Каролайн Греъм
Провинциални убийства (1)

Пролог

Наближаваше време за следобедния чай. Тя се разхождаше из гората вече няколко часа, когато внезапно ги видя. Движеше се безшумно, макар че нямаше подобно намерение — мекият килим от плесенясали листа и гниеща растителност приглушаваше шума от всяка нейна стъпка. Високите и гъсти дървета сякаш също поглъщаха шума. На места слънцето пробиваше плътно преплетените клони и пронизваше с ослепителни снопове яркобяла светлина тъмнината под тях.

Мис Симпсън преминаваше през бляскавите лъчи с поглед, отправен към земята — търсеше новоизникналата коралова орхидея. Преди почти петдесет години, на младини, тя и приятелката й Луси Белрингър бяха открили първата от този вид. Седем години по-късно тя отново се появи — тогава първа я забеляза Луси и се хвърли към гъсталака с триумфален вик.

От този ден започна тяхната приятелска надпревара. Всяко лято се залавяха със задачата поотделно или заедно, водени от непреодолимото желание да открият поредния екземпляр. Въоръжени с тефтер и молив, с големи очаквания и остър поглед, те дебнеха из мрачните букаци. Която първа забележеше растението, канеше загубилата на пищен чай със сладкиши — вероятно нещо като утешителна награда. Орхидеята цъфтеше рядко и поради сложната си коренова система почти никога не се появяваше два пъти на едно и също място. През последните пет години приятелките се впускаха в търсенето все по-рано и по-рано. Всяка знаеше много добре, че другата го прави, но никога не го споменаваха открито.

„Всъщност — помисли си мис Симпсън, разделяйки туфа синчец с бастуна си, — още година-две с това темпо и ще започнем да излизаме преди снегът да се е стопил.“

Ако имаше някаква справедливост на този свят (а мис Симпсън твърдо вярваше, че има), то тогава през 1987 година идваше нейният ред. Луси спечели през 1969 и 1978, но този път…

Тя стисна бледите си устни. Беше със старата си сламена шапка с отметната назад воалетка, избеляла памучна рокля, набръчкани бели памучни чорапи и доста обезформени зеленикави кецове. Държеше лупа и тънко бастунче със завързана на него червена панделка. Беше обходила почти една трета от неголямата гора и сега се отправяше към сърцевината й. В очакване на следващия цъфтеж лесно биха могли да минат и десет години, но тази зима бе влажна и студена, пролетта — дъждовна, условията — подходящи, а и в самия ден имаше нещо обнадеждаващо.

Тя поспря и пое дълбоко въздух. Предната вечер беше валяло малко и това бе придало допълнителна наситеност на топлия въздух — усещаше се остър мирис на цветя и зелени листа, пропит с аромата на вехнеща растителност.

Приближи се до ствола на един огромен бук. Грапави слънчобрани от гъбести израстъци бяха прилепнали към стъблото, а дънерът бе обграден от гъсти туфи кукуряк. Тя го обиколи бавно, вторачила поглед в земята.

Ето я! Прикрита под парчета плесенясали листа — кафяви и меки като люспи настърган шоколад. Лекичко отмести настрани шумата; няколко обезпокоени насекоми се шмугнаха встрани. Орхидеята сияеше в полумрака, сякаш излъчваше някаква вътрешна светлина. Това растение бе наистина необикновено — от лимоненожълтата цветна чашка венчелистчетата се извиваха рязко като криле на пеперуда — изящно осеяни с точки, светлобежови и жълти, без следа от зелено по тях. Дори и стъблото блестеше в смесица от тъмнорозови оттенъци. Листа нямаше. Жената приведе слабоватото си тяло и заби бастуна в земята. Панделката увисна неподвижно. Наведе се още малко и пенснето се хлъзна надолу по големия й кокалест нос. Нежно преброи цветовете. Бяха шест. Досега Луси бе намирала екземпляри само с по четири. Двойна победа!

Изправи се. Душата й преливаше от радост. Обгърна с ръце тялото си — идваше й да се разтанцува. „Видя ли, Луси Белрингър! — помисли си тя. — Така ти се пада!“ Но не се остави да я завладее чувството на триумф. Сега най-важен бе чаят. Бе си записала някои неща последния път, когато Луси бе излязла от стаята, за да напълни чайника. Макар и да не искаше да се самоизтъква, мис Симпсън бе решила да удвои разнообразието от сандвичи, да приготви четири вида кейк и за финал да поднесе домашно приготвен сладолед с диви сливи. В избата имаше цяла купа от тях, назрели до пръсване. Стоеше блажено замаяна от това, което й предстоеше. Представи си инкрустираната маса от времето на кралица Ана^[1]; застлана с разкошната дантелена покривка от леля й Ребека и отрупана с деликатеси: сладкиши с фурми и банани, кифлички, потъмнели от плодовия пълнеж, бадемов пай, пикантна пита от овесени ядки и петмез, бадемови бисквити, извара с лимон и пресен пандишпан със сметана, джинджифил и кръгли портокалови курабийки. И преди сладоледа — препечени филийки с аншоа и лестърско сирене…

Внезапно долови някакъв шум. „Човек обикновено си въобразява — помисли си тя, — че дълбините на гората са тихи. Нищо подобно.“ Шумовете бяха толкова присъщи на обстановката, че по-скоро подчертаваха тишината, отколкото да я нарушават — движенията на дребни животинки, шумоленето на листа и най-вече — изобилието от птичи трели и песни. Но този нов шум бе несвойствен, дори чужд. Мис Симпсън замря неподвижно и се заслуша.

