Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Луиджи Пирандело. Избрани творби

Италианска. Първо издание

Редактор: Виолета Даскалова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Художествено оформление — Иван Кьосев

 

Luigi Pirandello

Opere Scelte

Novelle per un anno

Mondadori, Milano, 1956–1957

 

Il fu Matia Pascal

romanzo

Mondadori, Milano, 1928

 

Sei personaggi in cerca d’autore

Enrico IV

Mondadori, Milano, 1966

 

Traduzione si Svetosar Slatarov

A cura di Violetta Dascalova

Casa editrice Narodna cultura

Sofia 1975

 

Литературна група IV

Дадена за набор 6.1.1975 г.

Подписана за печат май 1975 г.

Излязла от печат юни 1975 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 40

Издателски коли 30,40

Цена 2,73 лв.

ДИ „Народна култура“ — София

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Като слушаше по улиците, из домовете на познатите или в обществените заведения хорските брътвежи относно събитията на деня, Бонавентура Кампосолдани беше разбрал, че над обикновените занимания витае някаква духовна атмосфера, съставена от повече или по-малко груби разбирания, от повече или по-малко банални истини, от неопределени понятия, от девизи и поговорки и тъй нататък, към която се опитват да се издигнат, за да поемат глътка въздух в миговете на безделие всички ония, които обикновено се превиват под тежестта на своите жалки съществования. Естествено в тази духовна атмосфера те се чувствуват като риби на сухо: лесно се объркват, ослепени от блясъка на някоя ненадейна мисъл. Човек трябва да умее да улавя този миг, за да ги хване на въдицата.

Бонавентура Кампосолдани прекрасно се беше обучил да върши това.

Да му хрумне някаква „обединителна идея“, да я предложи на дузина приятели с известен авторитет и многобройни връзки, да свика едно първо събрание, за да изложи идеята си и да покаже преимуществата и изгодата от нея, после да назначи комисия за изработване на устав — в това се състоеше цялото изкуство.

След като се назначи комисията и се състави уставът, след като се обяви ново събрание, за да се обсъдят и одобрят членовете на устава и се определят ръководните длъжности, единодушно избираха за председател Бонавентура Кампосолдани, който бе дал идеята и неуморно се бе трудил за намиране на помещение. Тъй дружеството се раждаше и за всички останали, които загубваха интерес, започваше веднага да умира. В качеството си на председател, съветник, администратор, касиер, секретар на първо число всеки месец Кампосолдани изпращаше инкасатора да събуди вежливо само за кратък миг заспалите, чийто лек сън през първия месец постепенно ставаше все по-дълбок и накрая се превръщаше в тежка летаргия.

Инкасаторът на всички дружества, основани от Бонавентура Кампосолдани, беше винаги един и същ: едно старче, което се наричаше Бенчивени. Невзрачен, дребен, мършав и треперещ, той излъчваше ангелска наивност от светлите си небесносини очички, вечно пълни със сълзи.

Кампосолдани отдавна го беше нарекъл Джеремия[1] и всички вярваха, че наистина Джеремия е името му, а Бенчивени презимето.

Кампосолдани го покровителствуваше, защото наистина бедният старик заслужаваше да бъде закрилян: той бе ветеран в битките за родината, оцелял при Вила Глори[2], а от скромност мизерствуваше.

За да сменим темата на разговора и в интерес на истината трябва да добавим, че беше се показал донякъде глупец. Беше взел за жена вдовицата на един свой побратим по оръжие, загинал в Дижон, и беше отгледал четири деца, които не бяха негови. След пет години съпругата му беше починала. Щом отраснаха, тримата доведени синове го изоставиха и на стари години, сред нищета, той остана сам заедно с доведеницата си, която обичаше като истинска дъщеря. Та затова Джеремия имаше защо винаги да плаче.

Но Джеремия съвсем не плачеше. Само изглеждаше, че плаче. Анемичен по природа, той лесно се разболяваше от хрема. И не само очите му прокапваха, но и носът, този беден, мършав и бледен нос, изтънял, лъснал от постоянното секнене, с което се мъчеше да предотврати безкрайната поредица от твърде комични кихавици — истинска напаст божия — къси, бързи, сухи, по време на които изглеждаше ужасно раздразнен от самия себе си и сякаш искаше да изкълве с нос гърдите си.

— Mea culpa… mea culpa… mea culpa[3]? — възкликваше Кампосолдани като имитираше при всеки пристъп разтърсванията на стареца.

А той обикаляше целия ден димовете на членовете и се връщаше смъртно уморен. Потънал в старите си дрехи, винаги неподходящи за сезона, получени като подаяние или купени на старо, с измъчени крака, наврени в огромни, привързани с канап обуща, той влизаше и говореше полугласно като на себе си, с призрачна усмивка на устните, благоприлична и в същото време тъжна усмивка. После кимаше по такъв изящен начин и с такова философско снизхождение помръдваше клепачи над своите светли очи, наивни и воднисти, че като го гледаше, човек не знаеше какво да мисли.

Сякаш старецът продължаваше монолог, започнат по някакъв повод още сутринта на излизане от къщи: някакъв монолог, който той навярно не прекъсваше нито по улиците, нито когато се качваше и слизаше по стълбите. И наистина, влизаше в къщите на членовете, говорейки, и говорейки, излизаше, без да престане нито за миг, дори когато с потрепваща ръка надраскваше в кочана разписка за ежемесечния членски внос.

Но никой не успяваше да разбере какво говори.

Всички предполагаха, че бедният старик се оплаква от непрекъснатото ходене, от безкрайното изкачване и слизане по стълби на неговата напреднала възраст и в неговото жалко състояние. Необяснимо беше само, че от непрекъснатото му фъфлене между две тъжни и благоприлични усмивчици се долавяше ту името на някой министър, на тоя или на оня депутат в парламента или пък названието на някой вестник. И тогава всички замръзваха удивени и поразени, заглеждаха се в него, като не разбираха какво общо имат тези имена и тези названия на вестници с неговите оплаквания.

