Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ciàula scopre la Luna, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Луиджи Пирандело. Избрани творби

Италианска. Първо издание

Редактор: Виолета Даскалова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Художествено оформление — Иван Кьосев

 

Luigi Pirandello

Opere Scelte

Novelle per un anno

Mondadori, Milano, 1956–1957

 

Il fu Matia Pascal

romanzo

Mondadori, Milano, 1928

 

Sei personaggi in cerca d’autore

Enrico IV

Mondadori, Milano, 1966

 

Traduzione si Svetosar Slatarov

A cura di Violetta Dascalova

Casa editrice Narodna cultura

Sofia 1975

 

Литературна група IV

Дадена за набор 6.1.1975 г.

Подписана за печат май 1975 г.

Излязла от печат юни 1975 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 40

Издателски коли 30,40

Цена 2,73 лв.

ДИ „Народна култура“ — София

ДПК „Димитър Благоев“ — София


Тази вечер копачите преустановиха работа, преди да са напълнили всичките сандъци със сяра, необходими за зареждане на пещта на следния ден. Надзирателят, когото наричаха Кокошкаря, свирепо им се закани с пистолет в ръка пред дупката на рудника Каче, за да им попречи да излязат.

— Вашта кожа! Всички назад, връщайте се веднага в рудника и плюйте кръв до зори, че иначе ще стрелям!

— Бум! — извика някой от вътрешността на дупката.

— Бум! — отвърнаха много други гласове и със смях, с ругатни, с обидни крясъци, като блъскаха кой с лакът, кой с рамо, излязоха всички освен един. Кой? Чичо Скарда, то се знае, тоя едноок клетник, пред когото Кокошкаря можеше да се прави на бабаит. Боже мой, как го уплаши! Хвърли се отгоре му като лъв, хвана го за гърдите и сякаш беше сграбчил и другите, изрева в лицето му, като яростно го разтърси:

— Назад всички, казвам ви, паплач такава! Слизайте долу в рудника, че кръв ще се лее!

Чичо Скарда миролюбиво се остави да го разтърсва. И надзирателят, тоя клет човек, трябваше да си изкара яда на някого. Естествено беше, че се захваща с него, дето можеше да приеме това, без да се бунтува. Впрочем и чичо Скарда имаше по-слаб подчинен, на когото можеше да си го изкара: Чаула, неговия носач.

Ония другите се отдалечиха надолу по тесния път, дето води към Комитини. Те се смееха и подвикваха:

— Тъй, тъй, здраво го дръж този, Кокошкаре! Той ще ти напълни пещта за утре!

— Ех, младост! — въздъхна чичо Скарда, като отправи към Кокошкаря тъжна и опрощаваща усмивка.

И докато оня все още го държеше за гърдите, наклони глава на една страна, разтегли в обратна посока долната си устна и остана тъй известно време сякаш в очакване.

Дали това беше гримаса към Кокошкаря? Или насмешка, отправена към младостта на ония негови другари, които вече се губеха от погледа надолу по пътя?

Наистина сред тия унили места тяхното веселие, тяхната младежка прищявка дразнещо се открояваше. В суровите, почти безизразни лица поради жестокия мрак на подземните рудници, в съсипаните им от всекидневни усилия тела, в парцаливите им дрехи имаше нещо от оловносивата пустота на тези земи без стръкче трева, надупчени от серните мини като множество огромни мравуняци.

Но не беше тъй: замръзнал в своята странна поза, чичо Скарда не им се подиграваше, нито правеше гримаса на Кокошкаря. Свикнал беше по този начин, не без усилие да всмуква постепенно едрите сълзи, които от време на време се стичаха от другото, здравото око.

Този навик да приема в устата си капчица със солен вкус му доставяше някакво удоволствие и той не изпускаше да изтече напразно нито една сълза.

Малко — по една капка от време на време. Ала захвърлен там долу от сутрин до вечер, на двеста и повече метри под земята, с кирка в ръка, като при всеки удар се изтръгваше от гърдите му нещо като гневно ръмжене, чичо Скарда беше винаги с пресъхнала уста; и сълзата за устата му беше онова, което за носа би била щипка емфие.

