Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remember, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Брадфорд

Заглавие: Ще помня…

Преводач: Станислав Баев

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хемус“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“ — София

Редактор на издателството: Елена Константинова

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-428-030-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1213

История

  1. — Добавяне

Помни ме, като тръгна надалече

Помни ме, като тръгна надалече,

на дълъг път навеки в тишината,

и само спомен ще ми е ръката,

а стъпките ми — звук заглъхнал вече.

Помни ме, като се стопи димът,

на бъдещето, дето сме чертали.

Помни ме само: там не ще важат

съвети и молитви, и възхвали.

Но да речем — в забрава ме оставиш,

а после в миг се сетиш? Не тъжи:

щом в мрак и тлен се все пак тук държи

от мислите ми някакво сияние,

с усмивка по-добре да ме забравиш,

отколкото да помниш през ридание.

Кристина Росети[1]

Част първа
Другари по съдба

Приятелят наистина може да бъде считан за шедьовър на природата.

Ралф Уолдоу Емърсън

1

Тя не можеше да заспи.

Лежеше в тъмното и се опитваше да се отърси от тревожните си мисли, но не й се удаваше. Макар че бе страшно уморена, когато се съблече и си легна, доста време след това остана будна. Цялата беше нащрек и все се опитваше да улови някакъв шум, но през стените на луксозния хотелски апартамент почти не проникваше звук. Тишината отвън беше странна и зловеща.

Ето къде трябваше да съм, помисли си.

Разбира се, че трябваше да бъде там, където я теглеше сърцето и душата й. Навън… със своите колеги. С оператора Джими Трейнър, със звукооператора Люк Майкълс, с продуцента Арч Левърсън. Подобно на всеки новинарски екип в задгранична командировка, те обикновено бяха заедно през по-голямата част от времето.

Действително беше необичайно, че не е с тях, но по време на вечерята бе толкова уморена след няколкото безсънни нощи, че очите й се затваряха, и Арч настоя да поспи поне малко. Обеща да я събуди навреме, за да може спокойно да подготви вечерното предаване за Щатите. Умората и нейният разум надделяха и тя се съгласи, но в момента, в който се озова между хладните чаршафи, разбра, че не е в състояние да се отпусне и да заспи.

Беше напрегната, в очакване. Изведнъж разбра причината. Нейният интелект, преценка и инстинкт, съчетани с опита на военен кореспондент, й подсказваха едно и също нещо. Онова, което витаеше във въздуха дни наред, щеше да се случи тази нощ. Подготвяният отдавна разгром щеше да бъде именно тази нощ.

Неволно потръпна и й стана студено. Надарена с необикновена прозорливост, която рядко я мамеше, тя отново потрепери при мисълта за предстоящата разправа. Ясно бе, че щеше да се пролее кръв, ако армията тръгнеше срещу народа.

Подпря се на възглавницата, запали нощната лампа и погледна часовника си. Беше малко преди десет. Отхвърли решително завивките, стана от леглото и изтича до прозореца. Отвори го широко и излезе на балкона, за да види дали става нещо по улиците на Пекин.

Апартаментът й се намираме на четиринайсетия етаж на хотел „Пекин“ от страната на булевард Чанан, или на китайски „Дълго спокойствие“, който водеше към площад Тянанмън. Под нея, по широкия булевард, осветен от гроздове лампи, преливащи в зелено, хората се носеха в непрекъснат поток като пъстърви срещу течението. Повечето от тях бяха с бели ризи или фланелки и се движеха много тихо, почти безшумно.

Вървяха към площад Тянанмън, построен през 1651 година, през ранния период на династията Цин и предвиден да побира един милион души върху своите четиристотин декара. Знаеше, че е символ на политическата власт в Китай и че през вековете е бил място на важни събития в размирната история на страната.

Помириса въздуха. Беше чист и нямаше следа нито от сълзотворен газ, нито от жълтия прах, който нахлуваше непрекъснато от пустинята Гоби и обикновено проникваше навсякъде в пренаселения град. Вероятно лекият вятър отнасяше миризмите надалеч от хотела или може би тази вечер не беше използван сълзотворен газ. След като огледа бързо булеварда в двете посоки, тя отново извърна очи към тълпата под балкона и видя как хората вървят в редици към площада. Всичко изглеждаше спокойно и никъде не се виждаха военни — поне за момента.

