Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (21)

Десета глава

Две седмици по-късно те пристигнаха в Ница. В града се влизаше през пътна артерия, обградена с мимози от терасите „Бомете“. Крайморската алея откриваше прекрасен изглед към морето. Цветни лехи и луксозни хотели поразяваха с неприемливо претенциозния си вид. Но площадката на цирка беше встрани от морския бряг, към Кимез, в задната част на площад „Карабасел“, който беше обграден от тесни улички. Уличките бяха задръстени от пазари на открито и от малки сергии с плодове, зеленчуци и най-разнообразни цветя. Това бе едно множество от шумни и колоритни вериги от магазини, които имаха интимния чар на Париж, съчетан с топлината на юга.

— Не е зле, нали? — изпъчи тесния си гръден кош Джо-Джо под окъсания потник. — Хубаво е човек да се върне обратно.

— Харесва ли ти тук?

— Много. И на теб ще ти хареса също. Виж — махна той с ръка. — На „Карабасел“ за художника има много интересни неща.

В друго време за Стивън би било удоволствие да се запознае с този квартал. Сега, напрегнат и неспокоен, той усети, че няма да може да работи. Но въпреки това се застави да излезе и да скицира една стара жена с бяло кепе, която продаваше картофи, един селянин от провинцията с връзка живи пилета в ръка и няколко работника по поддръжката на пътищата. Все още сърцето му не беше се успокоило и в обедната горещина той се върна обратно.

Следващия следобед, застанал пред своя триножник на пазара, Стивън завършваше последния си портрет за сезона, когато в един момент усети до рамото си някой, облегнат леко върху тръстиково бастунче. Нещо в поведението му се стори познато. Той се обърна.

— Честър!

— Как си, стари приятелю? — Хари се засмя със своя заразителен смях, свали кожените си ръкавици и протегна ръка. — Чух, че си се присъединил към трупата на Перо. Но как си успял така страхотно да се изтупаш?

— Това е работното ми облекло.

— Да, един от способите да се привличат местните хора. Но не те ли карат да се чувстваш малко като магаре?

— О, аз съм свикнал с това. Почакай и след минута ще бъда с теб.

Докато Стивън бързо нанасяше последните щрихи на портрета, Честър извади табакерата си и запали цигара. Облечен в ленен костюм, с обувки в бяло и светлокафяво и с панамена шапка на главата, той имаше вид на човек, който безгрижно си прекарва свободното време. Панталоните му бяха леко измачкани, ризата му беше от груб копринен плат, носеше спретната папийонка. Лицето му беше силно загоряло.

— Не съм си и мислел, че ще те срещна тук — каза Стивън. — Макар че ти беше споменал, че тръгваш за Ница. Изглеждаш добре.

— Наистина съм добре, благодаря.

Хари се усмихваше искрено, Стивън трябваше да се усмихва от симпатия, погълнат от тази безгрижна топлота, която Честър предлагаше толкова лесно.

— Сигурно си имал късмет на хазартната маса.

— Меко казано — да!

Усмивката на Честър беше критична.

— Бях вътре до долното си бельо и заложих последните си петдесет франка на двойна нула. Защо? Защото знаех, че ще имам по-малко от нула, ако загубя. Излезе двойна нула. Аз оставих всичко на масата. Защо? Само небето знае защо. Отново се падна двойна нула. Боже мой, ти никога не си виждал такава купчина от толкова прекрасни големи червени жетони в живота си. Отидох да ги взема, но се спрях. Нещо в мен ми подсказа, че и третият опит ще е щастлив. И ги заложих. Когато колелото се завъртя, едва не умрях. Отново се падна двойна нула! И този път прибрах всичко и се отправих към масата на касиера. Следващия ден се преместих във Вилфранш в малък апартамент. Оттогава живея като лорд.

Той хвана Стивън под ръка.

— Сега ми кажи за себе си. Как върви работата?

— Горе-долу.

— Разкажи ми.

Стивън го поведе към своя фургон, извади няколко платна и ги изправи едно до друго, опря ги на главината на колелото, докато Хари с професионален израз ги изучаваше.

— Добре, старче — заяви най-накрая той, — ти можеш да казваш нещо, но аз не мога да го разбера. Какво ще кажеш за перспективата? И не е ли четката ти малко груба?

