Сесили фон Зигесар
Звездата на колежа (1)

1

Един бухал от „Уейвърли“ е винаги учтив, дори и с непознати

Тинсли Кармайкъл погледна назад към блестящата река Хъдзън. Ревът на оранжевия им фамилен хидроплан, понесъл се нагоре към лазурната синева, обозначи нейното завръщане в Академия „Уейвърли“ — престижен частен пансион в северен Ню Йорк, от който миналата пролет беше безцеремонно изключена. Тя зачатка пронизително с острите си токчета по стълбите към входа на „Дъмбъртън“ и усети върху себе си десетките погледи на останалите ученици, надзъртащи през надвисналите над главата й прозорци на общежитието. Отметна дългата си грива от буйна синкавочерна коса и обърна лицето си така, че да им го представи в най-добрата му светлина; вече очакваше трескавите въпроси: „О боже мой, къде беше?!“; „Как се върна?“; „Не те ли изключиха?“; „Беше ли в клиника?“; „Вярно ли е, че си заплашила да подпалиш «Стансфийлд»?“, и накрая, разбира се: „Защо Кели и Брет се измъкнаха от това, а ти — не?“

Тинсли имаше намерение да отрече всичко и да раздуха пламъците на всевъзможни спекулации. Изпитваше особено удоволствие да подхранва теорията, че самоотвержено е поела вината върху себе си, след като миналата пролет и трите второкурснички бяха хванати с екстази. Най-добрите й приятелки щяха да бъдат повече от шокирани да я видят сега. Не беше разговаряла с нито една от тях по време на дългото лято и все още самата тя нямаше никаква представа защо последствията от целия „инцидент“ бяха само за нея, освен ако някоя от двете не я беше изпортила. Но сега лятото беше свършило — феноменално лято при това — тя беше върната в Академията и се чувстваше щедра, всеопрощаваща и готова да забрави — стига Брет и Кели да й изкажат съответните пространни извинения, разбира се, и яко да й нацелуват задника.

Със своите древни, покрити с бръшлян тухлени сгради и полегати зелени игрища, Академия „Уейвърли“ беше копие на „Браун“ или „Принстън“, само че направено от джинджифилови бисквити. Докато Тинсли потракваше през фоайето, вървейки към „Дъмбъртън“ 303, долови познатото ухание на кокосов лосион и бебешки парфюм на Кели, примесено с тежкия дъх на цигари „Парламент“. Усмихна се, като си представи какво ще последва: тя прекрачва с танцова стъпка прага на тройната им стая и се хвърля върху старото си легло досущ като преди, когато се връщаше от отегчителните лекции по математика на г-н Фарнсуърт в залата „Хънтър“. Малката розова уста на Кели зейва; тя понечва да каже нещо готино, но се задавя със собствените си думи. Брет пък остава абсолютно поразена и напълно безмълвна. После двете момичета започват да квичат като малки прасенца и се хвърлят на врата й, обгръщайки я здраво с изящните си нозе. Е, поне такава беше картината в представите на Тинсли.

Вдигна белите пластмасови авиаторски очила над челото си и понамести голямата чанта от избелена кожа, която Кедо беше направил за нея, докато бяха на сафари извън Кейп Таун. Споменът за лятото в Южна Африка прониза сърцето й — партитата в Кейп Рейв с Кедо и приятелите му; изгревите, които посрещаха заедно над планината Тейбъл, а също и „Няма да се върна там, където съм бил“ — документален филм за хората в Южна Африка, върху който тя и баща й бяха работили през цялото време. Тинсли докосна колието си от зъби на акула (отново Кедо, сладкият Кедо), отметна дългата блестяща коса назад и със замах отвори вратата на стаята в общежитието. Та-дадам!

Тишината, която тя очакваше, трябваше да бъде породена от пълното изумление на присъстващите, а не от пълната им липса. Къде, по дяволите, бяха всички? Тинсли проучи пейзажа: добре познатата гледка към блестящата Хъдзън през широките бели прозорци; синьо-бялата плажна графика на Брет, поставена върху нощното й шкафче; празните бутилки „Кока-Кола“ до леглото на Кели и традиционно препълнения с фасове „Парламент“ пепелник върху прозореца. Но ни следа от Кели, нито от Брет.

Тинсли сбърчи нос, доловила непозната миризма — възможно ли беше това да е онзи парфюм на „Шанел“, който беше превзел целия площад „Грийнмаркет“ в Кейп Таун? Тя подуши въздуха и проследи уханната следа, водеща до водопад от разрошени кафяви къдрици, спуснал се от едната страна на старото й легло. Имаше някакво момиче в леглото й. Момичето се завъртя в съня си. Тинсли ритна старомодната дървена рамка на леглото с добре подкования си крак и настоятелно изиска отговор:

— Коя си ти?

— Аз съм Джени — момичето седна в леглото и диво заоглежда стаята, докато огромните му гърди подскачаха от рязкото движение. — А ти коя си?

Тинсли тръшна чантата си до крака на леглото. Носът й все още беше сбърчен от отвращение. Определено е онзи парфюм.

— Къде са Кели и Брет? — попита тя.

— Те — започна Джени и разтърка големите си кафяви очи — бяха тук преди минута. Колко е часът?

— Часът е идеален, за да напуснеш леглото ми — обяви хладно Тинсли.

