Включено в книгата
Оригинално заглавие
Emma, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)
Сканиране
Internet (2014)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Автор: Джейн Остин

Заглавие: Ема

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Мърлин Пъбликейшън“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/867


1

Ема Удхаус сякаш беше благословена от съдбата — красива, умна и богата, с уютен дом и весел нрав, тя беше почти двадесет и една годишна и все още не бе се сблъсквала с нищо, което да я обърка или разстрои.

Беше по-малката дъщеря на любящ, мил баща и бе поела грижата за домакинството му още от малка, веднага след сватбата на сестра си. Поради ранната смърт на майка си Ема пазеше само смътен спомен за ласките й, ала за щастие гувернантката й се оказа прекрасна жена, чиято привързаност по нищо не отстъпваше на майчината.

Мис Тейлър беше прекарала цели шестнадесет години в дома на семейство Удхаус, по-скоро като приятелка, отколкото като гувернантка, и макар да харесваше и двете момичета, любимка й беше Ема. Обичаха се като родни сестри. Още от самото начало благият характер на мис Тейлър й попречи да наложи каквито и да е ограничения и сега, когато отдавна вече никой не я смяташе за гувернантка, двете жени се чувстваха като близки приятелки, силно привързани една към друга. Ема високо ценеше мнението на мис Тейлър, но винаги постъпваше според собствените си разбирания.

Така стеклите се обстоятелства обаче я направиха твърде своенравна и може би прекалено самоуверена. Това бяха единствените качества, които заплашваха да отнемат блясъка на множеството й добродетели, но за момента опасността беше незначителна и тези нейни черти едва ли можеха да се нарекат недостатъци.

Но ето че и Ема позна тъгата. Тя се настани в сърцето й при новината, че мис Тейлър се омъжва. Отначало чувството съвсем не беше мрачно и мъчително. Скръбта дойде едва със загубата на мис Тейлър. В деня на сватбата на скъпата си приятелка Ема за пръв път в живота си се почувства тъжна. Празненството беше приключило, младоженците си бяха заминали и тя се хранеше сама с баща си, изоставила всяка надежда да се появи някой, който да разведри дългата вечер. Както обикновено, баща й се оттегли веднага след вечеря и Ема остана сама, потънала в мрачни мисли за сполетялата я загуба.

Събитието обещаваше щастие за приятелката й, тъй като съпругът й, мистър Уестън, беше човек с безупречен характер и приятни обноски, доста заможен и на подходяща възраст. Ема дори се гордееше с мисълта, че самата тя щедро и с известно себеотрицание бе насърчавала връзката им, но въпреки всичко й беше трудно да го понесе. Всеки ден, всеки миг щеше да усеща липсата на мис Тейлър. С огромна благодарност си припомни вниманието и обичта, с които я бе обграждала през изминалите шестнадесет години, забавленията и уроците, които й беше преподавала още от петгодишна възраст, умението да я развлича, когато е здрава и всеотдайните грижи, когато е болна. Ала още по-нежен и скъп спомен Ема пазеше от времето след сватбата на сестра си Изабела, от седемте години на предано и всеотдайно приятелство. Мис Тейлър беше приятел, с какъвто малко хора можеха да се похвалят. Интелигентна, начетена и внимателна, тя живееше с тревогите и радостите на семейство Удхаус и най-вече с тези на любимката си. В нейно лице Ема виждаше човекът, с който може да сподели всяка своя мисъл и който безрезервно я обича.

Как щеше да понесе промяната? Наистина, приятелката й щеше да бъде само на половин миля, но Ема подозираше, че разликата между мисис Уестън на половин миля от дома й и мис Тейлър в него ще се окаже огромна, и че независимо от всичките си вродени и придобити достойнства, има опасност да изпадне в духовна самота. Ема силно обичаше баща си, но той не беше подходящ събеседник за нея. Не беше на нейната висота — нито когато разговаряха сериозно, нито когато просто си бъбреха.

Неразбирането помежду им, породено от разликата във възрастта (нека добавим и това, че мистър Удхаус се беше оженил твърде късно), се задълбочаваше от неговите убеждения и навици. Той имаше крехко здраве и понеже никога през живота си не бе напрягал нито тялото, нито ума си, беше остарял по-скоро в разбиранията си, отколкото физически. Макар навсякъде да го обичаха заради приветливия характер и добродушието му, едва ли някой би го нарекъл надарен човек.

След сватбата си сестрата на Ема се установи в Лондон. Наистина, шестнадесетте мили, които ги деляха, не бяха кой знае колко, ала все пак не можеха да се виждат всеки ден. Ема бе принудена сама да се бори с дългите зимни вечери в очакване на коледните празници, когато Изабела и семейството й отново щяха да внесат оживление в дома и да я избавят от самотата.