Имаха общо, и още как! Защото Джеремия Бенчивени съвсем не се оплакваше, а считаше, че разговаря, макар и да го вършеше ей тъй полугласно и като на себе си. Може би мислеше, че като общува с толкова благопочтени хора, е длъжен да разговаря за политика, за добрите закони, които се гласуват в парламента, да коментира събития от хрониката. Или да дава сведения за члена на дружеството А, когото беше посетил преди малко, или за члена на дружеството Б, при когото след малко щеше да отиде.

Ако някой му кажеше, че не иска повече да плаща, защото не желае повече да членува в дружеството, Джеремия се правеше, че не чува: все едно, че нищо не са му казали, откъсваше надлежно подписаната разписка и я оставяше там на масичката, сякаш с това се изчерпваше неговият дълг и не трябваше да се интересува от друго, поне докато все още някой и друг член продължава да плаща от наивност или от състрадание, или за да се освободи от неговото присъствие.

Докато някой ден, съвсем изтощен, Джеремия идваше да съобщи, че просто няма кой повече да плаща и за доказателство обръщаше всички джобове на сакото, на жилетката, на панталона си и дори показваше хастара на омазнената си шапка. Бонавентура Кампосолдани за миг се двоумеше дали да изгони с едно подухване сянката на дружеството, на което Джеремия беше олицетворение, или да събуди живот в него с проблясък на гениално хрумване.

В първия случай трябваше да започне отначало, да вложи веднага усилия за основаване на ново дружество. Дотегнало му беше. И после, добре беше да не прекалява. Значи — проблясък… проблясък… Но какъв проблясък?

Кампосолдани разчиташе предимно на две неща. На онова, което наричаше „морална еластичност“ на италианския народ и на умствения му мързел.

Мартин Лутер искал да плати сто хиляди флорина, за да му спестят гледката на Рим!

Мартин Лутер е бил глупак.

Ето защо: темпераментите са свързани с температурите. Първо трябва да се вземе под внимание температурата. В Германия е студено.

И естествено тъй както студът кара водата да замръзва, тъй стяга и духовете. Точни формулировки. Абсолютни предписания и норми. Няма еластичност.

В Италия е топло.

Ако, от една страна, слънцето приспива способностите и прави лениви хората, като им отнема енергията, от друга страна, то непрекъснато държи в разкалено състояние душите и ги прави пламенни, еластични. Като вземеш да ги теглиш, душите се поддават, удължават се като меко тесто, оставят се да бъдат навити около който и да е лакът, стига това да се прави вежливо и, разбира се, лека-полека. Търпимост. Какво значи търпимост? Точно това: умствена леност, морална еластичност. Живей и оставяй другите да живеят.

Италианският народ не желае да се измъчва с мислене: предоставя на малцина избрани задължението да мислят заради него.

И тъй, нека бъдем справедливи; за да могат да разсъждават нашироко, за всички, без да се уморяват, тези малцина избрани трябва добре да бъдат нахранени. Mens sana in corpore sano.[4] И италианският народ ги оставя да ядат, стига да правят всичко вежливо, разбира се, и да спазват приличие по някакъв начин. После, всеки път, когато неговите мислители-наемници успеят случайно да му доставят някое удовлетворенийце, ръкопляска, без много да се разпалва.

Ето в това се състоеше цялата работа: трябваше да достави някакво удовлетворенийце на членовете на умиращото дружество, за да се опомнят и сложат край на своята платежна неизправност.

И Бонавентура Кампосолдани почти винаги успяваше.

Не може да се каже, че последното дружество, което Кампосолдани основа, беше кръжок, по-скоро това беше общонационална асоциация с подчертано патриотични и културни цели.

Поставяше си задачата да обедини в трудолюбива армия всички ония дейци във всяка провинция и община на Италия, на които е присърце делото за оздравяване на старата срамна язва: неграмотността. Чрез четения и сказки те трябваше да разпространяват вкус към културата у италианския народ.

Дълбоко в сърцето си Бонавентура Кампосолдани считаше за неоценимо достойнство на италианския народ неотслабващата му враждебност към всякакъв вид култура и образование: щом бъдат придобити, те правят необходими толкова неща, без които човек може да мине, ако е мъдър. Но не смееше да си го признае дори in taciti sinu[5] сега, когато за по-малко от година се бяха образували цели седемдесет и пет секции за борба срещу неграмотността. От тях четиридесет и две (утешителен признак на спасително пробуждане!) бяха в южните провинции. Новата национална асоциация за народна култура броеше вече над хиляда и шестстотин члена. Централно седалище — Рим. И за да се създаде необходимият резервен фонд, правителството мъдро бе отпуснало една телеграфо-пощенска томбола, която беше донесла прекрасната сума от около четиридесет и пет хиляди лири.

Той беше открил тържествено почти всичките тези седемдесет и пет секции, като всеки път импровизираше едночасова реч върху ползата от азбуката и предимствата на културата. За да не изглежда твърде нахален, беше оставил само четири или пет секции да бъдат открити от някой си Паскоти, преподавател по история в един римски лицей, заместник-председател на централната секция. Хубав човек беше този Паскоти, целият заоблен, също такъв беше и гласът му: заоблен, мек като топка тесто. Бедничкият, да го съжалиш, проявяваше слабостта да вярва, че е голям оратор: наистина имаше дар слово и говореше цветисто, с натруфени фрази, с многобройни вмъкнати изречения; заемаше позата едва ли не на Цицерон или на Демостен и не преставаше да говори часове, без никога да завърши мисълта си, блажено опиващ се от звучните струи, които се лееха из устата му. Сякаш красноречието му беше меко тесто. С тлъстичките си ръце, вдигнати пред устата, той сякаш опипваше това свое красноречие и го закръгляше и го правеше на топка, като в същото време очите му изразяваха наслада. За известно време всички затихваха и го слушаха с удоволствие, но после челата, сбърчени поради съсредоточаване, започваха да придърпват нагоре веждите, очите се уголемяваха, ококорваха се и всички се оглеждаха объркано, сякаш търсеха откъде да избягат.

