Барбара Делински
Сълзите на гранита (1)

(Страстите на Челси Кейн)

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Passions of Chelsea Kane, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 37 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Сълзите на гранита

Преводач: Ангелина Пискова; Емил Манолов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1803


Пролог

Бореше се с непреодолимия порив да го изтласка. Не искаше да го ражда още. Не беше готова да го роди, искаше да го задържи в себе си по-дълго, но тялото й вече не се подчиняваше на волята. Бе надделяло и действаше неумолимо, по свои закони. От снощи контракциите непрекъснато се засилваха и добавяха нова болка към това, което вече се беше случило. Болката я обземаше все по-жестоко, разкъсваше я, спираше дъха й. Бавно и неумолимо контракциите принуждаваха детето в утробата й да се спуска все по-надолу, докато накрая тя не издържа и разтвори крака.

Стаята светлееше от отблясъците на печката и дрезгавината на зората. Когато болката стихнеше за миг, тя си представяше, че бебето й вече е родено, без никой да се е събудил, без никой да е видял или чул. В мрака детето — черното петно на Норич Ноч — можеше да бъде изличено. На разсъмване градът отново щеше да бъде чист.

Нов пристъп. Този път болката беше толкова режеща, че тя извика. Писъкът отекна в тишината, последва го още един. После клещите около корема й започнаха да се отпускат, тя задиша трескаво. Дишането й кънтеше в тишината. Внезапно абсурдността на ситуацията я порази. Страхотна виелица трябваше да се вихри около малката хижа, за да отбележи раждането на това дете, което обърка всичко; а ако не виеше виелица, трябваше да вали някой от проливните дъждове, които често спохождаха Ню Хампшир чак до края на март. И калта да направи пътищата непроходими, и никой да не може да дойде дотук, и тя да задържи бебето си още малко.

Но нямаше пориви на вятър, нямаше завихрен сняг. Нямаше трополящ дъжд, нямаше кал. Зората бе тиха, безметежно спокойна като че ли да се надсмее над надеждите й.

Бебето в нея се преобърна. Непоносимата болка се въртеше като спирала и с всеки кръг я стягаше все по-жестоко. Искаше да хване нечия ръка, за да знае, че някой се грижи за нея, но нямаше ръка, нямаше нито една загрижена душа. Тя стискаше изпомачкания чаршаф и скърцаше със зъби, за да потисне напиращия вик.

— Напъвай! — чу се мек глас в краката й.

Беше шестнадесетгодишната дъщеря на акушерката — бяха я накарали да помогне при раждането на най-нежеланото дете в града. Невинният глас бе нежен, дори любопитен, подканваше я:

— Напъвай… Ето. Виждам му главичката. Напъни още!

Тя се опита да не го прави. Да роди бебето, означаваше да изхвърли единствения живот, който някога можеше да даде. Щом напуснеше тялото й, детето бе загубено за нея. Запита се дали бебето го знае. Запита се дали го иска, след като така неумолимо се стремеше да се роди. „Не мога да го обвинявам“ — помисли тя. Нямаше какво да му предложи освен любовта си, а това съвсем нямаше да е достатъчно, за да го облече и нахрани. Вече бе решила да го даде. Беше се съгласила и се мразеше, ненавиждаше се за това.

Болката отново я връхлетя и изтри от съзнанието й всичко освен мисълта, че умира. Побелелите й пръсти късаха измачкания чаршаф, тялото й се извиваше от болка. Тя инстинктивно се напъна.

— Давай! — придумваше я момичето с треперещ глас. — Още малко… Оооо, да. Ето го.

Бебето се подаде от треперещото й тяло, но болката не стихна, а продължи да стиска сърцето и мислите й. Не секна и след тихия писък, извисил се болезнено сред тежките й вдишвания. Тя се опита да го види, но дори да имаше повече светлина, огромният й корем пак щеше да й попречи; Опита се да се надигне, но отмалелите й ръце не се подчиниха.

— Момиче ли е? — изплака тя и се отпусна на леглото. — Исках момиче.

— Напъни още малко.

Усети нещо. Последва още една контракция, още един спазъм, а след това мъчително чувство за загуба.

— Бебето ми! — прошепна тя отчаяно. — Искам си бебето!

И сякаш в отговор бебето заплака откъм краката й. Непреодолимо страстно. Ако се беше родило мъртво тя щеше да го оплаче и да го прежали, но да роди здраво дете, само за да го даде, бе непоносимо.

— Искам да го видя!

