Джонатан Келерман
Доктор Смърт (12)

12.

Понеделник, девет и половина вечерта. Край на безкрайно дълъг работен ден.

Робин киснеше във ваната, а аз преглеждах записките си за Стейси Дос в леглото.

На сутринта щяхме да разговаряме с нея надълго и нашироко за постъпването й в колеж.

И първия път бе използвала колежа като претекст.

 

 

Беше топъл петъчен следобед през март. Преди нея бях провел сеанси с две други деца, преживяващи мъчителни съдебни дела за попечителство. След тях бях прекарал един час в писане на доклади. Очаквах Стейси с любопитство.

Въпреки скрупулите си по отношение на Ричард Дос, или именно заради тях, непрекъснато си повтарях, че трябва да приема дъщеря му с отворено съзнание. И все пак се питах какво дете са създали хора като Ричард и Джоан. Не можех да си представя.

Червената лампичка, която бе знак, че до страничната врата има някой, засвети точно навреме и отидох да й отворя. Беше дребничко момиче — метър и петдесет и пет с токовете на кафявите мокасини. Съвършена генетична логика: не можеше да се очаква децата на семейство Дос да имат подходящ ръст за баскетболни играчи. Притискаше към гърдите си голяма зелена книга, чието заглавие бе скрито под ръкава й. Бе облечена с бяло поло, прилепнали джинси и бели чорапи, които се подаваха над мокасините.

Имаше нормална фигура за възрастта си, леко закръглено лице, но определено не бе пълна. Щом бе качила около пет килограма, както твърдеше Джуди Манитоу, това означаваше, че по-рано е била твърде слаба. Този извод ме накара да се замисля за Джуди — нейните изпъкнали скули и хилаво тяло и снимките на дъщерите й в офиса. И двете бяха усмихнати блондинки с много къси и прилепнали рокли… също хилави. По-малката, Беки, бе почти като скелет.

Това нямаше значение. Пациентката бе Стейси. Имаше издути бузи, но лицето й бе издължено и приличаше на майка си на снимката от колежа. Бе наследила високите дълги вежди на Ричард, но сред тях се виждаха по няколко по-светли косъмчета. Миловидните черти, като на джудже от приказка, също бяха нещо характерно и за двамата й родители.

Смутено се усмихна. Представих се и й подадох ръка. Тя веднага я пое, срещна погледа ми и ме удостои с още една приветлива усмивка.

Стараеше се да бъде учтива.

Беше по-красива от Джоан, с тъмни бадемови очи. Имаше вид на дребничка хубавица, която би привлякла доста момчета. Когато бях гимназист, наричаха момичета като нея „мини съкровища“. Всяко поколение би я определило като „готина“.

Приличаше на баща си и по още нещо: косите й бяха гъсти, черни и къдрави. Носеше ги дълги и разпуснати и ползваше някакъв гел, от който се разделяха на кичури и се спускаха край лицето й като танцуващи спирали. Кожата й бе по-светла, отколкото на Ричард — с цвят на сметана с капка кафе. Изглежда, бе нежна и тънка, защото на брадичката и слепоочията й прозираха сини ивици. До нокътя на средния й пръст имаше белег от отрязана кожичка и зачервен оток.

Притисна книгата по-силно и влезе след мен.

— Много ми хареса шадраванът, покрай който минах. Има ли рибки?

— Да.

— Семейство Манитоу също имат шадраван с рибки, но по-голям.

— Така ли?

Бях ходил в офиса на Джуди Манитоу поне десетина пъти, но никога не бях посещавал дома й.

— Доктор Манитоу сложи страхотен водопад. Става дори за плуване. Но вашият е по-… достъпен. Имате красива градина.

— Благодаря.

Влязохме в кабинета ми и тя седна със зелената книга в скута си. Едва сега видях крещящия жълт надпис „Как да изберете подходящ колеж!“.

