Година
(Обществено достояние)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 8 гласа)
Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

Действуващи лица

Михаил Владиков. Български учител в Браила, 28-годишен момък, бледолик, модно облечен, с цилиндър.

Странджата. Локантаджия, 40-годишен човек с мършаво и сухо лице, обрасло с черна брада и с две зарасли рани по бузата, облечен във вехти дрехи и с къс кожух.

Македонски. 35-годишен човек, груб, говорлив, самохвалец и шегобиец. С висока влашка гугла, препасан с червен пояс под късото сетре, в чизми.

Попчето, Хаджият, Мравката, Дерибеят — момци в дрипави френски дрехи.

Владимир Бръчков. Поет, 20-годишен момък, с жива симпатична физиономия, с едвам поболи мустаци; в първото действие прилично облечен и с фес на глава.

Старият Бръчков. Баща на горния. Човек 55-60-годишен, преден търговец; облечен в дълго пардесю и с фес. Говор и движения сериозни.

Добревич. Преден българин в Браила, на 55 години; с брада. Добродушен характер.

Г-жа Добревич. Жена на горния. Кокетлива, полуповлашена българка. Изящно облечена.

Евгени. Дъщеря им. Жив характер, умна, малко романтична.

Катинка. Слугиня в къщата на Добревича.

Христович. Богат български търговец, побелял, шкембест; носи цилиндър.

Крецулеско. Повлашен българин, богато и модно облечен, човек млад и пълен, с бакенбарди. С цилиндър.

Говедаров. Млад букурещки търговец.

I руски доброволец, II руски доброволец — облечени в сиви кители.

Гробев. Букурещки чорбаджия.

Мавроди. Гостилничар.

Двама румънски стражари.

 

Българи, румъни, руси, евреи, маджари.

Епохата: 1871 — 1876 година. Първите четири действия произхождат в Браила; петото в Букурещ.

Действие първо

Явление 1

Кръчма в земята. На една страна оджак; до него полички с разни съдове. В един кът нечисто легло; вехти столове и маси; по стените накачени револвери и картини от българските въстания; надписи: „Да живей Странджата, храбрият знаменосец“, „Да пукне Мидхад паша!“

 

Странджата, Хаджият, Попчето, Мравката, Дерибеев. Странджата, прислан с престилка, готви при оджака. Хаджият и Мравката, излегнати на леглото, до една маса; Попчето и Дерибеев играят на книги.

Хаджият (удря по масата). Аз пак ти казвам, че ти много грешиш, Мравка: няма оттогава три години и всичко се разбъркало в ума ти. Младо момче си още, пък паметта ти отслабнала като на 80-годишен старец.

Попчето (на Дерибеева). Хей, хей, байно! С какво прибираш книгите?! Това не е фанти, ами поп… Дяволо недни!

Дерибеев. Погрешка бе, брате… На Странджата книгите не можеш да ги разпознаеш, така се изтъркали и оцапали, като неговия кожух.

Странджата (извръща се с лъжица в ръка). Ти не лай, Дерибей, на кожуха на Странджата, че да не е тоя кожух да ти готви и те храни, ще гладуваш като куче по браилските улици. (Към Мравката.) Ама и аз казвам, че имаш грешка, Мравка: не при Караисен отрязахме главата на черкезина и вземахме коня му, а при Върбовка. При Караисен, помня, никой курбан не направихме… Там нали излезе, та ни посрещна със славою и честию беят и ни нагости като едни паши?

Мравката. Нека бъде при Върбовка. Та тогава ви казвам, и Александър Василев се нарани с револвера си: не знаеше да го управлява. Момчето дотогази оръжие не бе пипало. Аз добре му виках, като тръгнахме оттука: „А бе, чоджум, не си за нея работа; стой си, слаб си, малък си; стига, бачо ти че иде с нас.“ Не щя…

Хаджият. А бе то тогава само него ли бе хванала лудост? И аз бях болен, трескав… Колко ми думаше доктор Чобанов: „Хаджи, ще останеш на пътя нейде, на огън ще те пекат черкезите.“ Не! Тръгнах. Стои ли се тогава? Вземах си аз от господаря заплатата — шест наполеона; купих си една славна винчестерка и сулфато, па хайде през Дунава с Тотя войвода… Думата беше за Александра; такова народно момче не бях видял…

Странджата (с лъжица в ръка, извръща се към говорящите). Истина, разпалено момче беше този Александър. И брат му Стойно беше още по-голям юнак. Бог да го прости… видях го, като падаше и извика: „Отидох си, майчице!“ А тогава, тамам битката беше в разгара си, огън отвсякъде, хиляди черкези с пушките: пата, пата, пата… Ние зад скалите. Само байрякът се развява… „Удряйте, момчета“! — викам… Ама гледам: ха, ха, ха — ще ни загащят. Войводата — и той реве като лев… Тогава излязох на открито — не ме сдържа. „Напред бре, момчета! Напред!…“ Па всички с ножовете като луди се спущаме… Тогава един куршум ме закачи по бузата. Ето, от Върбовка нося тая рана.

