Лев Давидичев
Горе ръцете! Или враг №1 (56)

Глава №55
Първата човешка постъпка на младши сержант Мравка по пътя на нейното превръщане от агентче в нормално момиче

Случи се нещо нечувано и невиждано — лейтенант Василков отказа да изпълнява задачата си, като заяви:

— Моля да ме освободите от тая задача, не издържам повече. Целият съм изпохапан и изподран, а полза — никаква. Изпратете ме на най-рискованата работа, само ме избавете от тая Мравка!

Полковник Егоров се намръщи, помълча и запита:

— А знаете ли коя е Мравка? По звание е младши сержант, агент на чуждото разузнаване. И сте длъжен да се справите с нея, както и с всеки друг агент. А вие проявявате малодушие, подписвате се под собственото си безсилие.

— Но като нищо не излиза? Та аз се старая! И не се боя от драскотини и хапане, а ме е срам, че нищо не излиза! Заради нея по цели нощи не спя. А резултатът? Нула!

— И според вас кой трябва да се заеме с нея? Аз ли? Не ви е приятно да ви хапе и драска. Разбирам. Това наистина е неприятно. — Полковник Егоров се усмихна. — Значи предлагате да изпратим друг на ваше място. Него да хапе, а не вас. Правилно ли съм ви разбрал? Не вие, а някой друг да се помъчи, нали? Това ли искате?

— Аз не поставих така въпроса, другарю полковник. Моята работа не дава резултати. А времето си минава. Поне да беше човек, а то… зверче!

— Не, тя е човек, но са я възпитали като зверче. И все пак не са могли да убият докрай човешкото у нея! И ние нямаме право да я затворим в клетка, както най-горещо ни препоръчва генерал Мишмашен, който е работил като обикновен редник при младоците. Нека се опитаме и ние нещо да измислим. Трябва да кажа, че не е изключено да се срещнем с шпиончетата на генерал Скрито-Покрито. Много е вероятно те да участват в операцията „Братче-готованче“. Изпълнявайте задачата и повече да не съм чул от вас разни там… увъртания.

— Слушам — произнесе умърлушено лейтенант Василков. — Разрешете да напусна.

Трябва да кажа, че съдбата на младши сержант Мравка занимаваше полковник Егоров не само от гледна точка на това, че рано или късно ще се наложи да има работа с шпиончетата на генерал Скрито-Покрито и тогава агентката може да окаже неоценима услуга, разбира се, ако успеят да я превъзпитат, тоест, да я превърнат в нормален човек. За него, като баща на три деца, беше важно да разбере, възможно ли е да се убие в детето всичко детско?

Жалко, че своевременно не се посъветва с Фонди-Монди-Дунди-Пек относно Мравка. А сега, като се върне той… но ще се върне ли? Отдавна не се е обаждал. Явно, не му е потръгнала работата в „Гроб и мълния“. Но да се надяваме, че с неговите знания, опит и връзки все някак ще се измъкне.

Планът на операцията „Братче-готованче“, разкрит в най-общи черти от офицера Рахит, сега се разглеждаше от командването. Доста скоро ще започне подготовката за контраоперация под условното название „Каюк“. Предстоеше необикновена и невиждана по мащаби работа. Една от трудностите се заключаваше в това, че офицерът Рахит не знаеше много от най-важните подробности на операцията. Неизвестно бе например кога и как ще започне осъществяването й, по какви пътища ще се прехвърлят големи групи агенти.

И докато полковник Егоров имаше работа с плана на операцията „Братче-готованче“ като цяло, то лейтенант Василков трябваше да разреши една отделна задача — да воюва с младши сержант Мравка до пълна победа.

От ден на ден характерът й ставаше все по-зъл и по-ожесточен. Дежурните отбелязваха, че това особено силно се е проявило, когато й отнели таблетките будалин (една от тях тя вече беше успяла да подхвърли в чашата на лейтенант Василков).

Пускаха агентката от чувала колкото да хапне, да пийне и за още нещо — то се знае какво. Пиеше много лимонада, а ядеше само веднъж на два-три дни и то само кюфтета.

