Включено в книгата
Оригинално заглавие
World Famous Crimes, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Колин Уилсън

Заглавие: Истински престъпно

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: сборник

Националност: английска

Излязла от печат: 24.06.2002

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 954-585-352-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1141


Първа част
Световноизвестни гангстери

Сицилианските донове

Сицилия е суха, безплодна, планинска и безмилостна страна — малка и изолирана. Нейните диви и безлюдни райони от стотици години са убежище на бандити. С изключение на едно-две населени места, предпочитани от туристите, мрачният и затворен остров е осеян с еднообразни, потискащи и полуразрушени селища, където по традиция се събира селското население, за да се предпази от природните стихии и от бандитите.

Обществото е феодално и макар че сицилианските принцове и къщите им са изчезнали, мафията е запълнила този вакуум във властта и доновете й са купили именията на обеднелите аристократи.

Никой не знае откъде произлиза името „мафия“. Сицилианците твърдят, че през 1928 г., когато островът е окупиран от французите, млада сицилианка била изнасилена от френски войник в деня на сватбата й. Обезумялата й майка тичала по улиците, викайки: „Ма fia! Ма fia!“ (дъщеря ми, дъщеря ми). Сицилианците на часа се вдигнали на бунт и изклали френските потисници. Говори се също, че името „мафия“ произлиза от подобна дума на арабски, която означава „убежище“.

Но мафията, чието съществуване често се отрича не само от членовете й, но и от изтъкнати политици, от векове е неразривна част от южноиталианската култура. В продължение на две хиляди години селяните в Сицилия и Южна Италия се борят с жестоката бедност и алчните земевладелци и търпят непрекъснати смени на господарите в резултат на ужасяващи битки между принцовете. Сицилия е нападана не по-малко от шест пъти.

В онези времена в света цари анархия, законът е потисник на селяните, а не ги закриля. В резултат се развива система от нелегални правителства, управлявани от хора извън закона, които често прибягват до насилие, извършват престъпления, но за селяните думата им е закон, те са арбитри в споровете, защитават населението от външни мародери, съхраняват местната култура и се застъпват пред официалните управници. Човек, който е достатъчно силен, за да отмъсти за обидите към него и приятелите му, получава титлата un uomo d’onore, или човек на честта, или un uomo di rispetto — уважаван човек. Така се създава мафията — най-затвореното и безмилостно тайно общество.

Макар да е мотивирана от стремеж към забогатяване, мафията продължава да разчита на традицията на „честта“. Освен това някои черти в сицилианския характер напълно подхождат на нрава, необходим за мафиотите. Сицилианците като изолирана раса ожесточено са се вкопчили във връзките на кръвта и земята по атавистичен и първобитен начин. Всъщност някои от обичаите им са отзвук от нравите на далечни племена в Африка и Азия.

Когато италианците емигрират в Америка, хората на честта заминават с тях и първоначално са полезна защита срещу често враждебно настроеното американско общество. Те бранят италианските общности, управляват лотариите, справят се с властите и предлагат заеми. Италианците изпитват противоречиви чувства към мафията или, както също е известна, amici nostril, „нашите приятели“. (Cosa nostra, друг клон на мафията, буквално означава „общите неща между нас“.) Те уважават онези патриархални престъпници, като в същото време се молят на Бога децата им да не влязат в онзи странен свят на насилие, в чиято пропаст може да попаднат под формата на обезобразени до неузнаваемост трупове, изхвърлени по местните пустеещи земи. Когато погребват възрастен и съсухрен роднина, много семейства забелязват, че ковчегът е необикновено тежък. Те знаят, че заедно с баба им в ковчега лежи някоя жертва на разногласие с мафията, чийто погребален агент е бил помолен да го вмести там.

