Барбара Тейлър Брадфорд
Династията Рейвънскар (33)

33.

— Все по-непоносима ми е мисълта да оставям детето в „Хадън хаус“ — обясни Вики, като местеше поглед от Фенела към съпруга си Стивън — и като ме няма тук, толкова се тревожа за нея, вгорчава ми се живота, не мога да се съсредоточа и нищо не върша, както трябва.

— Зная, скъпа — отговори Стивън, протегна ръка и нежно докосна рамото й. — И не казвам, че те виня. Разбирам, мислиш, че има опасност някой да дойде и да предяви претенции към нея или тя да избяга на улицата и да изчезне. Обаче не допускам да има и най-малката възможност да се случи което и да е от двете.

— Нито пък аз! — възкликна Фенела. Тя много се привърза към теб, Вики, виждаме го всички. Не се отделя от теб от деня, в който Еймъс я доведе и едва дочаква дните, когато ще дойдеш.

Стивън Форт седеше облегнат на стола си, загрижено изражение помрачаваше погледа му. На четирийсет и две той бе преуспял банкер с добра кариера. Човек със собствени средства, наследени по майчина линия, бе завършил „Хароу“, а после и Кеймбридж и донякъде минаваше за интелектуалец. Освен това бе практичен, здраво стъпил на земята, вярваше във всичко английско, в краля и Бога. Притежаваше огромно чувство за справедливост, за честност и бе известен с щедростта и милосърдието си. Видът му бе на типичен англичанин. Имаше светлокестенява коса и бледа кожа, а топлите му кафяви очи бяха пълни със състрадание или весело и палаво проблясваха. Като цяло, всички го приемаха като прекрасен човек с приятен вид и благородна душа.

Фенела си мислеше точно това, когато попита:

— Значи сте съгласен с Вики, Стивън? Относно осиновяването на Роуз?

— О, и още как. Според мен е очарователно дете и можем да й предложим толкова много — той хвърли поглед към Вики и добави с усмивка: — Вики я иска, в известен смисъл се нуждае от нея, както и аз. Затова ще направя всичко по силите си, за да я осиновя. Освен това, Фенела, Роуз обича Вики, нали го виждаме с очите си?

— Разбира се… — на вратата се почука, Фенела спря насред думата си, погледна към вратата на кабинета си и откликна: — Влезте!

Еймъс Финистър се появи на прага и им се усмихна.

— Добър ден, лейди Фенела, госпожо Форт, господин Форт. Извинете ме, че позакъснях, но ме задържаха други дела.

Те радушно го поздравиха и Фенела заяви:

— Благодаря ви, че се отзовахте този следобед, Еймъс, наистина ценим идването ви. Моля влезте и седнете.

Еймъс се настани и виждайки нетърпеливото изражение на лицето на Фенела, поклати глава:

— Съжалявам, че не можах да открия нищо за малката Роуз. В района не са изчезнали никакви деца. Разпитах мнозина и от по-отдалечени места. Нека го кажа така: ако момичето е избягало, никой не го признава и няма претенции над нея.

Стивън се обади:

— И в онази стара платнена чанта няма нищо, така ли, Вики? Нищо, което да ни подскаже произхода й?

Вики прехапа устни.

— Абсолютно нищо. За жалост. Да, съдържаше някои интересни предмети, но те не могат да ни помогнат да разберем или да разкрием нещо за нея. Очевидно за детето имат огромно значение, тя изпада в ужас, ако торбата е далеч от ръцете й.

— Предлагам по-късно да погледна тия вещи — промърмори Еймъс, — след като срещата ни приключи. Поговорете с нея за тях.

Вики се съгласи.

— Мисля, че е добра идея.

Фенела се обади:

— Е, всъщност имам хубави вести. Разговарях с Хю Кордил и той ме увери, че не вижда никакви юридически пречки ти и Стивън да не осиновите Роуз, Вики. Освен това е направил запитвания в един от местните домове на доктор Барнардо, където прилагат подходяща система за приемане на деца, независимо дали се скитат по улиците, или са изоставени от родителите си, които не могат да ги издържат, поради здравни или финансови причини. Всяко дете се регистрира при Барнардо. Име, дата на раждане, други подробности за семейството. Когато семейство дойде да търси дете за осиновяване, му дават да попълни регистрационен формуляр и ако ги одобрят, получават документи за осиновяване, изготвени от доктор Барнардо — облегната напред на бюрото си, Фенела завърши:

— Препоръчва ни да направим съвсем същото, да последваме примера му.

