Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Послеслов
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2010 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Автор: Луиджи Пирандело

Заглавие: Шест лица търсят автор

Преводач: Светозар Златаров

Издание: Първо издание

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: пиеса

Националност: Италианска

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Драгомир Петров

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Лидия Стоянова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1202


1921 година минава за рождена дата на Пиранделовия театър. Появяването му е ознаменувано с характерен инцидент: между привържениците и противниците на пиесата „Шест лица търсят автор“ се разгаря толкова яростен спор, че продължил на улицата след представлението в театър „Вале“ в Рим, той се превръща в истинска битка. За спомен от сблъскването на естетите остават разбити носове и драскотини.

Такова начало едва ли е в разрез с разбиранията на автора — изкуството и животът са си дали среща при трагикомични обстоятелства.

След необичайното посрещане и след като биват отречени от критиците, „шестте лица“ почват едва ли не триумфално шествие из Франция и други страни. Авторът — прехвърлил 54 години — тръгва от столица на столица да събира позакъснелия данък на славата. Позакъснял, защото всичко, което казва в своите пиеси, той вече е казал в прозата си. Дори сюжетът на „Шест лица търсят автор“ е из един негов разказ. Но трябвало е неговите идеи да излязат на сцената, да наметнат дрехите на актьорите, за да привлекат вниманието на публиката и критиците.

В Италия спорът за Пирандело — драматурга, още не е завършил. До ден-днешен традиционните литератори го гледат с подозрение: за тях той „няма стил“, „не пише добре“, което не пречи на театрите да го поставят, когато имат криза в сборовете…

Пиесата „Шест лица търсят автор“ е част от една трилогия (заедно с „Всеки си има мнение“ и „Тази вечер се импровизира“), която би могла да се нарече „театър в театъра“. Както се вижда още от първото прочитане, тя е изградена върху противоречието между „действащите лица“ и актьорите, които трябва да ги играят. Може да се каже, че сюжетът не е взет „направо от живота“, а е пречупен два пъти през сцената. Това е и драма, която се разиграва между неприсъстващия автор и лицата, извикани на живот от него. Ала с това не се изчерпва замисълът. Авторът показва как животът не понася общите и приблизителни неща в „езика“, свойствен на театъра (или на лицата), или, с други думи, че веднъж доведено до сцената, трудно и неестествено е за едно действие да се върне в живота, в оня истински живот, където всеки е сам и неповторим. Сякаш Пирандело ни убеждава, че изкуството е едва ли не вкаменена абстракция в сравнение с изменливата същност на живите неща. Пиесата се разиграва зад кулисите — и без кулисите — свободно, като прескача напред-назад във времето и изисква от зрителя достатъчно въображение, за да свърже отделните епизоди в действия и сцени.

„Шест лица търсят автор“ далеч не е най-съвършената Пиранделова пиеса; тя е и трудна за поставяне, крие неизяснени пасажи като авторова позиция, но въпреки това е първородната пиеса на Пиранделовия театър. И най-известната. Тя е пръв епизод от огромната пиеса, написана от Пирандело, съставена от цялото му театрално творчество.

„Шестте лица“ са уловени в миг, когато внимателното око на другите сякаш е открило тяхната индивидуалност. Бащата е словоохотлив и сладострастник, доведеницата е замръзнала в своята поза на отвращение, а Майката не може и не иска да се освободи от мъката си. Гротескните маски им са надянати завинаги. Само когато започват да пресъздават отделни мигове от своя живот, гротескното у лицата се изменя, за да се превърне в човешки трагично.

Всъщност със започването на пиесата драмата е свършила, тя е трагична, макар и не изключително. Дъщерята, след смъртта на другите две деца, е „пропаднала“ безвъзвратно, станала е уличница. Някои търсят в това развитие социален елемент — може би с известно основание: знаем колко близко е до веризма ранният Пирандело.

Обстановката е съвсем обичайна, дори банална. И хората са все пак реални в своята малко блудкава трагедия, сякаш извадена из булеварден роман. Лицата от ненаписаната пиеса се явяват, за да се надсмеят със своето присъствие над примитивно положителния и недоверчив. Режисьор. Лицата не се съгласяват с начина, по който искат да ги представят. Налага се. Бащата — малко сълзлив и малко неприличен — да обяснява на Режисьора защо не иска да бъде опосредстван от Актьора. Макар и твърде жалък, този Баща е изразител на Пиранделовите разбирания. Казват, че във всичките му герои се крие частица от него. Сякаш авторът иска да изрази колко му е близък малкият, незначителен човек, как под многоличието на стотиците му маски (под които сякаш няма нищо) се разкрива истината, че маските са фалшиви, че те са заради „другите“, че дълбоко под маските все пак има някаква вътрешна трудно уловима светлина. Не е чудно, че пиеса с такъв заряд е оказала значително въздействие на световната драматургия, особено чрез недвусмислената си полемика срещу футуристичния театър. И днес тя е жива драма на човешкото разбирателство и съчувствие, което се разкрива тъкмо от това, че героите са изолирани, сами, търсещи се в мрака, с поглед, затруднен от наложените маски.

