Мишел Фуко
Анормалните (1) (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)

Лекция на 8 януари 1975 г.

Психологическите експертизи в областта на наказателното право. — Към какъв тип дискурс спадат те? — Дискурсите на истината и дискурсите, които предизвикват смях. — Законовото доказателство в наказателното право през XVIII в. — Реформаторите. — Принципът на вътрешното убеждение. — Смекчаващите вината обстоятелства. — Връзката между истина и справедливост. — Гротескното в механиката на властта. — Психологично-моралният дубъл на престъплението. — Експертизата показва по какъв начин индивидът е наподобявал своето престъпление още преди да го извърши. — Появата на правото за нормализиране.

Бих искал да започна курса през тази година, като ви прочета два доклада от психиатрична експертиза в областта на наказателното право. Направо ви ги чета. Първият е от 1955 г., точно отпреди двадесет години. Подписан е най-малкото с едно от големите имена в областта на наказателното право през онези години и се отнася до едно дело, за което някои от вас може би все още си спомнят. Това е историята на една жена и нейния любовник, които убили дъщеричката на жената. Мъжът, тоест любовникът на майката, бил обвинен в съучастничество в убийството или, във всеки случай, в насърчаване към убийството на детето; защото било установено, че самата жена убила детето си със собствените си ръце. Ето психиатричната експертиза, която била направена на този мъж, когото ще нарека А., понеже никога досега не съм успявал да определя до каква степен е законно да се публикуват съдебномедицинските експертизи, като се посочват истинските имена.^[1]

Експертите, разбира се, трудно могат да изразят психологичната си оценка за А., като се има предвид, че не могат да вземат страна относно неговата морална вина. Но ние ще разсъждаваме при хипотезата, че по един или друг начин А. е упражнявал върху неомъжената Л. влияние, което я е довело до убийството на собственото дете. Ето как бихме си представили нещата и действащите лица при тази хипотеза. А. принадлежи към нееднородна и социално неустановена среда. Като незаконородено дете той бил отгледан от майка си, едва много по-късно бил припознат от баща си и тогава открил, че има доведени братя, без да може да установи истинска семейна връзка с тях. Още повече че, след като баща му починал, той се оказал сам с майка си, чието положение било доста неясно. Въпреки всичко, трябвало да продължи средното си образование и вероятно произходът му е оказал известно влияние върху неговата природна гордост. Общо взето, хората от неговия тип никога не се чувстват напълно асимилирани в света, който са успели да достигнат; откъдето и техният култ към парадоксалното и към всичко, което създава безредие. След като се озовават в среда с революционни, до известна степен, идеи (припомням ви, че се намираме в 1955 г.; М.Ф.), те вече не се чувстват толкова объркани, колкото намирайки се в предвзета среда и при наличието на точно определен начин на мислене. Това е историята на всички интелектуални реформи, на всички затворени общества; това е историята на Сен-Жермен-дьо-Пре, на екзистенциализма^[2] и т.н. При всички вълнения истински силните личности могат да изплуват на повърхността, особено ако са запазили известно чувство за приспособяване. Така те могат да постигнат известност и да основат стабилна школа. Но мнозина от тях не могат да се издигнат над посредствеността и се опитват да привлекат вниманието с екстравагантен начин на обличане или с необичаен начин на поведение. У тях откриваме признаци на алкивиадизъм^[3] и на херостратизъм.^[4] Разбира се, те вече не стигат дотам, че да режат опашката на кучето си или да подпалват храма в Ефес, но понякога до такава степен се поддават на разрушителната ненавист на буржоазния морал, че стигат до отрицание на неговите закони и до престъпление, за да повишат цената на собствената си личност, още повече, че изначално тази личност е била по-скоро безцветна. Във всичко това, естествено, има известна доза боваризъм^[5], известна доза от онази сила, предоставена на човека, да възприема себе си различно от онова, което е, особено по-красив и по-велик, отколкото е. Ето защо А. възприемал себе си като свръхчовек. Интересно е, впрочем, че той е устоял на военното влияние. Самият той твърдял, че пребиваването в Сен-Сир формира човешкия характер. Но военната униформа като че ли не е нормализирала много поведението на Алгарон.^[6] Всъщност, той с нетърпение очаквал да напусне армията, за да се върне към младежките си лудории. Друга психологическа черта на А. (освен боваризма, херостратизма и алкивиадизма; М.Ф.) е донжуанството.^[7] Той прекарвал буквално цялото си свободно време в колекциониране на любовници, които обикновено лесно му се поддавали, подобно на неомъжената Л. След това, поради действителна липса на чувство за мярка, той започвал да им говори неща, които те, поради своето първоначално образование, обикновено не били способни да разбират. Доставяло му удоволствие да разсъждава пред тях за „невероятните“ парадокси, които някои слушали с отворени уста, а други разсеяно. Макар и твърде скорозрялото образование при светското и интелектуално състояние на А. да било не особено благоприятно за него, неомъжената Л. му подражавала сляпо, по начин едновременно карикатурен и трагичен. Тук става въпрос за една по-нисша степен на боваризма. Тя се хванала в капана на парадоксите на А., които в известен смисъл отравяли съзнанието й. Струвало й се, че се изкачва на по-висше интелектуално равнище. А. й говорел, че двама души трябва да правят заедно необикновени неща, за да създадат неразривна връзка помежду си: например, да убият някой шофьор на такси; да убият без причина някое дете, за да си докажат, че могат да вземат решение. И така, неомъжената Л. решава да убие Катрин. Такова е поне твърдението на Л. Макар и А. да не го приема изцяло, все пак той не го отхвърля напълно, след като признава, че непредпазливо е излагал пред нея парадокси, които тя, поради липса на критичен подход, можела да превърне в правила за действие. Така, без да вземаме становище относно действителната вина и степента на виновност на А., можем да разберем колко пагубно е било влиянието му върху Л. Но най-важното за нас е да разберем и да определим каква е отговорността на А. от гледна точка на наказателното право. Веднага ви предупреждаваме да не обърквате понятията. Ние не търсим каква е моралната отговорност на А. в престъпленията на неомъжената Л.: това е работа на съдиите и на съдебните заседатели. Ние просто искаме да разберем дали от съдебномедицинска гледна точка аномалиите в неговия характер са от патологичен произход, дали те водят до достатъчна степен на ментално нарушение, за да бъдат подведени под наказателна отговорност. Отговорът, разбира се, ще бъде отрицателен. Разбира се А. е грешал, като не се е задоволявал с програмата на военните училища, а в любовта — с лудориите само през почивните дни, но неговите парадокси все пак не са равни на безумни мисли. Разбира се, макар и А. да е развивал непредпазливо пред А. прекалено сложни за нея теории, макар и преднамерено да я е подтиквал към убийството на детето, или за да може евентуално да се освободи от него, или за да докаже пред самия себе си силата на своята убедителност, или просто за порочно забавление, подобно на Дон Жуан в сцената с бедняка^[8], отговорността за собствените му действия не е нарушена. Не можем да представим по различен начин, освен в тази условна форма заключения, които могат да бъдат оспорвани от всички страни, в едно дело, в което рискуваме да ни обвинят, че надвишаваме своята мисия и си присвояваме ролята на съдебното жури — за или против вината на обвиняемия, в точния смисъл на думата, или пък да ни обвинят в прекомерен лаконизъм, ако сухо сме отговорили, което би могло да бъде достатъчно: а именно, че А. не показва никакви признаци на ментално заболяване и че, в общи линии, той е напълно отговорен за действията си.

