Барбара Тейлър Брадфорд
Господарката на Рейвънскар (44)

44

— Надявах се тази година да бъде мирна! — въздъхна Елизабет и хвана ръката на Робърт, отпусната на масата. — Но изглежда, че 2005 ще бъде трескава, както и останалите.

Робърт поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Какво ти каза Грейс Роуз… че животът ти винаги ще бъде вълнуващ.

— Знаеш колко ми липсва. Бе прекрасен съветник.

— Сега имаш само мен. И Сесил… мъже, които не разбират жените!

— О, двамата ме разбирате прекрасно, както и Франсис. Наистина ми дожаля за него в понеделник, като че бе побеснял?

— Не можеше да си намери място заради Мари. Но тя наистина е безсърдечна, след като си развява опашката с Ботуид, а Дарли още не е изстинал в гроба. Боже, колко е бърза. Чак ми се завива свят.

— Не разбирам полицията. Не е ли извършила подобаващо разследване?

— Сигурен съм, скъпа. Но ако едно престъпление не се разкрие през първите четиридесет и осем часа, обикновено не е… — Той махна на сервитьора, поръча още две чаши розово шампанско, после продължи. — Най-вероятно отива в архива, както са ми казвали.

— Надявам се, че няма да възникне ново усложнение. Само то ни липсва. Между другото отложих срещата със Спенсър Томас за следващата седмица. Той се изненада, дори се поразтревожи, но аз бях твърда, както Франсис ме посъветва.

— Добре. Съобщи ли на Сесил?

— Не, ще му кажа утре. Между другото кога отново заминаваме за Париж?

— След като ликвидираме настоящия си проблем.

— Струва ми се доста скоро — промълви тя, усмихна му се и сведе глава, когато двойка мина покрай масата им на път към бара.

— Кои бяха тези? — попита Робърт. — Не ги познах.

— Не си ги срещал, не познавам нито нея, нито съпруга й. Всъщност нея съм я виждала. Притежава верига от салони за красота, които се надявам да купя… Заради спацентровете.

Шампанското пристигна, те докоснаха чаши, после Елизабет попита:

— Щастлив си с мене, нали, Робин?

— Да, сладка моя. Идвало ли ти е наум, че вече девет години сме заедно?

— Като зрели хора, искаш да кажеш. Ако си спомням правилно, за първи път ме целуна, когато бях на осем, под големия дъб в „Уейвърли Корт“.

— Не, ти първа ме целуна, хитрушо!

— Но ти направи първата стъпка, Робин Дънли.

— Не е вярно. Беше истинска палавница, доколкото си спомням. Лепна ми се като дъвка.

Засмяха се за първи път от няколко дни. Елизабет се доближи до него и промълви:

— Можеш ли да си представиш… шотландската фуста да наговори всички тези гадости за мен. Да ме порицае, че имам скандална връзка с женен мъж. А сега върши съвсем същото с Джеймс Ботуид.

— Франсис винаги е бил прав за нея… надуши нещо странно още първия път, когато я срещнахме в Париж. Още бе омъжена за Франсоа де Бур.

— Допускаш ли, че има пръст… в смъртта на Дарли?

— Няма как да зная, но да си кажа истината, скептичен съм относно обвиненията и клюките. — Той я погледна. — В края на краищата да не забравяме онези, които ме посочиха с пръст и твърдяха, че съм убил жена си. А знаеш, че не бях. Може би и Мари Стюарт няма вина за това престъпление.

 

 

Елизабет тръгна по коридора към съвещателната зала в „Деравенелс“, а когато отвори вратата, лицето й бе неразгадаемо. Сесил седеше на масата заедно с Робърт и Спенсър Томас, председателя на „Деравко“, тяхната петролна компания. Когато тя влезе, тримата преустановиха разговора си и станаха. Спенсър побърза насреща й да я поздрави. След като я целуна по бузата, я поведе към масата. Елизабет седна, постави папките, които носеше, на масата и се извини:

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Забави ме телефонен разговор с Ню Йорк.

— Няма нищо — отговори Спенсър и се усмихна. — Представи си, че скоро ще бъдеш гордата собственица на „Норсеко ойл“, една от най-големите компании в Европа. Поздравления!

— О, не, не бързай толкова, Спенсър! Боя се, че съм суеверна, и не се поздравявам, преди сделката да е сключена, подпечатана и подписана. — Тя потупа купа папки пред себе си. — Отново прегледах всичко. Всички тези документи се отнасят до „Норсеко“. Натъкнах се на някои факти.