Никой не отговори. Тя усещаше суетнята в другия край на леглото и разбираше, че почистват детето.

— Моля те!

— Казаха да не ти го давам.

— То си е мое!

— Нали се съгласи.

— Ако сега не го видя, никога няма да го видя!

Суетнята в краката й продължаваше.

Моля те!

— Той каза да не ти го давам.

— Той никога няма да разбере! Само за минутка!

Пак се опита да се надигне, но бебето вече беше в кошче близо до топлата печка и силите я напуснаха. Можа само да се надигне на лакти. После падна изтощена на тънкия дюшек. Беше слаба, болеше я и бе ужасно изморена. Девет месеца се беше борила и то преди да започнат истинските мъки. Казаха й, че е твърде стара да има дете и тя им повярва. Не можеше да се бори повече.

Затвори очи, отпусна се, за да я измият — първо долу, после цялата — а сълзите й течаха по бузите, забавяни единствено от изтощението. Но мислите й препускаха напред: Тя знаеше плана. Всичко беше уредено. Скоро щеше да дойде адвокатът.

Нахлузиха й чиста нощница и придърпаха завивките нагоре, за да се стопли. Но спокойствието, което трябваше да донесат нежните ръце на младото момиче само засили самотата. Бъдещето й бе пусто, както беше си го представяла през всичките тези години. Не беше сигурна дали ще издържи.

Внезапно нещо се раздвижи и леглото натежа от малък вързоп, мушнат до нея.

— Не казвай — прошепна някой.

Тя отвори очи и с притаен дъх дръпна крайчеца на пелените. В слабата светлина на зазоряването детето изглеждаше съвършено. Големи, дори огромни очи, мъничко като копче носле и устица като розова пъпка — момиче беше, най-хубавото момиче на този свят, сладка и силна. И в този миг тя разбра, че е взела правилното решение. Нямаше да има схлупени бараки, нито окъсани дрехи или пък оскъдна храна за това дете. Нямаше да има презрение, унижения, обиди, а живот с привилегии, уважение и любов.

Обърна се настрани и притисна бебето до гърдите си. Целуна го по горещото челце, вдъхна силната му бебешка миризма, прокара ръце по мъничкото му телце, после го прегърна още по-силно, а сълзите напираха. Стичаха се все по-бързо, тя се разрида и не чу, когато на вратата се похлопа.

Момичето бързо се пресегна да вземе детето.

— Дойде!

— Не! О, не!

Тя притисна бебето до себе си, опита се да го скрие с глава — не толкова да защити него, колкото себе си. Без детето не представляваше нищо.

— Моля ви! — чу се уплашен шепот и някой дръпна бебето от ръцете й. — Трябва да тръгваме.

Да тръгват! Дъщеря й вече принадлежеше на други — сега на дъщерята на акушерката, после на адвоката, след това на адвоката на осиновяващото семейство, после на самото семейство. На делото бе даден ход. Нямаше как да бъде спряно, без да си навлече неговия гняв, а никой по-добре от нея не знаеше последиците от този гняв. Мълчаливият гняв на упорит и влиятелен мъж. Мъж, който държи на думата си. Беше я предупредил, че ще страда, ако реши да роди детето, и така бе станало; беше й обещал, че ще отведат детето, където трябва, невредимо. И го бе направил.

Тя вдигна бебето до бузата си.

— Бъди човек, миличко!

— Дайте да я взема.

— Направи го заради мен, миличко, направи го заради мен!

— Моля ви — изплака момичето. — Дайте ми го!

— Обичам те! — изстена тя отчаяно и прегърна рожбата си. — Обичам те!

При второто, по-силно почукване, тя подскочи. Изстена протестиращо — нищожен израз на цялата й мъка. Собствената й орисия й бе ясна. С надеждата, че съдбата на дъщеря й ще бъде по-добра, тя позволи да я вземат от ръцете й. И за да не гледа как си отива от живота й, се извърна към стената и затвори очи.

Вратата се отвори. Чу се тих шепот, шумолене на дрехи, скърцане на плетена кошница и на панти, после настана пустота и мъчителна тишина. Тя отново бе сама, както през по-голямата част от нещастния си живот. Но сега вече нямаше надежда. Последната надежда си бе отишла с току-що родената й дъщеря.

Тя се преви от внезапна пареща болка в корема и проплака тихо, като животно. Очите й се изцъклиха. След миг я връхлетя нова болка. Когато дойде третата, започна да разбира. При четвъртата беше готова.