Ето това е текст, датиращ от 1955 г. Извинете ме за многословието на тези документи (но все пак разбирате веднага, че те създават проблеми); сега бих искал да цитирам други, които са много по-къси или по-скоро един доклад, който е бил написан във връзка с трима мъже, обвинени в шантаж по едно сексуално дело. Ще прочета доклада поне, що се отнася до двама от тях.^[9]

Единият, да го наречем X., „без да е блестящ, в интелектуално отношение не е глупав; добре подрежда мислите си и има добра памет. В морално отношение е хомосексуалист от дванадесет или тринадесетгодишната си възраст, и, в началото, този порок бил само нещо като компенсация за подигравките, с които се сблъсквал, когато, още дете, бил поверен на Социални грижи и живеел в Ла Манш (департаментът; МФ.). Може би женственият му вид е подсилил склонността към хомосексуалността, но X. стигнал до шантажиране, привлечен от примамките на печалбата. X. е напълно неморален, циничен, дори бъбрив. Преди три хиляди години той със сигурност щеше да живее в Содом и небето съвсем справедливо щеше да го накаже заради неговия порок. Трябва наистина да признаем, че Y. (който е обект на шантажа; М.Ф.) би заслужил същото наказание. Тъй като той е възрастен, относително богат и предложил на X. да го настани в заведение за обратни, където да работи като касиер, като смятал, че постепенно ще си възвърне вложените в тази покупка пари. Този Y., който последователно или едновременно бил любовник или любовница на X., не е известно, предизвиква презрение и отвращение. X. обича Z. Трябва да сте видели женственото поведение на единия и на другия, за да разберете, че подобна дума може да бъде използвана, когато става въпрос за двама толкова женствени мъже, че те би трябвало да обитават не Содом, а Гомор“.

И бих могъл да продължа. Сега, относно Z.: „Това е доста посредствено създание, подкрепя опозицията, има добра памет, добре подрежда мислите си. От нравствена гледна точка това е цинично и неморално същество. Той се отдава на разврат, видимо е хитър и нерешителен. Трябва в буквалния смисъл на думата да се използва думата «maiotique» по отношение на него (maiotique се пише m. a. i. о. t. i. q. u. е., нещо свързано с трико, вероятно! МФ.)^[10] Но най-характерната черта на характера му като че ли е мързелът, за размера на който никакво прилагателно не би могло да ни даде представа. Естествено, много по-малко уморително е да сменяш плочите в един нощен локал и да си търсиш клиенти там, отколкото да вършиш истинска работа. Впрочем, той признава, че станал хомосексуалист по материални причини, привлечен от печалбата, и че след като привикнал да има пари, продължил и по-нататък да се държи по този начин.“ Извод: „Той е особено отблъскващ.“

Разбирате, че твърде малко и едновременно много неща могат да се кажат относно този род дискурс. В последна сметка, в общество като нашето, все пак са доста редки дискурсите, притежаващи едновременно три свойства. Първото е, пряко или косвено, да имат силата да предопределят едно решение на правосъдието, което преди всичко се отнася до свободата или до задържането на един човек. В крайни случаи (и такива случаи ще видим) — за живота или смъртта. Следователно, това са дискурси, които в граничните случаи решават живот или смърт. Второ свойство: откъде те притежават тази своя сила? Може би от съдебната институция, но и от факта, че функционират в съдебната институция като дискурси за истината, дискурси за истината, защото са дискурси с научен статут или като формулирани дискурси и то формулирани изключително от квалифицирани хора вътре в дадена научна институция. Дискурси, които могат да убиват, дискурси за истината и дискурси — вие сте доказателство и свидетели за това^[11], — които ни карат да се смеем. А дискурсите за истината, които имат институционалната сила да убиват, в последна сметка, в общество като нашето, са дискурси, които заслужават малко внимание. Още повече, че ако някои от тези експертизи, по-специално първата, се отнасяха — както видяхте — до относително сериозно дело, а следователно относително рядко, то във второто дело, датиращо от 1974 г. (следователно нещата са се развили миналата година), очевидно е поставен под въпрос всекидневният хляб на наказателното правосъдие и бих казал на всички подсъдими. Тези всекидневни дискурси за истината, които убиват и които ни карат да се смеем, те са тук, в самата сърцевина на нашата съдебна институция.

Не за пръв път функционирането на съдебната истина не само създава проблеми, но и предизвиква смях. Добре знаете, че в края на XVIII в. (говорих ви за това, струва ми се, преди две години) начинът, по който е било представяно доказателството за истината в наказателната практика понякога е предизвиквал едновременно ирония и критични забележки. Спомняте си за този едновременно схоластичен и аритметичен начин за представяне на съдебното доказателство, на онова, което на времето, в наказателното право на XVIII в., се е наричало законово доказателство, в което била разграничавана цяла йерархия от доказателства, премервани от количествена и от качествена гледна точка.^[12] Имало пълни и непълни доказателства, цялостни и половинчати доказателства, съвършени доказателства, полу-доказателства, признаци, спомагателни доказателства. После комбинирали, правели сбор на всички тези доказателствени елементи, за да стигнат до определено количество доказателства, които законът или по-скоро обичаят определяли като необходим минимум за получаване на присъда. Въз основа на този момент, въз основа на такива аритметика, на това пресмятане на доказателствата, съдът трябвало да взема своето решение. И при вземането на своето решение той бил обвързан, поне до известна степен, с тази аритметика на доказателствата. Освен това законодателство, освен законовото дефиниране на естеството и на количеството на доказателствата, освен легитимното формализиране на доказателството, е съществувал принцип, според който трябвало наказанията да се определят пропорционално на количеството събрани доказателства. Тоест не било достатъчно да се каже: Трябва да се стигне до пълни, цялостни и съвършени доказателства, за да бъде определено наказанието. Класическото право постановявало следното: Ако сборът не достига до онази минимална степен от доказателства, въз основа на които може да бъде приложено пълното и цялостно наказание, ако сборът остава в известен смисъл висящ, ако просто имаме три четвърти доказателственост, но не и доказателството в неговата завършеност, това не означава, че не трябва да има наказание. При три четвърти доказателственост, три четвърти наказание; при половин доказателственост, половин наказание.^[13] С други думи, човек не може да бъде подозрителен безнаказано. И най-малкият елемент на доказателство или, във всеки случай, известен елемент на доказателство, ще бъде достатъчен, за да доведе до известен елемент на наказание. Тъкмо този начин на прилагане на истината предизвикала у реформаторите в края на XVIII в. — независимо дали у Волтер, Бекария или у хора като Серван или Дюпати, критични забележки и едновременно с това ирония.^[14]