Мравката. Хаджи, дай една цигара тютюн!

Хаджият (бърка в джоба си). На. Само малко прах е останало, и то от махорка… Па си купувай веке: Стефан тютюнджията не ми дава веке на вяра. „Превземете, каже, Русчук: дордето сте живи, се бохча-тютюн ще пушите.“ Сюрмашия до шия.

Попчето. Настали са седемте гладни години за нас. Изпродадохме на евреите и ризите си. Аз вчера се простих и с последното си възпоминание, което ми беше най-скъпо: с револвера си. Когато го отнесе евреинът, доде ми да заплача. Такова кучешко тегло не се търпи! (Хвърля книгите.)

Дерибеев (става). Господине, защо престаяш? Играта е моя. Плати тука един франк! Бъди честен европеец!

Попчето. Един франк? Че аз да имам един франк, ще се оженя бе, глупец!

Хаджият. Ето защо аз предлагам, господа, да прегърнем комуната. Да станем комунисти! Няма богати, ни сиромаси; всичко ще делим наравно. Приемате ли?

Дерибеев. Ние приемаме, но да видим приемат ли и ония, с които ще делим — богатите.

Попчето (гневно). Ако не приемат, ще ги вземе дявол! Утре ще ида при Христовича, дебелокорместия богаташ, и ще му кажа: „Господине, имаш пълна каса с хиляди златни наполеони; дай тука барим няколко, да не мрат гладни народните хора, че ако те стисна за гръкляна, ще ти изкарам пулястите очи из конската глава навън!“ Давам ви честно слово.

Дерибеев (сипува си ракия). Дявол да ви вземе вас: народни хора!… Скамбилджии и пунгаши…

Попчето (гневно). Ти си чорбаджийско мекере!

Дерибеев (гледа го разярен). Кому казваш „мекере“, господине? Аз съм се бил!

Странджата. Я не се карайте, ами се наредете да обядваме, че фасулът увря. Дерибей, помогни, дай лъжиците! Хаджи, я бръсни малко масата, че е заприличала на купище от твоите вонещи цигари!… Яжте, песоглавци недни: додето е жив Странджата, може да гладувате, ама няма да умрете отглади; който иска да си е сит и нагоен, да си е останал в бащиния си дюкян или да продава народността си и съвестта си като Петреска… Ние сме хъшове; нашата храна е идеята, народната идея… Хай сядайте, сърбайте. Дерибей, стори ми сега и мен място, да седна и да те разделя от Попчето, че и двамата сте кокички, само гледате да се сдавчите… Де остана Македонски?

Сядат всички и ядат.

Хаджият. Той отиде тая заран в затвора да занесе на Крумова малко тютюн. Крумов пак е влязъл в дранголника за един скандал… А сега Македонски кой го знае де се е заплеснал на комар.

Странджата. Кой му е крив: петима Петка не чакат.

Хаджият. Странджа, колко франка съм ти длъжен?

Странджата. Дяволът знай; хъш търговски тефтер държи ли? Та и защо? Хвани босия, та му вземи цървулите.

Хаджият. Странджа, докачаш ме на честолюбието…

Странджата. Когато умра, чети ми барем молитва на гроба. Това умееш, бил си поп.

Хаджият. Кажи по-добре сега да ти чета, да живееш, че ако хвърлиш петалата, ще изпукаме отглади.

Попчето (вдига чашата). Наздраве! Да пукне Мидхад паша! Долу чорбаджиите!

Дерибеев. Дай боже… Попчето кълне като бабичка. (Смее се.)

Попчето. Дерибей, ти мълчи там: ти си чорбаджийско мекере. На Маргулеска шест месеци беше лакей на колата.

Дерибеев (грабва стола, за да го удари).

Странджата (разтърва ги). Хей, какво правите? Чувайте! Ако продължавате да правите скандали в избата ми, ще ви изпъдя и двама ви на улицата… Заклевам се в Мидхадпашовите бесила!

Хаджият (пие). Их, тоя лояв, шкембест търбух… Ако го не продупча някой ден, да ме не викат вече Хаджият… Не дава нито счупен бан. Свила му се змия в кесията… Комуна, комуна!…

Попчето (пие). Тия чорбаджии се хранят със сиромашкия пот… Аз казвам, че преди да изтрепим турците, трябва да изколим тях. Няма друго спасение…

Странджата. Ти, Дерибей, си сбирай устата. Не забраняй чорбаджиите в Странджовата кръчма. Чорбаджиите са свини безчувствени.