— Тя нарочно е груба, за да предаде импресията на живота.

— Тези коне не изглеждат особено живи — посочи Хари с бастуна си към една композиция с темперни бои, изобразяваща лудо препускащи жребци по време на буря.

— Не се старая да изразявам очевидното.

— Очевидно не. Все пак аз обичам конят да прилича на кон.

— И когато видиш човек на гърба му, вече си сигурен, че е така — каза Стивън озлобено и събра платната си, разбирайки, че Честър няма и най-малка представа от неговите художествени концепции. — Рисуваш ли все още?

— О, разбира се. В свободното си време. Рисувам панорама на крайморската алея. Понякога излизам с Ламбер. Ти сигурно знаеш, че Елиза и той са тук. Той е пипнал една богата американка — вдовица, в хотел „Амбасадор“ и я рисува в цял ръст.

Докато Честър говореше, се чуха стъпки и иззад рамката на фургона се появи Еми. Тя се приближи до Стивън, но изведнъж се сепна, като видя, че и Честър е там. На лицето й се изписа изненада.

— Какво правиш тук?

— Аз обикновено се появявам, когато най-малко ме очакват.

— Като черен гологан, който никога не се губи.

— Този път като една хубава банкнота от хиляда франка — отговори Честър обаятелно и надменно попита: — Не скучаеше ли без мен?

— Загубата беше непоносима.

— Не бъди груба към чичо Хари! Знаеш, че нервите му са слаби. — Той погледна часовника си. — Трябва да си движа нещата. В шест трябва да съм в „Негреско“. Но искам да ви видя двамата на обяд в моя апартамент, на улица „Дьо Лила“ 11-Б, встрани от булевард „Генерал Льоклерк“. Семейство Ламбер също ще бъдат там. Вие, двамата, свободни ли сте? Добре. Това е само на няколко километра по „Корниш“, трамваят минава покрай дома ми.

С усмивка и въртейки бастунчето си, той извика един файтон от края на площадката, скочи вътре и отпраши.

Еми го проследи с презрителен поглед.

— Лицемерен разбойник! Казва ни да вземем трамвай, а в същото време се разхожда с файтон.

— Не трябва да му връзваме кусур за това. Той също преживя трудни моменти.

— Не мисля, че е направил удар. Сигурно живее от парите на някоя стара жена.

— Не е така. Честър е просто от тези момчета, които са имали късмет да спечелят много пари. Освен това той гони само хубавите момичета.

— Да, той е способен на всичко — показа тя малките си остри зъбки. — Евтин, продажен тип. Никога не съм го понасяла.

— Тогава сигурно няма да искаш да дойдеш утре?

— Разбира се, че ще дойда, не бъди пълен глупак. Ние ще го накараме да съжалява за неговата надутост.

Той я погледна объркано. Тя очевидно не обичаше Честър. Защо тогава трябваше да приема неговата покана? Той се питаше какво ли й е дошло на ум.

На следващия ден тя носеше малка жълта рокля от бродиран муселин и лента от същия цвят, вплетена в късата й буйна коса. Усмихна му се леко, по свой начин, със стиснати устни.

— Какво ще кажеш, да вземем ли файтон?

— Нямам нищо против. Не ни трябва трамвай.

Тя избра най-хубавата кола от редицата и се настани удобно отзад.

— Как изглеждам?

— Прекрасно.

— Имах нужда от една нова рокля. Купих я тази сутрин в галерия „Мундиал“.

— Очарователна е — каза той. — И ти отива много.

— Обичам да показвам на тези хора, че не съм по-долу от тях. Особено на Честър. Той е страшно самомнителен.

— О, Хари не е лош. Просто не може да се избави от това, че е малко разглезен. Но има твърде хубава външност.

— Значи го смяташ за привлекателен?

— Мисля, че много глупави жени са си падали по сините му очи и къдравата му коса.

Тя го изгледа с остър поглед.

— Поне аз не съм от тях.

— Не — усмихна се шеговито Стивън. — Аз наистина съм много спокоен, че ти не го харесваш.

Те се отправиха надолу по улица „Распай“, след това продължиха по булевард „Карно“ и накрая се спуснаха по извитата крайбрежна алея. Небето беше синьо, бриз с прекрасен аромат духаше откъм хълмовете. Той стисна ръката й щастливо — тя му позволи да я задържи за момент. Знаците на внимание, с които я обсипваше напоследък, малките подаръци, които продължаваше да й прави, въздържанието, което със силата на волята беше си наложил, изглежда й бяха направили впечатление.