В Хайбъри нямаше никой, достоен за приятелството на Ема. Градчето беше голямо и многолюдно, а към него принадлежеше и имението Хартфийлд, независимо от собствената си морава, алеята, оградена с храсти и името си, Удхаус беше най-знатното семейство в околността и всички се отнасяха към него с почит и уважение. Ема имаше много познати, тъй като баща й се държеше любезно с всички, ала никой не беше в състояние дори за ден да запълни липсата на мис Тейлър. Промяната навяваше тъга и на Ема не й оставаше нищо друго, освен да въздиша и да мечтае за невъзможното. Ала и това можеше да прави единствено преди баща й да стане от сън, понеже самият той беше човек със слаб характер и непрекъснато се нуждаеше от някой, който да го ободрява и да му дава сили. Беше нервен и чувствителен, харесваше всички хора, към които се беше привързал, и не искаше да се разделя с тях. Всъщност ненавиждаше промените. В брака съзираше единствено източник на промяна и поради това го определяше като нещо напълно неприемливо. Той и до този момент не се бе примирил със сватбата на по-голямата си дъщеря и въпреки че Изабела се беше омъжила по любов, винаги говореше за нея с най-дълбоко състрадание. А ето че сега трябваше да се раздели и с мис Тейлър. С присъщия си благовиден егоизъм той не допускаше, че останалите могат да приемат нещата по различен начин. Затова бе склонен да смята, че с омъжването си мис Тейлър е навредила на самата себе си не по-малко, отколкото на всички тях и че би била много по-щастлива, ако бе прекарала останалата част от живота си в Хартфийлд. Ема се опитваше да го отвлече от мрачните мисли и се стараеше да се усмихва и да бъбри весело, но щом поднесоха чая, той все пак не се въздържа и повтори дума по дума онова, което вече бе казал на обед:

— Горкичката мис Тейлър! Колко бих искал да се върне при нас. Жалко, че мистър Уестън изобщо я забеляза.

— Знаете, че не мога да се съглася с вас, татко. Мистър Уестън е прекрасен човек, който напълно заслужава достойна съпруга. Нима бихте желали мис Тейлър да остане при нас завинаги и да понася всичките ми странности, след като има възможност да създаде свой дом?

— За какво й е притрябвал собствен дом, когато тази къща е два пъти по-голяма?! Освен това ти нямаш никакви странности, скъпа моя.

— Ще им гостуваме често, а и те ще ни навестяват. Ще поддържаме връзка. Редно е ние да ги посетим първи след сватбата, при това колкото може по-скоро.

— Но, скъпа моя, как бих могъл да се придвижа чак до там? Рандълс е толкова далече! Не съм в състояние да извървя и половината път.

— Но, татенце, никой не очаква от вас да вървите пеша! Ще отидем с каретата.

— С каретата ли? Джеймс едва ли ще се съгласи да впрегне конете за такова малко разстояние, пък и къде ще стоят животните, докато трае посещението?

— В конюшнята на мистър Уестън. Нали вече уточнихме този въпрос? Снощи го обсъдихме най-подробно с мистър Уестън. Що се отнася до Джеймс, няма защо да се тревожите, тъй като дъщеря му е прислужница в Рандълс и той с удоволствие би отишъл да я посети. По-скоро се съмнявам дали би ни закарал някъде другаде! Нали вие самият настанихте Хана в Рандълс, татко? Никой не се бе сетил за нея, преди вие да я споменете. Джеймс се чувства толкова задължен.

— Радвам се, че се сетих за нея. Чудесно се получи. В никакъв случай не бих искал горкият Джеймс да се чувства пренебрегнат и съм сигурен, че дъщеря му ще стане много добра прислужница. Тя е добро и възпитано момиче и всеки път, когато ме срещне, се покланя и ме пита как съм със здравето. Много мило от нейна страна! Освен това, докато беше шивачка при нас, забелязах, че никога не затръшва вратата, а я затваря много внимателно. Ще стане чудесна прислужница, пък и за мис Тейлър би било истинска утеха да има при себе си някой, с когото е свикнала. Ще получава новини от нас всеки път, когато Джеймс отиде да посети дъщеря си.

Ема не пожали усилия и живо подкрепи тази значително по-благоприятна насока на разговора. Надяваше се, че с играта на табла ще съумее да осигури на баща си сравнително приятна вечер и ще прогони от главата му мрачните мисли, като в замяна на това се отдаде единствено на своите. Тъкмо подредиха масата за игра и въведоха гост, чието посещение обезсмисли всички приготовления.