Лицето на Вики засия.

— Какво облекчение — хвърли поглед към Еймъс. — Както споменах на лейди Фенела, онзи ден Уил ме попита как ще осиновим дете, като не знаем от кого го осиновяваме. А господин Кордил ни дава идеалното решение.

— Да, наистина — съгласи се Фенела. — В момента ни изготвя нужните книжа, разрешение на „Хадън хаус“ да регистрира Роуз с подробности за пристигането й при нас. Ще можем да препечатаме същия формуляр по-късно, ако намерим други деца на улицата и ги доведем тук. Все пак не бих поощрила това начинание, понеже не сме сиропиталище, а убежище за малтретирани или мизерстващи жени, както знаете.

— Предполагам, господин Кордил подготвя документите, които ще подпишем, Фенела? — попита Стивън. — С други думи, за истинско законно осиновяване?

— Именно. Ще се постарае да ги направи неопровержими.

— И кога ще получим книжата, Фенела? — запита Вики. Нетърпението и вълнението й бяха очевидни.

— До седмица, но сега, след като Хю направи законовите си проучвания, ме осведоми, че можете да отведете Роуз още днес, ако желаете.

При тези думи, очите на Вики се напълниха със сълзи, тя дари Фенела с плаха усмивка и каза:

— Благодаря ти! О, благодаря ти, Фенела — гласът й изразяваше цяла гама от чувства.

Усмихнатият й съпруг постави ръка на раменете й.

— Виждаш ли, скъпа, накрая всичко се нареди от хубаво по-хубаво.

— Длъжен съм да споделя, че за мен също е голямо облекчение — промърмори Еймъс, лицето му бе озарено от усмивка. — Седмици поред се безпокоях за детенцето — усмихна се на Фенела и продължи: — Благодаря ви, ваша светлост. Малката Роуз ви дължи толкова много — ние също.

 

 

Ванеса Барне сервираше чая в приемната, а Вики и Фенела й помагаха: трите жени нареждаха на дългата маса чаши, чинийки и други прибори, докато Еймъс и Стивън Форт седнаха за минутка, за да поговорят за загадъчните обстоятелства около Роуз.

— Просто не разбирам — заяви Стивън с изненадан тон. — Как може някой да изхвърли дете като Роуз на улицата, да я изостави по такъв начин, умът ми не го побира. Страшно е само да го помислиш, камо ли да знаеш, че е истина.

— Много изверги минават за човешки същества по тия места, господин Форт — отговори Еймъс с мрачен тон. — Вярвайте ми. Дълго преди да стана частен детектив, бях патрулиращ полицай точно тук, в Уайтчапъл — той тъжно поклати глава. — Някой ден може да ви разкажа какво съм виждал — най-потресаващите гледки, които можете да предположите. — Хвърли на Стивън продължителен поглед и след миг продължи: — Никога няма да проумея как някой е изхвърлил Роуз, сякаш е нещо непотребно. Тя е толкова красиво дете.

— Съгласен съм — побърза да отговори Стивън, после попита: — На колко години смятате, че е тя, господин Финистър?

— Моля, наричайте ме Еймъс, както всички. Длъжен съм да призная, че е трудно да се определи възрастта й. Не допускам да е на повече от пет, а вие?

— Не е ли малко височка за пет? — попита Стивън. — Съпругата ми смята, че е на четири. Предполагам, че никога няма да узнаем.

— Убеден съм, че е на повече от четири, много умна и съобразителна е, но не по-голяма от пет, сигурен съм в това. Опитах се да разбера колко време е прекарала на улицата, но тя не можа да ми каже. Няма чувство за време, както всички деца. Беше много мръсна, а дрехите й бяха невероятно изпокаляни, така че допускам, че е живяла по разни дупки и навеси, ровела се е из сметта поне три-четири седмици, а може и по-дълго.

