Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Луиджи Пирандело. Избрани творби

Италианска. Първо издание

Редактор: Виолета Даскалова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Художествено оформление — Иван Кьосев

 

Luigi Pirandello

Opere Scelte

Novelle per un anno

Mondadori, Milano, 1956–1957

 

Il fu Matia Pascal

romanzo

Mondadori, Milano, 1928

 

Sei personaggi in cerca d’autore

Enrico IV

Mondadori, Milano, 1966

 

Traduzione si Svetosar Slatarov

A cura di Violetta Dascalova

Casa editrice Narodna cultura

Sofia 1975

 

Литературна група IV

Дадена за набор 6.1.1975 г.

Подписана за печат май 1975 г.

Излязла от печат юни 1975 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 40

Издателски коли 30,40

Цена 2,73 лв.

ДИ „Народна култура“ — София

ДПК „Димитър Благоев“ — София


Това се случи една неделна вечер след дълга разходка.

Тулио Бути беше наел тази стая преди около два месеца. Хазяйката, госпожа Нини, възрастна добра жена със старовремски обноски, и нейната неомъжена и вече повехнала дъщеря никога не го виждаха. Той излизаше всяка сутрин рано и се връщаше след падането на нощта. Знаеха, че е чиновник в някакво министерство, също, че е адвокат и нищо повече.

Стаичката, по-скоро тясна, скромно мебелирана, не издаваше с нищо, че той живее там. Сякаш умишлено усърдно се стараеше да остане чужд човек като в хотелска стая. Наистина беше разположил бельо в скрина, беше закачил някоя и друга дреха в гардероба, но затова пък по стените, по другите мебели нямаше нищо: нито калъфче, нито книга, нито снимка. Никога на масичката не остави някой разкъсан плик, никога не забрави на някой стол хвърлено бельо, яка, вратовръзка, които да издават, че се чувствува у дома си.

Семейство Нини, майка и дъщеря, се страхуваха, че няма да се задържи. Такъв труд бяха положили, докато дадат стаичката под наем. Мнозина бяха идвали да я видят, никой не бе пожелал да я наеме. Наистина не беше нито много удобна, нито много приветлива. Единственият прозорец гледаше към тясна вътрешна уличка и през него не влизаше нито въздух, нито светлина, тъй като отвъд се издигаше насрещната къща и го затулваше.

Майката и дъщерята желаеха да възнаградят тъй дълго очаквания квартирант с грижи и внимание; дълго се бяха готвили и обмисляли това, докато го очакваха: „Ще направим тъй, ще направим инак, това и онова.“ Особено дъщерята, Клотилдина, се готвеше да окаже толкова мило внимание, бяха обмислили толкова „любезности“, както казваше майката, ей тъй, без някаква скрита цел. Но как да проявят всичко това пред него, като изобщо не можеха да го видят?

Ако го наблюдаваха, може би веднага щяха да разберат, че техните страхове са неоснователни. Тази тъжна, тъмна, потисната от насрещната къща стаичка отлично прилягаше на характера на наемателя.

Тулио Бути ходеше по пътя си винаги сам, дори без двата спътника на най-големите самотници: пурата и бастуна. С ръце, вмъкнати дълбоко в джобовете на балтона, с потънала между раменете глава, навъсен, с нахлупена до очите шапка, той сякаш таеше най-горчива обида от живота.

В службата не разменяше никога нито дума със своите колеги, които все още се двоумяха кое от двете нарицателни му подхожда повече — дали бухал или мечок.

Никой никога не го беше виждал да влиза по вечерно време в някое кафене, докато мнозина бяха забелязали с каква бързина гледа да избяга от по-оживените улици, за да потъне в сянката на дългите прави и пустинни улици на северните квартали, като се отдалечава всеки път от стената и заобикаля светлия кръг, който уличните фенери хвърлят по тротоарите.

Нито един неволен жест, нито едно трепване на чертите на лицето, нито знак с очи или с устни не издаваше мислите, в които изглеждаше потънал, скритата и дълбока болка, в която живееше затворен по този начин. Опустошенията, които тази болка и тези мисли бяха нанесли в душата му, бяха очевидни от болезнената втренченост на светлите остри очи, от бледнината на нездравото лице, от ранната прошареност на занемарената брада.

