Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)
Форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Луиджи Пирандело. Избрани творби

Италианска. Първо издание

Редактор: Виолета Даскалова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Художествено оформление — Иван Кьосев

 

Luigi Pirandello

Opere Scelte

Novelle per un anno

Mondadori, Milano, 1956–1957

 

Il fu Matia Pascal

romanzo

Mondadori, Milano, 1928

 

Sei personaggi in cerca d’autore

Enrico IV

Mondadori, Milano, 1966

 

Traduzione si Svetosar Slatarov

A cura di Violetta Dascalova

Casa editrice Narodna cultura

Sofia 1975

 

Литературна група IV

Дадена за набор 6.1.1975 г.

Подписана за печат май 1975 г.

Излязла от печат юни 1975 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 40

Издателски коли 30,40

Цена 2,73 лв.

ДИ „Народна култура“ — София

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Падуански каскети, хубави каскети с малка козирка, платнени, като ония, дето ги носят още в Сардиния и се носеха на времето (по-точно през първите петдесет години на миналия век) също и в Сицилия — не от селските хора, те употребяваха плетени от влакно шапки и с пискюл на върха, а от гражданите, дори от ония, които бяха наполовина господа. За такива каскети става дума в историята, разказана ми от един мой роднина; той лично познаваше шапкаря, който ги продаваше — посмешище на целия тогавашен град Джирдженти, защото след многогодишно упражняване на тази търговия не доби друга печалба освен прякора Чирлинчо, което в Сицилия — за оня, който се интересува — е името на едно глупаво птиче. Истинското му име беше дон Маркучо Ла Вела. Имаше дюкян на главното шосе, преди то да се спусне към Сан Франческо.

Дон Маркучо Ла Вела знаеше, че са му лепнали такъв прякор и много се гневеше. Ала колкото и да се стараеше да се прави на лош и се мъчеше да навакса загубеното, той не само никога не успяваше, а дори всеки път увеличаваше загубите си. Защото винаги накрая се трогваше от престорените сълзи на длъжниците, с които първоначално имаше намерение да се отнася твърдо, та да компенсира загубите си. И освен шапчица загубваше и по някоя пара от дванадесет пари, дадени тайно като подаяние.

У всички вече беше залегнало убеждението, че в края на краищата той няма причина да се оплаква от нищо, нито да се сърди на някого. Вярно беше, че, от една страна, хората винаги го бяха мамили, ала неоспоримо беше, че, от друга страна, за компенсация бог винаги го беше подпомагал. Наистина бе си взел лоша жена, бездушна, болнава, немарлива. Но скоро се бе освободил от нея. Имаше цяла рота деца и беше успял набързо да задоми всички. Сега наистина снабдяваше безплатно с шапки целия си нараснал род, но можеше да бъде уверен, че ако изпадне в нужда, те няма да го оставят да умре от глад. Тогава какво повече искаше?

Междувременно шапките излитаха от неговото магазинче, сякаш имаха крила. Отнасяха ги със себе си синове, зетьове, внуци, приятели и познати. За няколко дни той се заинатяваше и тичаше ту подир един, ту подир друг, за да си възвърне поне парите за една шапка. Нищо подобно не ставаше! И се заричаше, и се кълнеше, че повече няма да дава на вересия:

— Нито дори на Исус Христос, ако ми се помоли!

Ала всеки път отново се улавяше на въдицата. Накрая той реши да затвори дюкяна, щом се изчерпи малкото стока, която му оставаше, и се закле да не даде нито едно влакно, ако не му бъде заплатено предварително.

Но ето че в магазинчето един ден пристигна известният Лицио Гало, негов сват.

Чирлинчо не се страхуваше от свата си за своите шапки. Съвсем друго искаше Гало, като се позоваваше на сватовството. Солиден човек — пари искаше. А вече му дължеше една кръгла сумичка. И, значи, вече край, нали?

— Какъв добър вятър те носи насам, свате?

Лицио Гало имаше навика непрекъснато да си глади с едната ръка редките и дълги увиснали мустаци и под тая ръка, съвсем сериозен, да ги дрънка едни такива, ама какви! Приятен на всички заради доброто си настроение, успяваше да добие каквото му трябва не само от Чирлинчо, който беше много лесен, но и от по-хитрите търговци. Беше затънал до шия в дългове и винаги изпитваше остра нужда от пари. Но този ден изигра друга комедия.