Неволна тръпка разтърси Стивън и за момент той затвори очи; когато ги отвори изразът им бе странен, смесица от тъга и силна болка. Не отговори на забележката на Еймъс, седеше, сякаш му бе причерняло.

Най-после Стивън проговори:

— Когато я видяхме днес следобед, цъфтеше от щастие, че сме тук. В нея има нещо много мило, когато не е напрегната.

— Зная точно какво искате да кажете, господин Форт — отговори Еймъс. — Пълна е с живот.

— Описанието й подхожда. Да, Роуз прелива от joie de vivre^[1].

— Еймъс, Еймъс — звънна детско гласче и миг по-късно Роуз влетя през вратата, за да поздрави приятеля си.

Еймъс я гледаше, докато се приближаваше, и си каза, че надали някога е изглеждала по-жизнерадостна. Огнената й коса бе завързана с голяма, бяла панделка, бе обута с черни чорапи, носеше морскосиня рокля и колосана бяла престилчица. Знаеше, че Вики бе купила дрехите.

Когато спря пред него, Еймъс се усмихна, вдигна я и я завъртя.

После я остави да стъпи на пода, изведнъж забелязал колко устойчиви са крачетата й сега, а не треперещи, както когато я бе намерил.

— Здравей, Роуз — отвърна той с широка усмивка. — С новите си дрехи изглеждаш прекрасно.

— Благодарско — каза тя и направи реверанс. — Госпожа Вики ми ги даде. Тя ми е кат’ мама.

Еймъс хвана ръчичката на Роуз и я поведе към канапето, където седна, приближи я до коленете си и я погледна в ясните сини очи.

— Роуз, ще направиш ли нещо за мен, моля те?

— Шъ’й трудно, нали? — попита тя, като го гледаше проницателно, с наклонена на една страна глава.

— Не, никак не е трудно. Искам да отидеш при госпожа Вики и да я помолиш да отключи скришния долап, за да мога да разгледам вещите от торбата ти.

— За к’во ти трябва да ми гледаш работите? — поиска да знае тя намръщена, ненадейно изпълнена със съмнения.

— Искаме да се помъчим да разберем на колко си години. Възможно е нещо от торбата да ни подскаже.

Роуз издърпа от вътрешната страна на роклята си една черна панделка, на която висеше ключ.

— Госпожа Вики тури тука ключа, ’щото плаках за нещата ми, кат’ ми ги взе.

— Нали е добра жена? Е, да вървим, малката ми, да идем при долапа.

Като му се усмихна и го хвана за ръка, Роуз го поведе през стаята към редицата шкафове, изправени до стената с лице към дългата маса. Уви панделката около ръката си и отвори долапа. После бръкна вътре, за да извади торбата.

Роуз внимателно заключи шкафа и окачи панделката на врата си, преди да се върне на канапето. Когато Вики видя какво правят, побърза да се приближи. Тя и Еймъс седнаха на канапето и миг по-късно Стивън се присъедини към тях, носещ чаша чай за Вики. След като й я подаде, попита детектива:

— Желаете ли и вие?

— В момента не, благодаря, господин Форт. Искам да се съсредоточа върху тези вещи тук — той кимна към платнената торба.

Роуз погледна Еймъс и попита:

— К’во искаш да видиш?

— Какво ще кажеш за снимката, която ми показа предния път?

Без да промълви и дума, Роуз извади фотографията от платнената торба и я подаде на Еймъс. Той се вгледа в нея за миг, после в Роуз и попита:

— Това ли е мама?

Тя кимна няколко пъти и отривисто отговори:

— Да.

— Все така казва — намеси се Вики.

Еймъс разгледа снимката. Бе направена в студио, нямаше съмнение по този въпрос, и то от добър фотограф. Значи е струвала пари. Бедняците нямат пари да ги пилеят за снимки.

Дали жената на снимката беше от заможно семейство? Като че ли беше така. Косата й бе събрана на главата и къдриците й падаха напред. Това беше последна мода, по която се водеха светските дами, подражаващи на кралица Александра.