Сицилианската традиция на вендета — борба до смърт между кланове, докато честта бъде удовлетворена — е основна характеристика на манталитета на мафията. Вендетата е причина за някои от най-кървавите епизоди в историята на острова. Най-кръвопролитната вендета е между 1872 и 1878 г. в бедняшките квартали на неугледните градове Баджерия и Монреале.

Двата враждуващи клана Фратуци и Стопалиери действат в един и същи район, но през 1872 г. Джузепе Липари, член на клана Фратуци, извършва онова, което на езика на мафията се нарича infamita (позор), като предава на полицията човек от фамилията Стопалиери. Семейство Стопалиери своевременно изпраща съобщение на Фратуци, че очаква Липари. Това не става и вендетата започва. За няколко месеца всички близки роднини на първите опоненти са убити и по-далечните братовчеди са принудени да участват в убийствата око за око, зъб за зъб. Всички Фратуци и Стопалиери загиват, а населението започва страхливо да търси в родословното си дърво дали няма далечно кръвно родство, което би го принудило да участва в убийствата. В продължение на няколко години съсухрена, възрастна жена, облечена в черно, се приближава до всеки мъж на улицата и му казва, че макар той да не знае, е оцелялата глава на клана Фратуци или Стопалиери и следователно участва в ритуална вендета.

Казват, че в мафиотската екзекуция няма нищо лично. Това са думи на Ник Джентиле, американски мафиот от Сицилия, докато коментира етиката на елиминирането пред неконтролируем млад бандит от родината му. „Не можахме да направим нищо за него, затова той трябваше да бъде премахнат. Балсамирахме тялото и го изпратихме на роднините му в Сицилия. Семейството му беше много бедно, затова сложихме диамантен пръстен на ръката му, така че веднага да го видят, щом отворят ковчега. Предполагам, че постъпихме правилно. Решихме, че в противен случай той ще свърши на електрическия стол или в газовата камера и дори няма да върнат трупа му.“ Сицилианците смятат за изключително важно след убийство тялото да бъде върнато на семейството. Защото клетвата за отмъщение трябва да бъде положена „в присъствието на трупа“. Ако тялото не може да бъде намерено, гневът на роднините няма ритуален израз. Ето защо най-вероломното престъпление е отвличането, при което жертвата изчезва безследно.

Мнозина далечни роднини на изтребените кланове напразно се опитват да емигрират или да се скрият. Районът се обезлюдява и се превръща в дива пустош. Но вендетата продължава, макар че първоначалната причина за нея вече е забравена. През 1878 г. физически годните мъже почти се свършват и върху момчетата е упражнен натиск да се включат в кървавата свада. Уведомяват едно момченце, че в отсъствието на живи възрастни той е водачът на клана. Подаряват му заредена пушка и го изпращат до място, където да устрои засада на противника.

Накрая един от оцелелите Фратуци, мъж на име Салваторе д’Амико, който загубва цялото си семейство и е отвратен от кръвопролитията, предлага живота си, за да сложи край на вендетата. Той отива в полицията — повторение на събитието, запалило искрата на враждата — и съобщава информация за Стопалиери, като по този начин дава на клана си средство да спре вендетата. Семейство Фратуци разбират благородното намерение на Д’Амико, но този път не допускат грешка, убиват го и излагат тялото му на показ, за да видят Стопалиери, че след шест години и кръвта на неколкостотин човека позорът най-после е възмезден. Така вендетата приключва.

Друга традиция на сицилианската мафия е омертата. Понятието е сложно. На едно ниво омерта означава „мъжество“, но на друго е свързано с мълчание и самоконтрол.

Когато полицаите попаднат на сериозно ранен мафиот и го помолят да идентифицира нападателя си, отговорът неизменно е изразен със следните думи: „Ако умра, Господ да ми прости, както аз прощавам на онзи, който направи това. Ако оцелея, знам как да уредя сметките си“. Този отговор демонстрира какво е омерта. Ако му сторят зло, истинският мъж на честта няма да потърси отмъщение в прибързан, кървав акт или да отприщи гнева си и никога няма да каже на властите. Той ще чака, ако е необходимо, години, за да отмъсти по възможно най-хладнокръвния начин, и често нанася удара, когато привидно е в отлични отношения с човека, когото смята да убие.

