Барбара Тейлър Брадфорд
Жените в неговия живот (42)

42

— Възнамерявам да се оженя за моята красива мечтателна Анастасия — обяви внезапно Максим на приятеля си Алан Трентън. Двамата бяха в самолета за Лондон. Беше понеделник, рано сутринта след дългия уикенд, прекаран в Париж.

Алан погледна приятеля си и каза:

— Да, зная. Всъщност разбрах го още в събота вечер.

— Господи! — възкликна Максим. — Нима ни личеше?

— Да, поне за мен. Когато е пред очите ми, мога да разпозная подобна любов от пръв поглед… или както казват французите, coup de foudre.

— Като поразен от гръм е по-точно, приятелю. Влюбен съм в нея до уши. Искам да я направя своя жена, майка на децата ми и въобще съм твърдо решен да бъда с нея до края на живота си. Искам да споделя с теб една тайна, Хлапе — разболявам се само при мисълта, че трябва да бъда далеч от нея. — Максим поклати глава. — Никога не съм се чувствал така. Май съм хлътнал много здраво.

— Има защо, Херцоже. Тя е красива, а по характер — много сърдечна и пряма. — Хлапето се поколеба за миг дали да продължи, после добави тихо: — Естествено, ужасно е млада.

— Така е… Но от друга страна, на осемнайсет години ще е като мека глина.

— Не бих бил толкова сигурен. Анастасия може да се окаже далеч не толкова покорна и поддаваща се на влияние, колкото си въобразяваш.

Максим повдигна вежди и погледна Алан изпитателно.

— Какво те кара да мислиш така?

— Всичко, което видях в събота вечер. Най-напред, тя е момиче с характер и доста силна воля… готов съм да се обзаложа, че може да бъде упорита като магаре. Освен това си спомних и най-различни неща, които съм чувал да се говорят за дъщерята на семейство Деревенко — най-вече покрай родителите ми. Очевидно е била изключително добра в училище, с блестящ ум, освен това е много артистична, като майка си. А, между впрочем, може би не знаеш — в Париж майка й е известна като изключителен специалист по вътрешен дизайн.

— Анастасия не ми спомена нищо за това. Май бяхме твърде заети да говорим само за себе си.

— С две думи, Максим, момичето е наистина необикновено. Определено не е типа покорна женичка.

— О, да, Хлапе, напълно съм съгласен. И слава богу, че не е! Далеч не съм от тези, които изискват от жените непременно да са покорни… Ти би трябвало да ме познаваш достатъчно добре, за да го разбереш. Когато казах, че ще е като мека глина, имах предвид, че на тази възраст жената не би могла да е твърдоглава и непреклонна, а е все още податлива на влияние, може тепърва да научи много неща. Искам да живея с жена, която да се развива заедно с мен, ако аз израствам, тя също да израства. Не искам жена ми да е като от глина, така, че да мога да й придавам каквато форма ми хрумне.

Дали бе така, зачуди се Алан, но на глас каза само:

— Значи в лицето на Анастасия си намерил наистина идеалната съпруга. — После леко се надигна, наклони се към Максим и попита: — Казваш, че ще се ожениш за нея. А родителите й? Искам да кажа, те няма ли да сметнат, че е все още твърде млада за брак?

— Сигурно. Но Анастасия мисли, че следващата година, когато навърши деветнайсет, няма да е толкова трудно.

— Охо, значи вече си й направил предложение? — Алан вдигна изненадано вежди.

Максим се засмя.

— Ами нещо такова. Още в събота, и то стана по доста необичаен начин. Но тя веднага разбра, че имам предвид точно това, а и аз бях уверен, че има предвид същото. Анастасия ми заяви, че и нейните намерения са сериозни като моите. Алан, двамата с нея се разбираме без думи. Наистина. — Максим замълча, погледна през прозорчето, после бързо погледна отново приятеля си и каза: — Много е странно, но сме като настроени на една и съща вълна.

— Ах, ти, негоднико, какъв късмет имаш само! Надявам се и аз някой ден да срещна жена, с която да се почувствам толкова близък.

— Ще срещнеш, сигурен съм. Ами Камилия Галанд? Чувстваше се доста добре с нея в събота. Пък и нали в неделя имахте среща. Какво, не те ли интересува?

— Бих могъл да се увлека сериозно по нея, но тя изобщо не ме възприема по този начин.