Хаджият. Долу народните изедници!

Мравката. Да живеят сиромасите!… Да живей комуната! (Обръща се към Странджата.) Ето кому аз целувам ръцете и краката; нему се покланям… Той е благороден и светец, защото има милост за бедния народ… Каквото има, дели с гладните и голите. Странджа, тебе паметник трябва да се въздигне!

Странджата (присипва му чорба). Не философствувай много, ами сърбай. (Присипва и на другите.)

Явление 2

Горните, Македонски и Бръчков (влазят)

 

Македонски. Бре, песоглавци, бре, гладници недни! Защо ме не чакате, ами ще изплюскате всичкия фасул? (Грабва една лъжица и сяда.)

Хаджият. Македонски, какви са политическите новини из България?

Македонски. Известията, които получихме из България, казват, че вие като едни каталани сте седнали да плюскате, без да чакате Македонски. Аристократи крастави!

Странджата (към Бръчкова). Какво желаете, господине? Ваша милост от България ли идете?

Всичките обръщат очи към Бръчкова.

Македонски (става). Ах, пустата ми куфалница! Забравих да ви рекомандиша господина Бръчкова… (Към Бръчкова.) Господин Бръчков, заповядайте! Тия са нашите другари, български поборници и герои. Господа, Бръчков иде тозчас от Свищов; на скелята се намерихме и запознахме. Позабавихме се в едно кафене в приятелски разговор за нашето драго отечество и поиграхме на книги… да се мине времето — до обед. Той е побягнал от бащината си къща и от тиранската Туркия, защото, понеже неговото благородно сърце не може да търпи вече варварството. Ето на, той пожела и аз го доведох при нас, та с нас заедно да дели залъка или по-добре — глада и теглилата. Той направи като нас. Той е наш брат и достоен син на майка България. И тъй, братя мили, аз пия за най-младия ни другар! Вива! Да живей България!

Всички. Да живей! (Чукат се с Бръчкова.)

Попчето. Да живей българската младеж!

Хаджият (към Бръчкова). Какво ново-вехто има по вас?

Бръчков. Новото е вечно едно и също: страдания и тежки неволи за народа. Турците грабят, убиват, мъчат беззащитните наши братя… Страхота… Не може да се диша вече в България… Народът слухти, очаква помощ… Готов е за борба… Ножът е опрял до кокала… Надеждата му е от емигрантите да се даде знак за началото… И той като един човек ще стане.

Странджата. Юначе, дай да те целуна! (Целува го бързо по челото.) Братя, очите ми се наливат със сладки сълзи, а душата ми с благодат господня. Ето народният дух какво нещо е: побягнал от рахатлъка, от богатството на баща си и дошел тука — в чужбина — да страда и да се готви за народна свобода… Ех, не са били напразни нашите усилия, свободният дух се посея в сърцето на българите… Всички чакат само да им се каже: ставайте! Юначе, жив да си! Ние пак скоро ще поздравим балканските върхове.

Македонски (на Бръчкова). Негова милост, дето ти говори, е прочутият Странджа, славният знаменосец…

Хаджият. Странджа! Да живееш за тия златни думи!

Странджата. Да, момчета, моите дни са прочетени; но аз няма да умра; не искам да умра, докогато не развея пак в Стара планина лъвския пряпорец.

Всичките (чукат се с него). Да живей знаменосецът!

Странджата (покъртен). Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вас, мои братя по кръв и по страданията… Нашите славни битки в отечество България ги помни народът. Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита и ни припознава тука? Мирувайте. Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото тя е по-скъпа от всичките милиони на влашките богаташи. Ние нямаме потреба от имане; ние се принесохме жертва на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде освобождението на България. Ни повече, ни по-малко… Наистина, мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите земи; мъчно е и за мене с уморените кокали и болните гърди да шетам и да върша тия работи — аз, дето едно време носех левското знаме из планините, аз, храбрият Странджа — тая ръка сега държи лъжицата. Станахме баби! Ах, братя мили!

Всичките (с наведени глави пазят дълбоко мълчание).

Странджата. Ама, братя, няма що да жалим. Ако ние сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хиляди пъти по-зле. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, отечеството все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови; аз, със старите си кости, пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в битката и да викна: свобода или смърт! — па тогава да ми вземе господ душата.

Няколко души. Да живей България!

Други. Да живей храбрият знаменосец!

Македонски. Да го вдигнем!

Спущат се и вдигат Странджата.

Странджата. Благодаря, благодаря, братя!