Разочарован от резултата на тези свои пет речи при откриването на секциите, Паскоти си беше дал оставката като заместник-председател и повече не се бе показал. След като разиграха томболата и първият ентусиазъм прекипя, централната секция в Рим напълно заспа. Все още с малко подозрителна енергия работеха няколко секции, особено две или три, но за щастие твърде далечни — в Калабрия и Сицилия.

Как шумно се смееше Бонавентура Кампосолдани, като четеше докладите в героичен стил на председателите на тези секции, бедни учители от първоначалното училище! Някои изпращаха дори цели жизнерадостни педагогически трактатчета. Но какви усилия му струваше освен това да ги направи по-скромни, да извлече същественото. Тук да поправиш едно изречение, там да уловиш нещастния смисъл, претърпял крушение сред море от гонещи се и кипнали като вълни фрази! Все пак трябваше да изпрати да се печатат тези доклади в Бюлетина на асоциацията. Смяташе, че е уместно да го публикува поне веднъж месечно, та четиридесет и петте хиляди лири от томболата да дават някакъв признак на живот.

Този път трябваше освен това да намери постоянно седалище на асоциацията. Беше наел малка квартирка на първия етаж в една стара къща на улица Мармореле — две стаички и хубава зала за събрания, ако по някакво чудо се случи членовете на римската секция да решат да се съберат.

Една маса, покрита със зелено сукно, за президиума и за управителния съвет, писалки и мастилници, петдесетина столове, три завеси за прозорците, пет цветни печатни портрета на тримата крале и на двете кралици по стените, един бюст от бронзиран гипс на Данте Алигиери върху пиедестал, също от гипс, зад масата на президиума, един поднос с две шишета вода и четири чаши, един плювалник… Какво друго? Ах, да — знамето на асоциацията: всичко това беше в залата за събрания.

В една от двете стаички се беше настанил дон, Кампосолдани: не за да спи там, не, а за да работи от сутрин до вечер, защото избраните съветници и секретарят го оставяха сам и трябваше всичко да върши. Дори по едно време реши, че е безполезно да държи мебелираната си стая на улица Овидий, в края на квартала Прати, и нощем, уморен от целодневния труд, се хвърляше облечен на дивана да поспи няколко часа.

В другата стаичка се беше нанесъл Джеремия с дъщеря си. Бедният Джеремия! Най-после имаше твърда заплата, от фонда на телеграфо-пощенската томбола, и безплатна квартира. Можеше вече да каже, че Италия, за която беше страдал и се бе сражавал, най-после се е конституирала и поставила в ред. Като награда за героичните усилия на неговата младост, като възнаграждение за многобройните лишения, понасяни чак до старостта, той вече имаше квартира в седалището на националната асоциация, а Тудина, неговата доведеница, можеше най-сетне да простира да съхнат своите парцали по петдесетте стола, понякога дори и по бюста на Данте Алигиери. Правеше това от невежество, бедната Тудина, не от липса на почит към бащата на италианския език.

За Тудина най-характерното у Данте Алигиери беше възмутено сбръчканият нос. Наричаше го „оня човек, дето му смърди“.

И Тудина не разбираше защо Кампосолдани го държи там, на най-видното място в залата, зад масата на президиума. Като простираше прането по столовете, тя не можеше да понася това гипсово лице, което я гледаше от пиедестала със своята високомерна гримаса, и бързаше веднага да го покрие с някой парцал.

Тудина не беше грозна, но не беше и хубава. Хубави, наистина хубави бяха само очите й, а също и косите: черни, дълбоки и блестящи бяха очите, черни и къдрави — косите.

Вече беше на двадесет и четири години, но изглеждаше така, като че бе на петнадесет, не повече. По телосложение, в държането на главата, в блестящите си очи, в тия винаги разрошени нейни къдрави коси беше останала девойче — полудиво девойче, неподатливо на никаква система на обучение и култура.

Като дете беше ходила в различни училища: от всички я бяха прогонвали. Веднъж беше тъпкала с крака една своя другарка и по чудо не й бе извадила очите. Друг път се беше разбунтувала не по-малко жестоко срещу една учителка. Никой не беше се заинтересувал каква е причината за тези необуздани действия. Тя беше тъпкала своята съученичка, защото онази й се бе подиграла, че казва, че се страхува от кучета, защото като дете една котка я била изподрала. Нейната съученичка не знаеше, че тя нежно беше държала в ръце котката, която неотдавна бе родила милички котенца, и че едно куче се беше приближило заплашително с лай и тогава котката се беше наежила, но не можейки да изподраска кучето, бе изподрала нея. От това логично произлизаше страхът й от кучетата. А учителката пък бе искала не друго, ами да я принуди да потопи в мастилницата перото си, едно хубаво, чисто и лъскаво перце, което представляваше ръка с насочен показалец; прекрасно перце, което й се струваше като оръжие, с което са я въоръжили, изпращайки я на училище, и тя ревниво трябва да го пази непокътнато.

Неведнъж вторият й баща, връщайки се в къщи уморен, много внимателно се беше опитвал преди или след вечеря да я понаучи малко на азбуката по буквара.

Фактът, че буквите б и а правят ба, обяснен й от пастрока с неговото гласче на комар и свойствената му благоприличие и печална усмивка, не й изглеждаше нито сериозен, нито убедителен. Тя го гледаше в очите с отворена уста.

И сега често го гледаше тъй и за това имаше причина, по-необикновена причина човек не би могъл да си представи.

