Григор Пърличев
Войводата (2)

Бележка

Както твърди и самият Григор Пърличев (в Автобиография), поемата „Войводата“ е написана на гръцки език за поетичен конкурс. Премирана и печатана през 1860 г. на гръцки, поемата има следното заглавие: „Сердарят, поема от Григорос Ставридис от Охрид; увенчана на поетическото състезание в 1860 г., Атина…. 1860“ с посвещение „На велемъдрия господин господин Евангелис Запа, приятел на древната слава и основател на новите олимпийски състезания, първия плод на моите трудове посвещавам.“ На отделна страница авторът отбелязва „Прелюбородний мъжо, вчера едва взел лавровия венец, днес бързам, посвещавайки ти моята увенчана поема Арматолос [Сердарят, Войводата] да засвидетелствувам към тебе моята искрена почит, чувство, което ти дължи всяко елинско сърце. Без колебание се надявам да видя не след много време и други, твърде богати сънародници, блаверодно следвайки твоя достопочтен пример, като основател на новите олимпийски състезания, и примера на прославения господин Амвросис Ралис, покровител на хубавия стил, да допринесат според силите си и в други дела, не по-малко полезни и насочени към голямата цел на елинското възраждане. Убеден, че ще пожелаете да приемете благосклонно този мой дар, съм цял ваш Г. Ставридис“ (превод на В. Пундев; вж. Григор Пърличев, Съчинения, С., 1930, стр. 80). В края на поемата Пърличев отбелязва: „Под името Река се разбират около 20 села на североизток от Дебър, населени от горди албанци, които почти еднички са учували чиста и непокътната източно-православната вяра, наследена от деди. Обиколени отвред от турци, като овци сред вълци, те живеят окаян живот и пъшкат постоянно под насилията на гегите от Дебър и околностите му. Истина, те често получават позволение от правителството да се бранят с оръжие от разбойниците, но какво могат направи многобройни земеделци пред мъже диви, безбройни, които живеят от малки с оръжие в ръцете? Затова не е чудно, че всички албанци са отстъпници от вярата. Мнозина албанци, кога е за данъци, се явяват като турци, а кога е за военна служба, като християни. У мнозина други собствените имена са отомански, а бащините са християнски, та сведочат за онова време, когато техните деди са се отметнали. А трети, негли по-митри, тайно са чисти християни, а явно — чисти турци. Те имат и двойни имена: едното се дава от имама с тържество и парад и с него си служат за обшествения живот, а другото — от попа, който незабавно се повиква на другата вечер да извърши (преоблечен) кръщелното тайнство скришно.“ Това име служи за в домашния живот. Тази вавилония царува и при други (религиозни) обреди. Тези обичаи съществуват по краища и села, изцяло или отчасти. Всички жители на Албания по мисли, изглед, облекло, нрави и обичаи, личат ясно, че не са нищо друго освен елини; изобщо всички са надарени с голямо великодушие, остроумие и благородство. Гостоприемни са и верни като никой друг народ. За свещена клетва имат чуждата сол; честни са, крайно свободолюбиви и безстрашни в битките; ако не се вземе под внимание варварството и беззаконията, същата характеристика имат и турците, които впрочем не са нищо друго освен християни, отметнали се под гнета на тиранията, както личи от казаното. Приели са мохамеданството, защото само то може да облекчи тоя свободолюбив народ от тежестта на силното тогава турско господство. Турският език още остава непознат в Албания. Турци и християни говорят един общ език, албанския, войнствен език, освен по-цивилизованото племе на тоските, които често предпочитат гръцкия език и неговата писменост. Желателно е познавачи на албанския език да се занимаят със съществения филологически въпрос за родството на албанския със староелинския, за да се покаже и по тоя начин братството на албанците с елините, чиято гибел оплаква Елада; като древната Ниобе, лишена от децата си" (превод Д. Матов, „Кога се е възродил Гр. С. Пърличев“ — „Бълг. преглед“, год. II, 1895, кн. 8, стр. 122).