Бръчков (развълнуван). Господа, не е имало по-щастлив ден за мене от днешния. Пръв път душата ми се пълни с велики и нови чувства от това, което виждам и което чувам… Сега се намирам аз в един друг свят. Тия велики думи: свобода, борба, отечество — съм ги произнасял в България с трепет и крадешком, като че правех едно престъпление… Тука — друго. Сега съм между свободни юнаци. Сега дишам свободно и ми се плаче. Аз се преродих между вази. Не, България не е изгубена с такива синове. Гордея се, братя, че съм между вас. Само смърт ще ни раздели.

Всичките. Да живей славната българска младеж!

Македонски. Вдигайте Бръчкова!

Всички вдигат с викове Бръчкова.

Хаджият. Слушайте! „Тръба ечи!“ да запеем!

Всички. „Тръба ечи!“, „Тръба ечи!“. Захващайте!

Македонски. Хайде, всички, яката, да се чуй до Балкана, да потрепери султанът! (Запяват гръмогласно. Македонски придружава пеенето си със силни ръкомахания.)

Вятър ечи, Балкан стене:

сам юнак на коня.

С тръба зове свойте братя:

всички на оръжие!

 

Дойде време, ставайте,

от сън се събуждайте!

Доста робство и тиранство:

всички на оръжие!

 

Който носи мъжко сърце

и българско име,

да препаше тънка сабя,

знаме да развие!…

Явление 3

Горните и един стражар.

Полицеинът (влазя). Стойте!

Млъкват.

Македонски. С какво желаете да ви послужим, господине?

Полицеинът (строго). Желая да мълчите и да не събирате народа на улицата.

Македонски. Господине, извини, ние не чиним нищо на народа… ние сме хора…

Полицеинът (пресича го). Пияни, виждам, и правите скандали.

Странджата. Опрощавайте, господине, лъжете се. Скандали не правим, а спомняме за отечеството си.

Полицеинът. А какви са тия песни, дето ги ревете?

Бръчков. Тия песни са песни за свободата, господине, и ако да разбирахте български, щяхте да свалите шапката си пред тая песен.

Хаджият. Румъния е свободна земя и ние се радваме на свободата тук.

Македонски. Са траяска Румъния!

Полицеинът. Хай, пръснете се!

Македонски (подава му чаша). Заповядайте, ако обичате.

Полицеинът (отказва). Казвам ви да се пръснете; ако пак вдигате врява, ще ви заведа на полицията. Имате вече няколко ваши другари в дупката. Дето стане скандал в града — все от българи е. Скитници и нехранимайковци!

Странджата (тихо). Иска ми се на тая полицейска гъска да й удря един юмрук в джонгата.

Македонски. Това, дето си позволихте, е голямо докачение за чувствителни хора… Ако да си спомнеше какво ни е принудило да напуснем отечеството си, да оставим къщи и майки, и бащи, и братя, и сестри и да дойдем да се скитаме тук немили-недраги — нямаше да кажеш такива горчиви думи.

Полицеинът. Казвам ви ги и пак повтарям.

Хъшовете роптаят и негодуват.

Странджата (към тях). Момчета, мирувайте, да не правите глупост… (Към полицеина). Вие трябва да си оттеглите думите… Инак ще дам оплакване на самия министър, на господин Братиано!

Дерибеев и Хаджият (твърде раздражени и със застрашителни погледи към полицеина). Протестуваме, вземете си думите назад или…!

Македонски (към хъшовете, полека). Чакайте, оставете на мене да го докарам на вяра този грубиян, но по благороден начин.

Странджата. Тоз обесник отрови ми днес радостта.

Македонски (към полицеина). Почтени господине! Аз съм Македонски — Македонски ме викат мене — и Македонски има чест да ви каже, че българите не са скитници и нищожни човеци, а храбри борци за свободата; всеки от нас е държал меч и е участвувал в битките с турските паши и носи по някоя рана на снагата си. (Възпретнува ръкава си.) Гледай тая дълбока рязка, а тука тая зарасла дупка: то е от турските куршуми… Затова уважавайте! Второ. Аз имам чест да ти кажа, господине мой почтени, че българите са достойни да ги обичате и почитате още като съседи и роднини… Защото ние, българите, и вие, румъните, сме роднини от стари векове, господине. Недей мисли, че Македонски, като е така например одърпан и проста работа, че не знае политиката на историята и целия възточен въпрос. А отде сме роднина, ще попиташ? Да ти кажа. (Към другарите си.) Налейте ми една чаша вино, че ми пресъхна гърлото. (Към полицеина.)… В старо време българи и румъни са били едно царство, един закон и една политика. Империя румъно-българска. Империул румъно-булгарилор! Разбираш? Цар Симеон, цар Асен, Михай-Витяз, цар Крум, Щефàн Челмаре, Братиано… Крали Марко, Куза, българи, румъни, черкова, език, все едно било това! Разбираш? И например кой ви е дал вярата? — Ние. Кой ви е дал писмото? — Ние. Вашият език е една мешава от български и молдовански думи… Или не вярваш какво ти казва Македонски? У вас бодапрости, у нас — бог да прости; у вас сфънту дух, у нас — свети дух; у вас майка пренчиста, у нас майка пречиста, драголица мила — драголице мила… Ами: веселещи, четещи, пазещи, въртещи, милуещи, любещи? Виж колко се е смесила кръвта ни. Та затова, благородни господине, бъди така учтив да почиташ българското име и да изпиеш тая чаша в знак на братска любов (подава му чашата си), в знак на нашия съюз против турците, тия безбожници проклети… Приемаш ли, господине? Дай ръка, така: съюз нападателен и отбранителен против султана… Са трияска Румъния, свободна и гостолюбива земя! Вива!