Лейтенантът все чакаше кога ще се умори да седи в чувала, или по-право, да виси, защото щом оставеха чувала на пода, тя започваше да се търкаля, и се налагаше пак да я окачват. Лейтенант Василков се надяваше, че ако не се умори, то поне все някога ще й омръзне да виси по цял ден в чувала.

Ни една свястна дума не можеше да се чуе от Мравка, само ругатни. Купиха й кукла — агентката веднага я разкъса и почна да я гризе.

— Да те затворим ли в клетка? — питаше ядосан лейтенант Василков.

— Ефорт, билдинг! (Карай си количката, простако!)

Е, това е! Какво да правиш? Заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява, но как?

Тъкмо тогава лейтенант Василков, съвсем отчаян, че не може да въздейства поне малко на Мравка, предприе невероятната крачка — реши да се откаже от задачата. Като се връщаше след обяснението с полковник Егоров, той си каза, че леко се е отървал. Можеше яката да си изпати.

Влезе в килията ядосан, готов на всичко и каза:

— Ето какво, госпожо Мравке, да те вземат мътните! Хайде, най-после, да се споразумеем. Докога ще я караш тъй и каква ти е ползата от всичко това? На какво разчиташ? Да ти се изкриви гръбнакът ли? Какво е това желание да висиш в чувал? Стани човек най-сетне!

— Гуто мурире! (По-добре — смърт!)

— Разбери, че работата на вашата „Гроб и мълния“ е гроб без мълния. Има ли смисъл да вършиш безобразия?

— Рехитиг амил! (Ругатня.)

„Иди, че се разбирай с нея — помисли си тъжно лейтенант Василков. — Няма дори с какво да я изплашиш. Не се бои от глад. Не се бои от студ. Издръжливостта й е пословична. Зверче и толкоз. Отде ми дойде до главата такова наказание? Няма нищо по-лошо от това, да ти възложат работа, а ти и понятие да си нямаш как да я свършиш. Има само едно утешение, че никой изобщо не знае каква ще е ползата от тая агентка. Излиза, че трябва да се гордея с оказаното доверие, а? И така да е. От това работата няма да напредне.“

Тъй или иначе, трябваше да се действа.

Донесе лимонада, сложи чувала на пода и Мравка веднага почна да се търкаля.

— Кротувай, донесох ти лимонада!

Младши сержантът веднага се умири. Лейтенант Василков я пусна и предложи:

— Седни да си поприказваме. Познаваш ли офицера Рахит?

— Той е помощник на шефа. — Мравка за първи път отговори по човешки, без да сваля поглед от бутилката.

— Искаш ли да го видиш?

— Дерки! (Лъжи!)

— Той ще ти изясни обстановката. Ще ти каже, че знаем плана на операцията „Братче-готованче“.

В очите на Мравка се появи страх, тя извика:

— Авек провокат нон загер! (С предатели не разговарям!)

— Не е предател. Просто го заловихме. Казва, че генерал Скрито-Покрито е дал заповед да те обезвредят като предателка.

Пръстите и на двете ръце на младши сержант Мравка за малко не се впиха в лицето на лейтенант Василков. В яда си той така й изви ръката, че агентката не можа да се мръдне и яката я нашляпа по онова място, по което бият провинилите се деца.

Старши санитарят Тимофей Игнатиевич би нарекъл тия действия санитарна обработка на задната повърхност на организма на младши сержанта с помощта на горния десен крайник на лейтенанта.

Но Мравка — чудо на чудесата! — се усмири и остана неподвижна, макар лейтенант Василков да не я държеше вече и ни в клин ни в ръкав, се разрева с цяло гърло, разрева се съвсем по човешки, както обикновено плачат огорчените момиченца.

От свръхголямо учудване лейтенант Василков почна да я гали по главата, като повтаряше смутено:

— Стига, хайде стига… аз няма вече… сама си си виновна… престани… няма вече…

— Аз няма вече! Няма вече! — хлипаше Мравка съвсем по човешки. — Сама съм си виновна! Сама съм си виновна!

Загубил ума и дума, лейтенант Василков не знаеше какво да прави и забравил, че има пред себе си агентка на чужда държава, я съжали (не държавата, разбира се, а момиченцето) и я целуна по челото.