— Дали не е обвързана с друг мъж?

— Доколкото зная не, при това от доста време насам. Имала е връзка с някакъв мъж, май твърде сериозна, но той починал. Съвсем неочаквано. Тя е много интересна жена, и далеч не такава, каквато би предположил, ако съдиш по страхотната й външност и блясък. Оказа се много задълбочена, вглъбена, интелигентна. А освен това през този уикенд открих, че е и много чувствителна. Изобщо няма нищо общо със стандартната глупавичка руса красавица от екрана.

— Не съм мислил подобно нещо. Прекалено добра актриса е, за да бъде глупава. Добре, но щом няма връзка с друг, би могъл отново да я поканиш да излезете заедно, нали?

— Вече я поканих — призна Хлапето. — И тя прие. В петък ще вечеряме заедно.

Максим го бутна по ръката и се засмя.

— Ама че съм и аз! Как бих могъл да помисля, че ще се предадеш току-така.

— Чакай малко! Не аз, а ти се славиш като плейбой!

— Отлично знаеш, че това е само измислица на английската преса — възрази Максим, както винаги при подобни подмятания, дори когато беше сигурен, че са на шега. Все още не се беше научил да ги възприема с чувство за хумор.

— Добре де, зная — съгласи се Хлапето. — Не се впрягай, само се пошегувах. Кога значи ще дойдеш отново в Париж, за да видиш възлюбената си?

— Следващия уикенд. Но няма да бъда в Париж, а в Кан. Анастасия заминава в сряда с майка си там, на тяхната вила. Така че мисля да хвана самолета в петък сутринта и да прекарам един дълъг уикенд на Лазурния бряг.

— При тях ли ще отседнеш?

— Не са ме поканили, Хлапе.

— Ако искаш, може да отседнеш във вилата на родителите ми. Тя стои празна, а е напълно обзаведена.

— Благодаря за предложението, но няма да го приема. Ще си запазя стая в хотел „Карлтън“. Така ще е по-удобно.

— Ако все пак промениш решението си, обади ми се — каза Хлапето. После рязко се изправи и погледна Максим: — Ама как така мислиш да пътуваш в петък сутрин? Нали същия ден имаш среща в Шефилд — с управителния директор на „Хардкасъл Силвърсмит“? Нали възнамеряваш да купуваш компанията?

— Да, но реших да променя деня. Ще отида до Йоркшир още в четвъртък.

— Всичко е ясно!

— Какво е ясно? — попита озадачено Максим.

— Това, че заради една жена отменяш делова среща. Никога досега не си го правил, никога през живота си. Ясно е като бял ден, че Анастасия е за теб повече от всичко!

— Точно така. Пък и ако не я видя този уикенд, няма да се срещнем чак до началото на август.

— Защо? Няма ли да дойдеш през юли с нас в Кан?

— Няма да мога да дойда преди август, Хлапе. Съжалявам, но не зависи от мен. Трябва да отида в Берлин, за да видя леля Ирина, а след Берлин ще летя за Ню Йорк. Ще остана там три-четири дни. Трябва да се срещна с няколко банкери от Уолстрийт.

— Явно програмата ти за този месец е доста напрегната.

— О, не се оплаквам, дори, честно казано, ми е приятно. — Максим погледна Алан, без да говори, после се усмихна широко: — Нали ще ми станеш кум?

Алан се ухили.

— Защо въобще питаш?

 

 

Седнал в грил — ресторанта на хотел „Савой“, Максим чакаше Теди. Този хотел беше едно от любимите й заведения, тъй като й навяваше романтични спомени. Той беше избрал за разговора им мястото нарочно, искаше тя да е в добро настроение, когато й съобщи за Анастасия.

Пристигна пръв. След малко Теди се появи на вратата на ресторанта и той неволно й се възхити. Вече четирийсетгодишна, Теди беше красива жена. Годините не й личаха, а това, че имаше щастлив брак, беше изписано на лицето й. Тя излъчваше увереност, доволство, очите й грееха. Теди, каза си той, скъпа моя, най-скъпа моя Теди. Какво ли бих правил без теб? Когато бях малък, ти беше центърът на моето съществуване и никога не ме изостави, независимо от всичко. Той я обичаше неимоверно много и одобрението на решението му беше жизнено необходимо.

