Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Луиджи Пирандело. Избрани творби

Италианска. Първо издание

Редактор: Виолета Даскалова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Художествено оформление — Иван Кьосев

 

Luigi Pirandello

Opere Scelte

Novelle per un anno

Mondadori, Milano, 1956–1957

 

Il fu Matia Pascal

romanzo

Mondadori, Milano, 1928

 

Sei personaggi in cerca d’autore

Enrico IV

Mondadori, Milano, 1966

 

Traduzione si Svetosar Slatarov

A cura di Violetta Dascalova

Casa editrice Narodna cultura

Sofia 1975

 

Литературна група IV

Дадена за набор 6.1.1975 г.

Подписана за печат май 1975 г.

Излязла от печат юни 1975 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 40

Издателски коли 30,40

Цена 2,73 лв.

ДИ „Народна култура“ — София

ДПК „Димитър Благоев“ — София


Завърнал се подир дълги години в своето печално село на върха на хълма, Паоло Мара разбра, че разорението на баща му навярно беше почнало точно тогава, когато той се бе захванал да гради дом за себе си, след като беше строил толкова много къщи за другите.

Разбра това, щом видя отново къщата, която не беше вече негова. Там беше живял като дете за кратко време — на една от ония стари стръмни улици, целите хлъзгави, прилични повече на пресъхнали потоци: речни легла от обли камъни.

Олицетворение на разрухата беше и сводът на дворната порта, останала без врата; този свод се извисяваше над недостроените зидове на оградата, които стърчаха от двете страни. Те ограждаха широкия двор пред къщата и сега червеният им камък изглеждаше вече остарял.

Зад свода следваше стръмният двор, настлан с обли речни камъни като улицата. В средата имаше голяма цистерна. Още от онова време ръждата почти беше разяла червеникавата боя на желязната подпора, която в горния си край прикрепяше скрипеца. И колко тъжен беше този овехтял цвят на боята по желязната подпора, която изглеждаше болна! Може би беше заразена от болезнените и жалостни проскърцвания на скрипеца, причинени от вятъра, който нощем раздвижваше въжето на ведрото, докато над пустия двор мъждееше звездното, но ниско небе, чието безплътно мъгляво сияние сякаш бе заковано там горе завинаги.

Да: бащата нарочно беше поставил този двор между къщата и улицата. После, може би предусещайки колко безполезна е тази защита, беше оставил недостроен свода на портата и наполовина — зидовете на оградата.

Отначало никой минувач не се е опитвал да влезе, защото по земята още са били разхвърляни дялани камъни и сякаш са подсказвали, че градежът, преустановен за кратко време, скоро ще започне отново. Ала навярно, щом тревата е почнала да никне между облите камъни и покрай стените, тия ненужни камъни изведнъж са придобили вид на отдавна откъртени. Една част от тях бяха отнесени след смъртта на бащата, когато къщата бе продадена на трима различни купувачи, а дворът остана, без някой да предяви върху него права; друга част от камъните се бе превърнала в седалки за жените от махалата, които вече считаха този двор за своя собственост. За своя собственост те считаха и водата в цистерната и там перяха и простираха прането, а после, щом грейнеше слънцето и ослепително белите чаршафи и ризи по опнатите въжета започваха весело да се развяват, разпущаха лъсналите си от зехтин коси, за да си „пощят“ една друга главите, както правят помежду си маймуните.

С една дума, улицата си бе възвърнала двора, тъй като нямаше врата, която да попречи да се влезе в него.

Паоло Мара за първи път виждаше това нашествие: разбития праг под свода на портата, олющените по ръбовете пиластри, изпотрошения от колелата на каруците калдъръм, колите, които бяха намерили подслон в обширните чисти някога складове вдясно от къщата, кой знае от колко време превърнати в мръсно, давано под наем място за престой на каруци, вонящо от мръсотията на тор и изгнила сламена настилка, с чернилка от помия в улеите, които се бяха образували между камъните и стигаха чак до улицата. Паоло Мара изпита мъка и отвращение вместо онова чувство на скрита боязън, обгръщащо този двор в неговия далечен детски спомен от времето, когато дворът беше пуст, със звездно небе над него, със сивеещата белота на всички тези обли камъни нагоре по склона, с тайнствено кънтящата цистерна по средата.