Тудина съвсем не беше сигурна, че нейният пастрок е действителен; от плът и кръв като всички други, а не някакъв призрак, сянка, която най-лекият полъх може да отнесе. Гледаше как говори, как се усмихва, но какво казва, защо и за какво се усмихва, и тя не разбираше. Не разбираше защо очите му понякога заспиват зад вечния воал на сълзите. И не можеше да повярва, че треперещите пръсти на неговите безкръвни ръчички някога са пипали тъй, че да усещат нещата, които докосват. Не можеше да повярва, че той усеща вкуса на храните, които яде, или че в неговата белоснежна глава може да минават мисли. Той, нейният баща, й се струваше безплътен човек, който няма в себе си нищо свое, който получаваше всичко случайно, без да прави нещо за това и защото другите му го даваха едва ли не за да се посмеят, заради удоволствието да го видят как изглежда нагласен и нагизден тъй, с тази риза, с тази шапка, с тия обуща, с тия панталони, с този балтон. Всичко на него винаги беше твърде широко, толкова широко, че той като че се губеше вътре.

Тия дрехи, тия обуща запазваха винаги нещо от местопроизхождението си. Тудина познаваше, че са чужди, но кой ли беше, какво ли представляваше оня, който ги е носил?

Никога не беше носил своя риза, никога — чифт обуща, направени за неговите крака, никога — шапка, която да приляга точно на главата му.

Нищетата, несигурността на всяко негово движение — тя винаги го виждаше да блуждае почти из въздуха, загубен, запътен по празни работи, непрекъснато фъфлещ думи без смисъл през смях и сълзи — й създаваха усещане не само за неговата нереалност, но също и за нереалността на самата нея и всичко околно. Къде, в какво можеше на се докосне до реалността сред това непрекъснато несигурно съществование, когато около нея и вътре в нея всичко беше нетрайно и несигурно, когато нямаше на какво и на кого да се облегне?

И Тудина понякога внезапно скачаше и късаше, чупеше, разбиваше — свитък хартия, ваза, каквото й попаднеше, всичко онова, което по странен начин едно след друго изникваше пред очите й. Наглед това бе див изблик, но всъщност тя чувствуваше инстинктивна, несъзнателна нужда да махне, да разруши някои неща пред себе си, на които не съумяваше да разбере смисъла, ценността, или за да се увери в своето присъствие, в своята сила срещу предметите, понеже я дразнеха, като стояха пред нея, ей тъй като че ли нея я няма, като че ли тя не може, щом поиска, да ги скъса, да ги счупи, да ги разбие. Онази ваза там… Но, разбира се, тя може да я премести оттам тук и оттук там и дори силно да я тресне върху перваза на прозореца и да я разбие… Ето готово… Защо ли? Ей тъй, за нищо. Защото я дразни! Обаче към други дребни предмети, предмети крехки, нищожни, без никаква стойност — парченце оцветена веленова хартия, стъклено мънисто, копче от риза от фалшив седеф, — тя проявяваше закрила, грижа, нежно внимание. Галеше ги с пръст и ги слагаше между устните си. А в някои дни безкрайно милваше с пръсти гъстите си черни кичури, сплетени на главата, като ги опъваше бавничко и ги пускаше отново да се навият, не от кокетство, а заради удоволствието, което тази милувка й доставяше. Други дни, напротив, гневно ги скубеше с гребена.

Бонавентура Кампосолдани никога не беше обръщал внимание на доведеницата на Джеремия. В неговия живот жените не вземаха участие освен временно и между другото. Жената го интересуваше тъй, абстрактно, като социален въпрос; да, нейното юридическо положение рано или късно можеше да го заинтересува. Това бяха социални проблеми, които както всички други трябваше да се проучат и да им се отдели време. И можеше да влязат в обсега на неговата дейност — но не за да бъдат разрешени, боже упази!

Ако всички социални проблеми, тъй както постепенно изникват от живота и се налагат на вниманието на наемните мислители за изследване, се разрешаваха като две и две четири — тогава край на професията!

Истина е, че животът изобилствува със социални проблеми и ако някой от тях по някакво чудо се разреши, веднага изникват други два-три нови проблема. Ала истинско мъчение е да започваш всеки път отначало, да мислиш върху нов проблем, когато е тъй удобно да се занимаваш със старите, тъй като на хората е достатъчно да знаят, че проблемите са поставени и че има кой да мисли за тяхното разрешаване. Известно е, че всички социални проблеми имат свойството да бъдат поставяни, но никога и разрешавани. Впрочем новите проблеми имат този недостатък, че отначало малцина ги забелязват. Следователно те не бяха за него, той, който нямаше още постоянна служба с твърдо възнаграждение и с право на пенсия, та да може да си позволи лукса да изучава нови и трудни проблеми, изискващи бавно и внимателно вникване. Кампосолдани упражняваше своята професия свободно, като създаваше дружества, институции успоредно с държавните. И затова имаше нужда от отдавна поставени проблеми, чиято сериозност е широко призната.

Сега му беше паднал проблем, разрешаването на който изискваше не цял живот време, но и десет живота по деветдесет години нямаше да стигнат! Бедата беше там, че за съжаление парите от телеграфо-пощенската томбола се топяха от ден на ден.

Забеляза Тудина покрай мокрото парцалче, проснато да се суши връз бюста на Данте Алигиери. Първия път, щом го видя, изтича в стаята й, за да я смъмри строго, но не можа да се сдържи да не се усмихне, когато Тудина изрази удивление, че този човек, дето бърчи нос, сякаш му смърди, заслужава такова уважение.

Тудина изтълкува неговата усмивка като позволение и продължи да простира парцалчето въпреки повторните забележки. Бонавентура Кампосолдани изтълкува този инат на момичето като хитрина за привличане на неговото внимание и едно утро, когато беше в добро настроение, влезе в нейната стаичка, за да й изтегли ухото като на упорито и глезено момиченце и да й каже, че не бива повече да прави тъй и че ако още веднъж го направи… Но Тудина се разбунтува срещу това изтегляне на ухото, като храбро го отблъсна. Това Бонавентура Кампосолдани изтълкува като предизвикателство и я сграбчи. Двамата се сборичкаха полу на шега, полунаистина, докато накрая Тудина забеляза, че я хваща тъй, както никога не беше очаквала, и се разгневи. Отначало се развика, почна да хапе, взе да дращи, после някак несъзнателно тялото й се поддаде, накрая се опомни сред безпорядъка и се ужаси.

