Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жрицата на срама (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Slangens gave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Лине Кобербьол

Заглавие: Дарът на Змията

Преводач: Неда Димова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Персей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: датска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Стефан Тотев

Технически редактор: Йордан Янчев

Художник: Елена Събева

Коректор: Митка Печева

ISBN: 978-954-9420-89-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1079

История

  1. — Добавяне

Разказът на Дина
I. Хьойландет

Непознатият

Когато видях непознатия за първи път, не можех да предположа, че той щеше да промени живота ни. Нито земята се разлюля под краката ми, нито пък усетих вледеняващ полъх, дори не настръхнах. Единственото, което почувствах, бе леко безпокойство, което бързо отшумя. Даже не казах на мама. А може би трябваше? Не знам. Не мисля, че това щеше да промени нещо. В мига, в който той ме съзря, вече беше късно за каквото и да било.

 

 

А иначе бях чакала този ден с нетърпение. В Хьойландет щеше да има пазар в чест на лятното слънцестоене и клановете бяха пристигнали от близо и далеч, за да търгуват, разговарят и да се забавляват, за да се състезават кой е най-бързият ездач, кой е най-добрият стрелец или кой може да остриже овца за най-кратко време. С мама се бяхме потрудили здравата последните седмици, събирахме и сушихме билки, варихме отвари и бъркахме лечебни мазила, а доведената ми сестра Роза бе издялкала купи, лъжици, подпори за етажерки и други подобни предмети, както и малки животинки и кукли за децата. Тя бе сръчна с ножа и можеше да превърне къс дърво в крава или куче, които изглеждаха съвсем като живи. Брат ми Давин нямаше какво да продаде, но се надяваше да спечели някое от надбягванията с коне с черния си жребец Фалк.

Това беше първият ми пазар в Хьойландет. Миналата година той не се състоя заради размириците между клановете.

Кланът Кензи, който ни бе приютил, враждуваше със Ская и ние успяхме да предотвратим голямата битка в долината Скара в последния момент, точно преди всички да успеят да се избият. И всичко бе по вина на Дракан — Дракан, който си седеше в Дунарк и се наричаше граф на Ордена на дракона, след като бе убил стария граф. Хитър беше този Дракан. Вместо самият той да воюва с клановете, ги беше подлъгал да се бият помежду си. А в деня, когато уби стария граф Ебнезер заедно със снаха му и внуците му, обвини собствения му син Никодемус — Нико за това и той отърва бесилото само благодарение на мама. А може би мъничко и благодарение на мен. От този момент нататък Дракан беше наш враг. И то доста опасен.

Но днес не исках да мисля за това. Или поне не повече от необходимото, защото все още не можехме да идем някъде без Салан Кензи — огромният, спокоен, стабилен Салан, който вече почти две години пазеше мама.

— Какво стълпотворение само! — промълви мама и хвана здраво юздите, защото Фалк, който теглеше каруцата, не бе свикнал с такава гюрултия. — Къде ще спрем?

Плъзнах поглед над тълпата. В началото всичко изглеждаше размазано, все едно стоиш пред мравуняк, но всъщност си имаше улици и площади, точно като в истински град, само дето този пазарен град не бе построен от къщи, а от лавки, каруци и шатри.

— Какво ще кажеш за ей там? — попитах аз, сочейки с пръст. — Най-накрая на реда. Там може да си намерим място.

— Хайде да опитаме! — рече мама и пришпори Фалк. Нашият черен жребец запристъпя сковано и неохотно напред по една от уличките на пазара.

— Медни съдове! — викаше една жена. — Най-хубавите медни съдове!

— Три шилинга — мърмореше един пълен мъж от Ская. — Не е ли малко множко за чифт чорапи!

— Наденички от глиган! Пушен еленов бут! Елате и опитайте!

Фалк присви уши, а тялото му се напрегна още повече. Каруцата едва пъплеше напред.

— Не можеш ли да го накараш да се размърда малко? — попитах аз мама. — Накрая някой ще вземе да ни изпревари.

— Цялата тази гюрултия не му допада — отвърна ми мама. — Дина, мисля, че ще е най-добре, ако го водиш.

Скочих от капрата и хванах Фалк за юздите. Това го поуспокои малко, но нямаше особено голям ефект. И точно преди да пристигнем, една каруца се зададе срещу нас и свърна на мястото, което бях избрала.