Макар да противоречи на християнския морал, непокварената форма на феодалната мафия, оцеляла в Сицилия, има собствен, строг морал. Мафиотите не се възприемат като престъпници, а като правосъдници. Те не крадат от обществото, а взимат онова, което им се полага по право, като в замяна предлагат трайна протекция. Убиването е прагматично и понякога неизбежно наказание.

Позицията на сила, която мафията е постигнала в тази страна, развивайки се от федерация на хора, обявени извън закона, в консолидирана машина за правене на пари, е дело предимно на двама донове — Вито Касио Феро и Калогеро Вицини. Те сключват сделките, които извеждат мафията от сенките и я вкарват в изоставените дворци на изчезналите сицилиански аристократи и в градските съвети.

В началото на XX век, в продължение на двайсет и пет години, Дон Вито Касио Феро е безспорният господар на Сицилия. На млади години той емигрира в Америка, където става водач на „Черната ръка“, обединение на бегълци мафиоти и членове на базираната в Неапол камора. В Америка придобива вкус към елегантни, скъпи дрехи и когато се връща в Сицилия, се издокарва в редингот, широкопола шапка, карирана риза и развято шалче. Докато другите донове още се обличат като недодялани селяни, Дон Вито прокарва модата в сицилианското общество. Той става почетен гост в салоните на Палермо, открива изложби, лудува с херцози и херцогини, посещава театрални постановки, купува си фонограф и дори лети с балон, за да демонстрира интереса си към научния прогрес. Светските дами тръпнат от страст, когато изговарят името му, и Дон Вито укорява строго бръснаря си, че продава кичури от косата му като свещени амулети.

През XIX век мафията подкрепя легендарния водач Гарибалди и докарва сицилианците до лудост, която счупва оковите на държавата на Бурбоните. Когато в края на века в Сицилия се провеждат демократични избори, мафията поема контрола върху политическата машина и постепенно се отделя от народа, като го принуждава с оръжие да избере хората й. Дон Вито укрепва политическата си власт и е свободен да развие системата на pizzi. Пизо означава човка на малка птица и Дон Вито възприема този термин като евфемизъм за изнудване, описващ таксите и налозите на мафията като „смазване на човката“, или да вземе дела си.

Дон Вито организира „смазването на човката“ за сметка на селяните, чиято продукция мафията изкупува евтино и после продава с огромна печалба на пазара (където само онези, платили налог, имат право да притежават сергия, и всички цени се определят от мафията). Мафията „смазва човката си“ и в месната, бирената и рибната индустрия, а също и в серните мини, солниците, строителството и погребалния бизнес. Мафията поема и голям дял от контрабандата с тютюн и превзема пазара на крадени предмети на изкуството. Собствениците на провинциални къщи и имения са поканени да наемат мафиоти като пазачи със заплахата, че имотите им ще бъдат запалени. Мафията купува и управлява монопола във всяка област на търговията. Дори просяците са задължени да плащат за правото си да застанат на подходящо място.

Мафията успешно подменя полицията като арбитър на закона и реда и създава един от най-доходните си и постоянни източници на печалба — връщането на открадната собственост. Ако откраднат кон, муле, бижу или по-късно автомобил, при потърпевшия отива мафиот, който предлага да намери изчезналия предмет срещу комисиона от трийсет и три процента от стойността му. Ако се сключи сделка, предметът се появява незабавно. Крадецът е принуден да го продаде на ниска цена на мафиота (и е благодарен, че е запазил живота си), който печели за сметка и на двете страни. Услугата става популярна. Полицията не взима пари, но връща открадната вещ в един от десет случая, докато мафията може и да струва скъпо, но успява деветдесет процента.