Приличаше на накъсано, тежко дишане и за момент й се стори, че някое голямо животно е попаднало в капан. Ала дишането се придружаваше от странни викове и стенания, които определено идваха от човек.

Поколеба се. Лесът беше толкова гъст, че трудно мажеше да се определи откъде идват звуците. Те сякаш подскачаха из заобикалящата я зеленина, подобно на изпусната топка. Тя стъпи върху полегналата папрат и отново се заслуша. Тръгна на пръсти напред, сякаш нещо й подсказваше, че това, което ще открие, трябва да остане тайна завинаги.

Вече беше много близо до източника на шума. От него я разделяше плътна мрежа от клони и листа. Известно време постоя като закована зад тази преграда, после много внимателно раздели клоните и надникна в пролуката.

Едва се сдържа да не извика от удивление, граничещо с потрес.

Мис Симпсън беше стара мома. В много отношения образованието й беше останало повърхностно. Като дете бе имала гувернантка, която доста се изчервяваше и заекваше по време на „природните“ уроци. Бе засягала със заобикалки въпроса за птичките и пчеличките, но бе избягвала строго темата за подобни отношения между хората. Ала мис Симпсън си бе изградила твърдото убеждение, че само наистина развитият интелект би могъл да предложи стимул и утешение, необходими за един дълъг и щастлив живот, затова в младостта си се бе взирала дръзко във великите произведения на изкуството в Италия, Франция и Виена. Така че веднага разбра какво се разиграва пред нея. Плетеницата от голи ръце и крака (в истинския живот като че ли бяха повече от четири от всеки вид) проблясваше с перлена лъскавина, подобна на искрящите капчици пот върху телата на Амур и Психея.

Мъжът бе вплел пръсти в косата на жената и яростно дърпаше главата й назад, като същевременно покриваше раменете и гърдите й с целувки. Така се случи, че мис Симпсън видя първо нейното лице. Това само по себе си бе достатъчно, за да я шокира. Но когато жената изтласка любовника си встрани и със смях се възкачи върху него, тогава…

Мис Симпсън запремигва объркано. Кой би си помислил?!… Тя отпусна разделените клонки и, като задържа дъха си, лекичко отстъпи назад. Известно време стоя като вкаменена, чудейки се какво да прави. Главата й бучеше от противоречиви мисли и чувства. Беше шокирана, объркана, възмутена и същевременно изпитваше лека възбуда, която незабавно и решително потисна. Сякаш някой й бе връчил бомба с часовников механизъм. След като по силата на обстоятелствата и природното предразположение тя бе избегнала цялата бъркотия и неразбория на подбора, ухажването, брака и произтичащата от тях плетеница от ръце и крака, мис Симпсън се почувства много зле подготвена да се справи с всичко това.

Старомоминско раздразнение започна да разяжда мислите й. Едва не изпусна едно „тц-тц!“. От всички възможни места — точно тук, насред гората! При положение че всеки от тях си имаше дом, в който спокойно биха могли да отидат. Успяха да й развалят един наистина прекрасен ден.

Сега се налагаше да се измъкне тихичко, както и се бе приближила. Внимателно огледа земята. Не трябваше да докосва дори и клонче. Колкото по-бързо тръгне, толкова по-добре. Защото, доколкото знаеше, те скоро можеха да стигнат до… ами… до каквото там стигат хората.

И тогава жената изкрещя. Странен, ужасяващ вик. Една птичка изхвръкна от гъсталака и налетя право в лицето на мис Симпсън. Тя изпищя и, обзета от срам и ужас при мисълта, че е разкрита, се обърна и побягна. След секунди се препъна в един корен. Строполи се тежко на земята, но паниката й заглушаваше всякакво усещане за болка. Изправи се на крака и продължи да тича. Зад себе си чу пукот и се сети, че те сигурно са скочили и са разбутали клоните, за да разберат какво става. Щяха да я разпознаят. Нямаше начин да не я познаят. Беше само на няколко метра от тях, но както бяха голи, едва ли щяха да хукнат след нея.

Осемдесетгодишните й крака изпълняваха команди, които не им бяха задавани вече години наред. Мятаха се зад нея в различни посоки като някакви пъстри бастунчета, но все пак успяха да я закарат за невероятно кратко време до края на гората. Там тя се облегна на едно дърво и се ослуша запъхтяно, с ръка, поставена върху плоските й, измъчени гърди. Остана така почти пет минути. След това бавно пое към дома си.

