Хенри Дейвид Торо
Дивите ябълки (8)

Последните опадващи

До към средата на ноември дивите ябълки вече са позагубили яркостта си и в голямата си част са опадали. Повечето са изгнили на земята, а здравите са придобили по-приятен вкус. Песента на кардинала се чува по-ясно, когато се разхождаш между старите дървета, а есенните глухарчета са полузатворени и тъжни. Ала все още, много след като сезонът на ябълките се смята преминал, стига човек да е умел в паберкуването, може да напълни много джобове с плодове, та дори и от присаждани дървета. Зная една червена ябълка, израсла в края на мочурището, почти като дивите вкусна. Човек не би казал на пръв поглед, че по нея са останали плодове, ако си няма изработен начин на вглеждане. Ябълките, които веднага се хвърлят на очи, са вече съвсем кафяви и изгнили, само тук-там сред мокрите листа ще се мерне някоя по-свежа. Въпреки това моето набито око прониква през оголелите елши, боровинковите храсти и увехналите острици в пълните с листа пукнатини в скалите и дири под клюмналите гниещи папрати, които заедно с ябълки и елшови иглички плътно застилат земята. Защото зная, че хубавите ябълки са скрити, нападали отдавна в хлътнатините и покрити сетне с листа от същото дърво — сиреч опаковани по най-подходящ начин. От такива тайници, пръснати околовръст дървото, накрай изваждам плода (тъй както Кързън вади стар ръкопис от мухлясала манастирска килия) — целия мокър и лъскав, често нагризан от зайци или издълбан от щурци, с по едно-две листа, полепнали по него, ала все още благоуханен и дори по-зрял и запазен от натрупваните в бъчви, далеч по-хрупкав и свеж от тях. Ако ли пък в тия скривалища не намеря нищо, опитът ме е научил да надзъртам между издънките, плътно израсли от някой пропълзял по земята клон, където навремени пада по някоя и друга ябълка, или пък в самата среда на елшова туфа, където ябълките са покрити с листа и защитени от кравите, които може да ги надушат. Ако съм много изгладнял и понеже обичам вкуса на тия червени ябълки, напълвам с тях джобовете си и когато закрача в мразовитата вечер обратно към къщи, откъдето ме делят може би четири-пет мили, си вземам последователно ту от левия, ту от десния джоб, та да поддържам равновесие.

Научавам от Гезнер — цитиран в книгата на Топсел, — като най-вероятно той се опира на Албертус, че начинът, по който таралежът събира и отнася ябълките до дома си, е следният: „Неговата храна се състои от ябълки, червеи и грозде: когато намери ябълки или грозде на земята, той започва да се търкаля връз тях, докато се нанижат по бодлите му, и тъй ги отнася до бърлогата си, без нищо да държи в муцуната си; а случи ли се някой от плодовете да изпадне по пътя, той отърсва от себе си всички останали и отново се затъркалва връз тях, докато се закрепят на гърба му. Тъй се придвижва, произвеждайки шум като колело от каруца; ако пък в дупката го чакат малки, те снемат товара от бодлите му, изяждайки колкото искат, а останалото скътват за идни дни.“