Полицеинът (усмихнат, пинва от чашата и тупа го по гърба). Добре, добре, байно. Но тихо вече, без скандал! (Тръгва да излезе.)

Македонски. Да живей вечният съюз между България и Румъния! (Прегръща полицеина и го целува.)

Полицеинът. Без скандал! (Излазя.)

Попчето. Този комисар много уважава Владикова. Сявга му сваля шапка.

Македонски. А бе де Владикова?

Хаджият. Той по-рядко забикаля сега. Той е сега от високата клечка: нали е домашен учител на Добревича.

Македонски. Добревич има една лъскава дъщеря, нали! (Усмихва се лукаво.)

Хаджият (лукаво). И едно лъскаво слугинче — Катинка.

Попчето (разсърден). Господа, не позволявам да подмятате Добревичевото семейство. Не прилича на почтени хора…

Бръчков (към Попчето). Кой е този Владиков? Аз съм чувал често това име.

Македонски. Владиков ли? Да ти кажа: храбър като мене, патриот като мене, неустрашим като мене и по-умен от мене. Но на скамбил го бия. Владиков е нашият главатар. Нему му викат още адютант на Раковски. В Белградската легия му е бил адютант. Когато се превзимала турската там крепост, Владиков, хлапе тогава, един от първите се качил на стените по стълба. Неустрашим, ти казвам, но го бия на скамбил, та го поразявам.

Бръчков (усмихнато). Аз лично изпитах днес силата на вашето изкуство.

Явление 4

Горните (без полицеина) и Владиков.

Владиков (влазя). Добра ви веселба, момци! (Слага цилиндра на масата и един пакет.) И тоя път шапката ми не ще излезе безнаказано из твоята кръчма, Странджа. (Турга си цилиндра.) Е, как си? Коткаш ли момчетата?

Странджата. Нема те тука, да чуйш ораторствуването на Македонски — ти знаеш, когато се натряска, той ораторствува. Ти трябва да вземеш урок от Македонски по историята… Чирак те изкара той тебе…

Владиков. Я тури тая закуска на полицата. Какво диреше един полицеин тука? Пак някакъв скандалец, нали?

Македонски. Напротив, Владиков: с много важна и политическа мисия той влезе тук.

Владиков. Какво, да ти не е донесъл покана да завземеш вакантния пост на министър на финансите?

Македонски. Още по-висока мисия той извърши тука. Сключихме с тоя почтен брат съюз между България и Румъния.

Владиков. Браво!

Македонски. Да, съюз отбранителен и нападателен против султана и неговия харем… И тоя свещен съюз подписахме с вино и запечатахме с целувка.

Владиков. Ти пак си се нарязал, Македонски! А propos, знаете ли, момчета, защо ида?

Хаджият. За да пиеш едно вино. Заповядай. (Поднася му чаша с вино.)

Владиков. Хай наздраве! (Пие и бърчи лицето си.) Ба, киселко — ама веселко… Но аз за друго ида, господа, за една работа необикновена, велика…

Всички (напрягат внимание). Казвай.

Владиков. Ето какво е: трябва да дадем до другата неделя театрално представление.

Македонски. Владиков, аз те съжалявам: такива ли са твоите велики работи?

Владиков. Слушай бе, хлапацало. Кой ти казва, че самото представление е велико. Велика е целта му, разбираш ли?

Македонски. Да чуем.

Владиков (тържествено). Целта на това представление е велика, мога да кажа, съдбоносна — за целия Балкански полуостров. И вярвам, че всички ще прегърнат с възторг моите думи. Но само пълен секрет.

Странджата. Македонски, дявол те взел, ако шукнеш! Мравка, я погледни из вратата да няма някой.

Хаджият. Като влезе в сърцето ми едно нещо, по-лесно можеш да изтеглиш тартора из дъното на пъкъла, а не тайната оттам. Аз… например…

Странджата (запушва му устата). Магаре не ставай, Хаджи!

Владиков (озърта се предпазливо; съглежда първи път Бръчкова). Кой е негова милост?