Затишие пред буря, помисли мрачно тя, обърна се и влезе в апартамента. Запали всички лампи в спалнята, после се вмъкна в банята и наплиска лицето си със студена вода. Избърса се и започна да разресва косите си с бързи, отмерени движения.

Лицето й, оградено с меки руси коси, бе малко широко, със силно изразена линия на челюстите, като в него имаше и нещо класическо: добре оформени скули, правилен нос, красива уста и решителна брадичка. Очите, разположени широко под сводестите руси вежди, бяха дълбоки и лазурносини, почти тюркоазени. В съчетание се оформяше едно изключително привлекателно лице — живо, интелигентно и много фотогенично. Както беше боса в момента, тя бе висока метър и шейсет и осем, с дълги крака, стройна и много грациозна.

Казваше се Никол Уелс, известна повече като Ники. Семейството й, колегите и най-близките приятели предпочитаха да я наричат гальовно Ник.

На трийсет и шест години бе постигнала върха в своята професия като военна кореспондентка на Ей Ти Ен със седалище в Ню Йорк. Блестяща репортерка и коментаторка, тя бе особено ценена за умението си ефектно да отразява световните събития, славеше се като безстрашна журналистка, обаятелна пред камерата. Беше истинска суперзвезда на медиите.

Ники остави четката за зъби, върза косата си на конска опашка и посегна към тоалетната чантичка за червилото. След като очерта устните си в розово, тя се приближи до огледалото и направи няколко гримаси. Изглеждаше определено зле, беше много бледа без грим, но сега не можеше да се занимава със себе си. Освен това знаеше със сигурност, че тази вечер няма да се явява пред камерата. Веднага след като обяви извънредно положение преди около две седмици на двайсети май, китайското правителство нареди да бъде изключена и сателитната връзка, а носенето на телевизионни камери на площада бе забранено. Без сателита и без Джими зад камерата кадрите на живо ставаха невъзможни. Това, разбира се, се отнасяше само за площад Тянанмън, но историята се правеше именно там, там бе центърът на действието. И този път трябваше да се задоволи само с информация по телефона.

Ники се върна в спалнята и бързо облече дрехите, които току-що бе свалила — синя тениска, бежови памучни панталони и сако с къси ръкави тип „сафари“. Това беше стандартното й облекло през лятото по време на работа в чужбина. Не пропускаше да си вземе три еднакви комплекта „сафари“ плюс няколко цветни тениски и мъжки ризи, за да я освежават пред камерата.

Нахлузи меки кафяви мокасини и отиде до шкафа, откъдето извади голямата си кожена чанта за през рамо. Тя беше изработена от сиво-зелена непромокаема материя и съдържаше, както обичаше да се шегува, „целия й живот“; рядко тръгваше в командировка без нея. И този път, както винаги преди да излезе, я отвори и провери два пъти, за да се увери, че „животът“ й бе на мястото си. Паспорт, журналистическа карта, пари — американски долари, хонконгски долари, английски лири и мести юани, ключовете от апартамента й в Манхатън, адресен справочник, малка тоалетна чантичка с четка и паста за зъби, сапун, грим, огледалце, четка за коса и пакетче салфетки. Всички тези неща бяха внимателно подредени в отделни преградки; в двата големи външни джоба се намираха безжичният телефон, магнетофонът, тефтерчето, писалките, очилата за четене, слънчевите очила и пакет марлени, хирургически маски, предпазващи от сълзотворен газ.

Щом чантата й беше с нея, Ники знаеше, че спокойно може да преживее във всяка точка на света и което бе още по-важно — да си върши работата както трябва. Тази вечер имаше нужда само от една част от нейното съдържание. Извади необходимото и я заключи. Това бяха паспортът й и журналистическата карта, телефонът, очилата за четене, тефтерчето и писалките, марлените маски, малко американски долари и местни юани, които премести в една много по-малка кафява кожена чанта.

Преметна я през рамо, сложи ключовете от хотела в джоба и остави по-голямата чанта обратно в шкафа. На излизане от апартамента погледна часовника си, който показваше точно десет и двайсет.