— Ей — извиках аз, — това място си е наше!

— Така значи — рече човекът с каруцата. — Да бяхте побързали тогаз!

Стрелнах го с гневен поглед. Той беше едър мъж с къдрава кафява коса и беше препасан с кожена престилка, която приличаше на ковашка. И изобщо не изглеждаше да има угризения.

— Ти ни видя! Много добре знаеше, че се бяхме запътили насам!

— Съжалявам, девойче. Днес аз преварих.

— Не е честно…

— Мълчи, Дина, — скастри ме мама от капрата. — Ще си намерим друго място.

Каруцарят едва сега се вгледа в мама по-внимателно или по-скоро в знака на Жрицата, който висеше на гърдите й. Той не беше нищо особено, просто емайлирана тенекиена плочка в бяло и черно, която изобразяваше око. Веднага щом я съзря обаче мъжът смени тона си.

— О, извинете — рече той, пусна юздите с едната си ръка и я скри зад гърба. — Не ви видях… Ако мадам желае мястото, то…

Мъжът дръпна юздите, така че малкият му сив планински кон бе принуден да свие рязко надясно.

— Не, няма нужда — понечи да го спре мама, но той вече бе започнал да се отдалечава толкова бързо, колкото тълпата му позволяваше.

— Видяхте ли какво направи с ръка? — попита Роза ядосано. — Видяхте ли?

— Жестът срещу вещици — отвърнах аз вяло. — Но той поне държеше ръката си зад гърба. Някои направо я размахват пред лицето ти.

Мама въздъхна.

— Да, тъжно е. И май става все по-зле — тя хвана знака на Жрицата с ръка, но не каза това, което очаквахме — че ситуацията се е влошила след като Дракан започна да изгаря долу, в долината, жрици на срама, все едно бяха вещици. — Е, по-добре да се настаним. Хайде, момичета. Да подредим стоката.

— Ако изобщо се намери някой храбрец, който да купи нещо от Жрицата на срама или семейството й — изръмжах аз.

Мама се усмихна, но очите й останаха сериозни.

— Хм. Сигурно ще се намерят купувачи. По някаква причина хората вярват, че моите билки имат по-голяма сила от тези на останалите.

Мама знае много за това кои билки при кои болести помагат, но не се занимава с магия. Всеки би могъл да свари същите отвари, мнозина го и правят. Но тъй като мама, освен всичко друго, е и Жрица на срама, хората си мислят, че намесва и някакви вещерски умения. Всъщност има само едно нещо, което отличава мама от останалите: тя може да погледне човек в очите и да го накара да си признае всичките си прегрешения и да изпита срам.

Ние разпрегнахме Фалк и избутахме каруцата наравно с останалите лавки и фургони.

— Искаш ли да се качиш до горе с Фалк? — попитах аз Роза.

Бяхме оставили мъжете, тоест Салан, Давин, приятеля му и Барутлията, на скришно място в подножието на едни скали малко по-нагоре по хълма, за да разпънат палатките ни далеч от най-ужасната тълпа.

Роза се замисли за миг.

— Не е ли по-добре ти да отидеш? С всички тези хора наоколо… представи си, че пак подивее.

Роза не беше свикнала да общува с коне. Там, откъдето идваше, малцина можеха да си позволят да гледат такова животно. Преди да се срещнем, тя живееше в Скиденстед, най-бедната и изпаднала част на Дунарк.

Кимнах.

— Добре. Ти също трябва да си изложиш стоката.

Мъжете точно бяха приключили с палатките горе, при скалите. Стояха един до друг и ги гледаха така гордо, сякаш бяха издигнали четириетажни къщи.

— Виж, ето така се прави — рече Давин и потри ръце. — Добре, че ни оставихте да работим на спокойствие — Той ми хвърли един от онези снизходителни погледи, с който искаше да ми каже, че единственото, което момичетата правеха, бе да се пречкат.

Аз се престорих, че не съм го забелязала и завързах Фалк с въжето, така че да може да пасе с останалите три коня: кафявия жребец на Салан, жълто-черния на Барутлията и моята хубава малка Силке, която Хелена Лаклан ми беше подарила миналото лято.

— Да сте виждали Нико? — попитах аз.

Салан поклати глава.

— Още не. Но трябва да е тук някъде.