На тази система на законово доказателство, на аритметиката на доказателството бе противопоставен принципа на онова, което наричаме вътрешно убеждение;^[15] това е принцип, за който днес, когато виждаме как той функционира и каква е реакцията на хората на неговите следствия, имаме впечатлението, че той дава възможност да се осъжда без доказателства. Но, честно казано, в онзи вид, в който бе формулиран и институционализиран в края на XVIII в., принципът на вътрешното убеждение е имал напълно определен исторически смисъл.^[16]

На първо място, (историческият смисъл — Бел.ред.) е следният: вече не трябва да се издава присъда, преди да сме достигнали до пълно убеждение. Тоест, вече не трябва да има пропорционалност между доказателството и присъдата. Присъдата трябва да се подчинява на закона за всичко или нищо, непълното доказателство не може да влече след себе си частично наказание. Решението за наказанието, колкото и леко да е то, трябва да се взема едва след като е било установено пълното, цялостно, изчерпателно, абсолютно доказателство за виновността на обвиняемия. Това е първото значение на принципа на вътрешното убеждение: съдията трябва да започне да произнася присъдата едва след като е вътрешно убеден във виновността, а не просто когато има подозрения.

На второ място, смисълът на този принцип е следният: не можем да придаваме законна сила само на доказателствата, дефинирани и квалифицирани от закона. Но ако е убедително — тоест ако е от такова естество, че да предполага присъединяването на което и да било съзнание, възприемчиво към истината, годно за даване на оценка, а следователно годно за истината — всяко доказателство трябва да може да бъде прието. Не законността на доказателството, не неговото съответствие със закона, ще го превърне в доказателство: а неговата очевидност. Тъкмо очевидността на доказателството го прави приемливо.

И най-сетне — и това е третото значение на принципа за вътрешното убеждение — онзи критерий, по който ще разпознаем, че доказателството е било установено, не е каноничната картина от сигурни доказателства, а убеждението: убеждението на който и да било субект, на един безучастен субект. В качеството си на мислещ индивид, той е годен за разпознаване и за истина. Тоест, заедно с принципа на вътрешното убеждение, ние сме преминали от онзи аритметично-схоластичен и толкова смехотворен принцип на класическото доказателство към обществения режим, към достойния за уважение, към анонимния режим на истината според един предполагаемо универсален субект.

Но на практика този режим на универсалната истина, на който наказателното право като че ли се подчинява от XVIII в. насам, съдържа в себе си два феномена, реално и доколкото е задействан на практика; той подслонява два факта или две практики, които са важни и които, според мен, съставляват реалното приложение на съдебната истина и в същото време нарушават равновесието в нея по отношение на точната и обща формулировка на принципа на вътрешното убеждение.

На първо място, знаете, че въпреки принципа, според който никога не трябва да се наказва, преди да се стигне до доказателството, до вътрешното убеждение на съдията, в практиката продължава да съществува известна пропорционалност между степента на убеденост и сериозността на наложеното наказание. Прекрасно знаете, че когато не сме напълно сигурни в едно нарушение на закона или престъпление, съдията — независимо дали е магистрат или съдебен заседател — има склонност да изразява своята несигурност чрез смекчаване на наказанието. На практика, на не напълно придобитата сигурност ще съответства леко или значително смекчено наказание, но винаги ще има наказание. Това означава, че дори в нашата система и въпреки принципа на вътрешното убеждение, силните презумпции никога не остават напълно безнаказани. По точно този начин функционират смекчаващите вината обстоятелства.

Какво е било, по принцип, предназначението на смекчаващите вината обстоятелства? Общо взето, за да смекчават силата на закона в онзи му вид, в който той е бил формулиран през 1810 г. в Наказателния кодекс. Истинската цел, която е преследвал законодателят през 1832 г., когато е дефинирал смекчаващите вината обстоятелства, не е била да се даде възможност за смекчаване на наказанието; напротив, целта е била да се попречи на оправдаването, решението за което е било вземано прекалено често от съдебните заседатели, когато не са искали да приложат закона в неговата пълна сила.

Но какво е станало, всъщност, прикрито зад тази цел, която очевидно е била цел на законодателя? Станало е така, че строгостта на съдебните заседатели се увеличила. Но на тази основа е станало също така възможно да се заобикаля принципа на вътрешното убеждение. Когато съдебните заседатели се оказвали в ситуация, в която трябва да вземат решение относно вината на някого, вина, за която е имало множество доказателства, но все още не и сигурност, се прилагал принципа на смекчаващите вината обстоятелства и се определяло малко по-леко или в значителна степен смекчено наказание в сравнение с наказанието, предвиждано от закона. Така презумпцията, степента на презумпция се пренасяла върху тежестта на наказанието.

В делото Голдман^[17], което беше гледано преди няколко седмици, скандалът избухна вътре в самата юридическа институция, самият главен прокурор, който бе поискал наказанието, изрази учудването си пред съдебното решение, защото съдебните заседатели всъщност не бяха приложили това правило, което обаче абсолютно противоречи на закона и според което, когато не сме абсолютно сигурни, използваме смекчаващи вината обстоятелства. Какво стана при делото Голдман? Съдебните заседатели всъщност приложиха принципа на вътрешното убеждение или, ако предпочитате, не приложиха този принцип, а приложиха самия закон. Тоест те сметнаха, че са вътрешно убедени и приложиха онова наказание, което бе поискано от прокурора. А прокурорът бе толкова свикнал, когато има някакви съмнения, те да не прилагат точно исканията на прокуратурата, а да се ситуират на по-ниско равнище, че самият той бе изненадан от строгостта на присъдата. В своето учудване той издава онзи абсолютно незаконен обичай, във всеки случай противоречащ на принципа, според който смекчаващите вината обстоятелства имат за цел да показват несигурността на съдебните заседатели. По принцип те никога не трябва да служат за предаване несигурността на съдебните заседатели; ако все още съществува несигурност, трябва чисто и просто да се стигне до оправдаване. На практика, скрит зад принципа на вътрешното убеждение, вие всъщност имате един обичай, който, точно както в старата система на законовите доказателства, смекчава наказанието в зависимост от несигурността на доказателството.