Въпреки че с цялото си същество чувстваше необходимостта да бъде вън, на площада, тя се запъти към бюрото на Ей Ти Ен, намиращо се през няколко стаи, за да провери дали Арч Левърсън не се бе върнал да телефонира в Ню Йорк. Разликата във времето между Китай и САЩ беше тринайсет часа и тъй като Китай бе напред, сега в Америка беше петък сутрин, девет часът и двайсет минути. Обикновено точно по това време Арч се свързваше с директора на новините в Ей Ти Ен — Лари Андерсън.

За временен офис им служеше хотелски апартамент и още с приближаването си тя долови от другата страна на вратата слабото ехо от гласа на оператора. Почука леко.

В следния миг вратата рязко се отвори и пред нея застана широко усмихнат Джими, който веднага извика:

— Здравей, скъпа! — След това се върна на бюрото и добави: — Само секунда! Тъкмо завършвам разговора си с Щатите.

Ники затвори вратата и го последва, опря ръката си на облегалката на стола и зачака.

На петдесет и две години, Джими Трейнър беше в разцвета на силите си. Среден на ръст, строен и енергичен, с посивяваща тъмна коса, розови страни, усмихнато лице и проблясващи с весели пламъчета бледосини очи. Първокласен оператор, спечелил безброй награди, той обичаше професията си; приятно му бе, че е част от екипа на Ник — за него работата беше всичко.

И макар да имаше сполучлив брак, прекрасна жена и две чудесни деца, също като Люк и Арч и той беше изцяло предан на Ники Уелс. За Джими беше истинско щастие да работи с нея, готов бе дори да рискува живота си.

Той възобнови разговора по телефона само за да съобщи на жена си, че трябва да привършва.

— Ники току-що влезе, скъпа. Трябва да тръгвам. Дългът ме зове. — Каза още няколко нежни думи и окачи слушалката. След това се обърна към Ники: — По дяволите, това е най-добрата телефонна система. Трябва да признаем, че китайците са монтирали най-съвременната апаратура. Гласът на Джоанна се чуваше така, като че ли говори от съседната стая, а не от другия край на света, и тя…

— Френска е — прекъсна го Ники. — Имам предвид телефонната система.

— Да, зная. Джо ни изпраща сърдечни поздрави.

— Как е тя? — усмихна се Ники.

— Струва ми се, че е добре. Но, изглежда, се тревожи за нас, като гледа новините по телевизията, а след това чува същото и по радиото. Надявам се обаче, че както винаги, се справя с положението. А ти, малката, би трябвало да подремнеш поне няколко часа, вместо да се навърташ наоколо. Навярно вече гориш от нетърпение да започнеш следващото си предаване.

— Зная, зная, но не мога да заспя. Имам предчувствие, че нещо… че всичко ще се взриви още тази вечер. Усещам, че разгромът ще бъде вероятно около полунощ.

Уловил напрежението в гласа й, Джими я погледна с разбиране. След пет и половина години съвместна работа с Ники Уелс в най-опасните точки на света той вярваше безрезервно в интуицията й. Нейните преценки твърде рядко се оказваха погрешни.

— Щом така смяташ, Ник, ти знаеш, че съм с теб. Но трябва да ти кажа, че сега обстановката е съвсем спокойна или поне беше спокойна през последните двайсет минути.

Ники го погледна озадачено.

— Значи нищо ново на площада?

— Точно така. Само дето младежите са започнали да излизат от палатките си; разговарят, опознават се, споделят опит може би, както обикновено правят всяка вечер. — За момент замълча, след това продължи: — Откровено казано, напомнят ми фестивала в Уудсток, разбира се, без наркотиците. Или по-скоро някои от летните улични фестивали в Ню Йорк, дето изглеждат толкова спокойни, безгрижни и дружелюбни.

— Не ще да е за дълго — отсече поривисто Ники и се отпусна тежко на един стол. — Много мислих и ми се струва, че Дън Сяопин няма да издържи. Той е раздразнен и смутен от действията на студентите и сигурно ще предприеме нещо. Вероятно ще направи някакъв нов гаф — като оная каша, която забъркаха с правителството още в началото на събитията. Знай обаче, че и окото му няма да мигне. Като нищо ще нареди на войниците да стрелят по студентите. — Тя въздъхна и завърши с потиснат натъжен глас: — Страхувам се, че ще има кървава баня, Джими.

Той се обърна и я погледна втренчено.

— Не мога да повярвам, Ник. Дън няма да допусне това. Няма да посмее. Не ще се осмели да поеме риска да бъде осъден от световната общественост.