— Ти си много мил с мен — промълви тя.

Беглата бележка го направи необикновено щастлив. Може би след всичко тя щеше наистина да го обикне.

Апартаментът на Честър на улица „Дьо Лила“ беше един от серийните апартаменти с общ балкон около двора, обслужван от малък хотел със същото име „Дьо Лила“. Уличката беше перпендикулярна на крайбрежната алея. Един малък фонтан, заобиколен от кактуси, бликаше в средата на двора, а зелени саксии с цъфнали олеандри украсяваха верандата. Мястото изглеждаше чисто, приятно и дискретно.

Те пристигнаха първи от поканените и Хари ги приветства въодушевено.

— Добре дошли в моя замък. Не е голям, но има история.

— Лош е, без съмнение — рече Еми.

Честър се разсмя. Той беше облякъл бели панталони и син блейзър с жълти метални кончета. В гъстата му кафява коса, свежо накъдрена, личеше по-светъл кичур, който беше прилепнал назад.

— Ако е така, както мислиш, трябва да се опитам да свикна с него.

Докато Честър показваше на Еми спалнята, където й предложи да си свали шала и ръкавиците, Стивън огледа малката дневна. Беше мебелирана най-обикновено, но на стените имаше две картини с водни бои, в рамка, които той веднага позна, че са на Ламбер. Той ги разгледа — едната беше натюрморт от подсладени фъстъци в китайска купичка от династията на Мин, а другата — група щъркели, които клечаха в мъгливо езеро. Като ги гледаше, Стивън се чудеше как е могъл някога да бъде очарован от подобна пошла хубост. Красиво изпълнени, с много фина четка, но в същото време пусти и безцветни, лишени от каквато и да било жизненост и изобретателност, крайно безсмислени, тези картини спокойно можеха да бъдат нарисувани от учителка по рисуване в горния курс на девическа гимназия. Това накара Стивън да разбере колко дълъг път е извървял след първите си дни в Париж. И ако пътуването е било дълго и трудно, то най-малкото го беше научило какво в действителност представлява едно истинско произведение на изкуството.

— Хубави са, нали? — запита Честър, който се беше върнал с Еми. — Ламбер съвсем почтено ми ги даде под наем. Цената е на гърба. Винаги има шанс някой от посетителите ми да ги купи.

— Ти не си ми показал собствените си работи.

— Виждаш ли — отклони Хари предложението, — повечето от картините ми не са тук. Изпратих ги в Париж. Какво ще пием?

Той извади бутилка „Дюбоне“, наля три чашки, след това поднесе кръгла чиния с пресни скариди.

— Мога ли да ви съблазня, госпожице? Деликатеси от залива.

— Сам ли си ги наловил?

— Разбира се. Станах преди закуска.

Като поправяше косата си, тя го погледна за първи път с по-малка враждебност.

— Какъв лъжец си ти!

Хари се разсмя сърдечно.

— Аз съм доста добър и в тази област.

Звънна се и семейство Ламбер влезе. Двамата изглеждаха досущ като преди, само Филип беше като че ли по-сдържан. Той носеше сив костюм с розов карамфил в бутониерата си и люлееше на единия си пръст кутия със сладкиш, завързана с панделка.

— Нося няколко парчета торта от сладкарницата на Хенри, Честър. Ще ги опитаме с кафето. Нали си спомняш, че съм по сладките неща, Дезмънд?

Той се изтегна свободно на дивана и деликатно поднесе тънките си ноздри към цветето на ревера си. Елиз, която беше облечена в неизменното си зелено и чиято усмивка беше още по-изкуствена от преди, започна разговор с Еми.

— А сега ми разкажи всичко, мило момче.

Стивън направи кратък отчет за себе си, но преди да завърши, видя, че Ламбер не го слуша, и прекъсна разказа си.

— Знаеш ли, Дезмънд — Филип говореше поушеговито-полусериозно, — препоръчвам, за твое добро, да не преживяваш всичко това толкова дълбоко. Не можеш да атакуваш изкуството с кирка. Защо трябва да се потиш като каменоделец? Прави това, което правя аз, и бъди малко по-деликатен, малко по-умел. Никога не се претоварвам с работа и не ухажвам клиента. Въпреки това картините ми се продават. Знам, че имам талант и това прави нещата лесни за мен.