Когато се приближи, придружена от метрдотела, Максим стана да я посрещне и с удоволствие отбеляза, че в морскосиния ленен костюм от „Живанши“ изглежда изключително елегантна. На рамото й беше закичена копринена роза, носеше малка бяла шапчица и бели обувки.

— Теди, изглеждаш зашеметяващо — възкликна той, а тя го целуна по бузата.

— Благодаря ти, драги мой — отвърна тя и му се усмихна лъчезарно, после седна и започна да сваля ръкавиците си. — И ти не изглеждаш никак зле. Явно уикендът в Париж е минал добре.

Той се усмихна.

— Какво ще пиеш?

Тя погледна неговата чаша.

— Ако това е тоник, както предполагам, и аз ще пия същото.

Той поръча тоник и за нея и като се наведе през масата, заяви:

— След около седмица ще видя леля Ирина. Искаш ли да дойдеш с мен в Берлин?

— О, Максим, идеята е страхотна! — възкликна Теди. — Наистина много ми се иска, но не мога. С Марк сме планирали да отидем на малка почивка сами, без децата. Искаме да отидем в Дромлокан. Нали помниш, че семейство Пел имат там къща? Където прекарахме медения си месец. Но искам да пратя две-три неща на Ирина, нали нямаш нищо против да й ги занесеш?

— Разбира се, че не. — Той се покашля, погледна я право в очите и каза: — Теди, искам да ти кажа нещо.

Гласът му прозвуча толкова сериозно, че тя го погледна уплашено:

— Какво? Какво има? Нещо лошо ли?

— Ни най-малко… Срещнах една жена. И искам да се оженя за нея.

Теди засия.

— О, скъпи, толкова се радвам! Коя е тя? И защо досега не си ни запознал, след като имаш толкова сериозни намерения? Трябваше да я доведеш на вечеря у дома.

— Срещнах я съвсем скоро.

— Кога? — попита тя и го погледна с усмивка.

В този момент келнерът донесе тоник за Теди и Максим изчака, докато останаха отново сами.

— Всичко се случи през този уикенд. В петък. Е, всъщност в петък само я видях, а се запознахме в събота.

— Но днес е едва сряда!

— Въпреки това съм напълно сигурен в чувствата си. Зная, че е нещо, което не съм изпитвал никога досега. Тя е тази, която винаги съм очаквал. Единствената.

Теди беше така смаяна, че не отговори нищо, само го гледаше, без да мигне.

Максим продължи:

— Ще я харесаш. Зная, че веднага ще я обикнеш, Теди. Тя е точно такова момиче, каквото винаги си искала да срещна.

— О, Максим, скъпи мой… толкова… бързо. Как, за бога, можеш да си сигурен…

— А на теб колко време ти трябваше, за да разбереш какво изпитваш към Марк, когато го срещна? — попита Максим и я изгледа пронизително.

Тя замълча замислено.

— Е, хвана ме на тясно. Съвсем малко — само няколко часа… е, най-много няколко дни.

— Ето, виждаш ли! И ти си била веднага наясно с чувствата си. Като мен.

— Така е.

— А освен това не възнамерявам да се оженя за нея още утре. Така че ще имаш възможност добре да я опознаеш.

— Кога мислиш да се ожените?

— Другото лято. Трябва да изчакаме дотогава. Знаеш ли, тя е едва на осемнайсет.

Това изненада Теди още повече. Опита се да не го показва, макар и не много успешно. Отпи от тоника, остави чашата на масата и погледна Максим право в очите.

— Коя е тя?

— Казва се Анастасия Деревенко — отговори той и започна да разказва как са се запознали и изобщо всичко, което знаеше за нея.

Когато свърши, Теди възкликна:

— Нямам търпение да се запозная с нея. Тя трябва да е изключителна млада жена… И от всичко, което ми казваш, явно е от добро семейство. Аз…

— Теди, те не са евреи — прекъсна я той. — Казвам ти, за да не си помислиш, че са руски евреи… Ашкенази… не са. Надявам се това не те притеснява или смущава. — Докато говореше, Максим я хвана за ръката и я загледа въпросително с тъмните си очи.