Това щастливо състояние на нещата продължава, докато Мусолини и фашистите идват на власт. Макар че мафията дава своя принос във фашистките фондове (застрахователната политика; пък и фашизмът е за предпочитане пред всяка форма на комунизъм), Мусолини не й вярва, защото знае, че членовете й имат навика да се обръщат срещу съюзниците си. Нещо по-важно, силата на мафията представлява ярко предизвикателство към арогантността на властта му. През 1924 г. Дучето прави изключително непопулярно пътуване до Сицилия. Той вижда, че фашистките администратори са безсилни пред мафията, полицията не може да намери свидетели за никое престъпление и издигнатите от мафията депутати в Парламента посвещават времето си само на съставянето на речи, отричащи съществуването на престъпните им господари.

По време на обиколката си на острова Мусолини неочаквано заявява, че иска да посети занемарения град Пиана дей Гречи, управляван от шефа на мафията Дон Чичио Кучия, грозен, суетен мъж. Тъй като посещението не е предвидено в програмата, полицията няма време да организира добре охраната и осъзнава, че единствената гаранция за безопасността на Мусолини е да пътува с колата на Дон Чичио. Когато потеглят, придружени от моторизирани полицаи, Чичио се обръща към Дучето и пита защо си е направил труда да се обгради с полицаи. „Няма за какво да се тревожите, щом сте с мен…“ — злорадо казва той. И тогава Мусолини разбира, че няма власт в Сицилия.

След завръщането си в Италия разгневеният Мусолини веднага обявява война на мафията, като възлага задачата за елиминирането й на префекта Чезаре Мори — глупав, надменен и жесток човек. Той получава картбланш и измерва успеха единствено по броя на арестуваните и по изтръгнатите признания. Атаките му естествено предизвикват безпрецедентна възможност за уреждане на стари сметки между клановете. Обаждат се стотици анонимни доносници и въз основа на слухове и отмъстителни клюки хиляди са арестувани и изпратени на заточение в колониите. Мори често отива в някое село и арестува цялото мъжко население. След време хората започват да разбират, че единственият начин да умилостивят суетното чудовище е, когато Мори се приближи до селото, да издигнат знаме с думите: „АВЕ, ЦЕЗАР“.

През 1927 г. Мусолини гордо заявява пред фашисткия парламент, че колегата му, героят префект Мори, е спечелил битката с мафията. Всъщност кампанията е кървава, но безуспешна. Повечето видни „мъже на честта“ или са избягали, или са се скрили, или се преструват на лоялни, включвайки се във фашистката партия. Те ще се върнат. Но доновете на мафията са лишени от псевдофеодалния си авторитет и през следващите няколко години — до десанта на съюзниците в Сицилия — селяните живеят по-добре от всякога.

Някои от формите за изнудване, които Дон Вито създава, са фантастични. Мафията налага данък на влюбените. Млад мъж, ухажващ момиче, което според обичая седи зад прозорец с решетка, трябва да плаща така наречената цена на свещта, за да гарантира безопасността си. Мафията използва и финансовите възможности, предоставени от религията, контролира комитетите на различните култове към сицилиански светци (комитетът има достъп до средствата, събрани в името на светеца) и притежава монопол върху производството на свещи. По-късно организацията започва да произвежда религиозни предмети, свещени статуи, медальони и дори реликви. Един италиански вестник пише, че съществуват седемнайсет балсамирани ръце на свети Андрей, тринайсет на свети Стефан и дванайсет на свети Филип. Има и не по-малко от шейсет пръста, за които се твърди, че принадлежат на Йоан Кръстител, и четирийсет „глави на свети Юлиян“. Всички тези фалшиви реликви са произведени и се продават от сицилианската мафия, която открива добър пазар за тях в Съединените щати. В райони, където няма светци и свещени реликви, е уреждано „чудо“ — например появата на Богородица на дете — и започват да се стичат поклонници, които пътуват с автобуси на мафията и отсядат в странноприемниците на мафията. Култът към Падре Пио, „заклейменият“ монах на Сан Джовани Ротондо, който уж има рани като Христос, е пример за такава измама. Мафията създава този особен вид развлечения и изтръгва цяло състояние от вярващите, които пътуват стотици километри, за да видят монаха. Мафиотите дори продават десетки метри бинтове, твърдейки, че са напоени с чудодейната му кръв. (През 1960 г. кръвта е анализирана и е установено, че е пилешка.)