Никога не пишеше и не получаваше писма, не четеше вестници. Не се спираше, нито се обръщаше да погледне каквото и да се случеше по улицата, което привличаше любопитството на другите. И ако понякога дъждът го изненадваше изневиделица, той продължаваше да върви със същата крачка, сякаш нищо не усещаше.

За какво беше дошъл на този свят, не беше известно. Може би и той не знаеше. Просто живееше… Може би дори не подозираше, че може да живее по друг начин, че човек може и по-малко да страда под тежестта на скуката и тъгата.

Не беше имал детство. Никога не беше живял като младеж. Дивашките сцени, на които беше присъствувал в бащиния дом още в най-крехка възраст, поради грубостта и жестоката деспотичност на бащата, бяха изгорили в душата му всякакъв кълн за живот.

След ранната смърт на майката, настъпила поради жестоките мъчения от страна на съпруга, семейството се беше пръснало. Сестра му бе станала монахиня, брат му беше избягал в Америка. И той беше избягал от къщи, беше скитал като бездомник и с невероятни усилия си беше създал сегашното положение.

Сега вече не страдаше. Имаше вид на страдащ, но у него се бе притъпило и усещането за болка. Изглеждаше винаги потънал в мисли, ала не — дори и не мислеше вече. Духът му бе станал нерешителен, сякаш вцепенен бе надвиснал над някаква мрачина, от която чувствуваше — но едва — нещо горчиво в гърлото. Разхождайки се вечер по пустите улици, броеше фенерите — нищо друго не правеше — или гледаше сянката си, или слушаше ехото от стъпките си, или понякога се спираше пред градините на вилите, за да наблюдава затворените и мрачни като него кипариси, по-тъмни от нощта.

Тази неделя, уморен от дългата разходка по древната Виа Апиа, за разлика от друг път реши да се върне в къщи. Още беше рано за вечеря. Щеше да почака в стаичката си най-сетне денят да умре и да стане време.

За семейство Нини, майка и дъщеря, това бе много приятна изненада. От удоволствие Клотилдина дори запляска с ръце. Коя от многото предварително обмислени и подготвени любезности и вежливости трябваше да му засвидетелствуват по-напред? Майка и дъщеря се поразговориха за това. По едно време Клотилдина тропна с крак и се плесна по челото. Боже! Първо лампата! Най-напред трябваше да му занесат лампата, най-хубавата нарочно запазена за него, от порцелан, с нарисувани макове и глобус от шлифовано стъкло. Запали я и отиде внимателно да почука на вратата на наемателя. Дотам трепереше от вълнение, че глобусът се тресеше и се удряше в стъклото, което рискуваше да се опуши.

— Може ли да вляза? Лампата.

— Няма нужда, благодаря — отговори Бути отвътре. — Готвя се да излизам.

Старата мома направи гримаса с наведени очи, сякаш квартирантът можеше да я види, и настоя:

— Вижте, аз съм я донесла. За да не стоите на тъмно.

Но Бути повтори решително:

— Не, благодаря.

Беше седнал на малкото канапе зад масичката, с широко отворени очи, блуждаещи в мрака, който все повече се сгъстяваше в стаята, докато по стъклата на прозорците печално замираха последните отблясъци в здрача.

Колко време стоя тъй, неподвижен, с широко отворени очи, без да мисли, без да забелязва мрака, който го обгърна?

Съвсем внезапно — видя.

Изненадан, обърна наоколо поглед. Да. Стаичката неочаквано се беше осветила от нежна и слаба светлина, като от тайнствен полъх.

Какво беше това? Как бе станало?

А, ето как. Светлината от отсрещния дом. Една лампа, току-що запалена в отсрещния дом: дъх на един външен живот, който влизаше да разсее мрака, празнотата, пустотата на неговото съществование.

Остана известно време да съзерцава този светлик като някакво вълшебство. И остра мъка стегна гърлото му, като забеляза как подобно нежна ласка светлината се спускаше по леглото, по стената и по бледите му ръце, отпуснати на масичката. Сред болката у него изплува споменът за неговото безрадостно детство, за майка му. И му се стори, че светлината на една далечна зора просветва в нощта на неговата душа.

Стана, отиде до прозореца и крадешком надникна през стъклата там, в отсрещната къща, към оня прозорец, откъдето струеше светлината.