Македонски. Ах, Владиков, аз забравих да ви запозная: господин Бръчков, наш верен другар.

Владиков. Бръчков?

Македонски. Бръчков. Тази заран е пристигнал от Туркия и макар да не иде от балканските усои, както ние, а от магазията на баща си, той е славен хъш. Той е вече като приятел на всички ни и много невинен… Имай пълно доверие.

Владиков (подава ръка Бръчкову). Добре дошли, господине… Как, ти да не си поетът Бръчков от Свищов? Аз съм чел вашите поеми „Горска среща“ и „Песни на окований лев“. Нали са ваши?

Бръчков (смутено). Мои… а, нищо не са…

Владиков. Как, прекрасни работи… Пълни с огън. Ние всички се възхищаваме. Моите искрени комплименти — у вас има поетически талант. Драго ми е, драго ми е, че идете при нас, такава сила ние ценим. Слово и дело — благородно нещо. Вие после ще ми разкажете новините. А сега на думата си…

Македонски (на себе си). Дявол и чорт ме взел мене! Майки! Поет бил, а аз не знаех, ами тая заран го оскубах на играта, взех му всичките десет наполеона, които имаше. Хай дявол те взел, Македонски, проклето животно си… Трябва да му повърна от парите му барим… барим един франк… Все едно, няма да го оставим…

Странджата (хвърля феса на Бръчков и му туря на главата една капела).

Владиков. Момчета, повтарям: пълна тайна.

Всички. Разбираме, разбираме.

Владиков. Представлението е необходимо, за да сдобием от него най-малко хилядо франка. Хилядо франка са необходими. Тия пари ще служат за разноски на човека — един бащин и майчин беломорски грък — името не обаждам, — който ще тръгне за Цариград с мисията (понижава гласа си) да убие султана.

Всичките. А-а-а-а!

Владиков (озърта се наоколо и продължава около една минута да им шушне нещо, което не може да се чуе на сцената).

Всички. Прието, всички ще играем.

Странджата (хвърля си шапката). Велико, велико, велико, дявол го взел!

Македонски. Аз взимам роля, но ако играя царя. Аз в „Крум Страшний“ бях цар… Царлъкът ми е подадене.

Мравката. Аз ще играя войводата пък — нали има и войвода в представлението?

Владиков. Хаплювци, замахахте краката още неседнали на магарето. Няма ни цар, ни войвода в драмата, която ще играем.

Македонски. А какъв дявол има, когато няма тях?

Владиков. Драмата е „Изгубена Станка“.

Македонски. Поврага ти изгубената Станка и пропадналата Лалка! Аз в такива бабешки игри участие не взимам.

Владиков. Не кряскай, ти ще играеш Желя хайдутина.

Македонски. А, има ли хайдутин?

Владиков. Има и кръвопролитие, боеве, гърмежи…

Македонски. Това ми се допада. Приемам хайдутин, да си напомня барим, когато ходех с дружината из македонските планини. Приимам, Владиков.

Владиков. Ти, Хаджи, ще играеш татарчето.

Хаджият. Нека бъде. Аз в „Стоян войвода“ бях арапин, сега ще съм татарин; печеля пак.

Владиков. А ти, Мравка, тебе да ти дадем… кое искаш ти?

Мравката. На мене дайте нещо пък, като команда да бъда.

Владиков. Тебе ще те направим бабичка, па и гласът ти прилича на женски… Не ме гледай така сърдито — ролята на баба Стояница е от най-първите. Ние ти правим чест. Аз ще играя пък стареца — дядо Стоян.

Странджата. Ами Станка кой ще бъде?

Владиков. Добре кажеш: Станка, момата.

Македонски. Как, има ли и госпожица?

Владиков. Има зер, която ти ще отърваваш от татарите… Срам и позор, че не си чел още „Изгубена Станка“. Конска глава.

Македонски. Аз ти казах, че бабешки театри мразя. Питай ме за царските театри — всичките съм ги чел.

Хаджият. Абе Станка да играе Катинка. Да я повикаме. (Гледа ухилен на Попчето.)

Попчето (сърдит). Ти не дрънкай, Хаджи!

Странджата. Коя е тая Катинка?

Дерибеев. Слугиня у Добревича, влахкинче. Запознали се с Попчето, когато живеел в бащината й къща с кирия.

Владиков (дава знак да мълчат). Станка някой мъж да играе, някой по-млад и приличен. (Озърта се.) Господин Бръчков, взимуваш ли Станка? За нея жена не би се намерила да играе.

Бръчков (усмихнато). Приемам с благодарение, макар че не съм мома…

Владиков. Нищо. Като те накичим и попременим, няма да те познае никой. Ще позамажем с малко белило черните косъмца под носа ти и работата е свършена.