Бе облечена с тъмна рокля, дантелената й якичка бе красива, обгръщаше раменете и гърдите й и стилно се издигаше високо по врата й. В тон с нея дантелени маншети красяха дългите й ръкави. Като се вгледа във фотографията, забеляза, че младата жена носеше брошка с форма на звезда, която сякаш бе инкрустирана с диаманти. Не бе я забелязал досега, защото вниманието му бе съсредоточено върху чертите на жената. Забеляза и блясъка на обиците, които също изглеждаха истински.

Лицето беше прекрасно — големи очи, широко чело. Първата дума, която му дойде на ум бе класа. Безспорно я притежаваше. Явно имаше добро потекло. Изведнъж дълбоко в него се вкорени убеждението, че това е истина. Хвърли скришен поглед към Роуз, която говореше със Стивън и Вики и долови приликата, колкото и недоловима да беше, с младата жена на снимката. Наистина беше майката на Роуз, вече беше сигурен.

Като обърна снимката на обратно, Еймъс отново погледна дали името на фотографа не е на гърба й. За нещастие не беше там. Ако името бе написано, щяха да го забележат, когато Роуз за първи път им позволи да отворят торбата.

— Какво ще ми покажеш още, Роуз? — попита Еймъс, тя се обърна към Вики и Стивън, надзърна в торбата и извади един ключ. Подаде му го.

Беше най-обикновен ключ, без име или някакви белези по него. Еймъс поклати глава.

— Не зная за къде е. А ти, Роуз?

— Ключът е на мама — отвърна тя и се обърна към Вики, сякаш тя знаеше отговора.

Еймъс върна ключа на детето. После извади парче мека вълнена тъкан, навярно остатък от нещо. Знаеше какво има вътре — златен венчален пръстен. Извади го от парчето плат, очите му се спряха върху него за момент и после внимателно го зави, а тя щом го взе, го прибра в торбата.

Имаше и няколко по-дребни предмета, които бе запазила, главно детски съкровища. Няколко цветни стъклени топчета за игра, хербаризирано цвете, притиснато между два листа хартия, носна кърпичка, малък молитвеник. Вътре забеляза грижливо изписаното посвещение: „На Грейс от мама“. Няма дата. Нищо друго. Нито дума.

„Ударихме на камък — помисли си той. — Блъскаме глави в стената.“ Еймъс погледна към Вики и Стивън и очите им, пълни с разочарование, и промълви:

— Също както и предния път. Не мога да намеря указание сред вещите. Някак се надявах, че може и да успея да открия предмет, който да ми подскаже нещо, което съм пропуснал преди. Боя се, че си оставам само с надеждата.

— Разбираме — отговори Вики. — Но както и да е, ще бъде нещо като ново начало, нали, Еймъс? Трима ни заедно… ново семейство.

След като се изправи на крака, Вики се приближи до Фенела, която бе застанала до масата. Взе ръцете й в своите и промълви тихо:

— Благодаря ти за всичко, което стори, скъпа, мила приятелко. Вечно ще ти бъда признателна.

— Вики, скъпа, вълнувам се за теб и Стивън и за това прекрасно дете. Тя е щастлива, ние сме щастливи.

— Ако не бяха Еймъс и „Хадън хаус“ — Вики замълча и поклати глава. — Представете си какво можеше да се случи на нашата малка розичка, ако Еймъс не я беше намерил и не бяхте отворили „Хадън хаус“ още преди години?

Фенела кимна и се усмихна. Изведнъж в очите занапираха сълзи. Тя ги преглътна, овладя се и двете жени тръгнаха към канапето край огъня. Както обикновено детето стискаше парцаливата торба и явно бе обезпокоено от приближаването на двете жени.

Вики промълви:

— Не страхувай толкова, Роуз. Сега си отивам вкъщи…

— Не! Не! — изхленчи детето и личицето му се сбръчка. Сълзи потекоха по бузите му. — Моля те, не си отивай.

— Тихо — успокои я полека Вики и коленичи пред нея. — И ти също ще дойдеш, Роуз, с мен и Стивън в нашата къща. И ще живееш с нас, винаги ще се грижим за теб и ще те пазим.