Една друга практика също води до изопачаване на принципа на вътрешното убеждение и до реконституиране на нещо от порядъка на законовото доказателство, което, във всеки случай, наподобява с някои свои черти начина на функциониране на правосъдието в онзи му вид, в който то бе прилагано през XVIII в. Разбира се, ние виждаме това квази-реконституиране, това псевдо-реконституиране на законовото доказателство не в реконституирането на аритметиката на доказателствата, а във факта, че — противно на принципа на вътрешното убеждение, според който могат да се предоставят всички доказателства, всички те могат да бъдат събрани, но единствено съвестта на съдията, бил той съдебен заседател или магистрат, трябва да ги прецени — някои доказателства сами по себе си имат сила, демонстративно значение, едни от които са по-големи от други — независимо от присъщата им рационална структура. Тогава не в зависимост от рационалната им структура, а в зависимост от какво? Е, от субекта, който ги излага. Така например, полицейските рапорти или свидетелствата на полицаите в съвременното френско правосъдие имат един вид привилегия по отношение на всеки друг доклад или свидетелство, тъй като те са излагани от полицейски служител, който е положил клетва. От друга страна, докладите на експертите — доколкото статутът им на експерти придава на онези, които ги излагат, научна стойност или по-скоро научен статут — по отношение на всеки друг елемент на съдебното доказване също притежават известно предимство. Това не са законови доказателства в онзи смисъл, в който ги е разбирало класическото право още в края на XVIII в., но все пак това са привилегировани съдебни изложения, съдържащи статусни презумпции за истина, които презумпции са им присъщи, в зависимост от онези, които ги излагат. С една дума, това са изложения със следствия за истинност и сила, които са специфични за тях: нещо като над-законност на някои изложения в производството на съдебната истина.

Бих искал да се спра за малко върху това отношение истина-правосъдие, тъй като то, разбира се, е една от основните теми в западната философия.^[18] В крайна сметка, едно от най-непосредствените и най-радикалните предположения на всеки съдебен, политически, критически дискурс е, че съществува основна връзка между излагането на истината и прилагането на правосъдието. Обаче в момента, когато институцията, призована да урежда правосъдието, от една страна, и институциите, квалифицирани да излагат истината, от друга страна, накратко казано, в момента, когато се срещат съдът и ученият, в който пресичат пътищата си съдебната институция и медицинското или, по-общо казано, научното знание, в този момент се оказват формулирани някои изложения, които имат статута на истински дискурси, които притежават значително съдебно влияние, но които, обаче, имат странното свойство да бъдат чужди на всички, дори и на най-елементарните правила за формиране на научен дискурс; да бъдат чужди и на правилата на правото и да бъдат, подобно на текстовете, които ви прочетох преди малко, в буквалния смисъл на думата гротескови.

Гротескови текстове — и когато казвам „гротескови“, бих искал да използвам тази дума ако не в абсолютно точния й смисъл, то поне в малко по-ограничен или сериозен смисъл. Ще наричам „гротесков“ факта, че даден дискурс или индивид притежава по статут властово влияние, от което би трябвало да го лишава вътрешноприсъщото му качество. Гротесковото или, ако предпочитате, „юбюесковото“^[19] не е просто дадена категория оскърбления, не е даден оскърбителен епитет и не бих искал да използвам думата в този смисъл. Мисля, че съществува точно определена категория; във всеки случай, би трябвало да се дефинира определена категория от историко-политическия анализ, която да бъде категорията на гротесковото или юбюесковото. Юбюесковият страх, гротесковата власт или, казано с по-строги термини, максимализирането на властовите ефекти на основата на дисквалифицирането на онзи, който ги поражда: мисля, че това не е злополука в историята на властта, не е засечка в нейното действие. Струва ми се, че това е едно от звената, които са неотменима част от механизмите на властта. Политическата власт, поне в някои от обществата и, във всеки случай, в нашето, може да си даде, действително си е дала възможност да предава своето влияние, нещо повече, да намира произхода на своето влияние в едно място, което очевидно, изрично, доброволно е дисквалифицирано от долното, подлото или смешното. В крайна сметка, гротесковата механика на властта или това звено на гротесковото във властовия механизъм е доста старо в структурите, в политическото функциониране на нашите общества. Имате блестящи примери в римската история, главно в историята на Римската империя, където именно един от начините, ако не да се управлява, то поне да се господства, е почти театралното дисквалифициране на произхода, на прикачването на всички властови ефекти към личността на императора; онази дисквалификация, в резултат на която този, който притежава majestas, най-висшата власт по отношение на всяка, каквато и да било, власт, в същото време като личност, като персонаж, като физическа реалност, с целия си начин на обличане, с жестовете си, с тялото си, със своята сексуалност, с начина си на живот е подъл, гротесков, смешен персонаж. От Нерон до Хелиогабал функционирането, звеното на гротесковата власт, на безчестната суверенност постоянно се задейства в Римската империя.^[20]

Гротесковото е един от основните методи на деспотичната власт. Но знаете също, че гротесковото е и метод, присъщ на приложната бюрокрация. Факт е, че административната машина със своите неизбежни властови ефекти преминава през посредствения, нищожен, глупав, смешен, похабен, беден, безпомощен служител, че това е била една от основните черти на големите западни бюрокрации от XIX в. насам. Административната гротеска не е била просто специфично виждане за администрацията, което са имали Балзак, Достоевски, Куртелин или Кафка. Административната гротеска е всъщност една възможност, която бюрокрацията действително си е предоставила. „Дебелият кожен Юбю“ подобава на функционирането на модерната администрация, също както е подобавало на функционирането на императорската власт в Рим да се намира в ръцете на един луд смешник. А бихме могли да приложим казаното за Римската империя, казаното за модерната бюрокрация и към много други механични властови форми, към нацизма или към фашизма. Гротесковото на човек като Мусолини се вписва абсолютно в механиката на властта. Властта си приписва представата, че е произлязла от някого, който е бил театрално дегизиран, нарисуван като клоун, като шут.

Струва ми се, че тук са налице всички степени на онова, което бихме могли да наречем недостойност на властта, като се започне от безчестния суверенитет и се стигне до смехотворния авторитет. Знаете, че етнолозите — мисля си преди всичко за много добрите анализи, публикувани наскоро от Кластр — точно са уловили феномена, чрез който онзи, комуто се дава власт, едновременно с това и посредством определени ритуали и церемонии се представя като смешен или отвратителен, или се показва в неблагоприятна светлина. Дали в архаичните или примитивни общества това е бил ритуал за ограничаване на властовите ефекти? Може би. Но аз бих казал, че ако в нашите общества наистина откриваме отново тъкмо тези ритуали, то те имат съвършено различна функция. Показвайки изрично властта като отвратителна, подла, юбюескова или просто смешна, мисля, че не става въпрос за ограничаване на ефектите от нея и за магическо развенчаване на онзи, комуто се дава короната. Струва ми се, че напротив, става въпрос да се покаже в цялата й светлина неумолимостта, неизбежността на властта, която може да функционира с цялата си сила и във висшата степен на своята насилствена рационалност, дори когато се намира в ръцете на някой, който всъщност се оказва дисквалифициран. В крайна сметка, проблемът за безчестието на суверенността, проблемът за дисквалифицирания суверен е проблемът на Шекспир; и цялата поредица от кралски трагедии поставят именно този проблем, но, както ми се струва, без да могат да превърнат безчестието на суверена в теория.^[21] Но, повтарям още веднъж, — в нашето общество, като се започне от Нерон (който може би е първият велик образ, родоначалник на подлия суверен) и се стигне до онзи дребен човечец с треперещи ръце, който, там долу от своя бункер, коронясан от четиридесетте милиона мъртъвци, вече не искаше нищо друго, освен две неща: всичко останало там горе да бъде унищожено, над него, и да му носят да яде до пръсване шоколадови сладкиши — имате тук цялото това огромно функциониране на безчестния суверен.^[22]