Стига толкова по този въпрос, нали? Затворена скоба — за Кампосолдани, който смяташе, че може да я отваря наново понякога, когато е удобно, тъй като момичето живееше там, в съседната стаичка. Интересна му се стори обаче цялата тази съпротива, след като тя го беше предизвикала. И после, тази уплаха… И сега какво, плаче? Хайде, хайде, стига тези истории! Стига, край! Какво толкова има за плач? Джеремия можеше да дойде всеки миг и защо да причиняват тревоги на бедния старик, станалото — станало, то прекрасно може да се скрие, а дори и тайно да продължи… защо не, без ярост, предпазливо…

— Ах, отлично! Точно така!

Като тигрица, с един скок Тудина се беше метнала на врата му и възторжено го беше прегърнала, сякаш искаше да го удуши. Изпитваше такъв срам… такъв срам… такъв… и искаше да я избави от този срам с много, много любов… винаги, винаги, защото иначе тя ще почувствува отново този срам и значи да умре!

Да, разбира се, да, разбира се… Но защо трепереше тъй? Защо плачеше тъй? Тихо, успокой се: трябва да се наслаждаваш, не да умираш. Защо се срамуваш толкова? Никой няма да узнае… От теб зависи никой да не узнае…

От нея ли? Ех, да зависеше само от нея, бедната Тудина. Тудина можеше да не каже никому, да не сподели нищо и с него… но след три месеца…

Бонавентура Кампосолдани повече от пет минути се чеса по челото. Ох, боже! Ох, боже… дете… от това момиче… при такива обстоятелства… А какво ли ще направи сега, какво ли ще каже оня нещастник Джеремия?

Всеки ден Компосолдани очакваше старикът да се изпречи пред него и да му поиска сметка и обяснение за недостойното усложнение в резултат на безплатното му квартируване заедно с дъщерята в седалището на Националната асоциация за народна култура. Като считаше тази сцена за неизбежна, той желаеше тя да стане колкото може по-скоро, за да мине всичко най-после и да се успокои.

Всяка сутрин уплашен, целият напрегнат, влизаше в залата, показваше се на вратата на стаичката, където живееха бащата и дъщерята, гледаше намусен ту него, ту нея. Те го посрещаха със скръбно мълчание. Раздразнен питаше, почти ги предизвикваше:

— Нещо ново?

Джеремия затваряше очи и разперваше ръце.

На Кампосолдани му идеше да го улови за реверите, да го разтърси и да извика в лицето му: „Говори най-после! Размърдай се! Кажи ми каквото трябва да ми кажеш и да приключим!“

Най-после една сутрин при обичайния въпрос „Нещо ново?“ Джеремия, вместо да затвори очи и разпери ръце, кимна няколко пъти утвърдително. Кампосолдани не можа да се сдържи и избухна:

— Ах! Най-после! Да чуем!

Ала Джеремия съвсем спокойно вмъкна ръка във вътрешния джоб на сакото си, извади лист за заявление, сгънат на четири, и му го подаде.

— Какво значи това? — рече Кампосолдани, като гледаше измачкания лист, без да го вземе.

Джеремия сви рамене и отговори:

— Няма друго…

— А това какво е?

— Не зная. Донесе го едно момченце…

Смръщил вежди, Кампосолдани ядосано грабна листа, разгъна го, започна да чете и внезапно вдигна поглед към Джеремия:

— А! Значи, това направи ти!

Беше заявление, подписано от двадесет и пет члена на дружеството. Искаха да бъде свикано събрание колкото може по-скоро. Най-отгоре на списъка беше преподавателят Аджезилао Паскоти.

Джеремия поднесе треперещи ръце към гърдите и като разтвори бледите си устни в обичайната си печална благоприлична усмивка, въздъхна и рече с тъничък гласец:

— Аз? Какво общо имам аз с тази работа?

— Глупак такъв! — избухна тогава Кампосолдани. — И тъкмо към Паскоти ли намери да се обърнеш?

— Аз?

— Какво си въобразяваш, че ще спечелиш сега? Искат ми сметка? Готов съм, веднага! Но ти пръв трябва да отговаряш!

— Аз?

— Ти, ти пръв, драги. Ти, дето от години само пръскаш разписките за месечните членски вноски, без да събираш парите… Глупак такъв, всички, дето са подписали заявлението, не са се издължили, всички: Кардили, Вочери, Спаня, Фалети, Ромеджи… Я, само един се е издължил! Кончето Збарди! Къде го улови пък тоя? Този не е ли от Абруцо? Дето пише едея вместо идея? В Рим ли е? И е дошъл тук? Или ти си ходил при него?

Нападнат по този начин, бедният старик на няколко пъти протягаше ръце, за да го прекъсне, като непрестанно мигаше с воднистите си очички. Сякаш беше паднал от небето! Нищо, изобщо нищо не знаеше. Защо му се сърдеше?

Ненадейно между двамата изникна Тудина, която вече не приличаше на себе си. Подпухнала, разрошена, погрозняла, тя застана пред Кампосолдани като олицетворение на извършеното безчестие, на долното престъпление, с което се беше опетнил. Какво общо имаше пастрока й със заявлението. Какво щеше да спечели, ако насъска членовете на дружеството срещу него?

— Тогава? — рече Кампосолдани.

Как и откъде се бе появило това заявление? Кому беше хрумнало? По каква причина тъй внезапно искаха събрание? Хора, дето не си плащаха членския внос, хора, дето не се весваха от толкова време.

Като чешеше нервно хубавата си брадичка, разделена на две, Кампосолдани се зачете отново в заявлението. От първия подпис ясно личеше — бе писано от ръката на самия Паскоти. Чете, препрочете няколко пъти поредицата от имена, накрая вдигна усмихнато лице към Джеремия.

— Паскоти? — попита той сам себе си.