Мравка зарида още по-силно, прегърна го с две ръце, притисна мокрото си от сълзи лице към неговото и забърбори, като потреперваше от ридания:

— Сама съм си виновна… няма вече… сама съм си виновна… няма вече…

Нямаше да бъде лошо, ако генерал Скрито-Покрито видеше тая сцена. Ако не се пукнеше от дива злоба или яд, то поне имаше над какво да се замисли огромната му, без нито едно косъмче глава. Но тя, подобна на диня, футболна топка или глобус, нищо нямаше да разбере! Той не беше първият, който се опитваше да направи от човека звяр или тъпак (спомнете си копойчетата на Фон Гаден), като употреби за това мръсно деяние много време, подлост, сили и умение. Генерал Скрито-Покрито бе взел всичко пред вид, само едно беше пропуснал, че шпиончетата са се родили хора, че са имали бащи и майки, макар и лоши, но все пак хора!

Ако лейтенант Василков се беше отнесъл към Мравка само като към младши сержант от чуждо разузнаване, кой знае как щеше да завърши всичко. Може би щеше да се наложи да затворят Мравка за цял живот в клетка (за да не й се изкриви гръбнакът, ако я оставят в чувала). Имаше голяма вероятност агентката да се самоубие като разбере, че й е невъзможно да изпълни задачата на генерал Скрито-Покрито, а това тя не можеше да си прости.

Но в яда си лейтенант Василков я натупа като обикновено провинило се момиченце, точно по онова място, където шляпат децата.

Спомняте си, разбира се, че Мравка можеше да се бие и то жестоко, а и нея я биеха жестоко по какви ли не места, само не по онова, което е предназначено специално за шляпане. И обърнете внимание: шляпане, а не бой. Ако лейтенант Василков я беше ударил, нямаше да се получи никакъв положителен ефект, а тя щеше да си го върне с хапане и драскане.

А при децата, както се знае, мястото за шляпане има пряка вътрешна връзка с очите, където единствено се образуват сълзите и откъдето те се отделят във външната среда. Шляпнеш по специалното място и готово — от очите сълзи! Пряка вътрешна връзка!

А като почна да плаче (което шпиончетата не умееха да правят) Мравка вече извърши напълно човешка постъпка.

Когато лейтенант Василков съжали агентчето и го целуна по челцето, то се разрида още по-силно: за първи път в живота го съжаляваха и за първи път в живота го целуваха.

Всичко това много й хареса. И колкото по-смутено той я молеше да се успокои, толкова по-силно тя ревеше и накрая така безутешно се разрида, че лейтенант Василков, като не знаеше какво да прави, неочаквано и за себе си й предложи:

— Хайде да обядваме!

И пред очите на изумените дежурни те тръгнаха към столовата. Мравка, хванала ръката му с две ръце, каза нерешително:

— Искам кюфте…

— Ще ти дадем колкото си искаш кюфтета!

— А хляб?

— Още повече! И дори компот!

— Не знам…

— О, ще си оближеш пръстите!

В столовата Мравка се смути и уплаши. Сред обядващите имаше много хора с чужда военна униформа, а я бяха възпитали така, че всеки човек, особено военен, тя считаше заклет враг и ако не успее първа да стреля по него, той непременно ще стреля по нея.

Но никой не насочи дулото на пистолета, никой не изкомандва „Горе ръцете!“ — най-страшните за шпионина думи — и тя продължаваше да се държи с две ръце за своя придружител.

— Да хапнем ли супа? — попита той, а Мравка отговори:

— Искам кюфте.

— Колко?

— А колко може?

— Колкото ти душа иска, дето има една дума.

— Не знам. Много-много.

— Десет стигат ли?

— Ах!

Сервитьорката, без да свежда поглед от момичето, сложи на масата пълна чиния с кюфтета. Мравка излапа, почти без да дъвче, едно кюфте, второ, трето…

— Не бързай, не бързай! — помоли я изплашен лейтенант Василков. — Иначе ще ти стане лошо, като не си свикнала. Страх ме е да не преядеш!

— Горкичката, горкичката! — възкликна сервитьорката. — Къде така си изгладняла? Като че две години не си яла… Как се казваш?

— Мравка — отговори Мравка, като изяде последното кюфте и се залови за хляба.