Всъщност първоначалната идея бе Нико да дойде на пазара с нас. Но сутринта, когато отидохме да го вземем, той се караше така свирепо с учителя Маунус, че ругатните буквално се сипеха около тях. Още отдалеч ги чухме. Гласовете им долитаха откъм къщата и прорязваха тихото утро, а учителят Маунус викаше така силно, че на кафявата кобила, която бе завързана за коневръза отвън, й идеше да побегне от ужас.

— Не разбираш ли, момче? Това е твой дълг, по дяволите…

— Изобщо не е така. И изобщо не започвай с пледоарията за дълговете. Аз искам…

— Ясно ми е, че искаш да се измъкнеш. Искаш да пееш и да танцуваш и да се мъкнеш с тумбата пияни селяни. Искаш да се напиваш до несвяст. Това искаш, нали, господарю пияница!

— Престани да ме наричаш така! — изкрещя Нико, като гласът му почти заглуши този на учителя Маунус.

— Може би от истината боли?

— Не може ли човек поне веднъж да се позабавлява? Без ти веднага да решиш, че иска да се напие? Изобщо не ми вярваш.

— А имам ли основание да ти вярвам?

За миг вътре настъпи тишина. След това Нико излезе съвсем пребледнял. А след малко се показа и учителят Маунус.

— Спри, момче. Не можеш да бягаш така!

— Защо да не мога? — рече Нико. — Ти така или иначе не ме слушаш. А и защо ли да го правиш? Аз съм просто един безотговорен пияница, на когото не може да се разчита.

— Нико… — Маунус протегна ръка, сякаш искаше да го хване.

Нико обаче изобщо нямаше намерение да спре. Той хвърли бърз поглед към Роза, Давин и мен, но не мисля, че ни забеляза, а и нищо не ни каза. После ядосано отвърза юздите на кобилата от коневръза и се метна отгоре й, без дори да използва стремето. Кобилата, която така или иначе бе изнервена от препирнята, се втурна напред по хълма в нещо средно между галоп и подскоци. Не след дълго двамата се скриха от погледите ни.

Учителят Маунус стоеше насред двора и изглеждаше странно безпомощен. Той беше едър човек, с посребрена рижа коса и брада и буйни, гъсти вежди. Изобщо не му прилягаше да стои изправен там с празни ръце и озадачен поглед.

— Проклето момче — промърмори той. — Защо никога не иска да ме чуе?

Всъщност Нико вече не беше момче. Беше на деветнадесет, пораснал млад мъж. А освен това и графски син. Учителят Маунус обаче му бе преподавал цял живот и сега му бе трудно да се отучи от навика да го наставлява. Той имаше своя собствена непоколебима идея за това какво Нико трябва и не трябва да прави. И затова се караха.

Учителят Маунус ни погледна, сякаш едва сега осъзна, че стояхме там. Той избърса чело с протрития си зелен кадифен ръкав и се опита да се съвземе.

— Добро утро, момичета — рече той. — Добро утро, Давин. Как е майка ви?

Винаги ни задаваше този въпрос. Той питаеше дълбоко уважение към мама, както повечето хора. Уважение или направо страхопочитание.

— Добро утро, учителю — рекох аз. — Тя е добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. Какво мога да сторя за вас?

Ние се спогледахме. След тази караница той едва ли щеше да се зарадва, като чуе какво ни бе довело тук. Давин събра кураж да отговори..

— Дойдохме да попитаме дали учителят и Нико имат желание да ни придружат на пазар по случай деня на лятното слънцестоене.

— Мда-а-а, точно така. Пазарът — учителят примижа на утринното слънце и изглеждаше объркан. — Аз… аз нямам особено желание. А и някой трябва да остане вкъщи и да се грижи за животните. Но младият Никодемус… младият господар сигурно вече се е запътил натам. Искам да кажа, че според мен язди натам. Мисля си, дали не бихте могли да ми направите една услуга и да го държите под око. Аз… ще се чувствам по-спокоен, ако той е с вас.

„Няма да се страхуваш, че ще се напие до припадък“ — помислих си аз. Но си замълчах.

Давин изглеждаше леко ядосан. Брат ми не се разбираше винаги добре с Нико и идеята да му бъде бавачка едва ли му допадаше особено.

— Разбира се — рекох аз, преди Давин да успее да възрази.

 

 

А сега бях на път да престъпя това обещание, защото никак не беше лесно да открия Нико насред тълпата.