И отново взе да разглежда подписите. Само един подпис го тревожеше — на абруцезеца Збарди. Той винаги си беше плащал редовно и навреме. Как беше попаднал в групата на другите? Като вълк сред стадо овци. Да, без съмнение той беше неприятелят! Дошъл е в Рим, дошъл е да навести Паскоти, бившия подпредседател, и двамата… Какво искаха от него? Да даде сметка? Имаха право на това. Но щом Збарди беше отишъл да посети Паскоти, за да го избере за върховен командир в схватката, това беше признак, че поне не умее да говори. А щом на обвинението липсва смелост, най-трудната смелост — смелостта да обвиняваш, щеше ли да има смелост закръгленият Паскоти? Хайде де! Караше го да се смее, тоя Паскоти.

Отново Кампосолдани вдигна усмихнато лице към Джеремия.

— Сметките… — каза той.

— Сме… сметките ли? — заекна старикът. — От мен ли ги искате?

Кампосолдани го изгледа и като че наивното недоумение, че членовете могат да поискат сметка от него, от Джеремия, го осени с някакво хрумване.

— От теб… от мен… Ще видим — рече той.

И се оттегли в своята стаичка.

По-късно Джеремия бе изпратен да раздаде поканите за събранието, насрочено за следния ден вечерта. Бе като оглушал и сякаш краката му бяха подкосени.

Кампосолдани остана целия ден в асоциацията, за да приготви защитата си. Бе се поддал на слабостта да заплати няколко дълга, които го притискаха. Това отклоняване на средства прекрасно можеше да се замаскира с пътуването, което разправяше, че е направил до Германия, за да проучи опита на културните кръжоци, които, както всички знаят, процъфтяват в тази страна. После идваха разходите за дружественото помещение, обзавеждане, подредба, наем, разходите за издаването на бюлетина, заплатата на Джеремия… Какво друго? Ах, разходите за пътуванията по случай откриването на секции… разходи, които изчерпваха почти напълно дохода от месечните членски вноски и естествено бяха подяли фонда от телеграфо-пощенската томбола. Обаче, като се направи обща сметка, какво остава?

Кампосолдани направи сметка. Въпреки че надуваше разходите, въпреки че закръгли на няколко пъти цифрата, цялата сума съвсем не се връзваше с оскъдния действителен остатък.

Да се обезкуражи — не, не беше човек, който можеше да се обезкуражи при наличието на двадесет и петимата, дали подписа си, с военачалник Паскоти. Но сметките, не, в никакъв случай. Трябваше да намери основание да не представи сметките. И накрая, ако насила бъде заставен — едно хрумване, едно от обикновените му гениални хрумвания трябваше да го спаси… Какво хрумване?

Кампосолдани цялата нощ, както и на следния ден мисли над това. Няколко часа преди събранието видя ненадейно Джеремия да се появява пред него, повече от всякога подобен на привидение, което всеки полъх може да издуха: той влезе, като говореше както обикновено полугласно. Главата и ръцете му по-силно от всякога трепереха и на устните му едва-едва бе загатната обичайната печална и благоприлична усмивка.

— И… Италия… която… толкова же… жертви… геройства… Италия, която… Виктор… Кавур… кой знае какво… са си мислили… че трябва да стане… Ето тук… улично женище… срам… Синове копелета… безчестие… то се знае!… Братя срещу братя… Куршумите при Аспромонте…[6] Заклеймени с безчестие… Отечество на крадци… няма как! Майка на… на уличници… няма как!… И… Италия… Италия… Италия…

И като избърбори тези думи, си отиде.

Кампосолдани остана като гръмнат, не намери глас да му извика да се върне, за да узнае какво иска да каже. Дали по този начин Джеремия протестираше срещу прелъстяването и бременността на своята доведеница, сякаш не беше кой знае какво?

Освен двадесет и петимата, подписали заявлението, на събранието дойдоха и около дузина членове, които никога не бяха стъпвали в залата на асоциацията.

От шестимата съветници на централната секция в Рим нито един не пожела да се яви. Един съобщи с писмо, че според дружествения устав отдавна се счита снет от този пост, друг твърдеше, че е отпаднал като член, защото отдавна не е плащал, трети изразяваше учудване, че асоциацията още съществува.

Бонавентура Кампосолдани застана сам с вдигната глава на масата на президиума. С още по-вдигната глава от него и с още по-подчертано горда гримаса зад масата на президиума се извисяваше и друг: Данте Алигиери на своя пиедестал от бронзиран гипс.

Като че ли Данте Алигиери усещаше смрад повече от всякога.

Съвсем очевидно беше, че преди да дойдат на събранието, тези тридесет и шест члена заедно бяха замислили боен план. Това ясно се четеше в очите и на най-глупавите. Някои бяха наежени, насила съсредоточени, други — дръзки, трети се държаха презрително, с издадени устни и присвити клепачи, през които оглеждаха столовете, завеските, масата на президиума и самия Данте Алигиери, като че го съжаляваха.

Паскоти зае място на първия ред в средата. Кончето Збарди, напротив — седна далеч, в дъното. Той беше ниско тантуресто човече, четинесто, свъсено, което винаги държеше с длан брадичката си и чешеше с извитите си нокти бръснатите си изопнати бузи. Мнозина се обръщаха да го погледнат и той, раздразнен, още повече се свиваше между раменете си. Но нали там беше Паскоти? Защо не гледаха Паскоти? Какви глупаци!

Преди да открие събранието, Кампосолдани, леко пребледнял, със сериозни очи, но въпреки това с едва забележима иронична усмивчица под мустаците, повика със знак Джеремия, който беше седнал треперещ край изхода, и му даде лист хартия, на който членовете трябваше да се подпишат, че присъствуват.

Когато получи обратно листа с подписите, иззвъни със звънчето и спокойно каза:

— Господа, събранието беше обявено за двадесет часа, сега е вече двадесет и един. От този списък на присъствуващите се вижда, че нямаме кворум. Членовете, записани в римската секция, са деветдесет и шест…

— Искам думата! — извика Паскоти.