Удоволствие и разтуха.

Когато усетеше, че окото му се напълва, пускаше за малко кирката и гледайки червения димлив пламък на фенера, втъкнат в скалата, който сред мрака на адското подземие караше да блещука по някоя люспица сяра тук-там или стоманата на лопатата, или някоя кирка, чичо Скарда накланяше глава встрани, разтягаше долната си устна и тъй очакваше сълзата бавно да се спусне по улейчето, издълбано от предишните сълзи.

И другите имаха по някой порок: кой пушеше, кой пиеше вино, а той се беше пристрастил към сълзите си. Тези сълзи се дължаха на болна сълзна торбичка, не бяха от плач. Ала чичо Скарда беше пил и сълзите на плача, когато преди четири години при избухване на мина загина единственото му синче, като му остави седемте си деца и снаха, които да храни. И сега се случваше някоя и друга сълза да е по-солена от другите и той веднага я разпознаваше. Тогава поклащаше глава и измърморваше едно име:

— Каликио…

Като вземаха под внимание умрелия Каликио и окото, загубено при избухването на същата мина, все още държаха чичо Скарда на работа в рудника. Работеше повече и по-добре от някой младеж, но всяка събота вечер му връчваха надницата, сякаш му даваха милостиня; а трябва да кажем, че и сам той си я взимаше като милостиня, та дори казваше полугласно, почти срамежливо, като слагаше парите в джоба си:

— Бог да ви го върне.

Защото редно беше да се счита, че човек на неговата възраст не може вече да работи добре.

Когато най-после Кокошкаря го пусна и изтича след другите, за да опита с добро да върне някой да работи през нощта, чичо Скарда го помоли поне да изпрати някой от ония, които се връщаха в селото, да предупреди, че той остава в сярната мина — да не го чакат и да не се тревожат за него в къщи. После се огледа, за да повика своя носач — който беше не повече от тридесетгодишен (а можеше да му дадеш седем, както и седемдесет години, тъй като беше недоразвит) — и го повика по начина, по който се викат опитомените врани:

— Те! Па! Те! Па!

Чаула се преобличаше, за да се върне в селото.

Да се преоблече, за Чаула означаваше първо да си махне ризата или по-скоро онова, което някога е било риза — единствената дреха, нека я наречем така, която го покриваше по време на работа. Като махнеше ризата, той навличаше на голия си гръден кош, по който едно по едно можеха да се преброят всичките му ребра, широка и дълга жилетка от костюм, дадена му като подаяние, която някога трябва да е била изключително елегантна и изящна (а сега мръсотията тъй я беше спекла, че можеше да стои изправена, като се постави на земята). С върховно старание Чаула закопчаваше шестте копчета, три от които висяха, и после, вече облечен, й се възхищаваше, като прокарваше ръка и я опипваше, защото все още считаше, че не е достоен за този подарък — истински лукс. Босите му, жалки и криви крака по време на това самовъзхищение настръхваха и посиняваха от студ. Ако някой от неговите другари го блъснеше и му теглеше ритник, като му викаше: „Колко си елегантен!“, той разтягаше като кравай, от ухо до ухо, беззъбата си уста и доволно се хилеше. После навличаше панталоните си, които имаха множество отворени прозорци по задника и коленете, загръщаше се в палтенце от груб белезникав плат, цялото окърпено, и бос се отправяше към селото, като на всяка крачка имитираше чудесно тракането на гарга: „Гра! Гра!“, поради което го бяха нарекли Чаула.

— Гра! Гра! — отговори той и тази вечер при извикването на своя началник и му се представи в цялата си голота, само с кокетната жилетка, надлежно закопчана.

— Върви да се съблечеш отново — заповяда му чичо Скарда. — Сложи пак чувала и ризата. За нас днеска господ не е дал нощ.