Оттук и проблемът за националната прянадлежност на опоетизирания от Григор Пърличев легендарен герой Кузман. Според стари охридски предання Кузман е славянин, роден в Дебърица (местност между Дебър и Охрид). На младини той грабнал някаква мома и побягнал с нея в Старово или Поградец, за да се спаси от гнева на бея. Там Кузман попаднал под влиянието на албанеца Мехмед Али (бей на Старово, подвластен на Джеладин бей и негов приближен) и се прославил заради юначеството си. Десет-петнадесет години по-късно Кузман идва в Охрид начело на чета, състояща се от негови другари от младите години. Задачата му била да охранява мирното население от албанските разбойнически шайки или както се изразява Григор Пърличев, да бъде сердар (въоръжен християнин, който брани населението от разбойнически нападения). Че действително Кузман е бил славянин, родом от село Върбяни, твърди и Кузман Шапкарев (вж. Сборник от български народни умотворения, кн. 3 и 4, стр. 163 и 377; II издание, 1969, стр. 288 — 289). Славянин е Кузман и по думите на народния певец Ставре Наумов Апостолов, който определя за негово родно място село Сливово. Паралелно с тези предания обаче съществува и версията, че Кузман е албанец и произхожда от село Старово или от село Поградец. Версия малко убедителна, като се има пред вид, че Кузман говорел български и събрал юнаци между старите си другари из Охрид. Особено подробно за съдбата на Кузман разказва Е. Спространов. Според него, забягвайки в арнаутското селище Старово, Кузман си спечелил покровителотвото на главатаря Мехмед Али и не смеел да се върне назад. След десетина години живот между албанците Кузман напълно се натурализирал (което вероятно е давало повод на мнозина да го смятат за албанец) и се прочул с храбростта си. Нещо повече, Кузман бил толкова смел и „сърчовен“, щото не се побоял да отвлече дори конете на Джеладин бей (полунезависим владетел на Охридско от началото на XIX век, по произход албанец, един от рядко веротърлимите бейове; въпреки редицата притеснения, на които подхвърлял раята, той се постарал да я защити от разбойническите нападения на върлуващите из Охридско дебърски арнаутски шайки). По повод на тази кражба Кузман изпаднал в страшна немилост и се спасил единствено благодарение на застъпничеството и влиянието на Мехмед Али. Когато обаче дебърските арнаутски разбойнически чети, предводителствувани от Дервиш Муча и Осман, започнали систематично да опустошават Охридско, християните както от селата, тъй и от града написали общ махзар, колективно го поднесли на бея и го помолили да опрости Кузман и да го назначи кърсердар, за да очисти страната от разбойници. Като видял, че арнаутите бюлюкбашии не му вършат работа, Джеладин бей въпреки честолюбието си решил да помилва Кузман, написал писмо до покровителя на Кузман в Старово и го помолил да му го проводи като юнак над юнаци. Изпърво обаче нито Мехмед Али бил склонен да изпрати Кузман при бея, нито пък Кузман се решавал да отиде, защото и двамата се бояли от измама. Едва когато Джеладин бей втори път писал и ги уверил, че той е простил на Кузман и че никаква измама няма в писмата му, Мехмед Али снабдил героя с препоръчително писмо и го изпратил при бея. Кузман оставил оръжието си в къщи, явил се пред Джеладина, на Горни сарай, целунал му скута според тогавашния обичай, подал му писмото и заднишком се повърнал няколко крачки до вратата. Джеладин бей чел писмото, поглеждал го чудновато, въртял главата си, събирал устните си и пак продължавал да чете. По лицето на бея ясно се чело: „Та нима това е Кузман, прославеният Кузман, за когото раята единодушно моли да го назначат башбюлюкбашия! Той даже недоверчиво го попитал: «Ти ли си Кузман?» — и след като получил на два пъти утвърдителен отговор, го поканил да седне.“ Зашото според преданието Кузман бил „пара човек“ късичък, дребен и никак непредставителен. Не само беят, но и всички други както тогава, тъй и отпосле му се чудели. Кузман обаче се съгласил да вземе върху себе си възложената задача само с едно условие: беят да му позволи сам да си избере дружина.