— Лесно ли намери къщата? — попитах аз и се настаних срещу нея.

— Не. Благодаря, че ме приехте, доктор Делауер.

Не бях свикнал младите пациенти да ми благодарят.

— За мен е удоволствие, Стейси.

Тя се изчерви и извърна глава.

— Това развлекателно четиво ли е? — попитах.

Отново се усмихна насила.

— Не точно.

Започна да разглежда кабинета.

— Е — казах аз, — имаш ли въпроси?

— Не, благодаря.

Като че ли бях й предложил почерпка. Усмихнах се и изчаках да каже още нещо. Най-сетне момичето промълви:

— Предполагам, че трябва да говоря за майка си.

— Ако искаш.

— Не зная дали искам. — Сви десния си показалец и потърка с него възпаления пръст на лявата си ръка. Разчопли го и се появи точица кръв. Смутено закри ръката си с другата. — Татко казва, че се тревожи за бъдещето ми, но мисля, че първо трябва да поговорим за мама. — Обърна се встрани и няколко черни кичура закриха лицето й. — Според приятелката ми, така е най-добре за мен. Тя иска да стане психолог. Беки, дъщерята на съдия Манитоу.

— Опитвала се е да ти прилага аматьорска терапия?

Махна с ръка, сякаш мисълта за това я отегчаваше. Очите й бяха тъмнокафяви като на баща й, но имаха съвсем различен израз.

— Самата Беки беше на сеанси и мисли, че това е лек за всичко. Отслабна твърде много, още повече, отколкото искаше майка й, и я изпратиха при някакъв терапевт. Тогава реши да се занимава с психотерапия.

— Приятелки ли сте с нея?

— Бяхме. Всъщност Беки не е… Не искам да бъда жестока, просто ученето не й се удава особено.

— Не е много интелигентна.

Стейси леко се засмя.

— Не точно. Мама й помагаше по математика.

Джуди никога не бе споменавала за проблема на дъщеря си. Нямаше причина. Все пак се запитах защо не е насочила Стейси към терапевта на Беки. Може би за да избегне прекалено тясно обвързване между двете семейства.

— Е — казах аз. — Няма значение какво смята Беки или някой друг. Само ти знаеш кое е най-добро за теб.

— Така ли мислите?

— Да.

— Вие дори не ме познавате.

— Компетентен до доказване на противното, Стейси.

— Добре.

Още една лека усмивка. Полагаше голямо усилие да се усмихва. Мислено си записах: „Вероятно депресирана, както е забелязала Дж. Манитоу“.

Повдигна ръката си. Кръвта на пръста й бе засъхнала и тя отново потърка отока.

— Всъщност не съм убедена, че желая да говоря за мама. Какво бих могла да кажа? Когато си спомня за нея, дни наред съм в лошо настроение, вече ми писна. Не бях шокирана… от онова, което се случи с нея. Искам да кажа, когато стана, бях в шок, но не беше неочаквано след дългото й боледуване.

Баща й бе казал същото. Дали тази реч бе съчинена от самата нея, или от него?

— Сещам се за онези сантиментални филми — каза тя. — Линдзи Уагнър в ролята на многодетна майка… Опитвам се да кажа, че случилото се с майка ми продължи толкова дълго… Не беше като с една друга приятелка. Нейната майка загина при ски злополука. Блъснала се в дърво и просто останала на място. — Щракна с пръсти. — Пред очите на цялото семейство. Наистина е било травматизиращо. А с моята… знаех, че ще се случи. Отдавна се питах кога, но… — Въздъхна дълбоко и нервно затропа с единия си крак. Десният й показалец отново посегна към възпаленото място и го разчеса. — Може би главното, за което трябва да говорим, е така нареченото ми бъдеще. Мога ли първо да ползвам тоалетната?

 

 

Забави се десет минути. След седмата ми хрумна да проверя дали не си е тръгнала, но тя се върна с коси, вързани на конска опашка, и гланц на устните.