— Не, Джеймс — поклати глава тя. — Сигурна съм, че ще го стори. И още нещо: мисля, че Дън пет пари не дава за останалия свят и за това, какво мисли световната общественост.

Казаното от нея го порази и Джими възкликна:

— Боже господи, та те са толкова млади и такива идеалисти! — Той повиши глас: — Демонстрацията им е мирна. Единственото, което искат, е да им бъде обърнато внимание, да бъдат чути.

— Това никога няма да стане — вметна Ники. — Знаеш много добре, че студентите наричат Дън и неговата клика „бандата на старците“. И са абсолютно прави. Дън е на осемдесет и пет години и е прекалено стар, за да може да разбере съвременния свят. Няма никаква допирна точка с това поколение и единственото, което го интересува, е да остане колкото може по-дълго на власт. Ние знаем, че исканията на студентите са напълно приемливи. Нима да желаеш свобода и демокрация не е нещо съвсем естествено?

Джими кимна утвърдително и пое дълбоко въздух.

— Е, добре. Ти какво смяташ да направиш?

— Искам да съм тук, в разгара на събитията. Нали затова сме дошли. Да съобщаваме новините. Да информираме хората, светът да узнае какво се е случило в Китай в петък вечер, на втори юни хиляда деветстотин осемдесет и девета година.

— Имаме обаче един голям проблем, скъпа. Не можем да използваме камера — обади се Джими. — Щом се появим, полицията ще изпотроши цялата ни апаратура. Освен това могат да ни задържат, както постъпиха с други кореспонденти. Могат даже да ни хвърлят в затвора.

Джими млъкна в момента, в който вратата се отвори и влезе Арч Левърсън.

Продуцентът не изглеждаше изненадан от присъствието на Ники.

— Е, и защо смяташ, че ще ни хвърлят в затвора? — обърна се той към оператора.

— Ники има намерение да снима на площада — отговори Джими.

— Мисля, че няма да можем, Ник. От вчера нищо не се е променило. — Арч Левърсън се приближи към нея, прегърна я и й се усмихна топло. Тя също му отвърна с усмивка.

Винаги елегантно облечен, където и да се намираше, Арч бе висок и тънък, с навъсено лице, преждевременно посивели коси и бледосини очи зад очила с метални рамки. Четирийсет и една годишен, ветеран в телевизионния бизнес, той беше привлечен в Ей Ти Ен от друга телевизионна компания преди три години. Освен повишението на заплатата за него бе особено примамлива възможността да бъде в екипа на Ники Уелс. Предшественикът му, работил с нея в продължение на няколко години, се бе пенсионирал и мястото беше свободно. Нямаше телевизионен продуцент, който да не желаеше да поеме новините от Ники, особено нейните документални филми, за които бе получила няколко награди „Еми“. Агентът му беше сключил договор и той нито веднъж не съжали, че бе сменил телевизионните компании. Двамата с Ники имаха голям успех. Истинска професионалистка, тя бе спечелила както неговата обич, така и уважението му.

Ники вдигна очи към Арч и промълви:

— Погромът вероятно ще бъде тази нощ.

Той й отвърна само с поглед. След няколко секунди заговори бавно:

— Ти почти никога не грешиш, Ники, и аз съм склонен да се съглася с теб. Намесата на армията изглежда неизбежна.

— Според Джими рано тази вечер на площада е било спокойно. Променило ли се е нещо? — попита тя.

— Не особено — каза Арч. — Струва ми се обаче, че се чувства някакво празнично настроение, макар че отново са плъзнали слухове за придвижване на армейски части в различни райони на Пекин. Току-що срещнах във фоайето на хотела един колега от Си Ен Ен и той ги потвърди.

Арч седна зад бюрото и изгледа Ники и Джими, силно разтревожен.

— Трябва да се готвим за бурен уикенд. Тежък във всяко отношение.

— И аз така мисля — съгласи се Ники.

Джими не коментира, нито реагира по някакъв начин на мрачните предсказания на продуцента. Само крачеше нагоре-надолу из стаята със загрижен вид. Накрая се обърна към Арч:

— Тъй като не можем да снимаме на живо на площада, ще запишем коментара на Ник някъде другаде в града, както направихме миналата седмица.