Нямам нито сили, нито смелост, нито време да посветя своя курс през тази година на всичко това. Но бих искал поне да засегна отново проблема за гротесковото по повод на текстовете, които току-що ви прочетох. Мисля, че не трябва да смятаме за обикновено оскърбление факта, че признаваме като гротесково и че поставяме проблема за съществуването на гротесковото и на функцията на гротесковото в тези текстове. В своята екстремална точка, там, където правосъдието си дава правото да убива, то е учредило дискурс, дискурсът на Юбю, то дава думата на учения Юбю. За да изразим нещата по-официално, нека кажем следното: Западът, който — несъмнено, още от гръцкото общество, гръцкия град — не е преставал да мечтае в правосъдния си апарат да предостави неконтролирана власт на пародията и власт на дискурса за истината в справедливия град, в крайна сметка предостави, призната като такава, на научния дискурс. Нека оставим тогава на други грижата да поставят въпроса за следствията на истината, които могат да бъдат произведени в дискурса от субекта, за който се предполага, че е знаещ.^[23] Аз ще се опитам по-скоро да изследвам властовите последствия, произведени в реалността от един дискурс, който едновременно е статусен и дисквалифициран. Разбира се, бихме могли да се опитаме да направим този анализ в различни посоки, да се опитаме да уловим идеологията, която може да вдъхновява дискурсите, за които ви дадох няколко примера. Бихме могли също да се опитаме да тръгнем от институцията, която ги поддържа или от двете институции, които ги поддържат — съдебната и медицинската, за да видим как са могли да се зародят тези дискурси. Ще се опитам (онези от вас, които са присъствали на лекциите ми предишните години, се досещат, че тъкмо такава ще е посоката) — вместо да правя опит за идеологически или за „институционален“ анализ — да уловя, да анализирам технологията на властта, която използва тези дискурси и която се опитва да ги накара да функционират.

За тази цел ще поставя най-напред следния въпрос: какво се случва в дискурса на Юбю, който стои в основата на нашата съдебна практика, на нашата наказателна практика? Следователно, теорията на психиатрично-наказателния Юбю. Мисля, че можем да кажем в основни линии, че посредством дискурсите, за които ви дадох няколко примера, онова, което се случва, е поредица, щях да кажа от замествания, но ми се струва, че тази дума не е подходяща: би трябвало по-скоро да се каже поредица от дублирания. Тъй като, честно казано, не става въпрос за действие на замествания, а за въвеждане на последователни дублети. С други думи, не става въпрос за това тези психиатрични дискурси да учредяват друга сцена в областта на наказателното право, както казват хората; става въпрос, напротив, за раздублиране на елементите върху една и съща сцена. Следователно, не става дума за цензурата, която маркира достъпа до символичното, а за принудителния синтез, който осигурява предаването на властта и безкрайното преместване на властовите следствия.^[24]

На първо място, психиатричната експертиза дава възможност да се дублира престъплението в онзи вид, в който то е квалифицирано от закона, с цяла серия от други неща, които не са самото престъпление, а поредица от атитюди, от начини на съществуване, които, естествено, в дискурса на експерта психиатър, са представени като причината, произходът, мотивацията, изходната точка на престъплението. Действително, в реалността на съдебната практика те ще образуват самата наказуема материя, субстанцията. Знаете, че на основание на наказателния закон, — законът от Кодекса на Наполеон от 1810 г.^[25] — това е вече принцип, признат в тъй наречените междинни кодекси на Революцията, с една дума от края на XVIII в. насам на основанието на наказателния закон са подсъдни само нарушенията, които са дефинирани като такива от закона и то от закон, който трябва да предхожда въпросното действие. Няма противодействие на наказателния закон, освен в известен брой изключителни случаи. Но какво прави експертизата по отношение на самата буква от закона, която гласи следното: „Наказуеми са само нарушенията, дефинирани като такива от закона“? Какъв тип обекти извежда тя? Какъв тип обекти предлага тя на съдията като предмет на неговата съдебна намеса и като цел на наказанието? Ако използваме същите думи — а бих могъл да ви цитирам и други текстове, имам тук кратка поредица от експертизи, всичките са от периода 1955–1974 г., — та какви са обектите, които изразява психиатричната експертиза, които тя прикрепя към престъплението, с които тя изгражда подплатата или дублета? Това са понятията, които постоянно намираме в цялата тази поредица текстове: „психологическа незрялост“, „недостатъчно изградена личност“, „неправилна оценка на действителността“. Всички тези изрази наистина съм открил във въпросните експертизи: „дълбоко афективно неравновесие“, „сериозни емоционални нарушения“. Или още: „компенсация“, „плод на въображението“, „проява на изопачена гордост“, „порочни действия“, „херостратизъм“, „алкивиадизъм“, „донжуанство“, „боваризъм“ и т.н. Но каква е функцията на такава съвкупност от понятия или на двете серии от понятия? Най-напред, да повторят тавтологично нарушението, за да го впишат и да го конституират като индивидуална черта. Експертизата дава възможност да се премине от действието към поведението, от престъплението към начина на съществуване и да се покаже, че начинът на съществуване не е нищо друго, освен самото престъпление, но, в известен смисъл, в състояние на генерализация в поведението на даден индивид. На второ място, функцията на тези серии от понятия е да изместват равнището на реалността на нарушението, понеже онова, което тези поведения нарушават, не е законът, защото никой закон не забранява афективната неуравновесеност, никой закон не забранява емоционалните нарушения, никой закон не забранява дори изопачената гордост и не съществуват законови мерки срещу херостратизма. Но щом като тези поведения не нарушават закона, то какво нарушават те? Онова, срещу което те се появяват, онова, по отношение на което те се появяват, е оптималното равнище на развитие: „психологическа незрялост“, „недобре изградена личност“, „дълбоко неравновесие“. Това е и критерият за реалността: „неправилна оценка на реалността“. Това са и моралните квалификации, тоест скромността, верността. Това са и етичните правила.

С една дума, психиатричната експертиза дава възможност да се изгради психологично-етичен дублет на престъплението. Тоест да се отнеме законовия характер на нарушението в онзи му вид, в който то е формулирано от кодекса, за да може зад него да се прояви неговият дубъл, който прилича на него като брат ли, като сестра ли, не знам, и който го превръща вече не в нарушение в законовия смисъл на думата, а в изключение по отношение на определен брой правила, които могат да бъдат физиологически, психологически или морални и т.н. Ще ми кажете, че това не е толкова сериозно и че ако, когато от тях се иска да направят експертиза на един престъпник, психиатрите казват: „В края на краищата, ако той е извършил кражба, то е всъщност защото той е крадец; или, ако е извършил убийство, то е всъщност защото той има склонност към убийство“, това не е нищо повече от молиеровски анализ на безмълвието на дъщерята.^[26] Само че на практика това е по-сериозно и е сериозно не просто защото може да доведе до смъртта на човека, както ви казах преди малко. По-сериозното е, че всъщност онова, което се предлага в този момент от психиатъра, не е обяснение на престъплението: всъщност това е самото нещо, което трябва да се накаже и за което съдебният апарат трябва да се улови, и на което да се подчинява.