Един от „мъжете на честта“, арестуван от Мори, е Дон Вито Касио Феро. Обвинен в контрабанда (въз основа на фалшиви показания), възрастният дон презрително не обръща внимание на съдебните процедури и се оживява само когато адвокатът му пледира за снизходителност. „Това е в противоречие с принципите ми и е обидно за авторитета ми“ — изкрещява Дон Вито.

Запитан дали има да каже нещо, преди да произнесат присъдата, Дон Вито става и след като внимателно обмисля думите си, казва: „Господа, след като не можахте да намерите доказателства за никое от безбройните ми престъпления, вие сте принудени да ме обвините за единственото, което не съм извършил“.

С течение на годините той е обвинен в шейсет и девет углавни престъпления, двайсет от които са убийства, но нито едно обвинение не се доказва в съда. Дон Вито признава само за едно убийство — на Джак Петросино, американски детектив, чието разследване на мафията го довежда през 1909 г. в Италия. На вечеря с влиятелен политик Дон Вито неочаквано заявява, че трябва да се върне вкъщи, за да се погрижи за нетърпящ отлагане въпрос. Той взима файтона на политика и бързо се връща. Откарват го в Палермо, където Дон Вито застрелва Петросини и после отново отива на вечерята. Политикът се заклева, че Дон Вито не е напускал дома му.

Префектът Мори отново въвежда употребата на cassetta, традиционен инструмент за инквизиция, за да изтръгва самопризнания. Cassetta представлява малък нисък сандък, използван като платформа, на която болезнено разпъват изтезавания. После заливат тялото му със солена вода и го налагат с бич. Ако човекът не признае нищо, го принуждават да изпие четири-пет литра морска вода. Сетне изтръгват ноктите му и одират част от кожата му. И ако и след това той настоява, че е невинен, смазват гениталиите му.

Хвърлен в затвора Учиардоне, Дон Вито проявява изключителна щедрост и се грижи за другите затворници, които оправят леглото му и почистват килията му, която се превръща в нещо като светилище и се предоставя само на равни нему. Дон Вито дори наема и уволнява пазачите. Той не дочаква присъдата си, умира от сърдечен удар. Смъртта му прави Дон Калогеро Вицини всепризнат водач на мафията и именно Дон Кало режисира възкръсването й.

Калогеро Вицини е син на селянин и е роден през 1877 г. в малкия, неугледен град Вилалба. Семейството му се ползва с известен престиж не само защото има няколко акра безплодна земя, но и защото чичото на Калогеро е епископ, а брат му — енорийски свещеник на Вилалба — важни фактори в място, където църквата споделя властта с полицията и мафията.

Младият Кало не е добър ученик и остава неграмотен до края на живота си, като перверзно парадира с невежеството си и тесногръдието си. На седемнайсет години той се сблъсква за пръв път със закона, когато безуспешно е обвинен в криминално нападение. Кало се влюбва в красивата дъщеря на съседското семейство Солацо. Макар да няма намерение да се жени за нея, той й забранява да се среща с други мъже. Честта му е „заплашена“, когато момичето започва връзка с издигащ се млад магистрат. Калогеро и бандата му се нахвърлят върху влюбената двойка и пребиват до безсъзнание злочестия ухажор. Той едва не умира, а девойката остава стара мома до края на живота си.