Мистър Найтли, солиден мъж на около тридесет и седем, тридесет и осем години, беше отдавнашен и много близък приятел на семейството, но бе свързан с Ема и баща й преди всичко поради обстоятелството, че е по-големият брат на съпруга на Изабела. Живееше на около миля от Хайбъри, отбиваше се често и винаги беше добре дошъл, но този път може би повече от всякога, защото идваше от дома на общите им роднини в Лондон. Беше се завърнал късно следобед след няколкодневно отсъствие и веднага бе пристигнал в Хартфийлд, за да ги уведоми, че на Брансуик Скуеър всички са добре. Това щастливо обстоятелство за известно време ободри мистър Удхаус. Посещенията на мистър Найтли винаги му се отразяваха благоприятно. Младият мъж беше весел и общителен и отговори на всички въпроси на мистър Удхаус за „горката“ Изабела и дечицата. След като изчерпиха тази тема, бащата на Ема отбеляза с благодарност:

— Много мило от ваша страна, мистър Найтли, задето сте решили да ни посетите в този късен час. Боя се, че пътуването ви до тук е било ужасно мъчително.

— Съвсем не, сър, навън е прелестна лунна нощ, толкова мека и приятна, че възнамерявам да се отдръпна малко от буйния огън в камината ви.

— Все пак, сигурно е доста влажно и мръсно. Надявам се да не сте се простудили.

— Мръсно ли, сър? Погледнете обувките ми — съвсем чисти са.

— Учудвате ме, тъй като напоследък времето беше доста дъждовно. Докато закусвахме, само за половин час се изсипа истински порой. Искаше ми се да отложат сватбата.

— Между другото, все още не съм ви изказал благопожеланията си. Не бързах да ви поздравя, защото много добре знам как сте се чувствали. Все пак се надявам, че всичко е минало сравнително добре. Как ви се отрази? Кой плака най-много?

— О, горката мис Тейлър! Колко тъжно!

— Горките мистър и мис Удхаус, ако разрешите да ви поправя. Не бих казал същото за мис Тейлър. Високо ценя вас и Ема, но стане ли въпрос за независимост и свобода… Е, във всеки случай за нея сигурно е по-добре да се грижи за един човек, отколкото за двама.

— Особено ако един от тези двама е толкова капризен и заядлив — закачливо подхвърли Ема. — Знам, че мислите точно това и сигурно бихте го казали, ако баща ми не беше тук.

— Боя се, че това е самата истина, скъпа моя — въздъхна мистър Удхаус. — Понякога наистина съм доста капризен и заядлив.

— Но, скъпи татко, нима бихте допуснали, че аз или мистър Найтли имаме предвид вас? Каква ужасна мисъл. Не, говорех за себе си. Това е стара шега между мен и мистър Найтли — той все намира за какво да ме упрекне. Ние винаги разговаряме открито помежду си.

Всъщност мистър Найтли беше един от малкото хора, които намираха в какво да упрекнат Ема Удхаус и единственият, който се осмеляваше да й го каже. Ема не одобряваше напълно тази му черта, но знаеше колко по-трудно щеше да бъде за баща й да приеме обстоятелството, че се намира човек, който не смята дъщеря му за съвършена.

— Ема знае, че никога не я лаская — каза мистър Найтли, — но в този случай нямах предвид конкретно никого. Мис Тейлър е свикнала да доставя удоволствие на двама души, отсега нататък ще го прави само за един. По всичко личи, че тя печели.

— Попитахте как е минала сватбата — намеси се Ема с намерението да промени темата — и аз с удоволствие ще ви разкажа, защото всички се държаха просто очарователно, пристигнаха навреме и се бяха постарали да изглеждат възможно най-добре. Нямаше сълзи и тъжни лица, тъй като знаехме, че помежду ни ще има само половин миля и ще можем да се срещаме всеки ден.

— Скъпата Ема понася всичко толкова смело — каза баща й. — Но, знаете ли, мистър Найтли, загубата на мис Тейлър я натъжава дълбоко и аз съм уверен, че Ема ще усеща липсата й много по-силно, отколкото очаква.

Ема се извърна, като се бореше със сълзите и се опита да се усмихне.

— Не е възможно Ема да не тъгува по такава предана приятелка — отбеляза мистър Найтли. — В противен случай ние с вас, сър, едва ли бихме я уважавали толкова. На нея й е добре известно, че този брак представлява една чудесна възможност за мис Тейлър. Знае, че е съвсем нормално хора на нейната възраст да създадат собствен дом, за да си осигурят спокойствие, и затова трябва да превъзмогне болката си. Всички приятели на мис Тейлър би трябвало да се радват, че бракът й се оказа толкова сполучлив.

— Пропуснахте една причина, за да се чувствам щастлива — каза Ема, — при това доста съществена. Аз събрах двойката. Определих ги един за друг още преди четири години и фактът, че се ожениха и са щастливи, въпреки мнението на мнозина, че е малко вероятно мистър Уестън да сключи втори брак, представлява истински успех за мен.