— Не знам дали да рискуваме отново — колебаеше се Арч. — Навсякъде гъмжи от полиция и веднага ще ни арестуват.

— Имах предвид някой краен квартал — поясни Джими. — Далеч от Тянанмън. Там ще е много по-спокойно.

Арч отново поклати глава.

— Не, надали. Само ще изложим Ники на опасност, без да има смисъл. Лично аз не мога да поема такъв риск.

— Моля те, престани, Арч! — прекъсна го Ники. — Не забравяй, че съм военен кореспондент. Вече толкова години работя в най-опасните райони на света. Смятам, че трябва да приемем предложението на Джими.

— Да, но аз не съм съгласен — рязко отвърна Арч. — Току-що ти казах, че не мога да те излагам на опасност. Всъщност нямам право да излагам на опасност когото и да било. Не мога да си позволя това тук, в Китай, заради този материал.

— Слушай, а на мене ми омръзна да предавам всяка вечер от площада по телефона — възкликна Ники. — Сигурна съм, че в Ню Йорк им е писнало да илюстрират с тамошни кадри моите кореспонденции. Много ви моля, нека поне тази вечер се опитаме да направим едно предаване на живо, независимо откъде. Зная, че няма да можем да го излъчим по сателит в Ню Йорк, че ще трябва да го доставим по друг начин, но даже и така материалът може да бъде получен навреме за емисията на Ей Ти Ен в неделя или понеделник. — Обърна се към оператора и попита: — Нали няма да има проблем, ако филмът бъде изпратен по куриер през Хонконг и Токио?

— Куриерската поща все още действа — потвърди Джими. — Бихме могли да те снимаме дори в собствения ти апартамент, макар че няма да се съгласиш. — Той млъкна внезапно и изтича на балкона. Върна се обратно в стаята, но погледът му все бягаше към прозореца. Накрая се обърна към Арч: — Мисля, че можем да снимаме Ник оттук, на фона на Чанан и Тянанмън. Ще бъде малко неудобно, но си струва да опитаме.

Арч стана от стола, видимо оживен.

— Обсъждали сме този вариант и преди, но винаги сме го отхвърляли. Сега нямаме друг избор. Оттук ще можем да внушим в известна степен усещането, че сме на мястото на събитието. Всъщност това е и едно от най-важните неща в нашата работа.

— Тогава да започваме подготовката — предложи Джими.

Ники отиде до прозореца, за да огледа по-добре балкона, завъртя се кръгом и каза на Джими:

— Уверена съм, че ще стане добре, и напълно подкрепям предложението ти.

— Слушай, Ник — намеси се Арч, — боя се, че за тазвечерното предаване ще трябва пак да говориш по телефона, просто нямаш друг избор. Предлагам първо да го сториш, а след това да се върнем тук и да снимаме, та цяла Америка да може да те види на живо и в цвят най-късно в понеделник.

— Добре. Ако нямате повече нужда от мен, имам намерение да прескоча за малко до площада. — Погледна към Арч и попита: — Къде е Люк? При Паметника на героите ли отиде?

— Оставих го там заедно с Клий.

— Тогава нека се срещнем всички при паметника, съгласни ли сте? А сега искам да се поразходя, да подуша нагоре-надолу и да се опитам да разбера какво всъщност става. Ще поговоря с Йойо и с някои от останалите студенти.

— Ще се видим след около час — обеща Арч, — веднага щом се свържа с центъра.

— Е, доскоро — с енергичен жест Ники преметна чантата си през рамо и бързо излезе от стаята.

 

 

След като тя си тръгна, Арч остана още няколко минути с очи, вперени във вратата. Мислите му бяха обсебени от Никол Уелс.

Накъдето и да се запътеше сама, той винаги гледаше да я предпази, да я предупреди да бъде по-внимателна, но в края на краищата си бе наложил да не го прави. Беше разбрал нейното нежелание да бъде закриляна от бурната й реакция още в първите дни на съвместната им работа. Понякога му се искаше да потисне това свое чувство, ала не можеше. Подобно беше отношението и на Джими и Люк, и те вечно се тревожеха за нея. Рисковете, на които тя се излагаше, караха и тримата постоянно да треперят от страх.