 

 

На 28 юни 1967 година Пирандело щеше да бъде стогодишен. Той бе писал на един приятел във Франция: „Искате биографични бележки за мен: аз съм затруднен да ви ги дам, скъпи приятелю, и то по простата причина, че съм забравил да живея, забравил съм дотам, че не мога изобщо нищо да кажа. Аз не живея моя живот, аз го пиша… Нямах литературен покровител и много се борих — повече от десет години, за да почнат да ме издават, като през това време чекмеджетата ми бяха вече пълни с ръкописи…“

Бащата на Луиджи, Дон Стефано, е типичен сицилианец — последен от двадесет и четири деца. Расъл под влияние на идеите за освобождение и обединение, той е излагал на опасност живота си рамо до рамо с Гарибалди. По-късно, вече състоятелен собственик на сярна мина, заплашен с изнудване от мафията, той дава своя красноречив отговор на някой си Кола Камици — шеф на шайката. Нанася му побой, а когато онзи му устройва втори път засада, едва не го убива. Когато Пирандело се ражда, в семейството цари тревога: страхуват се, че бащата е болен от холера. Луиджи се събужда за живот сред природата и магията на Сицилия, край една голяма гора от маслинени дървета на брега на Порто Емпедокле, при Агридженто, в слънчевия и безмилостен остров, за да запечата в съзнанието си белези на потни хора и животни, на гледки, замъглени от прах и серни пушеци, на лица, сурови и обгорели сред суеверия и жестоки обреди. Дълбокият народен корен обяснява защо у този революционер в театъра, у този модерен дух, са останали непокътнати основните чувства: майчината обич, любовта, отмъщението, ревността и много рядко омразата като израз на плътско съперничество. От биографията му ще разберем защо го дразнят и суетите на хората, и дребните им богатства.

На 16-годишна възраст той вече пише стихове и мрази надутата реторика. Скоро свенливо посещава литературните кафенета и се свързва с Луиджи Капуана, който го съветва да изостави стиховете и да се залови с проза. За театъра идеал му е Чехов, любимият му поет е Данте, разказвач — Мопасан, романист — Балзак. Обича Верга и естествено мрази Д’Анунцио и неговите везаници от думи. За това се иска смелост — тогава Д’Анунцио е кумир за младите. Оженва се, пише много, живее сравнително охолно, докато една вечер на 1904 година намира жена си болна: бащата съобщил, че са напълно разорени в един миг — сярната мина, която издържа цялото семейство, е наводнена. Пирандело живее известно време, като залага вещи в заложната къща, после си спомня, че има университетски титли, че е свършил университета в Рим и че е доктор по филология от Бонския университет. Намира си място като преподавател. Той е пламенен, но някак отвлечен лектор. Тежи му болезнената ревност на жена му — първия симптом на нейното душевно страдание. Дълги години той живее заедно с душевно болната, пише разкази, в които сякаш търси загубения си рай. Издава великолепни книги, които остават някак незабелязани. Когато синът му е на фронта, той би могъл да го освободи от плен чрез посредничеството на висши прелати. Пирандело отказва по патриотични съображения, дъщеря му научава за отказа на бащата и прави опит да се самоубие, ала не успява, но скоро умира. По това време Пирандело споделя в писмо до пленения си син, че би желал да напише пиеса… В края на живота си мечтае да напише роман за бъдещето, един фантастичен роман, с който да отговори на въпроса какво ще стане със земята, когато животът на нея свърши и всичко започне отначало.

Преди да умре, той разделя имуществото си, остава без близки и без постоянен адрес. Представителят на „дучето“ прочита в неговото завещание: „Кажете на приятелите и на неприятелите, на всички вестници да не говорят за моята смърт, да не споменават дори… Никой да не ме придружава. Искам да бъда изпепелен и прахът ми да бъде хвърлен на вятъра, ако може, при нашето море край Сицилия.“

Пирандело си заминава: единствените живи същества, които го изпращат в погребалната процесия, са каруцарят и потният кон.

„Замина, тръшкайки вратата“ — казва пратеникът на „дучето“. Тези думи се нуждаят от известно пояснение. Смъртта в тогавашна Италия е единствената частна работа и Пирандело избира да си отиде сам и свободен. Предпочита компанията на скромния кочияш и мършавия кон пред речите и церемониите. За това си има причина: Мусолини през 1933 година в речта си пред писателите и издателите насочва внимание към „кризата“ в италианския театър. Диктаторът обяснява какви драми иска и обвинява: драматурзите (и най-вече Пирандело) и театъра на гротеската, че е „интроспективен, мрачен и има нереалистични прояви“.