„Освен това той поискал още едно право: не само да преследва харамиите, но и да ги убива.

— Ти, бей — казал на Джеладин бея; — ще бъдеш цар тука, а пък аз в гората. Само с такъво условие се наемам да очистя страната от тия зверове.“

След това Кузман събрал дружина от 40 души, въоръжени християни, и ги повел.

Както поменах — продължава Спространов, — в онова време напливът от разбойници, които опустошавали и грабели страната, бил голям. При това Джеладин бей не можел лесно да се разправи с тях, защото лесно бягали в границите на своята земя, от една страна, а от друга страна пък, защото неговите бюлюкбашии ги покровителствували. Когато Кузман станал кърсердар, те за инат се решили наново да нападнат Дебърица и да я ограбят. Ето как станало това: Кузман с дружината си бил на сватба в село Върбяне. В същото време разбойниците нападат село Годиве, убиват по-главните селяни (стариите), заробват неколцина и опленяват всичко друго, каквото намерили. Известяват на Кузмана за станалото и той моментално тръгва по дирите им и ги настига в техния синор (пряко Охридско), в местността Яна, около така нареченото Цървено млаче. Те, като вярвали, че са сигурни тук и че Кузман не може вече да ги нападне, се разположили да пекат агнета и да се веселят. Робите ги вързали по храстите, за да не бягат. Кузман, без да се колебае, ги напада. Осман, като мислел, че това е кичеевският бюлюкбашия, който ги покревителствувал, го укорил, че не си устоял на „бесата“. Кузман му отговорил, че не е кичеевският бюлюкбашия, а „Кузман Капидан, Джеладин беговият караман“. По такъв начин се завързал боят. Арнаутите падали един след други. Дервиш Муча, смел и решителен, измъкнал ятагана си и се спуснал към позицията на Кузман. Кузман от страх ли, от бързина ли вдигнал така силно чарка (петлето, курока) на пушката си, щото тя не могла вече да действува Още минута — и Кузман щял да бъде съсечен на парчета. Той се обърнал за помощ към Куци Митре.

— Не бой се, Кузмане — му извикал той, — пушката ми е пълна със сребърна петлица — и Дервиш. Муча се повалил като пън на земята. В агонията си той молел Османа да го не оставя на гяурите и да си отмъсти за него. Осман обаче с останалите разбойници ударил на бяг. Кузман с дружината си го преследвал оше няколко часа и най-сетне го настигнал и го убил. След това отсекли главите на предводителите и на петима други разбойници и тръгнали да ги донесат в Охрид на бея — като трофей. Беят похвалил юначеството на Кузман и го дарил с чифг обковани с позлатено сребро пищови и с един чифлик в село Злести, а главите на разбойниците заповядал да изложат на показ за назидание на гражданите. Според друга версия Кузман спасява една мома, отвлечена от турци. И понеже момата не можела да остане повече в селото, Кузман я отвел в града. Но тъй като и тук никой не се решавал да се омъжи за нея, като отнета от турски ръце, Джеладин бей и първенците на града решили, че единствено Кузман може да я вземе за жена. И тъй като Кузман имал жена, решили той да се побратими с първата си жена и после свободно да се ожени за освободената от него се селянка. Така, щастлив и юначен, Кузман живял, още дълго пазил страната от разбойници. Турците обаче не могли да му простят за избитите арнаути и мюсюлмани. И след като не могло с клевети да накарат бея да го накаже, отровили го, вследствие на което Кузман умрял след тригодишно спокойно и тихо боледуване. (Подробно. вж. у Е. Спространов, „Джеладин бей, принос към историята на град Охрид“ — СбНУ, кн. 14, 1897, стр. 692 — 697; К. Шапкарев, „Кратко историко-географско описание на градовете Охрид и Струга“ — Сборник на Българското книжовно дружество в София, год. I, 1901, стр. 33.)

Че Пърличев е познавал преданията и песните за героя Кузман, почти негов съвременник, при това широко известен не само в Охридско, но и в цяла Македония и Западна България, свидетелствува и фактът, че авторът разработва именно онези епизоди от биографията на Кузман, които в редица песни се явяват като централен епизод.