— Моля, професоре — продължи Кампосолдани. — Отгатвам какво искате да кажете: че много от тези деветдесет и шест члена трябва да се считат за отпаднали, тъй като от продължително време…

— Искам думата! — настоя Паскоти.

— Ще я получите, но първо ме оставете да се изкажа! — отговори твърдо Кампосолдани. — Едно от моите задължения е да се грижа за спазване на дружествения устав: и ви казвам преди всичко, че бих могъл прекрасно да не взема под внимание вашето заявление, защото бих могъл да сметна за отпаднали всичките двадесет и пет подписали се в заявлението освен един, както впрочем и болшинството от подписалите се членове в тази зала.

— Не! Не! Не! — извикаха тъкмо тогава неколцина в един глас.

И Паскоти се обади за трети път:

— Искам думата! Защо отпаднали, господин председателю? Аз наистина — намираме се в културен институт — извинете ме — никога не бих употребил тази двусмислена дума, за съжаление влязла в употреба, и при това не наша! Но нека кажем отпаднали, защото тук трябва да разискваме за съвсем друго нещо, а не за повече или по-малко чистите думи. Защо отпаднали, господин председателю?

— Ето защо! — прекъсна го Кампосолдани, като посочи Джеремия в дъното на залата. — Попитайте нашия инкасатор, уважаеми господин Паскоти.

Всички се обърнаха да погледнат, двама-трима възкликнаха:

— Че кой го е виждал изобщо?

— Не говорете така! — извика Кампосолдани, като удари с юмрук по масата. — Прекрасно сте го виждали, уважаеми господа, два или три месеца подред да идва съвсем редовно! И не само сте го виждали, но той е оставял във вашите домове разписките за членския внос, надявайки се, че може би, затруднени в момента, вие, уважаеми господа, ще дойдете после да платите своята вноска тук, в дружественото помещение, което е отворено през целия ден и е на ваше разположение. Никой никога не се появи тук! Аз работех тук, за да поддържам жив огъня на асоциацията, а вие тази вечер идвате да ми поискате сметка за това, без да имате никакво право. Защото трябва да приемете едно от двете: или не трябва да се смятат за отпаднали всички, които не са уредили членския си внос, и тогава — това е несъмнено — тук липсва законната бройка и аз не мога да открия събранието, или трябва да се считат за отпаднали, и тогава всички вие, господа, с изключение на един, нямате качествата на членове на дружеството и може да си вървите. Но не, не, не, драги господа. Сами виждате, че аз не възразих на вашето заявление — побърза да добави Кампосолдани — и че съм щастлив да ви видя най-после тук! Наистина малобройни сте, но аз храня надеждата, че от тази вечер нататък, следвайки вашия пример, цялата наша асоциация ще се пробуди за плодотворен живот. Това беше моето искрено желание, когато я основах. Но представете си, можеше ли изобщо да ми мине през главата да не се съгласявам с вашето заявление? Аз съм тук, аз винаги съм бил тук, за да работя за всички, да поддържам една активна, жива кореспонденция с нашите секции, да се грижа за публикуването на нашия бюлетин, който се разпространява и в чужбина! Решили сте най-после да дойдете и да вземете участие в живота на нашата асоциация? Но представете си, че аз, както съм уморен, няма да разтворя обятия и да ви благословя.

Кампосолдани не очакваше ръкопляскания след това излитане. Ала то има желания ефект. Всички в първия миг изглеждаха разколебани и отново мнозина се объркаха да погледнат единствения присъствуващ, който можеше да се чувствува на мястото си и допуснат не от великодушие. Кончето Збарди този път бе разтърсен от гняв и стана сякаш да си върви. В същото време четирима-петима се вдигнаха и изтичаха да го задържат, докато други викаха:

— Да говори Збарди! Да говори Збарди!

— Да говори Паскоти, по дяволите! — изрева Збарди, като се освобождаваше. — Оставете ме да си вървя! Или ще говори Паскоти, или ще си вървя!

— Добре, ще говоря аз — каза тогава Паскоти, като се надигна малко объркан. — С разрешение на уважаемия господин председател.

— Не! Не! Да говори Збарди! Да говори Збарди!

— Ще говоря аз…

— Збарди! Збарди!

Кампосолдани позвъни със звънеца и се подсмихна.

— Уважаеми господа, моля ви. Какво е това!

— Ще говоря аз — изрева Паскоти. — Искам думата!

— Говорете… говорете…

— … само за да кажа — продължи преподавателят Аджезилао Паскоти, като тържествено вдигна ръка, — само за да кажа, че в положението, в което ме постави и постави всички нас господин председателят със своето предразсъдъчно изказване, о приятели мои, макар и запален от чиста и, бих казал, апостолска доброта — тъй смятам и трябва да отбележа на уважаемия колега Збарди, че моето изказване няма да има вече това въздействие, което би трябвало да има, което е справедливо да има съгласно нашето споразумение и нашето съглашение.

— Прекрасно!

— Чакайте! Това е причината, поради която аз моля, аз горещо моля от името на всички колеги, които присъствуват тук, и нека допуснем, и от името на всички членове на нашата общност, разпръснати по италианските земи! (Прекрасно!) Чакайте! Моля, казвах, професор Кончето Збарди да направи усилие да преодолее своята естествена свенливост, своята… отчасти твърде непокорна скромност и да говори той, нека той да изложи тук със строгата стегнатост, която му е свойствена, непоклатимите съображения, които ни накараха, о господа, да поискаме този тържествен сбор!

Избухнаха ръкопляскания и нови викове:

— Да говори Збарди! Да живее Збарди!

— Господин Збарди — каза тогава Кампосолдани предизвикателно, — хайде! Задоволете своите приятели! Любопитен съм и аз да чуя какво възнамерявате да кажете, какво искаше да изрази със своята цветиста и красноречива реч професор Паскоти.