— Мравка?! — учуди се сервитьорката. — На кого е хрумнало да й даде такова име? — Тя искаше да попита още нещо, но лейтенант Василков я погледна изразително и тя млъкна.

Като омете и хляба, Мравка втренчи поглед в неговата чиния, където порцията не беше бутната. Той, разбира се, я помести към Мравка.

Сервитьорката донесе десет чаши компот и като не можа да сдържи любопитството си, попита:

— Къде е изгладняло толкова, клетото болнаво дете?

— Там — отговори уклончиво лейтенант Василков и бързо подхвана Мравка, за да не падне от стола: момиченцето спеше дълбоко.

Взе я на ръце и съпровождан от десетки любопитни погледи, тръгна към изхода.

Вървеше и си мислеше, без много да се чуди, че за първи път в живота си носи внимателно на ръце агент на чуждо разузнаване. Но къде да го, тоест, да я занесе? Килията непрекъснато ще й напомня коя е и къде се намира и всичко ще започне отново. Той пак ще посещава по няколко пъти на ден медицинската служба да му мажат с йод драскотините и раните.

Като поразмисли, лейтенантът отиде направо при полковник Егоров, положи внимателно Мравка на дивана и каза с облекчение:

— Ето. Докладвам: когато нервите ми не издържаха, нашляпах я по съответното място. Плака. Рева и рида. Нахраних я в столовата. Там заспа.

— Интересно — продума полковник Егоров, след като помълча. — И е съвсем обяснимо. Ни веднъж не са я нахранили както трябва, винаги е живяла полугладна, а наяде ли се добре нормалният човек го кара на сън. Пък и силите й се изчерпиха. Какво ще предприемете по-нататък?

— Не зная — призна си лейтенант Василков с въздишка. — Но считам, че не бива да я връщаме в килията.

— Правилно. Но къде? Нямаме никаква гаранция, че като се събуди, няма да се нахвърли върху вас или върху някой друг.

— Константин Иванович! — каза енергично лейтенант Василков. — Вие винаги ме учехте да работя без страх от рискове. Винаги ме учехте да не вървя по отъпкани пътища, а да влагам творчество в работата. Случаят е необикновен, значи трябва да търсим и необикновен подход. Разрешавате ли на моя отговорност да взема агентката у дома, защото като я гледам как спи, тя е същинско момиченце. Аз живея с майка си…

— Не, не, много е рисковано! — поклати глава полковник Егоров. — Ами ако забърка някоя каша? Или нещо по-лошо — да офейка?

— Би следвало да не се случи такова нещо, Константин Иванович. Не зная как да ви обясня, но съм уверен, че няма друг изход.

— По принцип съм съгласен. Няма нужда да ме убеждавате. Но тъкмо тая сутрин вие твърдяхте, че е зверче.

— Виновен съм, избързах с изводите.

И двамата едновременно погледнаха Мравка… Спеше дълбоко и сладко, като обикновено момиченце, капнало от лудории. Те се спогледаха, обзети от една и съща мисъл: още колко много трябва да се направи, за да се превърне тя наистина в обикновено момиченце!

Лежи си на дивана, спи си сладко и дълбоко и може би никой не би се досетил, че това не е обикновено момиченце, а най-истински агент на чуждо разузнаване. Ха сега преценявай, ха вземай решение! Ако помислиш, че е обикновено момиченце, току-виж ти забила три куршума в сърцето! Ако пък я вземеш за шпионин, ще излезе накрая само обикновено момиченце…

— Ето какво — каза решително полковник Егоров. — Продължавайте изпълнението на задачата. Нямаме друг изход. Много скоро ще започне операцията „Братче-готованче“. В нея, вероятно, ще вземат участие и шпиончетата. И ако ние не се справим с едно, по-право с една от тях, какво ще правим с толкова много?

— Другарю полковник, ще взема всички мерки — увери го лейтенант Василков. — Непременно ще извикам някого на помощ.

— Кола! — заповяда полковник Егоров по телефона. — Според мене вашето решение е правилно. Като попадне в съвсем непозната обстановка, човешка обстановка, тя ще поиска да бъде момиченце, а не агентка. И сега вече — никакви драскотини и ухапвания! Довечера ми позвънете у дома.