— Добре — каза Стейси. — За колежа. Кандидатстването и това, че нямам ясна цел.

— Прозвуча, сякаш някой ти го е казал.

— Татко, училищният психолог, брат ми — всички. Наближавам осемнадесет години, в последния клас съм и би трябвало да се замисля за кариера и да избера куп извънкласни занимания, за да си съставя впечатляваща биография, сякаш ще се продавам. Струва ми се толкова… безсмислено. Съучениците ми, които трескаво се готвят за кандидатстване в колежи, един по един откачат. Аз съм единствената нормална и затова всички ме гледат като извънземна.

— Не можеш да мислиш като тях? — попитах.

— Не искам да мисля като тях. Честна дума, все ми е едно, доктор Делауер. Искам да кажа, зная, че накрая все ще се озова някъде. Има ли значение къде?

— Има ли?

— Според мен — не.

— Но всички казват, че не бива да ти е все едно.

— Или го казват, или просто витае във въздуха. Такава е атмосферата. В училище има ясно разделение, социологическо. Или се издънваш и знаеш, че ще попаднеш някъде, където тече купон, или си зубрач и от теб се очаква да влезеш в „Станфорд“ или „Айви“. Би трябвало да бъда в групата на зубрачите, защото оценките ми са отлични. Да не откъсвам поглед от учебника за подготовка за CAT и да решавам примерни варианти.

— Кога трябва да се явиш на изпита?

— Вече се явих веднъж. През декември. Всички се явихме, просто за тренировка. Но се справих достатъчно добре, не разбирам защо трябва да се явявам втори път.

— Какъв беше резултатът ти?

Отново се изчерви.

— Хиляда петстотин и двадесет.

— Фантастично! — казах аз.

— Ще се изненадате. В моето училище онези, които са получили под хиляда петстотин и осемдесет точки, ще се явяват повторно. Родителите на един от учениците изпратили писмо, че е бил дискриминиран поради индианския си произход. Не виждам смисъл.

— Аз също.

— Сигурна съм, че повечето завършващи биха сключили сделка да убият някого, за да си осигурят прием в „Харвард“, „Станфорд“ или „Йейл“.

— Много жестоко — отбелязах. Думите й ме накараха да се замисля.

— Живеем в жесток свят — каза Стейси. — Баща ми непрекъснато повтаря това.

— Той ли настоява да се явиш отново на CAT?

— Преструва се, че не ми оказва натиск, но ме убеждава, че е готов да плати таксата, ако поискам.

— Което е вид натиск.

— Предполагам. Запознали сте се… Как ви се стори?

— В какъв смисъл?

— Намерихте ли общ език? Той ми каза, че сте много умен, но в гласа му имаше нещо… като че ли не беше сигурен какво да мисли за вас. — Изведнъж Стейси застина. — Говоря твърде много… татко е неуморен, вечно трябва да бъде в движение, да размишлява, да върши нещо. Болестта на мама го подлудяваше. Преди да се разболее, и двамата бяха много активни. Ходеха заедно на джогинг, играеха тенис, пътуваха. Когато тя престана да живее и го остави сам, стана малко раздразнителен.

Изказването й прозвуча като обективно психологическо заключение. Преценка на страничен наблюдател? Понякога децата предпочитат тази роля, защото им се струва по-лека, отколкото да бъдат участници.

— Трудно му е било да се приспособи — казах аз.

— Да, но бързо се съвзе.

— Как се съвзе?

— Свикна да се справя сам. Намира начин да преодолее всичко. — Това прозвуча като обвинение. Повдигнах вежди, вместо да изрека следващия въпрос. Отговорът й бе: — Лекарството му срещу стрес е да не се застоява на едно място. Вечно е на път. Нали знаете с какво се занимава?

— Обновяване на недвижими имоти.