Македонски. Ба, може и тъй, какви мустаци има? Мъх. Няма нищо от толкова. Лани помниш? Гицата наш стана Райна княгиня с мустаци като на пъдар, но пак мина за Райна. Тия работи се не гледат в театрото.

Попчето. Пък аз да ви кажа, че с малки мустачета още по-хубаво е. Аз имам голям вкус към жена с мустачета… Знаеш, стои едно такова е… иска ти се да й лапнеш кадифявата горна джучка.

Владиков. Попче, ти си цял разбойник! Ти кое искаш да играеш? И тебе татарин да те направим… Чакай другите роли да раздадем.

Македонски. Владиков, само моят Желю хайдутина да не пипаш, че отрязвам ръце. (Посяга и взима от поличката саламата и се отдалечава в дъното на сцената.)

Странджата (към Владикова). А нази забрави ли ни?

Владиков. Кого?

Странджата. Мене? Аз няма ли да взема някоя главна роля? Като има хайдушка дружина, трябва да има и байрактар.

Владиков. В драмата не се предвижда байрактар. Па аз да ти направа угодата, бих се съгласил да си байрактар; но това ще излезе несъобразно и много неуместно…

Странджата. Това е право, на двама души хайдути какъв байрактарин ще бъда? Аз даже не приимам… Та аз без назначение ли ще остана? Това не може да бъде!

Владиков. Тогава твоето назначение е на буфета. Ти си опитен за тая работа… Не се въси, братко. Касае се главно за полза на светото дело… Приемаш ли?

Странджата. Приемам. Аз съм навикнал да се жертвувам за младите.

Македонски се подава от другата страна и лапа мълчаливо едри резневе от саламата.

Владиков. Само и тебе трябва по-чист костюм. С тоя омазан кожух селашки не бива… Па тия две големи резки на бузата ще причинят припадък на някои нервически госпожи… Ах, мой бедни Странджа, по бих желал да те видя всред Стара планина, тамо е твоята сцена.

Странджата. И то ще бъде, ако е рекъл господ. Ще поискам от Добревича някое вехто сетре, по-прилично.

Бръчков (усмихнато). Знаете ли? Наистина грандиозна е целта на това представление. И ако се сполучи всичко докрай, историята донякога праведно ще може да каже, че изгубена Станка е убила султан Азиза. Не е ли тъй?

Владиков. Та отде знаеш? Може и да го каже това историята. Тя толкова чудесни работи ни разказва, щото нищо няма за невярване. Големите работи често са ставали от малки причини и тая изба може да разтрепери цяла империя и да тласне към крайното му решение възточния въпрос… Най-малкото, което може да причини убиването на султан Абдул Азиза, е династическата революция в самия Цариград, а запали ли се Цариград, пламва и цяла Турция. А нам трябват такива мътни времена.

Македонски (като продължава да лапа). Смърт на Абдул Азиза!

Владиков. А бре, лапнико! Ти ми унищожи провизията.

Македонски. Да живее комуната! Право да ти кажа: бях гладен като вълк, а кога дойдох, тия лакоми мулета изпукали всичко… Имам ли право, или нямам?

Владиков. Имаш право за обесване. (Туря си цилиндра.) И така, момци, довечера елате на училището. Сбогом! (Излазя.)

Попчето (на Македонски). Македонски, я дай и нам от саламата, че ни потекоха лигите. (Посяга.)

Македонски. Че какво е? На девет вълка пачи крак! (Лапва всичкото. Към Странджата.) Странджа, я напълни една голяма чаша, да залея саламата.

Странджата. Няма ни капка. Всичко изцукахте!

Македонски. Да ви вземе дявол, сега без вино какво ще правим? Без вино и без свобода няма живот на тоя свят. (Към Бръчков.) Поете, ти остана гладен. Хай да те водя да си похапнем другаде, ама тъй, както не сме яли на бащиното си кръщене.

Хаджият. Македонски, отде си забогатял?

Македонски. Не от лихварството, като Христовича, а с потът на челото си… (Поглежда ухилено към Бръчкова.) Бръчков, кураж: мое и твое тука няма… Комуна!… Хайде!

Явление 5

Горните и Мавроди

Мавроди (влазя). Кого викат тука Попов?

Странджата. Няма тука такъв човек. Защо ти е?

Македонски. Попов? Аз откак съм человек на тоя свят, не съм чул такова име: Попов.

Попчето се крие.

Мавроди. Този Попов от две недели живее в една стая на хотела ми, дето е прибрал и другиго едного, като него такъв одръпан и гол. И досега не са си платили. Две нощи ги няма хич тия пунгаши българи.

Македонски (сърди се). Безобразни празноглавецо, вземи си думите назад!

Мавроди. Кой си ти? Какво искаш?

Македонски. Пунгаши, аз като българин не приимам това докачение.