Спомнете си какво става при експертизата на Алгарон. Експертите казват: „Ние като експерти не можем да кажем дали той е извършил престъплението, в което го обвиняват. Но (и така завършваше последният абзац, който ви прочетох преди малко; М.Ф.) нека предположим, че го е извършил. Аз като експерт психиатър ще ви обясня как той би го извършил, ако го беше извършил.“ Целият анализ на това дело (но вече ви казах на няколко пъти името му, няма значение) всъщност е обяснение на начина, по който престъплението би било извършено в действителност. В началото експертите заявяват строго: „Ще разсъждаваме при хипотезата, че А. е упражнявал, по един или друг начин, влияние върху начина на мислене на неомъжената Л., което я е довело до убийството на детето й.“ Накрая те казват: „Без да вземаме становище относно действителността и степента на виновност, можем да разберем колко пагубно е могло да бъде неговото влияние.“ А крайното заключение, както си спомняте, беше: „Следователно, трябва да приемем, че е отговорен за действията си.“ Но какво възникна, междувременно, между хипотезата, според която той действително е носел каквато и да било отговорност, и крайното заключение? Възникна някакъв персонаж, който, в определен смисъл, е предложен на съдебния апарат, на човек, неспособен да се приспособи към света, който обича безредието, извършва екстравагантни или необичайни постъпки, ненавижда морала, отхвърля неговите закони и можещ да стигне до престъпление. Тъй че в крайна сметка ще бъде осъден не действителния съучастник във въпросното убийство: а именно този персонаж, неспособен да се приспособи, обичащ безредието и извършващ действия, стигащи до престъпление. И когато споменавам, че тъкмо този персонаж е осъден в действителност, не искам да кажа, че благодарение на експерта на мястото на виновния е осъден един заподозрян (което е вярно, разбира се), а искам да кажа нещо много повече. Онова, което в известен смисъл е по-съществено, е фактът, че в крайна сметка, дори и въпросният субект да е виновен, онова, което съдията ще може да осъди у него, въз основа на психиатричната експертиза, вече не е точно престъплението или нарушението. Онова, което съдията ще осъди и което той ще накаже, въпросът, за който ще се отнася наказанието, са именно онези девиантни поведения, които ще бъдат предложени като причина, като източник, като място на образуване на престъплението, и които са само негов психологически и морален дублет.

Психиатричната експертиза дава възможност да се измества точката на приложение на наказанието от нарушението, дефинирано от закона, към престъпното деяние, оценявано от психологично-етична гледна точка. Посредством причинно призоваване, чийто тавтологичен характер е очевиден, но едновременно с това няма особено значение (освен ако не се опитаме да направим анализ на рационалните структури на подобен текст, което би било интересно), ние сме преминали от онова, което би могло да се нарече цел на наказанието, точката на приложение на един властови механизъм, която е законовото наказание, към област от обекти, която се отнася до дадено познание, до даден технически метод за трансформиране, до цяла рационална и обмислена съвкупност от принуди.^[27] Вярно е, че психиатричната експертиза представлява принос от знания, равен на нула, но това не е важно. Важното в нейната роля е да легитимира под формата на научно познание разширяването на наказателната власт до нещо, различно от нарушението. Основното е, че тя дава възможност да се ситуира наказателното действие на съдебната власт в общ корпус от обмислени методи за променяне на индивидите.

Втората функция на психиатричната експертиза (като първата, следователно, е да дублира престъплението посредством криминалността) е да дублира автора на престъплението с новия за XVIII в. персонаж, какъвто е престъпникът. При „класическата“ експертиза, онази, която е била дефинирана в рамките на закона от 1810 г., всъщност въпросът е бил просто следният: ще се вика експерт единствено за да се разбере дали в момента, когато е извършил деянието, обвиняемият индивид е бил в състояние на умопомрачение. Понеже ако е в състояние на умопомрачение, той вече не може да се смята за отговорен за онова, което е извършил. Това е прочутият член 63 (поправка: 64), според който няма нито нарушение, нито престъпление, ако индивидът е в състояние на умопомрачение в момента на деянието^[28] Но какво става при експертизите във вида, в който функционират сега и във вида, за който ви дадох пример? Действително ли се прави опит да се определи дали дадено състояние на умопомрачение позволява да не се разглежда авторът на деянието като субект, юридически отговорен за своите действия? Не. Експертизата прави нещо съвсем различно. Тя се опитва, най-напред, да установи миналото, в известен смисъл инфра-началото на престъпността.

Цитирам ви примера с една експертиза, направена около 1960 г. от три големи светила в наказателната психиатрия и която, впрочем, завърши със смъртта на човек, защото обектът на експертизата бе осъден на смърт и гилотиниран. Четем следното относно този индивид: „Наред с желанието да учудва, у Р. много рано се появява и стремежът към господство, към командване, към упражняване на сила (което е още една проява на гордостта), той тиранизира родителите си, като прави сцени при най-малката пречка, а още в лицея се опитва да подлъже другарите си да бягат от лекции. Интересът към огнестрелното оръжие и към леките коли, страстта към хазарта също се появяват много рано у него. Още в лицея той обича да показва пистолети. У Жибер също го виждат да си играе с пистолет. По-късно започва да колекционира оръжия, взима ги на заем, занимава се с тяхната продажба и се радва на онова успокоително чувство за могъщество и за превъзходство, което слабите хора получават при носенето на огнестрелно оръжие. По същия начин и мотоциклетите, а по-късно и бързите коли, каквито той изглежда е карал в голямо количество и то винаги с възможно най-голяма скорост, допринасяли, впрочем съвсем непълно, за задоволяване на неговата страст към господство.“^[29]

При подобна експертиза става въпрос за възпроизвеждане на поредицата от онова, което бихме могли да наречем грехове без нарушение или още недостатъци без незаконност. С други думи, става въпрос да се покаже как индивидът вече е наподобявал своето престъпление още преди да го е извършил. Повтарящото се използване на наречието „вече“ в тези анализи само по себе си е начин да се свържат така една с друга, по чисто аналогичен път, цялата серия от инфра-първични нелегитимности, от легитимни непрецизности, да се кумулират те, за да започнат да приличат на самото престъпление. Да се възпроизведе серията от грешки, да се покаже как индивидът е приличал на своето престъпление, а в същото време чрез тази серия да се разкрие една серия, която бихме могли да наречем пара-патологична, близка до болестта, но болест, която не е такава, защото е морално отклонение. Накрая, тази серия е доказателството за поведение, за държане, за характер, които от морална гледна точка са недостатъци, без да бъдат нито болести от патологична гледна точка, нито нарушения от законова гледна точка. Експертите винаги са се опитвали да пресъздадат тъкмо династията на тази дълга серия от инфра-начални двузначности.^[30]