— Лоша работа, свате — изпухтя той и се отпусна на един стол. — Уморен съм, там е работата, уморен и отвратен.

И като придаде на лицето си страдалчески и отвратен вид, продължи да разправя, че сърцето му не издържа повече да живее от хитрини и че до гуша са му стигнали откритите нападки и немите укоризнени погледи на неговите кредитори.

Чирлинчо веднага наведе поглед и изпусна една въздишка.

— Дори и вие въздишате, свате, виждам това — добави Гало, като клатеше глава. — Но имате право! Зная, не мога вече да се приближа до някой приятел. Всички ме избягват! А аз повече, отколкото за себе си, страдам за другите — че им причинявам неудоволствие с моето присъствие. Ах, заклевам ви се, че заради Джакомина, моята жена, иначе… сега аз щях…

— Какво говорите! — обади се Чирлинчо.

— И знаете ли какво друго ме задържа? — подхвана Лицио Гало. — Онова имотче, което моята жена ми донесе в зестра, макар и натежало от ипотеки. Надявам се, свате, че то ще бъде моето спасение поради разкопките, които правителството иска да прави. Казват, че под него са старините на Камико. Хмм! Вехтории… Какви ли ще да са те? Но ако е вярно, моите работи са наред. И не се съмнявайте, свате, преди всички други ще си спомня за вас. Управителят вече ми съобщи, че иска да говори с мене. Трябва да отида утре сутринта. Ама как да отида?

— Защо? — попита замаян Чирлинчо.

— С тия дрипи? Не ме ли виждате? Колкото за дрехите, смятам, че ще се справя. Моят зет, който има горе-долу моя ръст, си направи нов костюм преди няколко дни и ще ми го заеме. А шапка? Неговата глава е ей такава!

— Ах! И вие ли? — извика тогава Чирлинчо, като опули очи.

— Как тъй и аз? — каза с безочливо изражение Гало. — Че да не съм привикнал да ходя гологлав? Виждате ли в какво състояние е моята шапка? Тя вече ме напуска.

— И идвате при мене? — рече Чирлинчо с пламнало от яд лице. — Извинете, свате, аз няма да ви дам! Това да знаете, не мога да ви дам каскет!

— Ама аз не казвам да ми дадете: ще си го платя.

— Имате ли пари?

— Ще имам.

— Тогава не давам! Когато ги получите!

— Аз за първи път — подчерта скръбно и спокойно Гало, — за първи път идвам при вас за падуански каскет.

— Но аз съм се заклел, знаете това! Заклел съм се, заклел!

— Зная. Но нали разбрахте за какво ми трябва.

— Не приемам никакви доводи! По-скоро, вижте, по-скоро ще ви дам три тари — идете в друг дюкян да купите.

Лицио Гало се усмихна печално и каза:

— Драги свате, ако вие ми дадете три тари, сам знаете, ще ги изям и шапка няма да си купя. Ето защо дайте ми направо каскет.

— Тогава нито едното, нито другото — заключи твърдо Чирлинчо.

Лицио Гало полекичка се надигна от стола, като въздъхна:

— Е добре! Имате право. Ще се помъча да се измъкна от всичките мои неприятности и разбирам, че единственият път е да умра, ясно ми е.

— Да умрете… — предъвка Чирлинчо. — Защо трябва да умирате? Че нали и без това трябва да си свалите каскета в присъствие на управителя?

— Е, тъй е — извика Гало. — А какво впечатление ще правя по улиците с нов костюм и стара шапка! Кажете по-скоро, че не искате да ми дадете…

И понечи да излезе. Тогава Чирлинчо както обикновено, разкаян, го улови за ръка и му каза на ухото:

— Ще ви дам три дни срок да ми го платите. Но не казвайте на никого! След три дни… внимавайте, способен съм да ви го взема от главата на улицата, като ви видя да минавате. Истинско куче съм, стига да се заям!

Отвори скрина и извади прекрасен падуански каскет. Лицио Гало го премери. Стоеше му отлично.

— Колко ми тежи! — рече той, като разтърси глава. — Чувствувах се зле, като идвах насам, а вие ми нанесохте смъртен удар, свате!

И си отиде.