Джени поклати глава в опит да разсее мъглата на съня от мозъка си. Изумителното високо момиче, застанало над нея, носеше бял потник с щампа на бели листа, без сутиен отдолу. Джени завистливо се загледа в мургавите й рамене и линията на закръглените, високи гърди. Какво ли не би дала, за да може да носи такъв потник… Момичето имаше дълга черна коса и невъзможно сини, почти виолетови очи… Чакай малко, нейното легло ли?!

— Ти си Тинсли! — изписка Джени с пресилен ентусиазъм и заподскача нагоре-надолу, преди да осъзнае, че е облечена в супер тънката тениска с лого на „Констънс Билърд“, с която обичаше да спи. Надяваше се, че огромните й гърди не изглеждат смешно с бурното си движение, докато се връщат в изходна позиция.

— Не те помня — Тинсли скръсти ръце отпред, сякаш за да намекне, че Джени трябва да прибере гърдите си, преди да нарани някого с тях.

— Тук съм отскоро. Прехвърлих се от „Констънс Билърд“ — Джени посочи големите букви, отпечатани върху тениската и отново се замисли за гърдите си, — в Ню Йорк Сити — прибави тя с надежда, че самото споменаване на града ще й придаде повече надеждност или поне ще намекне, че е готина.

— Знам къде е. — Тинсли отсечено свали белите авиаторски очила от челото към носа си и те прилепнаха идеално върху потъмнелия от слънцето, малък чип нос.

Джени можеше да почувства вторачения й поглед иззад тъмните стъкла. Притесняваше се от тази среща още откакто предната вечер декан Меримаунт беше обявил завръщането на Тинсли. Но сега, след като тя вече беше тук, й изглеждаше дори по-страховита, отколкото си я бе представяла. Нима трябваше да съжителства с това момиче?!

— Имаш ли нещо против? — попита Тинсли и отвори супер модерната си избеляла кожена чанта, за да извади ароматизирана цигара.

Джени поклати глава и й предложи запалката „Зипо“, купена от Китайския квартал, с която палеше свещта с аромат на ябълка и канела до леглото си.

— Малко трева за разсънване, а?

— Това не е трева — Тинсли отново вдигна очилата на челото си. — Кой курс си, в крайна сметка?

— Новачка съм.

Тинсли издуха дима на кръгчета, също като Катерицата в „Алиса в страната на чудесата“, и Джени си припомни какво й беше разказал Сам — момчето от влака, с който беше пристигнала от Ню Йорк — за партитата в „Бард“ и за това, че миналата година Изи бил изневерил на Кели с нея. Джени си представи как момчетата се влачат зад Тинсли, омагьосани от виолетовите й очи и шоколадовите гладки рамене, и как момичетата я мразят заради същите тези неща. Джени също би я мразила, ако не беше така уплашена и едновременно с това завладяна от присъствието й.

— Значи ти си новата съквартирантка, така ли? — Тинсли се зае изпитателно да я проучва, сякаш беше някакъв винтидж пеньоар от петдесетте, който би могъл да е невероятна находка, но можеше да се окаже и просто осеян с петна парцал след една по-щателна проверка.

— Да. Кели и Брет са страхотни — отговори Джени с превзет глас, надявайки се внуши на Тинсли, че вече са от един отбор. Беше се сприятелила лесно с Кели и Брет, в края на краищата. Е, сравнително лесно. Кели я беше прецакала още през втората училищна нощ, когато остави впечатление у Дисциплинарната комисия, че Изи Уолш е бил в стаята им не за да се види с гаджето си Кели, а заради Джени. След всички разправии Изи пое цялата вина и Джени си бе помислила, че може би, просто хипотетично, това е някак свързано с нея самата.

Джени измъкна крака изпод бебешкосиньото си вълнено одеяло и се плъзна към античното дъбово бюро. Грабна опаковка серум за коса „Пантен“ и изстиска малко в шепата си. Шишето издаде пърдящ звук и Джени леко се смути. После се обърна към огледалото, докато заглаждаше дългите си кафяви къдрици, и изпита благодарност, че поне днес няма някоя от онези бели пъпчици покрай носа си, с които понякога се събуждаше сутрин.

— Е — обърна се тя, вече с оправена коса, но всичко, което видя пред себе си, беше затварящата се врата. Тя се трясна ядно и Джени отскочи несъзнателно крачка назад. Ееей, това не беше истинска пръдня все пак!

Отвън, пред големите бели прозорци, се забелязваха първите листа, обагрени в оранжево и червено, а Хъдзън се плъзгаше бавно и леко надолу, блестяща под утринното слънце. Стомахът на Джени се сви от ужас. Дали това беше само първоначално лошо впечатление или прословутата Тинсли Кармайкъл е просто една… хм… кучка?

OwlNet Instant Message Inbox

СейджФрансис: Тя се въъъърнаааа…

СелинКолиста: Кво?

СейджФрансис: ТК! Върнала се е от изгнанието си или където там по дяволите беше. Чух, че се наложило баща й да обещае на „Уейвърли“ нов театрален център, за да я приемат обратно.

СелинКолиста: Нееееееееееееее… Мислиш ли, че ще изритат Дж. от 303?

СейджФрансис: Чух, че всички ще останат там. Дали Дж. и Т. ще си издерат очите?

СелинКолиста: Кой знае, но ако започнат, искам пуканки и място на първия ред!