. Допирът на гладката студена дръжка му беше приятен. С всяка стъпка се приближаваше към мис Бландиш. Той свиваше пръсти в обувките си, като се опитваше да хване стълбищната пътека през гьоновите си подметки. Все напред безшумно вървеше, като внимаваше да стъпва леко и да пружинира на пръсти. Изведнъж разбра как се изкачва нагоре. Усети тежестта, която всеки крак трябваше да понесе, докато се повдига от стъпало на стъпало. Позабави се, като стигна края на стълбите, но след това продължи, премервайки всяка крачка.

Дълго време бе мислил за този миг. От години живееше с него. Много пъти беше прехвърлял подробностите в ума си и знаеше точно какво иска да направи. Чувстваше, че сега може да го направи, нищо нямаше да го спре. Това беше неговият миг и той бе почти заслепен от блъскането на кръвта в главата си. След като изкачи стълбите, спря на площадката и мушна пистолета обратно в кобура. Ръцете му сграбчиха парапета и стиснаха здраво лакираното дърво, докато топлината им го направи лепкаво. Главата му бе обърната към вратата на мис Бландиш, погледът му бе втренчен, сякаш се опитваше да види през нея. Стоеше, клатеше се и трепереше, очите му дълбаеха дървото. Почувства, че краката му пристъпиха боязливо и остави тялото си да ги последва. Придвижи се бавно напред, докато застана пред вратата. Постави ръка на резето и почувства хладината на грубия боядисан метал. Започна да го издърпва, да мърка и да стене. Резето се измъкна от гнездото плавно и без звук. Слим го наблюдаваше как излиза, след това го бутна леко обратно и отново го издърпа. Направи го няколко пъти — издърпваше резето и леко го наместваше в гнездото му. Това действие го задържаше, после освободи резето и отвори вратата.

Мис Бландиш блуждаеше из стаята, облечена в стар копринен пеньоар. Той й стигаше до петите и ръкавите бяха навити. Тя се мотаеше безцелно, погледът й беше празен и унил, залиташе, като заобикаляше мебелите. Когато вратата се отвори, вдигна очи и видя Слим. Двамата стояха съвсем неподвижни и се гледаха. Дълго време останаха така: Слим на прага, наведен напред, хванал дръжката на вратата, мис Бландиш до леглото. Слим полека затвори вратата. Не направи някакво бурно движение, а я затвори бавно и така не наруши напрежението в стаята. После се облегна на вратата.

Мис Бландиш каза със слаб глас, че иска нещо за пиене.

— Нали няма да се приближаваш, докато не пийна нещо? — попита тя. — Не бих могла да го понеса, без да пийна.

Слим не каза нищо, но извади от задния си джоб плоско шише и го запрати към леглото. Тя проследи полета му през стаята. Хвърли се на леглото и отпи от шишето. Слим я наблюдаваше. Той се чуваше, че стене, но не можеше да спре.

Мис Бландиш извърна поглед от него и не го погледна повече. Стискаше шишето с две ръце, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. Започна да шепне на Слим и да се клати напред-назад, тъй като упоеното и съзнание отказваше да се събуди.

— Страхливец — мълвеше тя, — страхливец… страхливец… страхливец. Защо стоиш така… и не правиш нищо? Защо не угасиш светлината, за да не мога да те виждам… аз не те гледам, но те виждам… ти идваш към мен. Иска ми се да съм мъж… защо не съм се родила мъж? — Тя изпусна шишето на пода и уискито потече по килима. Лежеше на една страна върху леглото и криеше глава между скръстените си ръце. Започна тихо да плаче. — Не можеш ли да ме оставиш на мира… остави ме само още малко… не ме докосвай… моля те, недей…

Голата лампа, която висеше от тавана, изведнъж угасна. Тъмнината падна върху й като задушаващо покривало. Тя почувства как студените му ръце я обръщат по гръб така, че легна напряко на леглото и главата й увисна встрани. Взираше се в чернотата, сълзите пълнеха очите й и се стичаха по лицето. Горещият въздух в стаята изведнъж връхлетя върху тялото й, някаква жестока и непоносима тежест я прикова към омачканите чаршафи. Съпротивата й беше изчезнала, затулена от тежкия облак, който обгръщаше съзнанието й. Изведнъж тя прошепна със слаб, ужасен глас:

— Причиняваш ми болка… не знаеш ли… ти… боли!