На осемнайсет години Калогеро се включва в бизнеса, като ескортира зърното на селяните до мелниците. Той се справя добре и сключва сделка с най-известния сицилиански бандит Паоло Варсалона, чиито разбойници са неуловими. Вместо да се спотайват като скитници извън закона и да се крият от властите, хората на Варсалона живеят като порядъчни граждани. Щом ги повика, те се събират, извършват престъпление и после се смесват с обикновените хора. Калогеро е толкова възхитен от Варсалона, че прекарва няколко години в бандата му, докато един ден попадат на полицейска клопка. Калогеро е оправдан поради „недостатъчни доказателства“ и след като привлича вниманието на съответните личности, е поканен да стане член на „Обществото на честта“ — мафията.

На двайсет и пет години му е присъдена титлата зу, или чичо, и когато избухва Първата световна война, той вече е водач на мафията в провинция Калтанисета. По време на войната Калогеро натрупва състояние, като продава болни и сакати коне на италианската кавалерия. Освен това взима пари от селяните в района, за да гарантира, че конете им не са годни за конфискуване.

Скоро след това, притиснати от обвиненията, че армията е станала най-големият потребител на крадени стоки в страната, италианските власти търсят начин да изправят пред съда Калогеро. Оправдателната присъда му донася още по-голям престиж, когато се виждат мащабите на огромното му влияние. Позволяват му да приеме титлата „дон“ и той става вторият най-важен член на сицилианската мафия след Дон Вито Касио.

Когато започват чистките на Мори, Дон Кало е осъден на пет години, но е в добри взаимоотношения с млад администратор фашист и няколко дни след влизането му в затвора тихомълком е освободен.

Годините до десанта на съюзническите сили в Сицилия са период на окопаване за мафията. Но още в началото на Втората световна война за мафията става ясно, че може да спечели много, като сътрудничи на американците и британците. Първо, заради свалянето на Мусолини от власт и края на господството на Рим. (Мнозина мафиоти мечтаят Сицилия да стане ако не независима държава, то поне колония на Съединените щати или на Британия.) И второ, заради потисничеството на комунизма, който заплашва устоите на мафията. Нещо повече, нахлуването и последиците от вакуума във властта ще осигурят на мафията възможността да укрепне. Всъщност очаква се, че съюзниците ще потърсят услугите на мафията и с готовност ще направят отстъпки, като й помогнат да превземе Сицилия и после цяла Италия.

Цялата история на връзките между съюзниците и мафията не е разкрита, но не е тайна, че това се е случило. За съжаление Съединените щати са отговорни за това, че управлението на мафията травматизира следвоенна Италия.

Изглежда почти сигурно, че първоначално връзката е установена чрез дона на всички донове Лъки Лучано, който е затворник в Америка, когато избухва Втората световна война. Той е освободен, когато бойните действия спират, и е депортиран в Италия. Смята се, че цената за освобождаването му е мафията да помага на американските власти в няколко области. Една от тях е следенето на заподозрени нацистки агенти и бунтовници по доковете на Съединените щати, а другата — инвазията на Сицилия. Посланието е предадено от Лучано на Дон Кало.

На 10 юли 1943 г. съюзниците извършват десант на южния бряг на Сицилия и се придвижват на север. Силите им са разделени на две. Британските и канадските войски тръгват по източния бряг — теоретично, по-лесния маршрут — и се сблъскват с лошо въоръжен и неопитен враг, който обаче се сражава добре и принуждава закоравялата в битките британска армия да води трудна, петседмична кампания. Американците, от друга страна, са дислоцирани в планинския терен на Централна и Западна Сицилия, където на теория задачата изглежда много по-трудна. Но за тяхна изненада те постигат целта си изумително бързо и без да дадат жертви, стигат до северния бряг.