 

 

Всичко можеше да очаква клетият Чирлинчо, само не и след два дни Лицио Гало да умре!

Започна да реве като теле от угризение, като си припомни — ах! — последните думи на свата — ах! — сякаш сега го виждаше там, в дюкяна, как поклаща горчиво глава — ах, ах, ах!

И изтича до дома на починалия, за да изрази съчувствие към вдовицата дона Джакомина.

По улицата много хора го задяваха и го спираха:

— Умрял е Лицио Гало, знаете ли?

— А не виждате ли, че плача?

Всички в градчето изтъкваха качествата на Лицио Гало и оплакваха преждевременната му кончина, макар и да се подсмиваха печално при спомена за неговите безбройни щуротии. Многобройните кредитори затваряха очи, въздишаха и вдигаха ръка да му опростят дълга.

Чирлинчо влезе при неутешимата дона Джакомина Четири големи свещи горяха на ъглите на леглото, на което лежеше сватът, завит с чаршаф. Вдовицата разказа с плач как се е случило нещастието.

— Коварно! — каза тя. — Но тъй си е, щом трябва да го кажем, от известно време Лицио не приличаше на себе си.

Чирлинчо плачеше и кимаше утвърдително с глава и в потвърждение на нейните думи разказа на вдовицата за последното посещение на свата в магазинчето му.

— Зная, зная! — каза му дона Джакомина. — Ах, колко се наскърби от това посещение бедният мой Лицио! Вашите думи, свате, се забиха в сърцето му като истински саби!

Чирлинчо лееше сълзи като чешма.

— И още повече ридае моето сърце — продължи вдовицата, — като гледам, че сега ще го отнесат в бедняшката катафалка, под черен парцал…

В изблик на трогателни чувства Чирлинчо предложи да поеме разноските за тържествено погребение. Ала дона Джакомина му благодари, каза, че това е изричната воля на съпруга й и че тя желае да я изпълни. Съпругът й не искал да има дори траурен съпровод при погребението, накрая дори бил посочил черквата, където като мъртъв искал да прекара последната нощ, съгласно обичая: и по-точно черквичката „Санта Лучия“, като най-скромната и най-отдалечена, подходяща за човек, който иска да си отиде едва ли не тайно, без погребална процесия.

Чирлинчо настоя, но накрая трябваше да се подчини на желанието на вдовицата.

— Но колкото за траурния съпровод — каза, като си отиваше, — бъдете сигурна — цялото градче днес ще крачи зад клетия сват!

И не се излъга.

Сега, когато пристъпваше след катафалката, носена на дръжките от четирима носачи — двама отсам и двама от другата страна, — начело на траурната процесия по улицата, която водеше към черквичката „Санта Лучия“, насълзените очи на Чирлинчо се насочиха върху оня яркоцветен падуански каскет, който бяха сложили на главата на мъртвия. Каскетът висеше и се клатеше навън от предната преграда на катафалката. Каскетът, който сватът не беше му платил. Изкушение!

Бедният Чирлинчо няколко пъти се опита да отклони погледа си, но след малко очите му сами се връщаха да го гледат, привлечени от клатенето, което отмерваше стъпките на носачите. Искаше му се да помоли някой от тях да придръпне каскета върху главата на покойника и да постави отгоре покрова, та клатушкането да спре.

„Да, да. Само това липсва — мислеше си той, — та аз, тъкмо аз да привлека вниманието на хората. Ами нали, като видят, че съм тук и че гледам шапката, всички може би ще ми се присмеят под мустак…“

Разяждан от подозрение, хвърли два коси погледа към околните, сигурен, че чете в техните очи присмеха, от който се страхуваше; после се обърна гневно към клатушкащия си каскет. Колко беше хубав! Колко изящен! И сега, жалко, щеше да отиде на главата на някой гробар или съвсем безсмислено — в земята заедно със свата.

Тези възможности, и най-вече първата, която беше най-вероятна, взеха да го тревожат до такава степен, че почти против волята си започна да се пита дали няма начин да си възвърне тази шапка. Хвърли отново поглед наоколо и забеляза, че мнозина, пристъпвайки, вървяха в такт с ритмичното клатене, което толкова го дразнеше, та чак дори истински го измъчваше. Буквално му се счу, че шумът от стъпките на носачите безспирно и силно повтаря на всички:

Остана — излъган…

Остана — излъган.

