Включено в книгата
Оригинално заглавие
Un animal doué de raison, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
johnjohn (2017 г.)

Издание:

Автор: Робер Мерл

Заглавие: Животно надарено с разум

Преводач: Славчо Рибарски

Език, от който е преведено: Френски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Тип: роман

Националност: френска (не е указано)

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 24.IX.1970

Редактор: Ерма Гечева

Редактор на издателството: Вера Филипова

Художествен редактор: Асен Старейшински

Технически редактор: Георги Русафов

Художник: Димитър Бакалов

Коректор: Елена Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1393


От автора

Много време измина от публикуването на „Смъртта е моят занаят“. Но аз още се упреквам, че от непростителна небрежност пропуснах да напиша предисловие на книгата. Човек плаща за всяка леност и аз жестоко съм наказан всеки път, когато дори днес, петнадесет години след публикуването на романа, непредубедени читатели поставят под съмнение неговата достоверност. А щеше да е толкова просто да спра читателя за няколко мига и да му кажа: с изключение на името, всичко в историята на Рудолф Ланг е вярно — и животът, и кариерата му. За да разкажа как е бил създаден заводът на смъртта в Освиенцим, постъпих като историк — възстанових го камък по камък, документ по документ, късче по късче, като използувах нюрнбергските архиви.

Проблемът за истината и измислицата се поставя и при „Животно, надарено с разум“, но по друг начин. По-скоро е трудно да се определи „жанрът“, към който принадлежи този роман, като от само себе си се разбира, че ако уточним жанра, ще уточним и пропорциите на „фактическото“ и измисленото, пропорции, които читателят с право желае да знае. Тук признавам затруднението си. Не съм уверен дали аз самият ще мога да дам ясно определение на жанра на тази книга. И в такъв случай може би ще е най-добре да използувам последователни приблизителни определения и да кажа поне почти какъв е или какъв не е.

За читател, който не знае нищо за китологията, „Животно, надарено с разум“, на пръв поглед представлява мит за животни. Но така ли е? И да, и не. Предполагам, че този отговор е незадоволителен, но за сметка на това е точен и не съдържа никакво подценяване на един жанр, който има свои достойни представители: Сирано дьо Бержерак, Суифт, Мак Орлан, Карел Чапек, Оруел, Веркор, — имена, свързани с вълнуващи произведения, в които отношенията между човека и животното са изучени утопично. В повечето от тези произведения целта е да се покаже как животни — птици, коне или свини — стават разумни същества и господари на човека, който е представен като вид животно, изродено, похотливо и жестоко същество, на което Суифт ни е дал ужасяващ образ в лицето на Йеху.

Съвсем различен е замисълът на Веркор. В романа си „Животни или хора“ той измисля примат, толкова близък до човека, че може да научи езика му и да се кръстоса с него. Тук не става дума за превъзходството на животното над човека, а да се попречи на човека да експлоатира работната сила на открития в тропическите лесове примат, като се застави съдът да признае, че тропито — име, дадено му от Веркор — е човешко същество, а не животно. По такъв начин романът става оригинален и вълнуващ опит да се стигне до определяне на понятието човек.

Във „Войната на саламандрите“ на Карел Чапек животното също е митично, но с това се изчерпва приликата с произведението на Веркор. Измисленият от Чапек саламандър е много умен и кротък азиатски морски бозайник, който има ръце. Докаран в Европа и аклиматизиран, той научава английски език и човекът масово го използува за строителна подводна работа, при условия, които напомнят едновременно търговията с негри и концентрационните лагери.

Трезва, плодовита, много трудолюбива, въпреки „расовата“ дискриминация, на която е подложена, постепенно саламандрата подобрява своето положение, увеличава знанията си, строи собствени подводни заводи и обработва суровините си до деня, в който, подтиквана от наложителна необходимост да увеличи жилищната си площ (понеже много бързо се размножава и може да живее само покрай бреговете), тя си създава недостигащите й брегове, като хвърля във въздуха огромни пространства от американския, азиатския и европейския континент, предварително прокопани и минирани… Тогава заедно с градовете и селата изчезват най-плодородните равнини и човекът вижда с ужас как под него планетата се свива като шагренова кожа.

Тази книга, появила се през 1936 година, поразява с таланта, с който е написана и особено с пророческия си характер. Следвоенните колониални борби, концентрационните лагери, атомната бомба, а може би и свръхбързата модернизация на китайския народ (която лично мене съвсем не ме безпокои), всичко в тази книга е описано осем, девет или двадесет години преди въпросните събития. Апокалиптичната нотка в последната част предсказва и разрушенията на войната, чието приближаване Чапек е чувствувал и на прага на която той умря, като по този начин лиши нацистите от удоволствието да го арестуват при влизането си в Прага.

