Мира Лохвицка
Сафо ^[0]

Тъмноока и стройна, с черти вдъхновени

и изпълнена с песни божествени пак,

тя стоеше на пустия бряг

и вълна след вълна, сребропенни,

се догонваха в своя луд бяг.

 

Появи се лек вятър, прохладно полъхващ,

и одеждата нейна раздипляше той…

Долу тътнеше звучен прибой…

Слънчев лъч, в далнините издъхващ,

я погали с копнеж за покой.

 

Как безбурни над нея блестят висините

и просторът до днес по-красив не е бил…

Но защо е ликът й унил?

Защо веждите ядно са свити

и челото й мрак е покрил?

 

Не затуй ли, че беше на музи другарка,

днес лъжата любовна тъй страшно горчи…

Седемструнната лира мълчи

и Звездата на Лесбос най-ярка

в нощта взира се с тъжни очи.

 

И все тъй я люлеят надежди сърдечни,

и все тъй страст измъчва скърбящата гръд

де е чълнът, очакван до смърт?…^[1]

Само глухи вълни, безконечни,

безучастно шумят и шумят…

 

1889