Онези от вас, които са преглеждали досието Ривиер, вече разбират, че през 1836 г. е било практика на психиатрите и едновременно с това на свидетелите, чиито показания били изисквани, да възстановяват тази абсолютно двусмислена серия на инфра-патологичното и пара-законовото или на парапатологичното и инфра-законовото, каквото е онова предварително възстановяване на умалената сцена на самото престъпление. Психиатричната експертиза служи тъкмо за това. Но в тази серия от инфра-начални, пара-патологични, подзаконови и т.н. двусмислия се вписва наличието на субекта под формата на желание. Всички тези подробности, тези дребни неща, всички тези малки мерзости, всички тези не много порядъчни неща: експертизата показва по какъв начин субектът всъщност присъства в тях под формата на желание за престъпление. Така в експертизата, която ви прочетох преди малко, за човек, който накрая бива осъден на смърт, експертът казва следното: „Той се е стремял да опознае всички удоволствия, да се наслаждава на всичко и много бързо, да изпитва силни усещания. Ето целта, която си е бил поставил. Той се е поколебал, казва експертът, единствено пред дрогата, от чието подчинение се е боял, и пред хомосексуалността, не по принцип, а поради липса на влечение. Р. не понасял пречките пред своите намерения, пред своите капризи. Той не можел да допусне някой да се противопоставя на желанията му. По отношение на родителите си той използвал афективен шантаж; по отношение на чуждите хора и на средата използвал заплахи и насилие.“ С други думи, анализът на постоянния стремеж към престъпление дава възможност да се фиксира онова, което бихме могли да наречем радикална позиция на легитимност в логиката или в механизма на желанието. Принадлежност на желанието на субекта към нарушаване на закона:^[31] неговото желание е фундаментално вредно. Но това желание за престъпление — и то също се среща постоянно при тези експерименти (поправка: експертизи) — винаги е в корелация с някаква пукнатина, с някакъв разрив, с някаква слабост, с някаква негодност на субекта. Ето защо виждате постоянно да се появяват понятия като „липса на интелигентност“, „неуспех“, „малоценност“, „оскъдност“, „грозота“, „незрялост“, „недостатъчно развитие“, „инфантилност“, „архаизъм в поведението“, „нестабилност“. То е защото наистина, тази инфра-наказателна, пара-патологическа серия, в която се чете незаконността на желанието и едновременно с това дефектността на субекта, съвсем не е предназначена да отговори на въпроса за неговата отговорност; напротив, тя е предназначена да не отговаря на него, да кара психиатричния дискурс да избягва да поставя въпроса, който при все това е изрично дефиниран в член 64. Или, на базата на такова поставяне на престъплението в една серия заедно с инфра-наказателността и с пара-патологичното, въз основа на това свързване, около автора на нарушението се изгражда нещо като сфера на юридическа неразличимост. С помощта на неговата девиантност, на неговата нерационалност, на неговите неуспехи, на неуморните му и безкрайни желания ще бъде изградена серия от елементи, по отношение на които вече не може да бъде поставян или дори не може да възниква въпросът за отговорността му, понеже в крайна сметка, в края на тези описания, субектът се оказва отговорен за всичко и неотговорен за каквото и да било. Това е юридически неидентифицирана личност, от която, следователно, на основание на своите закони и на своите текстове, правосъдието е длъжно да се откаже. Магистратите, съдебните заседатели имат пред себе си вече не юридически субект, а обект; обект на технология и на знание за поправяне, за реадаптация, за ново присъединяване, за коригиране. С една дума, експертизата има за функция да дублира, независимо дали е отговорен или не, автора на престъплението, престъпен субект, който ще стане обект на специфична технология.

И най-сетне мисля, че психиатричната експертиза има една трета роля: не само да дублира престъплението чрез криминалността, след като е дублирала автора на нарушението с престъпния субект. Тя има функцията да учредява, да назовава едно второ дублиране или по-скоро група от други дублирания. От една страна, това е назначаване на лекар, който ще бъде едновременно съдия-лекар. Тоест — от момента, в който лекарят или психиатърът получава функцията да казва дали действително е възможно да се открият у анализирания субект известен брой поведения или черти, които, в рамките на криминалността, правят вероятно формирането и появата на поведението на нарушение в тесния смисъл на думата — психиатричната експертиза често, ако не постоянно, има значението на демонстрация или на елемент, който демонстрира възможната криминалност или по-скоро евентуалното нарушение, за което се порицава индивида. Да се описва неговия характер на престъпник, да се очертава основата на криминалните или пара-криминалните поведения, които той влачи след себе си от своето детство — това очевидно означава да се спомогне той да премине от разреда на обвиняемия към статута на осъден.

Ще ви цитирам само един пример по повод съвсем скорошна история, която вдигна голям шум. Проблемът е бил кой е убил младо момиче, чийто труп бил намерен в полето. Имало двама заподозрени: единият, знатно лице в града, и другият, юноша на осемнадесет или двадесет години. Ето как експертът психиатър описва психическото състояние на въпросното влиятелно лице (впрочем, те били двама, експертите психиатри, които правили експертизата на влиятелния гражданин). Давам ви резюмето — не съм виждал самата експертиза — в онзи вид, в който то фигурира в искането на прокуратурата пред Обвинителната камара: „Психиатрите не откриват никакви нарушения в паметта. Те получили поверително съобщение за симптомите, които субектът имал през 1970 г., когато имал професионални и финансови неприятности. Той им заявил, че завършил средното си образование на шестнадесет години, а висшето — на двадесет години; че получил две дипломи за завършено висше образование и че е бил двадесет и седем месеца на военна служба в Северна Африка като младши лейтенант. След това поел в своите ръце предприятието на баща си и работил много упорито в него, като развлечения му били единствено тенисът, ловът и платноходството.“

Сега преминаваме към описанието на младежа, който също бил обвинен по това дело, направено от други двама експерти. Психиатрите отбелязват: „недобре нюансиран характер“, „психологична незрялост“, „недобре оформена личност“ (виждате, че непрекъснато се повтарят едни и същи категории), „недостатъчно строга преценка“, „невярна оценка на действителността“, „дълбоко афективно неравновесие“, „много сериозни емоционални нарушения“. Освен това, след като споменават за неговата страст към четенето на комикси и към книгите за Satanik, експертите вземат предвид появата на нормалните за едно момче с такова физическо развитие (той е на осемнадесет или двадесет години; М.Ф.) сексуални трепети. Те се спират на хипотезата, <…> че след като бил изправен пред признанията за страстта, която му разкрила въпросната девойка, той може би е изпитал отвращение, смятайки, че те са сатанински. Откъдето и обяснението за действието, породено от дълбокото отвращение, което той изпитал тогава.