В предлаганата на читателя книга не се налага да се оправдавам, че съм подражавал на Суифт или на Чапек. Но и не чувствувам да имам някаква заслуга като новатор. Епохата, в която живея, избра вместо мене и ме принуди да направя нещо ново. Тъй като пиша книгата си тридесет години след Чапек, нямаше нужда да измислям като него морски бозайник, надарен с разум и способен да научи езика на хората. Науката напредна след Чапек и ние знаем, че животното, за което той мечтаеше, съществува: това е делфинът. И тук Чапек се оказа пророк. Моята книга е също „роман за животни“, ако това означава произведение, в което се изучават отношенията между човека и животното, обаче животното, което аз представям, не е митично и отношенията му с човека са описани реалистично. Документалният характер, който придадох на разказа си, не се дължи на стилов похват. Под мъдрото, вещо и приятелско ръководство на двама видни френски делфинолози — Пол Бюдкер и Рене-Ги Бюнел — аз събрах зоологически данни за делфина „с нос като бутилка“, или Tursiops truncatus и само ги представих под формата на роман. Самите данни са истински до границата, която разделя документалното от фикцията.

Разбира се, необходимо е да уточня тази граница. Защото, ако е вярно, че делфинът е способен да произнася отделни човешки думи с разбиране на значението им, засега само съществува надеждата, че един ден той ще може да мине от думата към изречението — решаващ напредък, който би му позволил в кратък срок да стигне до пълното овладяване на членоразделната реч.

В моя роман е представен този именно скок напред, и то в процес на осъществяване. По такъв начин въображението си позволи да поеме щафетата на фактите и да проектира бъдещето в настоящето. Ето защо моят разказ започва на 28 март 1970 година и свършва през нощта на 8 срещу 9 януари 1973 година.

Фантастика, научна фантастика? На пръв поглед — да. Фактически — не. Тъй като аз изпреварвам бъдещето не с двадесет или тридесет години, а с много по-малко — едва с три до шест години. При това не съм напълно уверен, че го изпреварвам. Даже в Съединените щати научните открития се публикуват с известно закъснение. Това е толкова по-вярно, когато се касае за научни дирения, засягащи националната отбрана.

Уви, случаят е наистина такъв. Очарователния, възхитителен делфин, толкова надарен от природата, при това кротък, добър и толкова приятелски настроен към хората, в своето безумие човекът възнамерява да използува, като го праща да носи ужас и разрушение в пристанищата на „вражеските“ флоти. Опитах се да си представя в политическия контекст на нашето време какво ще направят или биха могли да направят тези живи подводници, когато станат, както се казва, „оперативни“ благодарение на членоразделната реч.

Когато пишех романа си, не подозирах, че той ще се окаже много сроден с един вид роман, неотдавна роден и утвърден в Съединените щати с книги, които имат неоспорима стойност.[1] Едва през юни 1967 година, когато завърших последната глава на романа си, получих от Клод Жулиен няколко от тези книги с молба да напиша рецензия за тях във вестник „Монд“. Тогава, докато ги четох, разбрах, че както Молиеровият Журден говори, без да си дава сметка, и аз, без да зная, две години съм писал „политически роман“. Тъй като това е името на този нов жанр, на който неволно бях платил дан. Подчертавам нов, защото във Франция в последно време политическият роман е обявен, бог знае защо, за „остарял“. Нов? Остарял? Признавам, че тези понятия са ми чужди. За мен модата не представлява солиден критерий в избора на сюжет или в оценката на дадено литературно произведение.

Дали „политически роман“ е определението, което търся? Не съвсем. Струва ми се, че в „Животно, надарено с разум“ остават елементи, които не могат да бъдат отнесени към политическия роман, както го разбират нашите приятели отвъд Атлантика: например романът за животни и дългата философска традиция, която в Европа продължава да бъде свързана с него, сливането на научното и историческото предвиждане, анализът на отношенията между учения и държавата, паралелното проучване на поведението на делфините и на хората.

Резултатът е едно хибридно произведение. Казвам това без всякакво чувство за срам. Не се отнасям враждебно към смесването на родовете нито в биологията, нито в литературата.

Впрочем, в това смесване няма нищо изкуствено. Откривам го даже в чувствата си към Съединените щати, за които в романа ми много се говори, тъй като действието се развива там. Но у кого ли авантюристичната политика на ръководителите на тази голяма страна не би внушила силна тревога за бъдещето на планетата? Знам, че ситуациите, които описвам в произведението си, не ще бъдат възприети лесно от някои, въпреки че се основават на исторически прецеденти. Но нека поне бъде ясно, че аз не се опитвам да доказвам каквото и да било. Тази книга не е дисертация, а роман. Той повдига проблеми. Не предлагам решения.

Париж, 4 юни 1967 г.

Робер Мерл

Бележки

[1] Например „Номер четвърти“ от Ирвинг Уолъс.