(По-подробно за песните, посветени на Кузман, вж. в ПСп, кн. 14, стр. 309 — 311; кн. 16, стр. 155 — 162; В. Качановский, Памятники болгарского народного творчества, вып. I, СПб; 1882, No 214, стр. 523-529; К. Шапкарев, Сборник от бълг. нар. умотворения, ч. I, отдел III, кн. 3, С., 1891, No 377; стр. 163 — 180; ново издание, 1969.)

Защо обаче Пърличев избягва въпроса за националната принадлежност на Кузман, е трудно да определим. Наблюдавайки силното гръцко влияние, под което се намира Пърличев по онова време, някои негови изследователи са склонни да приемат, че на автора липсва национално съзнание — съображение, което ние не можем да споделим след самопризнанията на Пърличев (вж. автобиографията), още повече че поетът навсякъде противопоставя Кузман на албанците, дава на сродниците му чисто славянски имена. Безспорен факт е обаче, че завладян от класическата гръцка литература, Пърличев до голяма степен жертвува историческата истина и фолклорния първообраз в полза на древногръцките образци. Така например авторът жертвува оптимистичния и патриотичен финал на борбата между Кузман и разбойниците в името на една класическа драма: смъртта на герой, оплакван от цялото население и дори от своите врагове; самата форма на повествование (разказ за събитието вместо конкретно развиващо се действие), психологическата характеристика на героя, моментите на благоговение пред героя (дори у враговете), рицарството на албанците, когато в действителност се касае за елементарни разбойнически шайки, също напомнят древногръцките образци. Доста подробно с въпроса за гръцкиге влияния върху „Войводата“ се занимава и Васил Пундев, отбелязвайки като безспорни заемки от Омир и пророческите сънища на майката на Кузман, сцените, в които майката и годеницата оплакват Кузман (вж. оплакванего и очакването на Хектор в „Илиада“); призивът на Кузман към дружината (вж. молитвата на Хриз към Аполон, „Илиада“, пес. I, както и обръщението на Сарледон към Глаукос — пес. XII); масовите сцени при внасянето на мъртвия Кузман и сцените в пес. XXIV на „Илиада“; шествието на носените от своите близки мъртви герои и отиването на Одисей да върне дъщерята на Хриз („Илиада“, пес. I); изброяването на падналите герои с изброяването на водачите пред Троя, както и други някои по-дребни похвати, сравнения и епитети (В. Пундев, „Гр. Пърличев, Съчинения“, С., 1930, стр. 82 — 86). С това, разбира се, не се изключват и различни поетични и стилни влияния на фолклора. Напротив, редица изследователи посочват като несъмнено фолклорно влияние финала на поемата, сложното отрицателно сравнение в началото. Към това трябва да прибавим и обстоятелството, че в края на живота си Пърличев прави опит да преведе и преработи поемата на български, доближавайки я формално (десетосричен неримуван хорей) и по съдържание до народната песен (отбелязана е службата на Кузман при Джеладин бей). Ето и единствения запазен откъс от авторовата преработка.

Плачам тътнет Галешник народным.

Кто зло вас, братие, постигло?

Иль плоды вам град побил немирный,

иль стада вам звере потребили?

Ни плоды нам град побил немирный,

ни стаса нам звере потребили,

нь сгубили люты арнауты

наша слава Кузмана Сердара,

десна ръка Джеладимбегова,

и нам тъпчят скверными ногами

гъсты горы, прежде непристъпны.

Така с рыданъем инвари вещали

и жены их драпали си лица

с писком…

Според М. Скопаков (Известия на Семинара по славянска филология, т. III, С., 1911) Пърличев завършва в подобен дух превода си, превежда и „Скендербей“ и предава ръкописите си в Народната библиотека, където за съжаление те не могат да бъдат вече намерени. Освен това поемата „Войводата“ е издадена по превод (в проза) на Георги Баласчев („Бълг. преглед“, год. II,. 1895, кн. 4 и 5; и Г. Пърличев. Съчинения под ред. на В. Пундев, С., 1930, стр. 27 — 43).