Нито за миг не се съмняваше в смелостта й. Опасностите очевидно не я смущаваха; струваше му се, че се отнася към тях с пренебрежение и като че ли й доставяха удоволствие. Понякога си мислеше, че не се бои дори за живота си, макар да знаеше, че това бе пресилено. Естествено, Ники обичаше живота, но прекаляваше с безгрижието спрямо собствената си сигурност.

Арч извади от джоба си пакет цигари и запали. Разбира се, най-важно значение имаше новината, в това бе смисълът на тяхната работа. И на нейната работа. Новината имаше предимство пред всичко останало и като журналист той отлично знаеше защо. Подобно на всички военни кореспонденти, независимо мъже или жени, и Ники Уелс искаше да бъде в центъра на събитието — там, където ври и кипи.

Тя е копие на баща си, помисли той и дръпна от цигарата. На младини Андрю Уелс също беше известен военен кореспондент, а сега като високоуважаван журналист имаше собствена колонка в „Ню Йорк Таймс“. Майка й, Елиз Елиът Уелс, бе не по-малко известна — популярна външнополитическа наблюдателка, носителка на наградата „Пулицър“ и авторка на значими книги с историческа тематика.

Арч се опитваше да си представи как ли е преминало детството на Ники под грижите на тази забележителна двойка. Влачена по цял свят от двамата амбициозни журналисти, вечно заети с лов на интересни материали за своите вестници, и заедно с това очевидно силно обичана като тяхно единствено дете. Всъщност родителите й и сега я обожаваха.

Веднъж му бе признала, че баща й я наричал Ник, защото винаги бил искал да има син. Това обясняваше много, бе ключ към личността й и към нейното безстрашие. В желанието да подражава на баща си и постоянно да получава одобрението му, тя се стремеше да бъде неговият смел син.

Доста тежък товар за едно дете, помисли Арч и угаси цигарата си. Самият той никога не бе искал дъщеря му Рейчъл да бъде момче. Обичаше я такава, каквато беше, и не желаеше да я променя дори на йота. Той не само се гордееше с нея, тя бе негова единствена радост и утеха след развода му с майка й.

Ники, разбира се, бе много по-различна, а и не можеше да бъде другояче — с тези забележителни родители и при възможността да види толкова много още от най-ранна възраст. Освен че бе доста пътувала, тя беше високообразована, хладнокръвна и много амбициозна. Внушителна комбинация от качества за една млада жена — отдавна го беше прозрял.

За съжаление личният й живот бе пълен провал или поне така му се струваше. След последната й неудачна любов не я бе чувал да споменава за мъж. Очевидно за нея това беше трагедия, която дълбоко преживяваше. Питаше се дали още страда и продължава ли да изпитва болка от злополучния край. Трудно му беше да й изкаже своето съчувствие, защото по принцип тя не обсъждаше с никого личните си проблеми, а и не искаше да оставя у нея впечатление, че проявява излишно любопитство. Ники яростно пазеше тайните на интимния си живот и Арч я разбираше напълно. Не е моя работа как разполага със свободното си време, мислеше той, макар че дяволски ме интересува нейното щастие.

За него Ники бе една от най-моралните и почтени личности, които някога бе срещал. Справедлива, разумна, изключително лоялна и честна. Желаеше й само най-доброто, най-хубавото. Искаше да е щастлива. Но кой ли всъщност е щастлив в този луд свят?

Арч въздъхва, тръсна глава, сякаш за да прогони мрачните си мисли, и посегна към телефона. В този миг откъм балкона долетя гласът ща Джими.

— Арч, би ли дошъл за минута, преди да си влязъл във връзка с Ню Йорк? Искам да застанеш за малко тук вместо Ники.

— С удоволствие — съгласи се Арч. Остави слушалката и тръгна към прозореца. — Какво имаш предвид?

— Искам да излезеш на балкона, за да определя по-правилно ракурса на камерата и да спестя време. При точно насочена камера ще направя много по-хубави снимки — поясни Джими. — А ако застана между тези саксии с широкоъгълния си обектив, ще мога да хвана дори края на булевард Чанан и площад Тянанмън. Ще се наложи да снимаме, докато е все още сравнително светло, освен ако не успея да монтирам някакво осветление с подръчни средства. Бъди сигурен, че ще стане, Арч, не се тревожи.

— Когато ти си зад обектива, Джеймс, никога не се безпокоя.

Бележки

[1] 1830 — 1894. — Б.р. Превел от английски Владимир Трендафилов