Лицето на Спенсър помръкна.

— Така ли? Но миналата седмица бе във възторг. Има ли нещо нередно?

— Не бих използвала тази дума. — Тя поклати глава. — Не нередно, Спенсър, просто не е правилно. За нас, за „Деравенелс“.

Спенсър Томас, наскоро надхвърлил петдесетте, младееше с гладкото си лице, сини очи и руса коса. Тексасец, сърдечен и общителен, ветеран на петролния бизнес, той работеше в „Деравенелс“ от осемнадесет години. Елизабет го харесваше и му вярваше, но не дотолкова, че да му доверява тайните си. Винаги бдителна, предпазлива, дори потайна, сега се прикриваше.

— Съжалявам, Спенсър, но се налага „Деравенелс“ да пасува. Не можем да продължим.

Той се намръщи и доби напълно озадачен вид.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам. — В объркването си едва ли не заекваше.

— Ще го обясня с най-прости думи. Няма да купим „Норсеко ойл“ — заяви Елизабет с безстрастен глас.

Спенсър седна обратно на стола си така стъписан, че загуби дар слово. След малко попита с нисък, дори прегракнал глас:

— Но защо не? Сделката е прекрасна. Ти сама го каза.

— По много причини. Компанията не е подходяща за нас. Поначало е прекалено голяма, а аз се страхувам от терористични атаки. Освен това ми беше доверена секретна информация от държавен експерт по тероризма. Различни екстремистки групи планират атаки върху танкери. Най-вече американски и английски. Искат да причинят екологична катастрофа в допълнение към вредите, които ще нанесат на петролния бизнес — катастрофа, струваща милиарди. Неподлежащ на съмнение източник ме посъветва да откажа тази сделка. И точно това правя.

— Велики Боже! Това е ужасно. Какво ще кажа на Джейк Соренсън.

— Дословно моите думи, Спенсър. Понеже истината е такава. И естествено ще му напиша писмо, с което му се извинявам.

 

 

Беше топъл майски ден, когато Франсис Уолсингтън влезе в кабинета на Елизабет, затвори вратата след себе си и заяви:

— Омъжила се е.

— Не се изненадвам — отговори Елизабет със същия равнодушен тон, на който Франсис бе свикнал. — Винаги си твърдял, че тя не е особено умна.

— Явно съм бил прав. Продължава да трупа грешка подир грешка. Както и да е, тази сутрин затегнаха примката и несъмнено ще има последствия. Отстранила е брат си, който е готов на всичко, за да си отмъсти, а Джими Ботуид командва кокошарника.

Елизабет му се усмихна.

— Петел навръх камарата с тор, а?

— Може и така да се нарече. Но тя си е създала доста врагове. Произхожда от знатно шотландско семейство… връща се от Франция и започва да прави поразии. Наскоро овдовяла, бързо се омъжва пак и съпругът й загива при странна експлозия. Или пожар — както и да го наречеш, е пълна мистерия. Едва го полагат във вечното му жилище и тя тръгва с местен набеден магнат, който получава незабавен и съмнителен развод и се жени за нея. Днес. Преди да се омъжи за Джими Ботуид, тя го вкарва в семейния бизнес, като междувременно се отървава от брат си, който буквално е изтикан, без да му се даде втори шанс.

— Докато е заета да безчинства из Единбург, тя ме оставя на мира — не се сдържа да не изтъкне Елизабет.

— Винаги съм твърдял, че краят й ще е лош — отбеляза Франсис, пренебрегвайки коментара й. — Няма съмнение. Разбирам, че от месеци Джими участва активно в управлението на шотландския клон и са извършени множество измами. Сключени са някои крайно съмнителни сделки. Докладваха ми, че част от тях могат да се считат за престъпления. Двамата спокойно могат да бъдат изправени пред съда.

Елизабет се поизправи на стола си и се облегна на бюрото.

— Накъде биеш?

— Имам изобилие от информация и за него, и за нея и какво вършат с шотландския клон.

— Откъде се сдоби с нея? От нейния полубрат ли?

— Задаваш ми подобни въпроси от години и аз все ти повтарям, че не искам да обсъждаме методите ми. Аз съм шеф по сигурността и няма да те допусна на моя територия. По този начин не могат в нищо да те обвинят, нито ще си отговорна за действията ми. Разбираш ли?