Чаула не продума, остана известно време да го гледа с отворена уста, с тъп поглед, после сложи ръце на кръста си, потръпна, като сбърчи нос, изопна се и рече:

— Хубаво.

И отиде да си махне жилетката.

Ако не беше умората и нуждата от сън, нямаше да е кой знае какво да се работи и нощем, защото там долу и без това винаги беше нощ. Поне за чичо Скарда.

За Чаула обаче не беше така. Със зехтинен светилник на челото, втикнат в подвивката на чувала, с врат, смазан под товара, той сновеше нагоре-надолу по плъзгавата подземна стълба — стръмна, с изпочупени стъпала. Изкачваше се нагоре, нагоре, отмалял, задъхан и всяко стъпало издаваше скърцане, подобно на стон на удушен. Всеки път, при всяко изкачване той виждаше слънчевата светлина. В първия миг оставаше заслепен, после си отдъхваше, като се освобождаваше от товара. Познатият облик на заобикалящите го неща изскачаше срещу него, той се позабавяше, все още задъхан, да ги гледа и без да ги е видял отчетливо, вече се чувствуваше успокоен от тях.

Странно нещо — Чаула не се страхуваше от калните мрачини на дълбоките подземия, където зад всеки завой дебнеше смъртта в засада; не се страхуваше от чудовищните сенки, които някой фенер хвърляше на пресекулки по дължината на галериите, нито от внезапните червеникави отблясъци в локвите, в някое блато от сярна вода — той знаеше винаги къде се намира, опипваше с ръка, търсейки опора в лоното на планината: и се чувствуваше сляп и сигурен като в майчина утроба.

Ала за сметка на това изпитваше страх от пустинната тъмнина на нощта.

Той познаваше мрака на деня там долу, прекъсван от отдиха на светло, отвъд гърлото на стълбата, по която многократно всеки ден се изкачваше, придружен от своя характерен грак на удушена гарга. Но нощната тъмнина му беше чужда.

Всяка вечер, след привършване на работа, Чаула се връщаше в селото заедно с чичо Скарда и там, веднага щом излапаше остатъците от чорбата, се хвърляше да спи като куче върху сламеника, проснат на земята. Напразно децата — тия същите седем внучета-сирачета на неговия господар — го тъпчеха, за да го държат буден и да се смеят на неговата глупост. Той потъваше в дълбок сън, от който всяка сутрин при пукване на зората обикновено го сепваше един познат крак.

Страхът, който Чаула изпитваше от тъмнината на нощта, водеше началото си от оня път, когато експлозията разкъса гърдите и корема на сина на чичо Скарда, бившия негов господар, а сам чичо Скарда загуби окото си.

Там долу в различните забои на сярната мина се готвеха да преустановят работа, тъй като вечерта беше настъпила, когато се чу ужасният грохот на избухването. Всички копачи и техните носачи притичаха на мястото на експлозията; само Чаула, ужасен, беше избягал да се завре в една дупка, известна само на него.

При бягството към скривалището там, о скалата, се беше разбило глиненото му светилниче и когато накрая, след изтичане на време, което не бе в състояние да пресметне, беше излязъл от дупката сред тъмните и пусти галерии, с голяма мъка опипом беше намерил коридора, водещ към стълбата. И въпреки всичко тогава не се беше уплашил. Страхът го връхлетя едва когато излезе от мината в пустата нощ.

Започна да трепери, чувствуваше се загубен, сърцето му се свиваше при всеки неопределен полъх в тайнствената тишина, изпълнила безкрайната празнота, която непрестанното трептене на гъстите ситнички звездици не успяваше да освети със своята слаба светлина.

Мракът, заел мястото на светлината, самотата на нещата, които си бяха по местата с променен и почти неузнаваем вид, когато вече никой не ги гледаше, тъй бяха смутили обърканата му душа, че Чаула внезапно се беше впуснал в луд бяг, сякаш някой го гонеше.