Не, по дяволите, не! Дори ако трябваше да заплати, като прекара цялата нощ скрит в черквичката „Санта Лучия“, той трябваше, трябваше да си вземе обратно своя каскет! Наистина, за какво му е повече на свата, нали е мъртъв? Нов-новеничък! И той би могъл да си го вземе и да го сложи обратно в скрина. Защото, по дяволите, не се касаеше само да изпълни докрай взетото решение, но и да не наруши дадената клетва! Клетва!

И тъй, когато траурната процесия стигна отдалечената черквичка, където клисарят беше приготвил двете дървени магарета, върху които положиха бедния ковчег, докато хората присъствуваха на благословията на тялото, Чирлинчо полекичка отиде, та се скри зад една изповедалня. Вечерта вече се бе спуснала.

Когато черквичката се изпразни, клисарят, с фенер в ръка, отиде да затвори дверите, после влезе в сакристията, за да вземе масло да долее кандилото пред един олтар.

В тишината на черквата провлечените му стъпки глухо отекваха.

Отначало, в мрака, Чирлинчо се уплаши толкова много от тържествената празнота на храма, че едва не издаде присъствието си, за да помоли клисаря да го пусне да си отиде. Ала успя да се сдържи.

След като доля зехтина в кандилцето, оня се приближи крадешком към ковчега, наведе се, после, без да иска, се огледа и преди да се оттегли да спи в своята стаичка над сакристията, вежливо с два пръста свали каскета на мъртвия. И тихичко се измъкна.

Чирлинчо не забеляза. Когато чу да се затваря вратата на сакристията и да се спуска резето, стори му се, че черквата потъна в бездна. После едва различи кандилцето пред олтара. Постепенно светликът от кандилцето се засили и нежно се разпростря наоколо. С усилие, едва-едва очите на Чирлинчо започнаха да различават нещата. И тогава внимателно, като сдържаше дъха си, той се опита да излезе от скривалището си.

Но едновременно с него други двама, които се бяха скрили в черквата със същото намерение, се приближиха безшумно, приведени като него, с прострени напред към ковчега ръце, без никой да забелязва другия.

Внезапно три вика на ужас проехтяха в тъмната черквичка.

Лицио Гало беше повярвал, че вече е сам и се беше на дигнал. Седнал в ковчега, той ругаеше клисаря и пипаше голата си глава. Стреснат и уплашен от трите вика, изрева и той:

— Кой е там?

И инстинктивно се просна отново в ковчега, като дръпна върху себе си покрова.

— Свате… — проплака един глас, задушен от страх.

— Кой е?

— Чирлинчо!

— Колко сме?

— Идиотски град! — избухна тогава Лицио Гало, като захвърли савана и стана на крака. — За някакъв си падуански каскет! Колко сте? Трима? Четирима? А какво правите тук вие, свате?

— Ама как? — заекна Чирлинчо, като се приближи целият треперещ. — Не сте ли мъртъв?

— Мъртъв? Бих желал да бъда, та да не гледам вашето скъперничество! — извика му в лицето Гало възмутен. — Как? Не се ли срамувате? Идвате да събличате мъртвец, както и оня нехранимайко, клисарят! Ха така, вижте, взеха ми го вече каскетчето, той го взе! А аз го бях обещал на един от носачите!… Днес и като умре човек, пак не го оставят на мира в това идиотско градче! Надявах се тъй да си оправя дълговете… Къде ти! Колцина сте? Трима, четирима, десет, двадесет? Ще имате ли сила да пазите тайна? Не! Тогава да приключим!

Заряза ги там объркани, потресени, замаяни като пънове и отиде да барабани с юмруци, да рита вратата на сакристията.

— Хей, хей, клисарю! Нехранимайко такъв!

Онзи притича след малко по гащи и по риза, с фенер в ръка, съвсем разстроен.

Лицио Гало го сграбчи за гърдите.

— Върви да ми донесеш обратно каскета, крадец такъв!

— Дон Лицио! — изрева клисарят и щеше да загуби свяст.

Дон Лицио Гало го задържа на крака, като яростно го разтърсваше.

— Каскета, каскета, ти казвам, мръснико! И ела да ми отвориш вратата! Вече не съм мъртвец.

Край