Найтли само поклати глава, ала баща й наивно продума:

— О, скъпа моя, надявам се да се откажеш от сватосването и да престанеш да пророкуваш, защото винаги познаваш. Моля се на Бога това да не се повтаря.

— Обещах ви да не го правя за себе си, татко, но не мога да се откажа да търся подходящи партии за другите. Това е най-забавното нещо на света. Още повече след грандиозния успех, който постигнах. Всички твърдяха, че мистър Уестън няма да се ожени повторно. Не и той, казваха, вдовец от толкова години, който се чувства великолепно и без съпруга, който е непрестанно зает с деловите си работи в града или с приятелите си, който е толкова забавен и така добре приет, където и да отиде. Такъв човек не би прекарал сам нито една вечер, ако това чисто и просто не му харесва. Не, не, мистър Уестън в никакъв случай нямало да се ожени повторно. Споменаваха дори за някакво обещание пред смъртния одър на съпругата му, а други твърдяха, че синът му и неговият чичо едва ли биха допуснали втори брак. Най-тържествено се разправяха какви ли не безсмислици, но аз не вярвах нито дума. Реших да ги оженя още преди четири години — в деня, когато с мис Тейлър го срещнахме на Бродуей Лейн. И понеже леко ръмеше, той, както подобава на истински кавалер, се завтече и тутакси взе на заем два чадъра от къщата на фермера Мичъл. Още оттогава кроя планове за сватбата. Не можете да искате от мен да се откажа от сватосването точно сега, когато постигнах първия си истински успех.

— Не разбирам какво имате предвид под „успех“ — отбеляза мистър Найтли. — Успехът предполага полагане на известно старание от ваша страна. Разбира се, ако сте прекарали четири години в целенасочени усилия да уредите този брак, не сте си пропилели времето напразно. Какво по-достойно занимание за една млада дама! Но с какво право претендирате за успех, ако вашето така наречено сватосване се е изразявало само в това — а аз силно подозирам, че е било именно така, — че просто сте се надявали на този брак. И един прекрасен ден сте си казали: „Би било чудесно, ако мистър Уестън се ожени за мис Тейлър!“ и после сте си го повторили още няколко пъти. В какво се състои заслугата ви? Защо се гордеете толкова? Просто сте направили едно вярно предположение и нищо повече.

— Та нима вие познавате ликуването и удоволствието от едно вярно предположение? Мъчно ми е за вас. Смятах ви за по-умен! Повярвайте ми, вярното предположение не е дело единствено на случайността. Нужно е и известно умение. А що се отнася до думата „успех“, която така необмислено употребих, и която вие оспорихте, мисля, че претенциите ми тук не са съвсем неоснователни. Обрисувахте ни две от възможностите, но според мен има и трета — нещо средно между това да вършиш всичко и да не правиш нищо. Ако не бях поощрявала посещенията на мистър Уестън в този дом, ако не бях го насърчавала и не бях изглаждала редица дребни недоразумения, може би изобщо нямаше да се стигне до сватба. Мисля, че достатъчно добре познавате Хартфийлд, за да схванете какво искам да кажа.

— Открит и прям мъж като мистър Уестън и разумна и практична жена като мис Тейлър могат съвсем спокойно и сами да уредят отношенията помежду си. Намесата ви едва ли би им помогнала. По-скоро би навредила на самата вас.

— В желанието си да помогне на другите Ема винаги забравя за себе си — намеси се мистър Удхаус, без да разбира напълно за какво става дума. — Умолявам те, скъпа моя, не сватосвай никого повече. Това са глупости, които сериозно нарушават целостта на семейството.

— Само още веднъж за мистър Елтън, татко. Горкичкият! Нали го харесвате? Длъжна съм да му намеря съпруга. Никоя жена в Хайбъри не го заслужава. Тук е вече цяла година и така уютно е подредил дома си, че е срамота да живее сам. Наблюдавах го днес, докато венчаваше младоженците, и ми се стори, че той самият много би искал да преживее нещо подобно. Имам чудесно мнение за мистър Елтън и това е единственият начин, по който мога да му бъда полезна.

— О да, Елтън е много красив и умен млад човек и аз го ценя високо, но ако искаш да му окажеш внимание, скъпа, по-добре би било да го поканиш на вечеря. Искрено се надявам, че мистър Найтли няма да има нищо против да се запознае с него.

— С удоволствие, сър, когато и да е — засмяно отвърна Найтли. — Напълно съм съгласен, че една вечеря е много по-добра идея от сватосването. Поканете го, Ема, и го научете да се наслаждава на добре приготвената риба и на пилешкото, но го оставете сам да си избере съпруга. Повярвайте ми, един мъж на двадесет и шест или на двадесет и седем години е в състояние сам да се грижи за себе си.