Здрачът я завари седнала на стола си до прозореца, взряна в притъмняващата градина. Разтвори широко крилата, вдишвайки мириса на тютюна и другите ароматни растения, засадени точно под перваза. В края на полянката се възправяха неясните бели очертания на пчелните кошери, почти сини в полумрака.

Седеше така, откакто се бе прибрала — вече почти три часа. Не беше в състояние да хапне нищо, болката в пищяла й се усилваше, а тя самата бе все по-несигурна какво да прави.

Сега всичко беше различно. Те знаеха, че знае. Нищо не би могло да промени този факт. Всичко би дала, за да върне часовника назад към предишния ден. Единствено нейната суета я бе въвлякла в тази каша — искаше да се наслади на триумфа над приятелката си, искаше да победи. И ето че си получи заслуженото. Въздъхна. Цялото това самобичуване не решаваше нищо.

Чудеше се дали щяха да дойдат, да се срещнат с нея и от това я побиваха тръпки. Представи си ужасния разговор между тримата. Отвратителното и неловко положение. А може би те няма да се притесняват. Тази разюзданост на открито издаваше най-малкото безсрамна самонадеяност. Може би тя трябва да поеме инициативата и да отиде първа при тях. Да ги увери във вечното си мълчание. Деликатната душа на мис Симпсън бе отвратена от идеята. Щеше да изглежда така, сякаш им налага някаква интимност, което те надали биха желали. Помисли си, че е твърде странно внезапно да ти поднесат нова, потресаваща информация за драма души, които смяташ, че познаваш добре — тя сякаш изопачаваше, почти изтриваше всичко, което знаеше за тях отпреди.

Помръдна леко и стисна зъби от болката в контузения си крак. С тъга си спомни момента, в който откри орхидеята и за това колко забавна щеше да е чайната церемония. Сега вече не можеше да каже на Луси. Всичко изглеждаше долно и мръсно.

Стана бавно от стола, мина през кухнята и навлезе в благоуханната тишина на градината. Само на няколко крачки от нея бе любимата й роза „Папа Мейлънд“, която всеки момент щеше да разцъфне. Миналата година цветовете бяха поразени от плесен, но сега всичко беше наред и няколко тъмни блещукащи пъпки загатваха предстоящото великолепие. Една от тях като че ли щеше напълно да се отвори още на идната утрин.

Отново въздъхна и се върна в кухнята, за да си направи какао. Откачи безупречно чиста съдинка от една от гредите и наля вътре малко мляко. Досега никога не бе усещала толкова силно истинността на думите „Споделена болка е половин болка“. Но достатъчно дълго бе живяла в малко селце, за да осъзнае, че не е безопасно да обсъжда откритото от нея с никого — дори със скъпата Луси, която не беше клюкарка, но не знаеше що е да криеш нещо. Нито пък с хора, които обикновено човек счита за най-естествените си довереници — например собствения й адвокат (сега на почивка в Португалия) и, разбира се, пастора. Ала последният бе страхотен клюкар, особено след ежемесечните сбирки на Клуба на винарите.

Тя взе чашка и чинийка от полупрозрачен порцелан (така и не можа да свикне със съвременните високи чаши), сложи в нея препълнена лъжица какао, добави захар и малко канела. Би могла да го разкаже на племенника си, който живееше в Австралия, но това би означавало да повтори цялата история върху белия лист, а само при мисълта за видяното леко й се повдигаше. Млякото кипна до ръба на канчето и тя го наля в чашата, като непрекъснато бъркаше какаото.

Седна в удобното си кресло и започна да отпива по малко от топлата напитка. Ако човек не е в състояние да се довери на конкретни хора, то със сигурност има организации, с които може да се поговори в такива случаи. Никога през живота си не бе оставала без приятели. Но сега затърси из паметта си името на някое дружество, което помага на самотници в подобни ситуации. Сигурна беше, че е виждала плакат из канцелариите, които бе посещавала, за да оспорва удръжките от пенсията си. Изобразен беше човек, който държи телефонна слушалка и слуша. И едно име, което я бе впечатлило навремето с почти библейското си звучене. „Справки“ не можеха да не знаят. Слава богу, че днес всичко е автоматично — вече нищо не минава през мисис Бийдъл в старата телефонна централа.

Момичето веднага разбра за какво става дума и я свърза със „Самаряните“. Гласът от другата страна беше изключително успокояващ. Може би прекалено младежки, ала любезен и искрено заинтересуван. И най-важното, уверяваше я в пълната си дискретност. Но мис Симпсън едва бе казала името си и бе започнала да обяснява за какво става дума, когато бе прекъсната от някакъв шум. Тя замълча и се заслуша. Ето пак.

Някой чукаше леко, но настойчиво на задната врата.