Поклати глава, сякаш не бях разбрал правилно, но каза:

— Да. Купува занемарени имоти. Трупа пари от провалите на други хора.

— Сега разбирам защо според него светът е жесток.

— О, да, жестокият свят на запуснатите имоти — засмя се Стейси, а после въздъхна и отпусна ръце. Остави зелената си книга на една масичка и я побутна. Отново сложи ръце в скута си. Изглеждаше ту беззащитна, ту напълно спокойна. В един момент се държеше като своенравна тийнейджърка, а в следващия сякаш й бе безкрайно приятно да разговаря с мен.

— Нарича себе си безсърдечен капиталист — каза тя. — Може би защото знае какво говорят всички зад гърба му. Всъщност се гордее с това, което прави.

Последните думи бяха изречени монотонно, с тих глас, който издаде презрение. Доверяваше се на един напълно непознат за гнева, който изпитва към баща си. Често подобна откровеност е знак за дълго стаявано негодувание, което всеки момент ще се отприщи.

Изчаках да продължи. Стейси кръстоса крака, приведе се и прокара пръсти през косите си с престорено нехайство. Сви рамене, което означаваше: „Твой ред е“.

— Струва ми се, че бизнесът с недвижими имоти не ти допада особено — казах аз.

— Кой знае? Мисля да стана архитект, така че може би не го ненавиждам толкова. Всъщност не мразя всеки бизнес като някои от връстниците си. Просто предпочитам да създавам нещо ново, отколкото… Предпочитам да творя.

— Отколкото?

— Отколкото да заграбвам. Но това е нечестно спрямо баща ми. Той не е довел никого до провал. Просто търси възможности. Не върши нищо нередно, но аз не бих се занимавала със същото. Истината е, че не зная към какво да се насоча. — В очите й се долови насмешка. — Гениалният извод е, че наистина нямам цел.

— А архитектурата?

— Може би отговарям, че ще избера тази специалност, просто за да кажа нещо, когато ме попитат. Вероятно и архитектурата няма да ми допадне.

— Харесва ли ти някой предмет в училище? — попитах.

— По-рано се интересувах от естествени науки. Известно време мислех, че медицината би била добър избор. Посещавах допълнителни курсове по биология и взех изпитите с петици. Но вече не зная.

— Какво те накара да промениш решението си?

„Смъртта на майка ти, която е била учен?“

— Просто… струва ми се, че сега медицината не е това, което е била. Беки казва, че баща й вече не обича професията си — заради всички здравни разпоредби, които му диктуват какво да прави и какво не. Доктор Манитоу нарича това „бюрократично здравеопазване“. След толкова години учене човек би трябвало да има повече свобода. Вие харесвате ли работата си?

— Много.

— Психология. — Произнесе думата, сякаш бе нова за нея. — Повече се увличах от истинска наука… о, извинявайте, беше нетактично! Исках да кажа, наука, свързана с материални неща.

— Не се чувствам засегнат — усмихнах се аз.

— Уважавам психологията. Просто се интересувах от химия и биология. Такива бяха предпочитанията ми.

— Психологията е нематериална наука. Това е едно от нещата, които ми харесват в нея — споделих.

— Защо? — попита Стейси.

— Непредсказуемата човешка природа прави живота интересен. Събужда любопитството ми.

Тя се замисли.

— Изучавах психология една година. В първия гимназиален клас. Избрах този предмет на шега, но се оказа интересен… Беки стана маниачка и започна да открива у хората всеки симптом, за който научавахме. После изведнъж се отчужди от мен. Не питайте защо. Не зная. Не ме и интересува. С нея нямаме общи интереси, откакто престанахме да играем с кукли „Барби“… Не мисля, че ме влече каквато и да е медицина. Честно казано, не ми се струва достатъчно свързана с науката. Майка ми ходи при специалисти във всички съществуващи области и никой от тях не бе в състояние да й помогне. Ако реша на какво желая да посветя живота си, бих искала да бъде по-продуктивно.