Стивън мълчеше. Той знаеше много добре откъде идва тази лекота при Ламбер. Но Честър обяви, че обядът е готов и това му спести отговора.

Ястието, което беше донесено от хотела под тях, беше превъзходно и добре поднесено от млад келнер, който, за да донесе толкова много топли блюда, несъмнено беше показал невероятни признаци на ловкост по стълбището. Раците, приготвени по местните рецепти, бяха последвани от пилешко с ориз. След това дойде суфлето от сирене, а Хари, с опита си на експерт, извади тапата от бутилка „Вьов Клико“. Но колкото по-весел ставаше обядът, толкова повече Стивън се чувстваше чужд. Някога му беше приятно в това общество, но сега, въпреки че се опита максимално да се нагоди към обстановката, не успя и остана с понижено настроение. Какво се беше случило с него, та трябваше да седи, без да говори, с неприятната мисъл, че вече не принадлежи към тях? Еми, която пиеше повече шампанско, отколкото трябваше, разказваше глупави смешки от репертоара на Макс и Мориц, които караха Честър, много по-жизнен откогато и да е било, да се залива от смях. Ламбер, от когото Стивън някога се възхищаваше, сега му изглеждаше точно такъв, какъвто някога го беше определил Глин — позьор и дилетант, слабо надарен аматьор с превъзходни маниери, добре образован, осигурен поради редовния си неголям доход, недопускащ никой и нищо да го обезпокои, живеещ без да пресили някога себе си, като в същото време обираше каймака на живота. Чрез поддържането на познанства с жени той си набираше клиенти, които му поръчваха портрети или пък плащаха добра цена за неговите вентилатори и рисунки с водни бои. Елиз с нейната дежурна усмивка и изострен профил беше съставна част от това съществуване. Чертите й бяха започнали да увяхват, а с годините способността й да го ласкае беше малко понамаляла, но нейната неизтощима привързаност я превръщаше все повече и повече в услужлив партньор в играта му на артистично блъфиране. Тези мисли караха Стивън да се върти неспокойно на стола си.

След кафето и тортата, от която Стивън изяде цели пет парчета, позовавайки се на познатото извинение на един герой на Стивънсън за пастите, всички седнаха на балкона. Като продължи да обсебва разговора, Ламбер описа с иронична претенциозност физическите и социалните поражения на застаряващите жени, които в момента рисуваше.

— В действителност — заключи той — това е всичко, което може да се очаква от една вдовица на чикагски опаковчик на свински консерви.

— Може би човекът е бил добър — рече Стивън жлъчно.

Ламбер смени цвета на лицето си.

— Е, да… разбира се.

Въпреки че се стараеше да се освободи от досадата си, за Стивън времето минаваше безкрайно бавно. Но най-после, към три часа, като се възползва от съживяването на разговора, той погледна Еми.

— Страхувам се, че ще трябва да си тръгваме, скъпа.

— О, глупости — запротестира Честър. — Толкова рано следобед. Не можете да си тръгвате просто така.

— Ако не си тръгна сега, ще закъснея за работа.

— Тогава защо не останеш ти, Еми? — усмихна се Хари мило. — Ще те откарам до вас по-късно.

Настъпи пауза. Стивън видя, че тя се колебае, но след това завъртя решително глава.

— Не, ще си тръгна сега.

Те се сбогуваха, портиерът на входа им поръча файтон. След като завиха зад ъгъла на улицата, когато хотелът вече не се виждаше, Стивън се доближи до нея.

— Хубаво направи, че реши да се върнеш с мен. Благодарен съм ти.

— Все ми е едно дали ще се продам евтино.

Това не беше отговорът на който той се надяваше, но въпреки това, насърчен от намека, се приближи по-близо до нея и зад прикритието на калъфката на седалката погали ръката й.

— Недей — каза тя и го бутна спонтанно настрани. — Не виждаш ли каква съм?

И когато той я погледна с изненада, тя му разкри с вулгарна откровеност физическото й извинение, което, ако беше вярно, обясняваше причината за преждевременното й напускане.