Михаил Лермонтов
Сини скали на Кавказ… ^[0]

Сини скали на Кавказ, поздравявам ви! Моето детство откърмихте вие, на своите хребети диви ме носехте дълго, с небето сдружихте ме и оттогава аз само копнея за вас, за небето. Престол на природата вечна сте вие — над него летят като дим буреносните облаци — и който само веднъж от върха е отправил молитва към бога, той вече презира живота, макар в оня миг да е чувствал как горд е, задето живее!…

* * *

Често в зори гледах аз снеговете, скалите, далечните ледници; те под лъчите на слънцето грееха, в розов отблясък облечени — докато долу бе все още мрак, — и така възвестяваха те на случайния пътник, че вече е утро. И техните румени багри напомняха свян: тъй девойки, когато се къпят и в миг зърнат мъж, се смущават така, че дори не успяват веднага гърдите си с бяла одежда да скрият.

Колко обичах, Кавказ, твойте бури — онези пустинни и тътнещи бури, отекващи вдън пещерите, които отвръщат им в миг като стражи среднощни!… На хълма самотно дърво, устояло на вятър и дъжд; и лоза, тихо шушнеща в тясна клисура; и тайна пътека над стръмната пропаст, където рекичка безименна тича с вълни белопенни; и изстрел внезапен, и страх подир изстрела: враг ли коварен е туй или просто ловец… в този край всичко, всичко е толкоз прекрасно.

* * *

Въздухът там е тъй чист, като детска молитва. И хората там, като птици, живеят безгрижно, войната е тяхна стихия; и в смуглите скули душата им сякаш говори; и в тези опушени хижи, покрити със суха тръстика и глина, са скрити жените, момите: те чистят оръжия, шият със сребърна сърма и там, в тишината, линее душата им — южна, копнееща, неокована до днес от съдбата.