Впрочем жени и сополанковци вече от доста време бяха застанали да го съзерцават, удивени от старата му дълга дреха, която на него може би му се струваше подходяща за професията на преподавател, но която всъщност му придаваше вид на евангелистки пастор от друга земя и от друг народ, с щръкнали като метла коси, стигащи до превитите му рамене, и с очила, закачени на ушите. Като видяха отвращението, изписано на бледото му лице, избухнаха в смях.

В този миг гневът едва не го тласна да влезе отново в двора, на който беше още собственик, за да измъкне тези жени една след друга от каменните седалки и да ги изблъска навън. Ала вече привикнал да размисля, той съобрази, че жените не могат да открият в този пришълец, може би с малко смешен вид на човек, преждевременно остарял и погрознял от труден и неудачно прахосан в учение живот, момчето, което той е бил някога и което някоя от тях може би още помнеше. Затова не биваше да им обръща внимание, че му отнемаха правото да изпитва разочарование и отвращение, независимо от мъката, която будеха у него някогашните спомени.

Всъщност един от тези спомени беше достатъчен, за да се откаже от намерението си да се опълчи срещу тия жени. Спомен, който още го изгаряше: неговата майка напуска завинаги тази къща, уловила го с едната ръка и придържаща с другата крайчето на черната забрадка на главата си, за да прикрие плача си и белезите от жестоките удари, нанесени от мъжа й.

Той, момчето, беше причина за побоя, за непоправимия разрив, последвал между съпруг и съпруга, и за смъртта на майката от сърдечен удар една година след това. Той беше извършил една глупост — на четиринадесетгодишна възраст беше решил да стане рицар на майка си срещу бащата, който й изневеряваше. Тогава не можеше да разбере — както съзнаваше сега, като възрастен мъж, — че бе необходимо майка му, ужасно обезобразена още от малка поради едно падане от прозореца на улицата, да понася тази изневяра, ако иска да продължи съвместния живот със своя съпруг.

За него — сина, това беше майка. Не можеше да си представи друга, различна майка. Чувствуваше се обгърнат и защитен от безкрайната нежност, струяща от нейните очи, които биха били хубави, както бяха черни, ако долните клепачи не се бяха обърнали, показвайки избледняла червена слизеста ципа. Ужасна вдлъбнатина започваше от очните кухини и обхващаше бузите, изпод които едва се подаваше върхът на носа. Цялата земна и свята любвеобилност на майката той чувствуваше в нейния глас, без да си дава сметка, че този глас излиза не от огромната грозна уста, а по-скоро гъгниво се точи от носните дупки.

Знаеше, че бащата, издигнал се от улицата, беше станал неин господар. И се дразнеше, че майка му, вместо да изисква поне малко признателност, едва ли не целуваше земята, по която бащата стъпваше, че му слугуваше като робиня и сама проявяваше с всяко свое действие, всеки миг, онази трепетна благодарност, свойствена за унижените животни. Тя винаги се тревожеше дали е успяла достатъчно бързо да угоди на всяко негово желание, да задоволи всяка негова нужда и приемаше като незаслужена милост редките небрежни прояви на благоразположение.

Момчето нямаше още шест години, а вече се бунтуваше, негодуваше и бягаше разгневено, когато тя го сочеше на ония, които я упрекваха за безкрайното й покорство. Запушваше си ушите, та да не чува от другата стая думите, с които майка му обикновено придружаваше този жест, останал недовършен поради неговото бягство; тя казваше, че си има син и че при нейното нещастие това наистина е неочаквана награда от бога.

На тази възраст момчето не можеше да разбере, че тя се оправдава със сина, за да прикрие може би и пред самата себе си срамната горест на своята бедна плът, която с такова самоунижение просеше от тоя мъж любов, макар и да знаеше, че е увлечен и притежаван от друга жена, макар и да чувствуваше всеки път отвращението, с което той й правеше ужасното благодеяние. И той, синът, реши, че негов дълг е да отмъсти пред всички за това унижение, което тя понасяше заради него.

Известно му беше, че бащата е тръгнал с една вдовица, жена от народа, негова братовчедка, някоя си Нуца Ла Диа, за която някога бил годен и която оставил, за да се ожени за жена с по-високо положение от неговото и с богата зестра: ех, нищо, че била грозна! Тя беше дъщеря на инженера, който му беше помогнал да стъпи на крака и който, претоварен с толкова работа, щеше да го вземе за съдружник във всички строежи, наемани на търг.