Ключовата точка в италианско-германската отбрана по маршрута е поредица от укрепени позиции около градовете Вилалба и Мусомели. Там под командването на полковник Салеми, известен със смелостта си, италианците и германците събират много артилерия, танкове, противотанкови оръдия и войници. Макар че не храни илюзии за вероятния изход от битката, Салеми знае, че като се има предвид силно укрепената му позиция, ще въвлече американците в дълго и кръвопролитно сражение и може да спре напредването им за няколко седмици.

Но Вилалба е родният град на Дон Кало, любимият водач на мафията в цяла Сицилия. Няколко дни след десанта на съюзниците американски самолети пускат в града странни пакети, съдържащи жълти копринени кърпи, на които е избродирана буквата „Л“ — Лучано. Това е предварително уговорен сигнал. На 20 юли във Вилалба влизат три американски танка с развети жълти кърпи. Те взимат безценния Дон Кало, който после се записва в армията на Съединените щати като съветник и получава паспорт за безкръвната победа. Говори се, че срещата между американците и дона се е състояла в пълна секретност.

На другата сутрин полковник Салеми установява, че две трети от войниците му са дезертирали. През нощта при тях отиват мафиоти, които ги уведомяват за безнадеждността на положението и им дават цивилни дрехи, за да избягат. След това устройват засада на Салеми и го затварят в Градския съвет на Мусомели. Американците минават оттам, без да изстрелят нито един куршум. Дон Кало се връща във Вилалба. Местните жители го посрещат с викове: „Да живеят съюзниците! Да живее мафията!“. Избират го за кмет на града и навсякъде го придружава телохранител от „антифашистите“, снабден със специалното разрешение на Съюзническото военно правителство.

По-късно той започва да се занимава с търговия на зехтин и разпределя времето си между доходоносната област на черния пазар и контролирането на следвоенната насока на сицилианската политика. Падането на фашистите от власт предизвиква създаването на трийсет и две алтернативни политически партии. Мафията подкрепя Сепаратистката партия, а по-късно решава, че християндемократите са по-подходящи за целите й. Дон Кало смята за абсолютно необходимо левите партии да бъдат забранени. Когато Народният фронт иска разрешение да проведе митинг във Вилалба, за тяхно учудване донът одобрява идеята. На 16 септември 1944 г., когато Джироламо Ли Каузи, водачът на левите, започва да говори пред тълпата, събрала се на градския площад във Вилалба, мафията открива огън и ранява него и още тринайсет души.

Но предстоят още по-лоши неща. През 1945 г. сепаратистите решават, че е необходимо въоръжено въстание, което да гарантира властта им. Дон Кало сключва сделка с тях и с най-известния сицилиански бандит Салваторе Джулиано, който от много години се противопоставя на мафията, преди да й стане податливо оръдие. Срещу голяма сума Джулиано предлага да атакува постовете на карабинерите и да предизвика анархията, необходима за въстанието. Но сепаратистите имат големи планове. Те събират доброволци и ги изпращат да се присъединят към бандитите. Под командването на Джулиано тези сили изчакват подходящ момент и вдигат бунт. Настъпва хаос. Накрая бандитите напускат доброволческата армия, която намалява до петдесет и осем души. После доброволците са нападнати от италиански военни части (с одобрението на съюзниците), състоящи се от пет хиляди души, танкове и артилерия. Битката е изключителна. Сепаратистите се окопават на хълм и нападателите, макар да ги превъзхождат с петдесет към един, показват забележителна предпазливост. Сражението продължава един ден и пресата се изпълва с апокалиптични репортажи. Когато всичко свършва, всяка от страните е загубила само по шест души и повечето оцелели сепаратисти са избягали.

Дон Кало оттегля подкрепата си за загубената кауза на сепаратистите, но Джулиано продължава да вилнее, въоръжен до зъби с муниции и експлозиви, американско производство, и разстрелва, ограбва и взривява всички непатриотични елементи. Властите не полагат сериозни усилия да го елиминират. Той е твърде полезен. Насилието му потушава бунтовете на селяните.