Кончето Збарди блъсна с ръка ония, които се бяха струпали около него, и се придвижи напред, за да говори. Приличаше на бизон, готов да се хвърли с наведена глава. Сграбчи с една ръка облегалката на стола пред себе си, остави другата на брадичката да чеше бузата му и започна:

— Аджезилао… Аджезилао Паскоти и всички вие, господа, не постъпвате правилно, като ме карате насила да говоря. Аз ви казах, аз ви казах, че не умея да говоря. Аз не притежавам като господин Кампосолдани, като Паскоти това… как да го нарека… дар слово… гардероб, искам да кажа, господа, гардероб на красноречието.

Някои изръкопляскаха на тази фраза, за да насърчат оратора, други избухнаха в смях.

— Да, господа — подхвана Кончето Збарди, — аз тъй го наричам… гардероб на красноречието… Хрумне ви някоя хилава мисълчица. И тя завинаги ще си остане хилава, ако не притежавате гардероб на красноречието. Но ако притежавате гардероб на красноречието, хилавата ви мисълчица ще излезе из устата ви натъпкана с толкова кълчища от фрази, че ще изглежда истински великан, истински Херкулес ще излезе, с боздуган и с кожата на лев… Имате някоя мръсничка едейка? Накарайте я да влезе в гардероба на красноречието и ораторът Кампосолдани, Паскоти, какво ще направи? Ще я нагласи, та да излезе с измито лице, сресана, елегантна, с пера от думи, цялата забодена със запетайки и точки и запетайки, та мръсната едейка сама няма да се познае… Господа, аз не притежавам гардероб на красноречието. Вие ме насилвате да говоря, аз нямам дори един парцал, нито дори една дрипа, за да облека моите едеи: и ако говоря тук тази вечер, страховам се, че от устата ми ще се изплъзне… не зная… ала нещо, което на господин Кампосолдани, който също ме предизвика, няма да направи удоволствие… изобщо казвам ви, че се страховам, че от устата ми ще се изплъзне… че ще се изплъзне…

— Е, оставете го да се изплъзне най-после! — възкликна Кампосолдани твърде бледен, като удари пак с юмрук по масата. — Говорете! Кажете! Тук сме, за да говорим и да слушаме!

Тогава Кончето Збарди вдигна глава, махна ръка от брадичката си и извика:

— Господин Кампосолдани, голият крадец!

Настана истинска лудница! Всички наскачаха на крака, пръв сред всички Кампосолдани — със скок на тигър. Сграбчи стола и се хвърли срещу Збарди. Мнозина го задържаха, други хванаха Збарди. Всички крещяха възбудено сред преобърнатите столове. Паскоти се качи на масата на президиума.

— Господа! Господа! Всичко това е жалка работа! Моля ви, господа! Чуйте ме! Има някакво недоразумение, по дяволите! Нека спокойно обсъдим! Господа!… Господа!…

Никой не му обръщаше внимание.

— Господа! Какъв срам! Гледа ни Данте Алигиери!

Обезоръжен от стола, покрусен, задъхан, хванат за ръцете, Кампосолдани накрая престана да се бори и за да се освободи, каза на тия, които се опитваха да го успокоят:

— Стига… стига… Спокоен съм… Оставете ме. Господа — по местата си. Аз съм председателят.

Отиде при масата, всички останаха прави, прав говори и той:

— Тази вечер не съм в състояние, тъй като наистина не очаквах подобно покушение. Утре! Аз притежавам средство — просто средство, отговарящо на моето достойнство — да натъпча обратно в гърлото на един безсъвестен човек обидните думи, които той вярваше, че може да хвърли върху мен. Елате утре вечер, господа, вие и всички други: ще дам отчет за всичко, най-подробно, с документи в ръце. Закривам събранието.

Звънна със звънеца и всички в пълно безмълвие излязоха от залата.

След полунощ Бонавентура Кампосолдани излезе да вземе малко въздух, та да свърже разбърканите си мисли и да се подготви да приеме спокойно проблясъка на гениално хрумване, което трябваше да го спаси. На връщане в залата на асоциацията замръзна удивен на прага.

Пред все още запалена свещ Джеремия беше седнал край масата на президиума, с глава, отпусната на зелената покривка.

Кампосолдани помисли, че клетият старик е решил да го почака след бурното събрание и там е заспал.

През вратата на стаичката се чуваше ритмичното хъркане на Тудина.

Бонавентура Кампосолдани се приближи до масата, за да разтърси стареца и да го прати да спи. Ала до отпуснатата глава, на която светлината от свещта позволяваше да се види розовата кожа по неголямата плешивина, забеляза затворено писмо.

Гениалното хрумване бе осенило него — Джеремия Бенчивени.

— Ит… Италия… срам… копелета…

Щом и доведеницата му дори бе разбрала, че Италия е уредена зле и че за всички честни и скромни хора, които с общи усилия са я създали, не остава нищо друго, освен да слугуват на крадците, каква нужда имаше повече от него?

В плика имаше две писма. В едното потвърждаваше, че недостойно се е възползувал от сляпото доверие, което господин председателят на асоциацията, негов благодетел, му е засвидетелствувал толкова години наред, и че е окрал почти всички средства от телеграфо-пощенската томбола. Пишеше, че повечето пари е прахосал по пунктовете на лотото и искаше прошка от председателя и всички членове.

В другото, написано лично до Бенавентура Кампосолдани, пишеше дословно следното:

„В гардероба на красноречието облечи твоята кражба в моята червена риза на гарибалдиец, о голи крадецо! Самообвинявам се, убивам се, за да те спася, и ти подарявам материал за прекрасна реч. За отплата ти искам само да възвърнеш честта на моята клета дъщеря!“

Бележки

[1] Джеремия — вечно оплакващ се човек. — Б.пр.

[2] Лозя край Рим, където на 23 октомври 1867 г. братя Кариоли и други шестдесет и осем патриоти героично се сражавали с папските войски.

[3] Моя е вината (лат.).

[4] Здрав дух в здраво тяло (лат.).

[5] Тайно (лат.).

[6] Братоубийствени куршуми. Аспромонте е планина в Калабрия, където през август 1862 г. Гарибалди бил ранен с два куршума от правителствените войски.

Край