Дошлата през 1934 година Нобелова премия едва заглажда впечатлението от думите на диктатора.

В съвременната оценка на Пирандело важна заслуга има основателят на Италианската комунистическа партия Антонио Грамши. Грамши в своите критични статии е доказал, че буржоазният критик Адриано Тилгер се е проявил като реквизитор: присвоил си е правото да тълкува Пирандело. И го е изтълкувал като продукт на немския солипсизъм… Грамши пръв поставя Пирандело в неговите реални рамки, в конкретната историческа действителност, и сочи, че той е продукт на древната традиция на Сицилия. „Обречеността“, „песимизмът“ на Пирандело — това са родови белези на изгорената от слънцето стара Сицилия, с нейните шарени каруци и диви песни, където звучи лудо веселие и предвечна тъга. Дори жените в неговите пиеси („Шест лица търсят автор“ не прави изключение) са сицилианските жени: пасивни, осъдени на страдание и неподвижност.

У Пирандело, и специално в „Шест лица търсят автор“, откриват родство с комедия дел арте, като изхождат от маските. Ала Пирандело отхвърля маската-тип и сочи, изобличава онази маска, която човек приема за свое собствено лице. Пирандело смята, че ако отхвърлим маската на героя, на любещия, на дейния мъж, ще остане бедното човешко лице — голо пред ужаса на живота и кошмара на смъртта. Отхвърлил реториката и красивите думи, Пирандело ни убеждава, че хората са подчинени на закони, на атавизми, че съществуват само доколкото са функция на другите. „Вън от законите, вън от веселите и тъжни особености, които ни характеризират, които ни карат да бъдем ние, не е възможно да се живее.“ При това всичко е по-скоро подсказано, напомнено, сякаш възникнало случайно, импровизирало, макар в действителност всеки жест и звук да е описан подробно в ремарките, чрез които той се стреми да подчини напълно и режисьора.

Много се е говорило за песимизма на Пирандело, ала ясно е, че това е песимизмът на един Хамлет от XX век. Той не презира хората, а страда заедно с тях. И тъкмо затова разбираме, че неговите „лица“ и „маски“ са за него живи хора, а не марионетки.

Грамши беше писал: „Неговите пиеси са ръчни гранати, които предизвикват взрив в съзнанието на зрителя и разбиват пошлите мисли и чувства.“ И Грамши подчертава каква голяма роля е изиграл Пирандело при разрушаването на старата сълзлива и сантиментална еснафска драматургия, с позитивистка подплата, а понякога и с католическо направление. Неслучайно Пирандело е бил винаги гледан с лошо око от католическите идеолози: като враг на чисто аристотелевския начин за разглеждане на човешката личност, на метафизическата обективност на реалното…

Има една снимка на Пирандело и Айнщайн от 1935, година преди смъртта на драматурга. Двамата възрастни мъже са изправени в бели дрехи един до друг, но не се докосват и гледат към обектива, сякаш по принуда. Много се е говорило и за „относителността“ на истините в пиесите на Пирандело. И много се е спекулирало. По всяка вероятност Пирандело не е разбирал сложните проблеми на съвременната физика. С Айнщайн го е събрала славата, обстоятелството, че и двамата са големи синове на XX век, а не общите интереси.

Вярно е, че в „Шест лица“ илюзорността на действителността и действителността на илюзията са една от централните теми: ала и тук разбиването на едната и на другата илюзия носи реални страдания на действителни хора.

Сред най-широката публика в западните страни Пирандело минава за мисловен и сухоразсъдъчен автор. Виждат на пръв план парадоксалното, гротескното, фойерверките от новости и хрумвания… А неговото верую съвсем не е толкова неразбираемо.

Той вярва в изкуството. „Природата си служи с инструмента на човешкото въображение, за да продължи по-нататък своята съзидателна дейност.“ Ето една съвсем съвременна мисъл. Не бива да се забравя, че Пирандело е художник, а не идеолог или философ. Той няма намерение да дава готови отговори на „вечните въпроси“, но той задава прями въпроси на хората, на зрителите, които сами трябва да си отговорят.

Сред краха на футуристите, на последователите на Д’Анунцио, на крепусколаристите, чезнещи в безводните мъгли на мълчанието, остава да се извисява фигурата на Пирандело като представител на театъра, като изразител на търсенията след Първата световна война.

Може би най-картинно и сполучливо го е характеризирал Андре Мороа: „Той е внесъл в театъра онази изключителна игра на огледала, в която авторът, зрителят и лицата се оглеждат взаимно, поглеждат се в очите и в тези отражения човешката личност се разтваря, за да изникне отново по-жива, по-вярна след преживяното изпитание.“

Оставяйки документ за търсенията на едно не тъй далечно, но отминало време, писателят със самия си замисъл е дал възможност на своите „Лица“ отново и отново да се явяват пред хората, да изслушват винаги различната присъда и да продължават да търсят своя автор!

Св. Златаров

Край