— И да носи бърз резултат?

— Не непременно бърз — отвърна тя. — Просто реален. — Придърпа конската си опашка отпред и заигра с краищата й. — Какво от това, че съм неориентирана. Второ дете съм, не е ли нормално? Брат ми е достатъчно сериозен и за двама ни, знае точно какво иска: да спечели Нобелова награда за икономика, а после да натрупа милиони. Един ден ще четете за него във „Форчън“.

— Напълно ясни цели.

— Ерик винаги знае какво иска. Той е гений. На пет години прочел статия от „Уолстрийт Джърнъл“ за търсенето и предлагането и на следващия ден изнесъл лекция на тази тема в детската градина.

— Това семейна легенда ли е? — попитах.

— Какво имате предвид?

— Разказа го като нещо, което си чула от родителите си. Едва ли си спомняш случката, била си само на три години.

— Прав сте — отвърна тя. Явно бе смутена. — Мисля, че съм я чувала от баща си. Или от майка си. И от двамата. Баща ми все още често я разказва. Вероятно от него.

Мислена бележка: „Какво разказва татко за Стейси?“.

— Има ли някакво значение? — попита тя.

— Не — отвърнах. — Просто се интересувам от семейни легенди. Значи Ерик е много целенасочен.

— Целенасочен и гениален. Буквално. Той е най-умният човек, когото познавам. Но не е задръстеняк. Агресивен, упорит. Когато си науми нещо, не се отказва.

— Харесва ли му в „Станфорд“?

— Да, и преподавателите го харесват.

— Родителите ви също са учили там.

— Семейна традиция.

— Чувстваш ли се длъжна да я следваш?

— Сигурна съм, че татко би се радвал, ако случайно ме приемат.

— Не вярваш, че можеш да влезеш там?

— Не зная. Не ме интересува.

Бях седнал на известно разстояние от нея, за да не я притеснявам. Но тя се наведе напред, сякаш копнееше да бъде по-близо до мен.

— Не подценявам способностите си, доктор Делауер. Зная, че съм достатъчно умна. Не колкото Ерик, но достатъчно. Да, може би имам шанс да вляза. Това, че съм от семейството на трима изявени възпитаници, е достатъчно предимство. Но в интерес на истината, усилията за обучението ми биха били напразни. Не се стремя към интелектуални цели, не търся предизвикателства и не мечтая да трупам пари. Може би ви се струва вятърничаво, но това е истината. — Изправи гръб. — Колко време ни остава? Забравих часовника си у дома.

— Двадесет минути.

— Аха. Добре.

Започна да оглежда стените.

— Натоварен ден? — предположих.

— Не, всъщност доста спокоен. Имам среща с приятелки в Бевърли Сентър. Започнали са страхотни разпродажби. Идеален момент за малко вятърничаво пазаруване.

— Струва ми се забавно — отбелязах.

— По-скоро безумно.

— В развлеченията няма нищо лошо.

— Значи просто трябва да си живея живота?

— Точно така.

— Точно така — повтори Стейси. — Да се забавлявам.

Очите й се насълзиха. Подадох й носна кърпичка. Взе я, смачка хартията и тънките й пръсти с цвят на слонова кост я стиснаха в юмрук.

— Да поговорим за майка ми — каза тя.

 

 

Дойде при мен тринадесет пъти. По два сеанса седмично в продължение на четири седмици, а после още пет по веднъж. Бе точна, вслушваше се в съветите ми и редовно започваше с непринуден разговор за филми, книги и приятели от училище. Отлагаше неизбежното, но в края на краищата започваше да говори за него по своя воля, без настойчивост от моя страна.

Последните двадесет минути винаги бяха посветени на майка й. Нямаше повече сълзи, а само тихи монолози, които издаваха чувство за дълг. Знаех, че е била шестнадесетгодишна, когато е започнал сривът на Джоан Дос. Описа падението й като баща си — като постепенно и необратимо превръщане в жив труп.

