Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le livre de mon ami, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жан (2012)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Анатол Франс

Заглавие: Книга за моя приятел

Преводач: Пенка Пройкова, Ангелина Терзиева

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: френски

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Националност: Френска

Печатница: Държавна печатница „Георги Димитров“

Излязла от печат: март 1983

Редактор на издателството: Лилия Рачева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Методи Андреев

Художник: Петър Терзиев

Коректор: Мая Халачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1603

История

  1. — Добавяне

Книга на Пиер

Посвещение

31 декември, 188…

 

Nel mezzo del cammin di nostra vita…

„На попрището жизнено в средата…“

Този стих, с който Данте започва първата песен на „Божествена комедия“, ми идва на ум тази вечер може би за стотен път. За първи път обаче ме вълнува.

Колко ми е интересно да го прехвърлям в ума си и как ми се вижда смислен и изразителен! Защото днес мога да го приложа към себе си. На свой ред и аз стигнах там, където е бил Данте, когато старото слънце отбелязало първата година на четиринадесети век. Стигнах до средата на жизнения път, ако предположим, че той е един и същ за всички и води към старостта.

Боже мой! Знаех още преди двадесет години, че трябва да стигна дотук, знаех това, но не го чувствувах. По онова време ме беше грижа за превала на живота колкото за пътя до Чикаго. А сега, след като съм превалил склона, обръщам глава, за да обгърна с един поглед цялото така бързо изминато пространство и стихът на флорентинския поет ме изпълва с тъй дълбок размисъл, че с удоволствие бих прекарал нощта край огъня, за да поема в ръце един или друг призрак. Уви, мъртвите са толкова безтегловни!

Сладостно нещо са спомените. Към това предразполага и тишината на нощта. Нейният покой придава смелост на привиденията, а те по природа са свенливи и плахи, обичат да е тъмно и пусто, та да дойдат да шептят на ухото на своите живи приятели. Пердетата са спуснати, завесите на вратите падат на тежки дипли по килима. Само една врата, накъдето очите ми инстинктивно се обръщат, е открехната. Оттам навлиза някакъв мътносин светлик, долитат равномерни и тихи дихания, в които дори аз не мога да различа диханието на майката от онова на децата.

Спете, скъпи, мои, спете!

Nel mezzo del cammin di nostra vita…

Стоя замислено до замиращия огън и си представям, че този дом и стаята с трепетливо блещукащото кандило, откъдето долитат онези невинни дихания, е самотна странноприемница на оня широк друм, половината от който вече съм изминал.

Спете, скъпи мои, утре отново ще поемем на път!

Утре! Беше време, когато за мен тази дума съхраняваше най-красивото от всички вълшебства. Изричайки я, виждах как непознати и чаровни същества ме викат с ръка и ми шепнат: „Ела!“. Колко много обичах тогава живота! Доверявах му се като влюбен и не мислех, че той — който при това е безмилостен — може да се отнесе с мен сурово.

Не го обвинявам. Животът не ми нанесе раните, които причини на толкова други. Дори понякога случайно ме е погалвал — този изпълнен с безразличие живот! В замяна на онова, което ми отне или ми отказа, той ме дари със съкровища, а пред тях моите желания са пепел и дим. Но въпреки това аз изгубих надежда, така че сега не мога да кажа „До утре!“ без да изпитам чувство на тревога и тъга.

Не! Не се доверявам вече на моя стар приятел, живота. Но продължавам да го обичам. Докато виждам блясъка на божествените му лъчи по три бели чела, три любими чела, ще казвам, че е красив и ще го благославям.

Има часове, когато всичко ми носи изненади, часове, когато и най-простите неща ме изпълват с тръпката на тайнственото.

Така в този миг ми се струва, че паметта е чудесна способност и че дарбата да се извика миналото е също така чудесна и много по-хубава от дарбата да се вижда бъдещето.

Споменът е благодат. Нощта е спокойна и аз скупчих въглените в камината и подкладох огъня.

Спете, мили мои, спете!

Пиша спомените от моето детство за вас тримата!