Видя едно скромно семейство, събрано около масата: трите дечица и бащата вече бяха насядали, майката, още права, им сервираше. Тя се опитваше — както той се досети по движенията — да обуздае нетърпението на двете по-големи деца, които размахваха лъжиците и се въртяха на столовете. Най-малкото протягаше шия, въртеше русата си главичка: очевидно бяха вързали твърде стегнато кърпата около врата му, но ако майка му беше побързала да поднесе супата, то би забравило неудобството от твърде изкъсо вързания възел. Ето, ето — наистина с каква лакомия бързаше да гълта — завираше цялата лъжица в устата си! А бащата му се усмихваше през парата, която се вдигаше от чинията му. Ето и майката най-после седна точно насреща. Тулио Бути понечи да се оттегли, като видя, че тя вдигна очи към прозореца, но се досети, че като е на тъмно, не може да бъде видян. И остана прав да наблюдава вечерята на това семейство, забравяйки за своята вечеря.

От този ден нататък всяка вечер, като излизаше от канцеларията, вместо да се впуска в своите обичайни самотни разходки, той поемаше към къщи. Всяка вечер чакаше мракът на неговата стаичка нежно да се озари от светлината на отсрещния дом и стоеше там зад стъклата, като просяк, да вкусва с безкрайна мъка нежната и мила интимност, семейната топлина, на която се радваха другите и от която и той като дете беше вкусил някоя и друга вечер, когато майка му… майка му… като тази…

И се разплакваше.

Да. Такова чудо извърши светлината на отсрещния дом. Вцепеняващата мрачност, в която толкова години тънеше неговата душа, се разпръсна при този гальовен зрак.

Междувременно Тулио Бути не се и досети какви странни предположения можеше да събуди у хазяйката и дъщеря й това негово стоене на тъмно.

Още два пъти Клотилдина му беше предложила лампата — но напразно. Да беше запалил поне свещ! Но не, нито дори свещ. Дали не му беше лошо? Тъй беше дръзнала да го попита Клотилдина с нежен глас от вратата втория път, когато беше дошла с лампата. А той беше отговорил:

— Не, тъй ми е добре.

Най-после… да, разбира се, господи — Клотилдина може да бъде извинена, — тя беше погледнала през дупката на ключалката и с учудване бе видяла в стаята светлината, разпръсвана от отсрещния дом. И то именно от къщата на Маши. Беше видяла също и квартиранта, изправен зад стъклата на прозореца, потънал в съзерцание на дома на Маши.

Клотилдина изтича развълнувана да съобщи на майка си голямото откритие:

— Влюбен в Маргерита! В Маргерита Маши! Влюбен!

Няколко вечери по-късно, докато Тулио Бути наблюдаваше, видя с удивление в отсрещната къща — където семейството както обикновено се беше събрало на вечеря, но тази вечер без бащата — да слизат госпожа Нини, неговата хазяйка, и дъщеря й, посрещнати като стари познати.

По едно време Тулио Бути се оттегли със скок от прозореца, разтревожен, задъхан.

Майката и трите деца бяха вдигнали очи към неговия прозорец. Без съмнение двете гостенки бяха започнали да говорят за него.

А сега? Сега може би всичко беше свършено! Още следната вечер тази майчица или съпругът й, като знаят, че в отсрещната стаичка той дебне тъй тайнствено в мрака, щяха да затворят капаците. И отсега нататък нямаше да идва при него тази светлина, от която живееше, тази светлина, която беше негово невинно удоволствие и единствена утеха.

 

 

Ала не стана тъй.

Същата вечер, след като светлината оттатък бе изгасена и той потъна в тъмнина, Тулио Бути почака известно време семейството да си легне, после отиде да отвори внимателно прозорците, за да проветри стаята. И видя, че и отсрещният прозорец е отворен. Малко след това видя (и в тъмното потрепера от страх) да се показва на този прозорец жената, може би изпълнена с любопитство от онова, което й бяха казали за него майката и дъщерята Нини.

Двете твърде високи постройки, които откриваха една срещу друга тъй отблизо очите на своите прозорци, не позволяваха да се види горе нито светлата ивица на небето, нито черната ивица на улицата долу, препречена в началото от една порта. Високите постройки не оставяха никога да проникне нито слънчев, нито лунен лъч.

Значи, тя се бе появила там не за друго, а заради него; сигурно защото бе забелязала, че той се е показал на своя угасен прозорец.

