Хенри Дейвид Торо
Есенни багри (3)

Червеният клен

Около 25 септември червените кленове обикновено са навлезли в зрелост. Повечето големи дървета видимо се промениха през последната седмица, а някои направо се обляха в силноярка багра. Виждам малък клен на половин миля оттатък поляната пред мен, открояващ се на зеления горски фон с едно червено, по-наситено от разцветката на което и да е дърво през лятото. Няколко поредни есени наблюдавах как това дърво все се променя преди събратята си, също както плодовете на едни дървета узряват по-рано от плодовете на други. Навярно е предвестник на сезона. Ще ми е мъчно, ако го отсекат. Зная още два-три такива клена в различни части на Конкорд, които вероятно са потомци на също такива ранозрели септемврийски дървета — ако малко повече мислехме за тия неща, щяхме да извадим на пазара семената им, също както правим с репичките.

Понастоящем тия горящи клонаци растат най-вече покрай ливадите и тук-там по възвишенията, където се различават отдалеч. Може да се случи да попаднете и на многобройни малки кленове, потопили някое блато в алено великолепие, а дърветата наоколо, още съвсем зелени, силно открояват яркото петно. Тъй рано потънали в червено, те предизвикват удивление, сякаш виждате сред полята бивак на червенокожи или други някакви горски обитатели, за чието местонахождение не сте знаели.

Отделните кленове, целите облени в ярко алено, гледани на фона на другите, още свежозелени дървета от същия вид или пък на фона на иглолистните, правят по-силно впечатление сега, отколкото подир време цели горички като тях. Каква само красота е, когато отделното дърво е сякаш грамаден ален плод, напиращ от зрели сокове, когато всяко листо, от най-долното клонче, та до самия връх, е като лумнал пламък, особено ако човек гледа към слънцето! Какво по-прекрасно в един пейзаж! Вижда се от мили разстояние и е твърде хубаво, за да изглежда истинско. Ако беше еднократно явление, за него би се говорило от поколение на поколение, додето накрай влезе в митологията.

Първото поаленяло дърво придобива над останалите превъзходство, което понякога запазва за седмица или две. Такова удоволствие ми доставя да го гледам как развява високо в небесата аления си флаг над цял полк зеленоодежди дървета, че съм способен да се отклоня и половин миля от пътя си, та да го видя отблизо. Тъй едничко дърво събира в себе си върховната красота на цяла тревиста долина, а гората отведнъж става по-одухотворена заради него.

Да си представим как малкото червено кленче незабелязано е расло дълбоко навътре в затънтената долина, където цяла миля го дели от всички пътища. Там то всеотдайно, зиме и лете, е изпълнявало задълженията си на клен, без ни едно да пренебрегва, наддавало е на бой с присъщото за един клен достолепие, растейки бързо в продължение на толкова месеци, без да се помайва нито за миг, та вече е много по-близо до небето, отколкото е било през пролетта. То всеотдайно се е наливало със сок, предоставяло е подслон на прелитащите птици, отдавна е отгледало семената си и ги е предоставило на вятъра, та навярно сега изпитва удовлетворение от това, че хиляди малки, благовъзпитани кленчета започват вече своя самостоятелен живот. Заслужило е напълно Почетния легион на кленовете. Шептейки, листата му навремени са го питали: „Кога ще почервенеем?“ И сега, през септември, месецът на пътешествията, когато хората бързат към морето, към планините и езерата, тоя скромен клен, все тъй без да помръдва и на инч, пътува към своята слава — издига на хълма аления си флаг, обявявайки, че е приключил лятната си работа преди всички останали дървета и се оттегля от надпреварата. Така, запреваля ли годината, това дърво, което до неотдавна, когато е било най-продуктивното му време, дори най-внимателният поглед не би могъл да различи сред останалите, сега с баграта на своята зрелост, със самото си червено най-после се открива в далечината пред ведрия скиталец и насочва мислите му от прашния път към дръзновеното уединение на селенията, които обитава. Пламти ярко с всичкото благородство и красота на един клен — Acer rubrum. Сега вече ясно разбирам названието му — от rubric, ясен. Не греховете му, неговите добродетели са алени.

Въпреки че аленият цвят на червения клен е най-наситеният измежду дърветата, тая есенна багра дори не се споменава от Мишо в съчинението му „Sylva“ и всички възторзи остават за сладкия клен. До 2 октомври както големите, тъй и малките кленове достигат върховата точка на зрелостта си, макар тук-там още да зеленее по някой. По това време те сякаш започват да се състезават помежду си и все някой от множеството ще се окаже обагрен в особено чисто алено, с наситения си цвят отдалеч ще привлече погледа и ще отнесе палмата на първенството. Голямо блато с червени кленове във върховия миг на тяхното преображение е несъмнено най-яркоосезаемото петно измежду всички пъстроцветия, сред които бродя — изобилстващи по нашите места, червените кленове менят както очертанията, тъй и цвета си. Много са просто жълти, други — алени, трети — тъмноалени до кървавочервени, по-червени от обичайното. Погледнете към оня мочур, обрасъл с кленове, тук-там примесени с борове, в основата на онова инак цялото покрито с борове възвишение на четвърт миля оттук, и ще усетите цялата сила на ярките цветове — без да различавате отделните несъвършенства на листата, ще видите техните жълти, алени и пурпурни огньове във всевъзможните им отсенки, размесени и контрастиращи със зеленото. Някои кленове са още зелени, само краищата на листата им са поръбени в жълто или пурпурно като ръбчетата на лешниковите шапчици; други са целите яркоалени, струящи във всички посоки — подобно соковете, пулсиращи в листните жилки — равномерно и красиво сияние; а трети с по-неправилни очертания — извърна ли леко глава, за да забравя земния им произход и да скрия ствола от взора си — ми изглеждат тежко отпуснати връз листата си, сякаш жълти и алени облаци, накамарени един над други венци или снежни преспи, трупани от вятъра. За красотата на такова едно блато през есента допринася много и това, че дори и да не са размесени с други дървета, кленовете не образуват еднородна цветова маса, а, бидейки в различни цветове и отсенки, отделните дървета ясно открояват висинните си върхари и очертанията си сред плътното обкръжение на другите. Ала едва ли някой художник би се осмелил да ги нарисува тъй ясно откроени от четвърт миля разстояние.

Тоя ясен следобед вървя през една поляна право към нисък хълм и съзирам на около петдесет рода разстояние по посока към слънцето кленови върхари, които тъкмо изплуват над ръждиво-лъскавото било — една ивица, явно дълга поне двадесет рода и десет широка, обагрена в най-наситеното искрящо алено, оранжево и жълто, които не отстъпват пред баграта на никакви цветя или плодове, пред никакви ръкотворни цветове. Продължавам напред и билото на хълма, създаващо предния план или долната рамка на картината, започва да се снишава, при което дълбините на откриващата се яркоцветна гора стават все потъмни, подсказвайки, че цялата долина отвъд е обляна в тия багри. Да се чудиш защо оракулите и покровителите на града не са тук, та да разгадаят какво мълвят със своите наситени багри и преливаща одухотвореност дърветата, тревожни от замътването на някакво зло. Не виждам какво са могли да правят първите пуритани, но това време на годината, когато кленовете засияват в алено — очевидно не са можели да се молят из горите. Навярно заради това са започнали да издигат молитвени домове и да ги заобикалят отвсякъде с високи огради.