Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сафо, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Руски поети

 

© Петър Велчев, встъпителна студия, подбор, превод от руски и коментар, 2009

© Петър Добрев, библиотечно оформление, 2009

© Издателство „Захарий Стоянов“, 2009

 

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Петър Апостолов

Предпечатна подготовка: „Алтернатива“

Формат 16/60/90

Печатни коли 20,5

 

978-954-09-0321-7

 

На корицата: „Пролет“, фрагмент, художник: Иван И. Левитан

 

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2009

Печат УИ „Св. Климент Охридски“

История

  1. — Добавяне

Тъмноока и стройна, с черти вдъхновени

и изпълнена с песни божествени пак,

тя стоеше на пустия бряг

и вълна след вълна, сребропенни,

се догонваха в своя луд бяг.

 

Появи се лек вятър, прохладно полъхващ,

и одеждата нейна раздипляше той…

Долу тътнеше звучен прибой…

Слънчев лъч, в далнините издъхващ,

я погали с копнеж за покой.

 

Как безбурни над нея блестят висините

и просторът до днес по-красив не е бил…

Но защо е ликът й унил?

Защо веждите ядно са свити

и челото й мрак е покрил?

 

Не затуй ли, че беше на музи другарка,

днес лъжата любовна тъй страшно горчи…

Седемструнната лира мълчи

и Звездата на Лесбос най-ярка

в нощта взира се с тъжни очи.

 

И все тъй я люлеят надежди сърдечни,

и все тъй страст измъчва скърбящата гръд

де е чълнът, очакван до смърт?…[1]

Само глухи вълни, безконечни,

безучастно шумят и шумят…

 

1889

Бележки

[0] Сафо (Сапфо) — древногръцка поетеса от VI век пр.н.е., живяла на остров Лесбос в Егейско море. Според легендата, била е влюбена в красивия юноша Фаон, но понеже той не отвърнал на любовта й, Сафо се самоубила, хвърляйки се от Левкадийската скала в морето. М. Лохвицка я нарича „на Лесбос звездата най-ярка“ заради нейния чар и зарази знаменитата й любовна поезия.

Самата М. Лохвицка е много популярна в края на XIX век поетеса. В посвещенията, с които се открива книгата на Константин Балмонт „Будем как солнце“ (1903), тя е наречена „художницата на вакхически видения, руската Сафо“.

[1] „Де е чълнът, очакван до смърт“ означава напразния копнеж на Сафо да се появи любимият й Фаон.

Край