— Да. Няма нужда от повече приказки. Но не съм и наивна. Сведенията, които обикновено получаваш, идват отвътре, от компанията. И ако информаторът не е брат й, следователно си внедрил свой човек, което напълно одобрявам. — Елизабет отпи от водата и продължи: — Искам да зная само едно. Какво си наумил да правиш с информацията, която имаш за Джими Ботуид?

— Не съм сигурен, но смятам, че съм длъжен да я докладвам. Пих по чашка с един приятел, който работи в отдела по измамите. Едно време е бил инспектор в Скотланд Ярд, после се насочил към интелектуални престъпления. Днес следобед ме посъветва да поговоря със съответния офицер от шотландската полиция. Смята, че това е мой дълг. Никой не бива да задържа подобни сведения.

— Ще го направиш ли, Франсис?

— Какъв друг избор имам?

— Какво ще стане с Джими Ботуид?

— Ще го арестуват и изправят на съд. Най-после. Полицията винаги му е дишала във врата.

— А Мари Стюарт?

— Същото. През всичкото време са били дупе и гащи, та нищо чудно тя да е съучастничка в убийство. Най-малкото му е била съдружничка в бизнеса… семейния бизнес, който са опропастили през последните няколко месеца.

— Значи ще ги осъдят и изпратят в затвора? Това ли ми казваш?

— Боя се, че да. — Той обърна очи към нея. — Защо ме гледаш така?

— Как?

— Сякаш изведнъж я съжали и ти стана мъчно за падението й. Само не ми започвай, че ти е братовчедка. Тя е твой враг, Елизабет.

— Не я съжалявам — възпротиви се Елизабет.

— Радвам се да го чуя. Тя си заслужи съдбата.

 

 

Една неделна сутрин към края на юни Робърт докосна нежно рамото на Елизабет.

— Събуди се — прошепна в ухото й той. — Събуди се, сладка моя.

Елизабет на часа се разсъни, вдигна очи и видя лицето, което обичаше най-силно на света.

— Робин, какво има? За Бога, успах ли се?

— Не, но имам вест за теб. От Франсис. Току-що те потърси по мобилния.

— В този час?

— Осем часът е.

— Снощи едва се държах на краката си. — Тя седна и пусна краката си на пода. — Ох, ние сме в „Стоунхърст“. Забравих, че дойдохме тук снощи.

— Хайде, скъпа, да пием кафе.

— Какво има да ми съобщава Франсис? Несъмнено лоша новина.

Двамата слязоха заедно, но той не й отговори. Беше я прегърнал, когато влязоха в трапезарията. Наля две големи чаши кафе и ги отнесе на масата. След като отпи голяма глътка, заговори:

— Франсис ни телефонира, за да съобщи, че Мари Стюарт току-що е арестувана от полицията в Единбург. В затвора е, където чака дело за измама. Има и други обвинения, които Франсис ще уточни по-късно.

Елизабет потръпна въпреки топлината в трапезарията и ръцете й настръхнаха. Някой се разхожда по гроба ми, помисли си тя и се разтрепери.

— Добре ли си? — попита разтревожен Робърт.

— Да. А Ботуид? Нали са арестували и него?

— Не. Франсис ме уведоми, че избягал преди няколко дни. В Дания.

— Защо там? Колко странно.

Елизабет се облегна на стола си и потъна в мисли с очи, зареяни в далечината. Ненадейно почувства, че гърдите й се свиват и непозната тъга болезнено я сграбчва. Очите й се напълниха със сълзи, тя извади кърпичка от джоба си и ги избърса.

— Какво има? Какво те тревожи? — попита обезпокоен Робърт, забелязал, че лицето й е побеляло като платно.

— Ужасно ми е тъжно… Колко ли непоносимо е да те изоставят така… как ли го понася, Робин? Не мисля, че аз бих могла.

С желание да смени темата той предложи:

— Да отидем на терасата. Сутринта е прекрасна. — Докато говореше, взе чашите им с кафе и излезе навън.

Елизабет бавно го последва, осъзнала за пореден път какъв късмет е извадила с този забележителен мъж.

Застанаха един до друг и се загледаха към великолепните градини, създадени отдавна от любящи и грижовни ръце. В един миг Елизабет се обърна към Робърт и докосна лицето му.

— Обичам те… и ти благодаря за живота, който ми даваш.

Той погледна нежно лицето й, което обичаше още от детство, и я прегърна.

— Да те обичам, е единственото, от което имам нужда на този свят…, а да ме обичаш, е всичко, което някога съм искал.