— Няма смисъл да си загубим цялото време, за да го гоним — рече Давин. — Той не е пеленаче, което не може да се грижи само за себе си.

— Не, не е — отвърнах аз. — Но ние обещахме на учителя Маунус.

— Ами тогава продължавай да го търсиш. Аз искам да видя хиподрума.

— По-добре ще направите, ако не се разделяте — рече Салан. — Не мога да ви наглеждам всичките наведнъж.

— А и не трябва — отвърнах му аз. — Салан, тук има толкова много хора. Нищо не може да се случи. Пък ако някой само се опита, ще се развикам.

Салан изръмжа.

— Да, това можеш да направиш. — Той заби палец в рамото ми. — Но внимавай. Чуваш ли ме? Не бива да тръгваш където и да било с непознати.

— Разбира се, че няма.

Много добре разбирах безпокойството му. Когато братовчедът на Дракан, Валдраку, ме отвлече миналата година, именно Салан трябваше да каже на мама, че съм изчезнала и вероятно мъртва. Със сигурност никога нямаше да го забрави. А и аз самата бях изпитвала страх няколко пъти, страх, че това може да се случи отново. Но тук, сред тълпата планинци и търговци, се чувствах в безопасност. Както казах на Салан, трябваше само да извикам.

Той обаче все още не ме беше пуснал.

— Може би ще е по-добре, ако аз… Не бива да оставаш сама.

— Салан, нищо няма да се случи — можех да си представя какво би било, ако той ми вървеше по петите… Изобщо нямаше да мога да се порадвам на пазара.

Той въздъхна.

— Няма. А и не мога да те затворя в клетка. Добре. Тичай, момиче. Но да се пазиш.

— Да, да.

Давин и Барутлията се отправиха към хиподрума, а аз се шмугнах сред тълпата, за да търся Нико. Имаше какво да се види. В началото погледът ми се премрежи от обгръщащата ме пъстрота. Звуци и миризми, хора и животни… Търговците викаха колкото им глас държеше, а между лавките стояха жонгльори и забавляваха зрителите с всевъзможни трикове, само и само някой да им пусне шилинг — два. Имаше един мъж, който жонглираше с три горящи факли. С него имаше дресирано куче, което заставаше ту пред един зрител, ту пред друг. То носеше кутия на врата си и ако някой не пуснеше паричка в нея, започваше да лае, вие и да се зъби. Беше забавно, но аз продължих напред, защото не исках кучето да спре пред мен.

Търсех с очи Нико сред непознатите лица, но го нямаше. Той не беше край хиподрума като Давин и Барутлията, които стояха и оглеждаха състезателните коне, преструвайки се на големи познавачи. Нямаше го и сред зрителите на състезанията по борба. Надникнах и във всички шатри за бира, но и там не го открих. Затова пък буквално се сблъсках с каруцаря, който за малко не ни измъкна изпод носа мястото на пазара. Бях толкова заета да се взирам в лицата на посетителите, че го забелязах, едва когато се блъснах в скрития му под престилка корем.

— Ей, внимавай, момиче — рече той. И тогава ме позна. — Ама от теб направо няма отърваване.

— Извинете — рекох аз и по стар навик забих поглед в земята. — Не ви видях.

— Не, разбира се. Но макар майка ти да е Жрица на срама, това не ти дава право да се блъскаш в почтените хора.

— Не беше нарочно — защитих се аз и понечих да си тръгна.

— Чакай, чакай, къде се разбърза — изръмжа той и ме хвана за ръката. — Или госпожицата е твърде изтънчена, за да се извини.

— Аз го направих — отвърнах му аз, като се опитах да се освободя.

— Така ли? Значи не съм чул. Явно не е било особено високо, а според мен нищо не си казала.

Колко досаден беше само. Започваше сериозно да ме ядосва.

— Пусни ме — рекох му аз — или — „или ще се развикам“, помислих си аз, но не успях да го изрека.

— Или какво? Ще накараш майка си да ме прокълне? Сега пък се опитваш да заплашваш един честен мъж?

Не ме беше страх. Или поне не особено. Огледах се набързо, за да видя дали Салан не бе някъде наблизо, но го нямаше.

— Никого не заплашвам — казах аз с малко по-спокоен тон. — А и мама не кълне. Дори и да може, пак няма да го направи.

— И ти искаш да ти повярвам?