Тези два доклада били предадени на Обвинителното отделение, за да се разбере кой от двамата е бил виновен във въпросното дело. И нека сега не ми се казва, че съдиите издават присъда, а психиатрите само анализират манталитета, това дали въпросните субекти са психотични личности или не. Всъщност психиатърът се превръща в съдия; той извършва действие на разследване и то не на равнището на юридическата отговорност на индивидите, а на действителната им виновност. И обратното, съдията ще се раздвои пред лицето на лекаря. Понеже от момента, в който той действително ще издаде своята присъда, тоест своето решение за наказание, не толкова що се отнася до юридическия субект на нарушение, дефинирано като такова от закона, а що се отнася до индивида, носител на всички тези така дефинирани черти на характера, от момента, в който той ще трябва да има работа с етично-моралния дублет на юридическия субект, наказвайки, съдията няма да наказва нарушението. Той ще може да си позволи лукса, изискаността или извинението, както щете, да наложи на един индивид серия от корективни мерки, от мерки за реадаптация, от мерки за включване. По този начин неприятната професия на наказването се оказва превърната в красивата професия на оздравяването. Психиатричната експертиза служи, между другото, тъкмо на тази метаморфоза.

Преди да завърша лекцията, бих искал все пак да подчертая две неща. Вероятно ще ми кажете: Всичко това е прекрасно, но вие описвате с известна агресивност една съдебномедицинска практика, която, в края на краищата, е възникнала сравнително отскоро. Несъмнено, психиатрията е все още в детската си възраст и мъчително, бавно започваме сега да излизаме от тази неясна практика, някои от следите на която можем да открием в гротесковите текстове, които така злобно сте ни подбрали. Но аз ще ви кажа, че е тъкмо обратното и че всъщност, ако разгледаме психиатричната експертиза в наказателното право от гледна точка на нейния исторически произход, тоест, за да опростим нещата, да речем от първите години на прилагането на Наказателния кодекс (периода 1810–1830 г.), тя е била медицинско действие в своите формулировки, в своите конституиращи правила, в общите си принципи на формиране напълно изоморфно с медицинското знание по онова време. За сметка на това, днес (и трябва все пак да отдадем дължимото на лекарите и, във всеки случай, на някои психиатри) не познавам нито един лекар, познавам малко психиатри, които биха дръзнали да подпишат текстове като онези, които преди малко ви прочетох. Но щом като те отказват да ги подписват в качеството си на лекари или дори в качеството си на психиатри с текуща практика, и щом като в крайна сметка същите тези лекари и психиатри приемат да ги правят, да ги пишат, да ги подписват в съдебната практика — в крайна сметка става дума за свободата или за живота на даден човек — сами разбирате, че тук съществува проблем. Подобието на скъсване или на преплитане на равнището на научната и рационална нормативност на дискурсите наистина поражда проблем. Въз основа на една ситуация, която в началото на XIX в. поставя съдебно медицинските експертизи на същата плоскост, както цялото медицинско знание по онова време, се извършва движение на откъсване, движение, чрез което съдебната психиатрия се разделя с тази нормативност и приема, посреща, оказва се подчинена на нови правила на формиране.

Макар че в този смисъл е имало еволюция, несъмнено не би било достатъчно да се каже, че психиатрите или експертите просто са отговорни за това.^[32] Всъщност самият закон или постановленията за прилагане на закона показват в каква посока се движим и по какви пътища сме минали, за да стигнем дотук; понеже, в общи линии, съдебномедицинските експертизи се ръководят на първо място от старата формулировка на Наказателния кодекс, член 64: Няма нито престъпление, нито нарушение, ако индивидът е бил в невменяемо състояние в момента на своето деяние. Това правило практически ръководи и осведомява съдебната експертиза през целия XIX в. В началото на XX в. се появява едно окръжно, окръжното Шоми, датиращо от 1903 (поправка: 1905), в което вече значително е изопачена, отклонена ролята, отредена на психиатъра; понеже в това окръжно се казва, че ролята на психиатъра очевидно не е — това е прекалено трудно, тъй като не може да се прави — да дефинира юридическата отговорност на даден криминален субект, а да констатира дали у него съществуват ментални аномалии, които биха могли да бъдат поставени във връзка с въпросното нарушение. Виждате, че вече навлизаме в една съвършено различна област, която не е областта на юридическия субект, отговорен за своето действие и квалифициран като такъв от медицинска гледна точка. Навлизаме в една област, която е областта на менталната аномалия, намираща се в неопределена връзка с нарушението. И най-накрая, още едно окръжно, което датира от следвоенния период, от петдесетте години (не си спомням вече точната дата; през 1958 г., но не смея да го твърдя със сигурност, извинете ме), чрез което се изисква от психиатрите да отговарят пак на този прочут въпрос от член 64, ако могат, разбира се: бил ли е той в невменяемо състояние? Но от тях се иска преди всичко да отговарят на въпроса — първи въпрос — дали индивидът е опасен. Втори въпрос: дали е достъпен за наказателна санкция. Трети въпрос: дали се поддава на лечение и на реадаптация. Тъй че виждате, че и на законово равнище, а не просто на ментално равнище на знание на психиатрите, на самото законово равнище улавяме съвсем ясна еволюция. Преминали сме от юридическия проблем за определянето на отговорността към един съвсем друг проблем. Опасен ли е индивидът? Достъпен ли е за наказателната санкция? Поддава ли се на лечение и на реадаптация? Тоест онова, за което ще се отнася наказателната санкция, вече не е правен субект, признат за отговорен за своите действия, а корелативен елемент от един механизъм, състоящ се в отстраняване на опасните индивиди, лекуване или реадаптация. С други думи, грижата за престъпния индивид вече ще трябва да се поема от метод за нормализиране. Психиатричната експертиза успява да конституира, сред доста други методи, тъкмо това заменяне на юридически отговорния индивид с корелативния елемент от един метод за нормализиране.^[33]

Бих искал да се опитам да изследвам тъкмо това, появата, възникването на методите за нормализиране, заедно със свързаните с тях пълномощия, предпоставяйки като изходен принцип, като изходна хипотеза (но ще се върна малко по-подробно към това следващия път), че тези методи за нормализиране и самите пълномощия за нормализиране, свързани с тях, не са просто резултат от срещата, от смесването, от включването едно в друго на медицинското знание и на съдебната власт, а всъщност, посредством цялото модерно общество, определен тип власт — нито медицинска, нито съдебна, а друга — успява да завладее и да отхвърли и медицинското знание, и съдебната власт; тип власт, която на края стига до театралната сцена на съда, опирайки се, разбира се, върху съдебната и медицинската институция, но която притежава своя автономия и свои правила в самата себе си. Възникване на властта за нормализиране, начинът, по който тя се е създала, начинът, по който се е конституирала, без да се опира някога на една-единствена институция, но посредством играта, която успява да установи между различните институции, разширяват нейната сила в нашето общество — ето това бих искал да изследвам.^[34] Така че ще започнем следващия път.