Теди остана за миг неподвижна и само отвърна на втренчения му поглед. После заговори бавно:

— Не, не ме притеснява особено. Естествено, щеше да ми е приятно, ако се беше оженил за момиче от еврейско семейство. Винаги е много по-лесно с децата, когато и двамата родители са от едно и също вероизповедание. Но за мен щастието ти е по-важно от всичко друго. — Тя му се усмихна нежно и добави: — В края на краищата може да вземеш еврейка и да си нещастен с нея. По-добре да се ожениш за момиче, което не е еврейка, и да бъдеш щастлив.

Максим въздъхна облекчено и напрежението в погледа му веднага изчезна.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Теди. Знаех, че ще приемеш нещата разумно, без да позволиш религиозни съображения да те подведат. Никога не си ми ги натрапвала, пък и Марк не е особено религиозен, нали?

— Не, нито някога е бил, отлично знаеш. Той така и не настоя да спазим ритуала „бар мицва“ на тринайсетия ти рожден ден. Но родителите му са доста религиозни. Пък и леля Кети… Е, хайде да не се притесняваме за това какво ще кажат — все пак ти си на двайсет и пет години и най-добре знаеш какво ти е нужно.

Освен това и аз самата не обръщам особено внимание на религията, помисли си тя. Защо да мисля за Бога след всичко, което ни стори. Той отдавна е изоставил евреите. Ако изобщо съществува, в което също се съмнявам.

Максим се протегна и я хвана за ръката.

— Благодаря ти, Теди. Благодаря, че си такава, каквато си. Няма друга като теб, наистина.

— И аз мога да кажа същото за теб, скъпи. Е, за да довършим разговора за Анастасия, имаш благословията ми, също и на Марк, сигурна съм. Кажи ми сега най-важното — кога ще ни запознаеш с нея?

— През август. Тя има леля, която живее недалеч от вас, на Честър стрийт. Ще й бъде на гости. Би могла да ни поканиш на вечеря у вас, само нас двамата. Или предпочиташ да излезем някъде?

— Ще решим, когато му дойде времето, нали?

Максим кимна.

— Сега, след като обядваме, имаш ли някакви ангажименти?

— Не, нищо специално. Защо?

— Бих искал да отидем в банка „Роситър“ и да погледна диамантения пръстен на мама в сейфа. Може би Марк ще се погрижи да го поизлъскат. Мисля да го подаря на Анастасия като годежен пръстен.

— Чудесно, Максим. Можем да отидем в банката веднага след като обядваме. И щом така или иначе ще сме там, бих искала да прехвърля сейфа и скъпоценностите на твое име. Знаеш, че те моля да го направим от сума време… Не зная защо все го отлагаш.

— О, Теди, това е досадна формалност. Бих предпочел да остане на твое име.

— Не, сейфът трябва да е лично твой — настоя тя.

— Ох, добре тогава, щом така мислиш. Ще свършим и тази работа.

— Чудесно. Би могъл да разгледаш и другите бижута на майка ти. Може да подариш още нещо на Анастасия.

— Добра идея. Хайде да поръчаме нещо за обед.

— Да, наистина, ако искаме да стигнем в банката преди три.

Максим направи знак на един от келнерите, които кръжаха наоколо, и той веднага донесе менюто. Теди го взе и се зачете в него, ала мислеше не за поръчката си, а за писмото на Урсула, написано в Париж преди двайсет години. Теди така и никога не се беше решила да даде това писмо на Максим или пък да му каже какво пише в него, дори когато той навърши двайсет и една. То все още лежеше в отделен сейф в банката — беше го отделила от бижутата на Урсула преди много време.

Щом е достатъчно зрял, за да се ожени, значи е достатъчно пораснал и да прочете това писмо, мислеше си тя. Ще му го дам. Трябва. Ще му го дам, преди да се ожени. След всички тези години на колебание тя изпита огромно облекчение, че е взела най-после това решение. Сякаш от раменете й беше паднал огромен товар.

Бързо прегледа листа, погледна Максим над менюто и се усмихна:

— За начало ще си поръчам задушени скариди, а след тях — писия на грил.

— Браво! — възкликна Максим и се разсмя. — Аз току-що реших да взема същото.

След като дадоха поръчката, двамата продължиха да разговарят оживено. Теди се наслаждаваше на щастието на Максим. Погълната от плановете му, тя отпъди мисълта за писмото.

Все още не знаеше, че и този следобед няма да се осмели да му го даде и че писмото ще остане все така заключено в банка „Роситър“ на Бъркли Скуеър, без Максим да подозира за него.