Знаеше, че всяка неделя сутрин двамата се срещат в личната приемна на майката-игуменка на манастира „Сан Винченцо“, която беше тяхна леля. Преструваха се, че отиват да я посетят, а тя навярно оправдаваше с роднинската връзка между двамата нежната интимност на тези срещи. Драго й беше да ги гледа пред себе си, седнали един срещу друг, от двете страни на масичката зад двойната решетка — той, станал вече господин, с неделния си тъмносин костюм, който сякаш щеше да се пропука на грубите му рамене, с колосаната яка на ризата, която жулеше моравата му гуша, и с червена вратовръзка. А тя — с приятна плът, но излъчваща спокойствие, защото бе задоволена, облечена в черен атлаз, със златни накити, които проблясваха в полумрака на малката приемна, строга като черква.

Слагаха си един друг в устата — на теб залче, на мен залче — от вкусните сладкиши на манастира и отпиваха от жълтия ликьор с канелена есенция — глътчица на теб, глътчица на мен. И се смееха. А с тях и старата леля игуменка, като топка се тресеше от смях зад двойната решетка.

Момчето отиде да ги изненада в една от тези неделни утрини.

Бащата успя да се скрие зад една зелена завеса вдясно, която закриваше някаква врата, но завесата беше къса и под разклатените ресни се виждаха ясно двете големи лачени обувки, гладки и лъскави. Тя остана седнала до масичката така, както пиеше, с чашка в ръка.

Момчето застана срещу нея и отдръпна леко глава, за да я заплюе право в лицето. Бащата не се помръдна зад завесата. А после в къщи не му направи нищо, не го докосна с пръст, нито му каза нещо. Отмъсти си на майката. Преби я от бой и я изгони, после открито прибра в къщи любовницата си, без да се интересува повече нито за съпругата, нито за сина.

Когато след година майката умря, него го настаниха в пансион, далече от селото, и повече не видя баща си.

Сега, като се върна в родното село след толкова време, никой не го позна.

Само някакъв индивид се приближи, но Паоло Мара не успя да си спомни кой беше той. Някакво загърнато в пелерина човече — доста смешно, толкова малко беше човечето, а пелерината — голяма.

С тайнствен жест непознатият го повика отначало встрани и започна да му говори шепнешком за къщата и за правото, което трябва да предяви за двора на къщата. Да предяви право или за себе си, или ако не иска за себе си, в полза на една нещастница — то щяло да бъде проява на прекрасно милосърдие, — да се възнагради онази жена за нейната любов и всеотдайност, проявявани към бащата до последния момент, когато с парализирано тяло, онемял, той гладувал, някоя си Нуца Ла Диа, която оттогава започнала да проси заради него, а сега, без покрив над главата, се мъкнела всяка нощ да спи там, под стълбата на къщата.

Паоло Мара се обърна и изгледа човечето така, сякаш пред него стоеше самият дявол.

И ето че това човече, в отговор на неговия поглед, веднага присви едното си око и му намигна с другото, пламнало внезапно от някакво наистина сатанинско лукавство. Сякаш тъкмо той беше блъснал майка му като дете от прозореца, за да я обезобрази, сякаш той беше направил тъй хубава оная Нуца Ла Диа, за да може да изкушава баща му, сякаш той го беше накарал като момче да заплюе тази жена в лицето и с това да предизвика краха на всички.

И след като намигна тъй, този сатана с широк замах се загърна в своето грамадно наметало и си отиде.

Паоло Мара много добре знаеше, че всичко това е плод на неговото въображение, че се поражда от угризението, което отдавна скрито го измъчваше, угризението, че е оставил баща си да умре в бедност, без да се погрижи за него.

И в този миг почувствува, че отново го бодва угризението, но веднага го потисна с изблик на омраза, макар да чувствуваше, че тази омраза не е искрена. Омразата идваше от друго чувство, което той никога не бе пожелал да си доизясни вътрешно, за да не оскверни спомена за онази, за която го болеше най-много — спомена за майката. А споменът за нея сега се смесваше с жестоко чувство на срам и унижение, защото всеки път до обезобразеното лице на майка му внезапно се явяваше хубавото лице на другата, заедно с незаличимото възпоминание за това как тя го беше погледнала, докато слюнката се стичаше по бузата й — една несигурна усмивка, едва ли не на весела изненада, която блещукаше по зъбите й между червените устни, а в същото време криеше такава мъка, такава мъка в очите.

Край