Денят на позорната слава за Джулиано е 1 май 1947 г. — изборите за регионален парламент. На Сицилия ще бъде предоставен независим статут в границите на италианската държава и след като сепаратисткото движение е смазано, църквата, земевладелците, мафията и съюзниците подкрепят християндемократите. Другите партии настояват за поземлени реформи, затова са смятани за леви и опасни.

В продължение на десетилетия жителите на съседните градове Пиана дей Гречи и Сан Джузепе Джато провеждат митинг на Деня на труда в планинския проход Порта дела Финестра. Освен политическото му значение, денят е празник и на Санта Крочефиса. Но въпреки предупрежденията на мафията сред селяните се засилва комунистическото движение и те отиват във високопланинския проход във весело настроение, като пеят и развяват знамена. Утрото е прекрасно, ясно и тихо. В девет и трийсет в Порта дела Финестра се събират над две хиляди бедни и онеправдани. Те ще изслушат няколко речи и после ще се забавляват, ще ядат и ще пият. В десет часа лидерът на Народния фронт заема мястото си на подиума, за да произнесе първата реч. Петнайсет минути по-късно, когато той отваря уста, е застреляна седемдесетгодишна жена. Зад нея пада тринайсетгодишно момиче с пръснат череп. Възрастни мъже се свличат на земята с изсипани вътрешности. Скрити в скалите над тълпата, хората на Джулиано извършват жестоко кръвопролитие. Всичко свършва за десет минути. Има единайсет убити и петдесет и пет ранени, някои от които по-късно умират.

Скоро след това трима млади мъже и местна проститутка, които отиват на митинга, виждат странна гледка — по планинския склон слизат дванайсет души, въоръжени, в американски униформи, и един в бял шлифер. Случайните свидетели се скриват. Те току-що са видели Джулиано и бандитите му, които се връщат от кървавото си дело. Действията на Джулиано имат резултат. Народният фронт претърпява поражение на изборите.

През следващите две години Джулиано става популярен сред земевладелците, мафията и, колкото и да е възмутително, сред окупационните американски сили. В Сицилия няма да има комунизъм. Но впоследствие Джулиано престава да бъде полезен и се превръща в пречка за бившите си съюзници. Полицията не може да го хване, нито да намери свидетели, които да дадат показания срещу него. Най-после те успяват да купят предателските услуги на лейтенанта му Пискиота. За петдесет милиона лирети той се съгласява да убие краля на бандитите. В 3:19 часа сутринта на 5 юли 1950 г. Пискиота стреля два пъти в гърдите на Джулиано, който спи в скривалище в град Кастелветрано. Сетне полицаите бързо измъкват от леглото мъртвия бандит, обличат го, изнасят го навън и го правят на решето с автоматите си, за да прикрият предателството на Пискиота и да му гарантират, че ще доживее да се радва на наградата си. За съжаление трупът не кърви достатъчно и се налага да заколят пиле и да излеят кръвта му върху Джулиано.

Дон Кало изпитва облекчение, че бандитът е мъртъв. Напоследък властта му е станала толкова голяма, че когато поддръжниците му, християндемократите, го изоставят, Джулиано открито заплашва, че ще отвлече и убие съмишлениците им, включително Дон Кало. След като спомага за създаването на това чудовище, Дон Кало е принуден да се крие от него и пътува в задната част на камион със зеленчуци. Година след смъртта на бандита Дон Кало също умира, макар и не от насилствена смърт.

Склонен към преяждане и малко движение, той става ленив и дебел. Един ден, докато пътува към Вилалба, Дон Кало иска да спрат колата, за да може да се намести удобно. Той се изляга, въздъхва дълбоко, измърморва: „Колко е хубав животът!“ и издъхва. На погребението му присъстват важни личности и на плочата в църквата във Вилалба без ирония са изброени множеството му добродетели — целомъдрен, умерен, търпелив, въздържан, неуморен в защитата на бедните и онеправданите и преди всичко — джентълмен.