— Всеки път, когато я погледнех, лежеше отпусната и неподвижна. Беше някак пасивна и преди да се разболее — оставяше на баща ми да взема всички решения. Тя готвеше, но той определяше менюто. Беше добра готвачка, но като че ли не я интересуваше какво приготвя. Вършеше го по задължение, без да си дава вид, че е… вдъхновена. Веднъж, преди години, намерих кутийка с рецепти, изрязани от списания. Предполагам, че някога е проявявала интерес. Но не и откакто аз самата имам спомени.

— Значи се е слушала думата на баща ти.

— На татко и на Ерик.

— Но не и твоята.

Усмивка.

— О, имам мнение по всички въпроси, но го запазвам за себе си.

— Защо?

— Установих, че е добра стратегия.

— За какво?

— За спокоен живот.

— Баща ти и Ерик карат ли те да стоиш настрана?

— Не, поне не съзнателно. Просто си говорят… по мъжки. Два велики ума, които препускат заедно напред. Ако човек опита да се намеси, би било като да скочи на движещ се влак. Добра метафора, а? Не е зле да я използвам в някое съчинение. Учителката ми по английски е много взискателна, обича метафорите.

— Значи е опасно да се намесваш в разговорите им? — попитах аз.

Стейси докосна долната си устна.

— Не че не ме зачитат… просто не искам да ме смятат за глупава… Те… те просто са тандем, доктор Делауер. Когато Ерик си е у дома, понякога са неразделни като сиамски близнаци.

— А когато не си е у дома?

— Какво искате да кажете?

— Общуваш ли с баща си?

— Разбираме се, но той често пътува и имаме различни интереси. Страстен колекционер е, а аз не си падам по това.

— Какво колекционира?

— Отначало картини, калифорнийско изкуство. После ги продаде много изгодно и премина на китайски порцелан. Напълни цялата къща с дребни фигурки. Династия Хан, династия Сунг, династия Минг и така нататък. Харесват ми. Красиви са. Просто не одобрявам трупането на все повече и повече вещи. Мисля, че е оптимист, щом е решил да събира порцелан в земетръсна зона. Прикрепя ги с восък като в музеите и все пак при голям трус къщата ни здравата би се разлюляла.

— Как оцеляха при последния?

— Тогава все още ги нямаше. Захвана се с тях, когато мама се разболя.

— Мислиш ли, че има връзка? — попитах.

— Между кое?

— Колекционирането на порцеланови фигурки и заболяването на майка ти.

— Защо да има… о, сега разбирам. Вече не можеха да се развличат заедно и той е видял в това начин да се забавлява сам. Да, може би. Както ви казах, умее да се приспособява.

— Какво мислеше майка ти за колекцията му?

— Не съм забелязала да изразява някакво мнение. Като че ли вече не мислеше за нищо. Ерик харесва порцелана. Може да го наследи. Мен не ме е грижа. — Лека усмивка. — Аз съм кралица на апатията.

 

 

В края на шестия сеанс тя сподели:

— Понякога се питам за какъв човек ще се омъжа. Дали ще бъде властен като татко и Ерик, защото съм свикнала с този тип, или пълна противоположност. Не че мисля често по въпроса. Ерик си дойде за уикенда и двамата отидоха на някакъв търг за азиатски антики. Наблюдавах ги през прозореца, когато тръгнаха. Приличат си като близнаци. Това е единственият тип мъж, който познавам. — Поклати глава. — Татко не престава да купува вещи. Понякога мисля, че единственото, към което се стреми, е да заграбва все повече. Като че ли цели да завладее целия свят… Ерик искаше да дойде с мен днес, за да се запознае с вас.

— Защо?