Сега, като се върна отново в мината заедно с чичо Скарда, докато го чакаше да приготви товара, той чувствуваше как постепенно в него расте страхът от тази тъмнина, която щеше да го посрещне горе, щом се покаже от сярната мина. И повече заради тази тъмнина, отколкото заради другата в галериите и по стълбата, Чаула почистваше внимателно глиненото си светилниче.

Отдалече долитаха писъците и думканията на помпата, която никога не спираше, ден и нощ. В ритъма на тези писъци и думкания се преплиташе ръмженето на чичо Скарда, сякаш далечната машина помагаше на старческите ръце да се движат.

Най-после товарът беше готов и чичо Скарда помогна на Чаула, като го натовари и разположи равномерно тежестта около врата му.

Докато чичо Скарда товареше, Чаула усещаше как под него краката му постепенно се огъват. Единият крак по едно време започна да трепери конвулсивно и тъй силно, та му се стори, че няма да може да задържи повече тежестта, затова Чаула извика:

— Стига! Стига!

— Какво стига, мърша такава! — отговори му чичо Скарда.

И продължи да товари.

За кратко време страхът от мрака на нощта беше надвит от уплахата, че натоварен тъй, може би няма да съумее да се покатери чак догоре. Безмилостно беше работил целия ден. Чаула никога не си беше представял, че някой може да изпита милост към тялото му, той и сега не мислеше такова нещо; ала наистина чувствуваше, че просто не може повече.

Помръдна под огромния товар — това изискваше и усилие да запази равновесие. Да, значи, можеше да се движи поне докато пристъпва по равното. Но как ще издига този товар, когато започне изкачването?

За щастие, когато изкачването започна, Чаула отново бе обзет от голям страх от тъмнината на нощта, сред която след малко щеше да се покаже.

Прекосявайки галериите, тази вечер той не издаваше звуците на гарга както обикновено, а някакъв дрезгаво-провлечен стон. Сега вече, нагоре по стъпалата, не беше в състояние да издава и този стон — престана поради страха от черната тишина, с която щеше да се сблъска сред неосезаемата празнота вън.

Стълбата беше тъй стръмна, че Чаула, със своята издадена напред и смазана от товара глава, като стигна до последния завой, колкото и да се опъваше и мъчеше да погледне, не можа да види дупката, която се губеше горе.

Превит, почти докосващ с чело по-горното стъпало, в чиято плъзгава кал трептящото светилниче едва отразяваше слабото си кърваво пламъче, Чаула се изкачваше нагоре, нагоре из търбуха на планината, без да предвкусва удоволствие, дори уплашен от предстоящото освобождаване. И все още не виждаше дупката, която високо горе се отваряше като ясно око с прекрасна сребърна светлина.

Забеляза я чак когато стигна при последните стъпала. Отначало, колкото и да му се стори странно, предположи, че това са последните отблясъци на деня. Ала светликът се увеличаваше все повече, сякаш слънцето, което той беше видял да залязва, отново беше изгряло.

Възможно ли беше такова нещо?

Щом излезе от мината, замръзна изумен. Товарът падна от раменете му. Той вдигна ръце и разтвори черните си длани сред тази сребърна яснота.

Огромна, спокойна, потопена в свеж и светъл океан от тишина, пред него беше луната.

Да, той знаеше, знаеше какво е тя, ала тъй както много неща се знаят, без човек да им отделя внимание. Какво значение можеше да има за Чаула, че на небето грее луна?

Сега, сега, едва сега, изпълзял през нощта от търбуха на земята, той я откри.

Очарован, седна върху своя товар, пред дупката на мината. Ето я, ето я там, ето я там луната… Имаше луна!

Луна!

И неволно, без да усеща, Чаула заплака, заплака от силното успокоение, от голямата сладост, която изпита, че е открил луната там горе на небето, докато луната се издигаше на небосвода със своя широк воал светлина, без да познава планините, равнините, долините, които осветяваше, без да подозира съществуването на Чаула, който вече не се чувствуваше изморен, който вече не се страхуваше в нощта, изпълнена от неговото удивление.

Край