— Да, всъщност искам! — втренчих се ядосано в него. И тогава се случи отново. Не че го исках. Но това беше нещо, което не можех да контролирам сама. Вече не. Усетих рязката, внезапно пронизваща болка и после вече беше късно.

Той нададе сподавен вик и ме пусна като опарен.

— Малка вещица — изсъска каруцарят и се отдръпна, като отново направи жеста, но този път съвсем явно, направо пред носа ми.

Бях го погледнала с очите на Жрица на срама. Не беше нарочно, може би се случи, защото се ядосах или защото не искаше да ме пусне. Сега той не искаше да ме погледне, а още по-малко да ме докосне.

— Къш — изкрещя той, толкова силно, че хората започнаха да се обръщат. — Изчезвай, дяволско създание.

Една жена, която носеше кошница с яйца, направи същия знак като каруцаря, а един чернокос мъж с червена риза се втренчи в мен, сякаш бях трол или самодива.

Крайно време беше да се махна оттам.

— Просто ме оставете на мира — казах аз и понечих да си тръгна.

На пътя ми стоеше чернокосият мъж. В началото си помислих, че беше случайно, и се опитах да го подмина, но той не се помръдна.

— Извинете, може ли да мина? — попитах го аз учтиво. Една разправия ми стигаше за днес.

Той не се отмести. Стоеше там и ме гледаше със странно изражение на лицето, сякаш, сякаш… не можех да кажа точно. Сякаш бе намерил нещо.

— Как се казваш? — попита той, а гласът му прозвуча странно. Имаше непознат акцент. Със сигурност не беше планинец, а говорът му бе различен и от този на хората от долината. На едното си ухо носеше обеца — малка сребърна змия със зелени камъни за очи. Не бях свикнала да виждам мъже с бижута.

Пулсът ми се ускори. Кой беше този човек и защо се интересуваше от мен? Дали не бе заради думите на каруцаря, че съм дяволско изчадие и така нататък? Не исках да му кажа името си.

— Извинете, малко бързам…

Изведнъж той хвана лицето ми с ръце и ме погледна право в очите. Не че беше грубо или силно, но просто не го очаквах. Аз пристъпих една крачка назад и той веднага ме пусна.

За миг стояхме така и се гледахме в очите. След това аз се обърнах и понечих да си тръгна, откъдето бях дошла.

— Почакай — извика той.

Аз погледнах назад. Той ме следваше. Ох, защо ли не изчаках Салан? Затичах се, доколкото тълпата ми позволяваше. Къде беше нашата палатка? Промуших се през две други, прескочих две оси на каруци и се показах изпод една маса с глинени съдове, та грънчарят се развика ужасен и ме нарече „проклета калпазанка“. Аз не се спрях, а продължих да тичам. И тичах ли, тичах. Не беше ли това нашата улица? Да, малко по-надолу можех да видя Роза, нагиздена със зелена пола и бяла блуза. Аз отново се обърнах, но за мое облекчение този път не се виждаше никакъв тъмнокос непознат с червена риза.

— Здравей — рече Роза. — Вече продадох три от малките кончета и една купа. А и билките вървят като топъл хляб.

Мама седеше и обсъждаше с някакъв клиент един от мехлемите. Тя гледаше гърненцето вместо клиента, но накрая всички се усмихнаха и явно бяхме на път да осъществим още една продажба.

— Чудесно — рекох аз. После отметнах коса от челото си и се опитах да успокоя учестеното си дишане.

Роза се вгледа малко по-добре в мен.

— Какво ти е?

Аз отворих уста, за да разкажа за непознатия с червената риза, но размислих, преди да започна да говоря.

— А, нищо, потичах малко. Попаднах на онзи, който за малко да ни вземе мястото, а той изобщо не беше учтив.

— Мога да си представя — отвърна ми Роза и се изкиска злобно — все пак загуби доста хубаво място. И така му се падаше.

Не знам защо не казах нищо. Може би, защото точно в този момент мама беше толкова щастлива, и аз не исках да я безпокоя. Но мисля, че това не беше всичко. Сякаш още усещах ръцете на мъжа върху лицето си. Дланите му бяха груби и топли. Косата и брадата му — въгленово черни. А очите, с които ме погледна — зелени, точно като моите.

— Намери ли Нико? — попита Салан.

— Не — отвърнах аз. — Може би още не е стигнал дотук.