— Връща се на лекции едва утре и предложи да излезем заедно, преди да отпътува довечера. Много мило, нали? Наистина е добър брат. Казах му, че първо трябва да дойда на сеанс при вас. Не знаеше, че ви посещавам, татко много държи на дискретността. Изнесе ми цяла тирада, че макар и да не съм навършила осемнадесет, според него имам пълни права. Като че ли ми прави голям подарък, но мисля, че донякъде се срамува. Веднъж, когато споменах за терапията на Беки, бързо смени темата… Както и да е, Ерик не бе узнал за вас и се изненада. Започна да разпитва, искаше да знае дали сте компетентен, къде сте получили дипломата си. Осъзнах, че всъщност не зная.

Посочих дипломите си.

— Добрият стар държавен университет. Не е „Станфорд“ или „Айви“, но предполагам, че ще бъде доволен.

— Трябва ли да го караш да се чувства доволен?

— Да, Ерик е геният в семейството… Има право на свое мнение, но то не влияе върху моето. Реши да не идва, вместо това отиде да покара колело. Може би някой ден ще го доведа да се запознаете.

— Ако се държа прилично?

— Разбира се — засмя се тя. — Запознанството с Ерик е голяма чест.

Дълго бях размишлявал за Ерик. За зловещата снимка, която бе направил на майка си. Бе застанал до леглото и бе запечатал жалката гледка хладнокръвно и безмилостно. Баща му я носеше в портфейла си като трофей.

Нима Ричард Дос бе мразил жена си толкова силно?

— Как реагира Ерик на смъртта на майка ви?

— С мълчание. Тих гняв. Вече бе прекъснал следването си, за да бъде до нея, и може би това го е ядосало достатъчно. После веднага се върна в „Станфорд“.

Студена нотка в гласа. Стейси зачопли кожичките на пръстите си и сведе поглед към скута си.

„Беше лош ход да разпитваш за брат й. Интересът ти трябва да бъде насочен към нея. Винаги към нея.“

Но се замислих дали някога е виждала снимките.

— Е? — подканих я.

— Това е.

Погледна часовника си. Оставаха още десет минути. Опитах се да продължа разговора.

— Преди две седмици обсъдихме чие мнение се е слушало в дома ви. Как прие майка ти…

— Нямаше никакво мнение. Превърна се в нищожество.

— Нищожество — повторих.

— Точно така. Затова бях изненадана, когато разбрах какво е направила… с Мейт. Искам да кажа, изненадах се, когато чух по телевизията. Но щом шокът отшумя, осъзнах, че е логично: крайна пасивност.

— Значи не е имало предупредителни признаци?

— Никакви. Не сподели нищо с мен. Не си взе сбогом. Онази сутрин ме повика при себе си, за да й кажа „здравей“, преди да тръгна за училище, в което нямаше нищо необичайно, често го правеше. Каза ми, че изглеждам чудесно, както винаги. Истината е, че тя се бе самоунищожила още преди да се обърне към Мейт. Медиите винаги изкарват, че той върши нещо, но ако и другите хора, на които уж помага, са като майка ми, не играе никаква роля. Не е направил нищо за нея. Тя просто не желаеше да съществува.

Посегнах към пакета с носни кърпички, но Стейси изведнъж изправи гръб и стъпи здраво на пода.

— Всичко това е невероятно жалко, доктор Делауер.

Отново говореше от позицията на безпристрастен наблюдател, както при първата ни среща.

— Да, така е.

— Беше гениална, имаше две докторски титли и можеше да спечели Нобелова награда, ако бе поискала. Ерик е наследил способностите си от нея. Баща ми е умен, но не е гений, каквато бе тя. Родителите й също бяха много умни. Имаха библиотека, не можаха да забогатеят от нея, но бяха изключително интелигентни. И двамата починаха млади. От рак. Може би мама се е бояла, че и тя ще умре рано, не зная. Помогна на Беки да повиши оценката си по математика от „среден“ до „много добър“. Щом прекрати уроците, успехът й отново се влоши.