Едва можеха да се различат в тъмното. Но от известно време той знаеше, че е хубава, познаваше вече всички прелести на нейните движения, блясъка на черните й очи, усмивката на червените й устни.

Но най-силното чувство, което той изпита този първи път, беше мъка поради изненадата, която целия го разтърси, от която му пресекна дъхът и почувствува почти нетърпим трепет на безпокойство. Трябваше да направи ужасно усилие, за да не се прибере, да почака тя първа да се оттегли.

Оня блян за мир, за любов, за нежна и мила интимност, на която си беше въобразил, че се радва това семейство, на чието отражение се беше радвал и той, сега рухваше, щом като тази жена тайно, в тъмното, идваше на прозореца заради един непознат. Този наистина непознат човек беше той.

И въпреки това, преди да се оттегли, преди да затвори прозореца, тя му прошепна:

— Лека нощ!

Какво ли бяха измислили за него двете жени, които му бяха дали подслон, за да събудят и разпалят дотолкова любопитството на онази жена? Какво странно и могъщо привличане беше упражнила върху нея тайнствеността на неговия затворен живот, щом още от първи път, оставяйки своите дечица, беше дошла, сякаш за да бъде за малко с него?

Един срещу друг, макар и двамата да бяха отбягвали да се гледат и да се бяха престрували пред самите себе си, че се намират на прозореца без каквото и да е намерение, и двамата — той беше сигурен — бяха потръпнали от един и същ трепет на неведомо очакване, бяха изпитали боязън от очарованието, което ги обгръщаше, докато стояха един срещу друг в мрака.

Когато късно вечерта той затвори прозореца, беше сигурен, че следната вечер тя, като загаси лампата, ще се покаже заради него. И тъй стана.

Оттогава нататък Тулио Були не чакаше повече в своята стаичка светлината на отсрещния дом — вместо това очакваше с нетърпение тази светлина да изгасне.

Любовната страст, неизпитвана дотогава, лумна ненаситно, безмилостно в сърцето на мъжа, който толкова години беше живял вън от живота, и удари, помете като ураган тази жена.

Същия ден, когато Бути напусна квартирата на семейство Нини, като бомба избухна новината, че госпожата от третия етаж на отсрещната къща, госпожа Маши, е напуснала мъжа си и трите си деца.

Остана празна стаичката, която бе приютила почти за четири месеца Бути. Остана тъмна за няколко седмици и стаята отсреща, където скромното семейство всяка вечер се събираше на вечеря.

После светлината се запали отново над онази тъжна маса, около която един объркан от нещастието баща гледаше уплашените личица на три деца, които не смееха да обърнат поглед към вратата, откъдето майката обикновено влизаше с димящ супник.

Отново запалената светлина над тъжната вечеря започна — ала сега вече призрачно — да осветява празната стая отсреща.

Спомняха ли си за светлината няколко месеца след тяхната жестока лудост Тулио Бути и любовницата му?

Една вечер семейство Нини, уплашени, видяха да се появява пред тях, измъчен и треперещ, техният странен наемател. Какво искаше? Стаичката, стаичката, ако е още ненаета! Не, не за себе си, не за да живее там! А за да идва само за час, дори само за миг, всяка вечер тайно! Ах, имайте милост към тази клета майка, която иска да вижда отдалече, без да я видят, своите дечица! Ще вземат всички предохранителни мерки, дори ако трябва, ще се преобличат. Ще издебват всяка вечер времето, когато няма никой по стълбите — той би плащал двоен наем, троен размер на наема само за един-единствен миг!

Не. Майката и дъщерята Нини не се съгласиха. Само, понеже стаичката тъй и тъй си оставаше ненаета, понякога, но много рядко… ах, за бога, само да не ги открие някой! Само понякога…

На следната вечер, като крадци, те дойдоха. Влязоха в стаичката на тъмно, едва ли не стенейки от мъка, и чакаха, чакаха да просветне пак светлината на отсрещния дом.

Отсега нататък трябваше тъй, отдалече, да живеят от тази светлина.

Ето!

Ала Тулио Бути отначало не можа да понесе светлината. Жената, напротив, с плач, който хъркаше в гърлото й, пиеше тази светлина като жадна, хвърли се към стъклата на прозореца, като притисна силно кърпичката към устата си. Нейните дечица… малките… нейните дечица, ето ги… там… на масата…

Той притича да я подхване и двамата останаха така, притиснати, приковани, да дебнат.

Край