Мавроди. Аз искам да си получа парите. Много хорати не ми трябват. Дайте ми 62 франка, инак ще викам полицията: тя ще ви застави да кажете де са вашите другари.

Странджата. Вземи си парите от тях… Продай им вещите.

Мавроди. Какви вещи? Оставили един вехтък куфар, продънен и празен. (Съглежда Хаджият.) Ах, ето другаря му. (Спуща се и го хваща за рамото.) Господине, не мисли, че ще се отървеш от ръцете ми. Брой ми тука веднага или ще те предам в ръцете на полицията.

Странджата. Ти трябва да имаш грешка.

Мавроди. Как грешка? Този е! Вагабонти! Знам ви!

Бръчков. Господине, млъкни!

Македонски и другите (застрашително). Вземи си думите назад! (Македонски шепне настрана нещо на Мравката, който излазя.)

Странджата (тихо). Ще стане пак скандал у мене. Полицията ще затвори кръчмата… Но остави това, ами ще се побърка представлението, ако затворят някой. (Високо.) Хей, господине, аз ставам поръчител за негова милост. Остави го сега спокоен.

Мавроди. С какво поръчителствуваш? С олупените си грънци ли и дървени лъжици и оплюти картини? Или с песни ще ми отплащате, както одеве се бяхте разревали?

Македонски. То не е твоя работа. Ето, той ако ти не плати, аз ще ти платя с чисто злато. (Вади наполеони.)

Мавроди. Добре, заплати!

Македонски. Направи разписка.

Мавроди (пише). Готова. Брой сега парите.

Македонски (чете). Не, такава разписка не ща.

Мавроди. А че каква искаш?

Македонски. Ето как да пишеш: „Долуподписаният получих от двамата достоуважаеми и благородни българи и герои, господа Хаджиев и Попов, 62 франка, задето направиха чест на хотела ми да престоят в него четирнайсет дена.“

Мавроди. Чудни работи. (Пише.)

Македонски. Още едно условие имам.

Мавроди. Какво условие още? Разписка ти направих.

Македонски. Оттегли си думите, с които одеве опозори българите!

Мавроди. Та какво сега има от две-три празни думи? Аз ги казах в яда си…

Македонски. Ето парите. Но пак ти казвам, оттегли си назад думите, защото ние всичко сме изгубили на тоя свят и само една чест ни е останала. Мен куршуми ми са издупчили тялото, но ни най-малкото петно не е закачило честта ми… Ти, ако си почтен християнин и искаш веднага да си вземеш парите, изпълни желанието ми, па си иди сбогом.

Мавроди (с иронична усмивка). Чудни човеци имало на тоя свят. Ай добре, като искаш, на: отричам се от думите си и дай ми парите!

Хъшовете (ръкоплещат). Браво!

Хаджият. Македонски, до живот няма да забравя тая добрина.

Македонски (поглежда към вратата; към Мавроди). Е, приятелю, аз ти благодаря много, виждам, че си добре отхранен човек.

Мавроди. Стига, стига, дръжте си комплиментите и само парите ми дайте, че бързам.

Македонски (поглежда към вратата). Къде Дявол се бави Мравката! (Високо.) Господине, изпълни ми още едно горещо желание, то е най-лесно нещо на света и няма да ти костува нищо.

Мавроди. Може сега да искаш да ти поиграя?

Македонски. Извини, господине!

Мавроди (нетърпеливо). Кажи и дай ми парите.

Македонски. Кажи си тука пред всинца ни, че си един голям хаплю.

Странджата. Македонски, прекаляваш.

Македонски. Кажи, че си хаплю, господине. Де се е чуло и видяло Македонски да плаща чужди дълг! Той своя не приема да плаща… Това е против убежденията и съвестта му.

Мавроди. А, за подигравка ли било? Чакай! (Тръгва към вратата…) Полиция! Вагабонти! Разбойници, българи! Негова милост (сочи към Хаджият) още тая нощ ще спи в затвора! Жив господ и за оня — другаря му. Такива сте всички: обирници!

Бръчков (хваща го за гушата). Животно, сега ще ти изтръгна гръкляна мръсни! (Удря го; едни се спущат да отнимат Мавроди, други да го бият.)

Мравката (влазя запъхтян). Пожар! Пожар!

Странджата. Пожар? Къде?

Мравката. Пожар! Хотелът насреща гори!

Мавроди. Моят хотел! (Изкопчва се из ръцете на хъшовете и изхвръква из вратата.) Вода! Вода!

Мравката. Пожар! Пожар!

Македонски. Не се майте, хайде да офейкаме. Тоя глупец ще дойде пак с полицията, щом види, че няма никакъв пожар в хотела!

Излазят, като викат: „Пожар! Пожар!“

Завеса