— Престанала е да идва заради болестта на майка ти?

— Така предполагам.

Дълго мълчание. Минута до края на сеанса.

— Време е да свършваме, нали? — каза тя.

— Почти — потвърдих.

— Не. Правилата са си правила. Благодаря за помощта ви, вече се справям. В крайна сметка…

Взе книгите си.

— В крайна сметка?

— Човек никога не знае — отвърна Стейси и се засмя. — О, не се тревожете за мен. Добре съм. Какъв избор имам?

 

 

При последните пет сеанса влезе в кабинета ми готова да говори за скръбта си. Сериозно, без сълзи, детинско бъбрене за банални неща или неискрен смях.

„Полага усилия.“

Копнееше да проумее защо майка й я е изоставила, без да си вземе сбогом. Вече осъзнаваше, че има въпроси, на които никога няма да получи отговор, и все пак ги задаваше. Защо точно в нейното семейство? Защо точно на нея?

Дали майка й изобщо бе боледувала, или доктор Манитоу бе прав за състоянието й. Неволно бе дочула разговор между него и съпругата му, когато не знаели, че е наблизо. Майката на Беки казала: „О, не зная, Боб“. Неговият отговор гласял: „Повярвай ми, Джуди, физически нищо й няма. Това е бавно самоубийство“.

В същото време Стейси била в банята до кухнята им и в първия миг изпитала ярост. Негодник, как можел да говори такива неща за майка й! Но по-късно започнала да се замисля, защото никой лекар не успял да постави диагноза на майка й. Баща й твърдял, че докторите не знаят всичко и не са толкова умни, за колкото се мислят. Престанал да я води на прегледи.

„Дали това не е доказателство, че дори според него проблемът на мама е бил в главата й? Дали не се е страхувал, че при някое изследване ще изникне нещо?“ — питаше се момичето.

На единадесетия сеанс заговори за Мейт. Не била ядосана колкото баща си и Ерик. Така реагирали двамата всеки път, когато били изправени срещу нещо, което не могат да контролират — с агресивност, размахване на юмруци и желание да смажат някого.

— Баща ти иска да смаже Мейт? — попитах.

— Образно казано. Говори така за всичко, което не харесва. Когато някой се опита да го измами при важна сделка, се шегува, че ще го направи на пух и прах, ще го заличи от лицето на земята и други мъжкарски глупости.

— А ти какво мислиш за Мейт?

— Жалък неудачник. Със или без него — мама щеше да престане да съществува.

В началото на дванадесетия сеанс заяви, че няма какво повече да каже за майка си и че е по-добре да се съсредоточи върху бъдещето си. Най-сетне бе решила, че може би иска да има бъдеще.

— Нека да бъде архитектура. — Усмивка. — По пътя на елиминирането стигнах до това решение, доктор Делауер. Целта ми е да следвам архитектура в „Станфорд“. Всички ще бъдат доволни.

— Включително и ти?

— Разбира се. Няма смисъл да се захващам с нещо, ако не би ми донесло удовлетворение. Благодаря ви, че ми помогнахте да проумея това.

Бе готова да прекратим сеансите, но й предложих да се уговорим за още един. Следващата седмица пристигна с брошури от „Станфорд“ и каталог на предлаганите специалности. Прегледахме заедно учебната програма по архитектура. Увери ме, че вече е почти сигурна, че е направила добър избор.

— Ако нямате нищо против, искам да дойда отново догодина, когато стане време да кандидатствам. Надявам се да ми дадете някои полезни напътствия… ако това е част от работата ви.

— Разбира се, с удоволствие. Обади ми се, ако те измъчват някакви мисли.

— Страхотен сте — отбеляза тя. — Разговорите с вас бяха поучителни.

Не беше нужно да питам какво има предвид. Аз бях мъж, различен от баща й и брат й.