Ерик-Еманюел Шмит
Фалшификатът

Може да се каже, че съществуваха две Еме^[1] Фавар. Една Еме преди раздялата. И една Еме след нея.

Когато Жорж й съобщи, че я напуска, на Еме й трябваха няколко минути, за да се убеди, че това не е кошмар или шега. Той ли, наистина, казваше това? Наистина ли го казваше на нея? Щом прие, че действителността я зашлевява по този начин, тя положи усилие да се увери, че все още е жива. Трябваше й доста повече време, за да установи тази диагноза: сърцето й бе спряло да бие, кръвта й да се движи, мраморно студено безмълвие бе вкаменило вътрешностите й, някакво вцепенение пречеше на очите й да мигат… но Жорж все така настояваше тя да го изслуша — „нали разбираш, скъпа, не мога повече да продължавам, всичко си има край“ — и да го гледа — петна от пот мокреха ризата под мишниците му — и да го надушва — опияняващия букет от миризма на мъж, на сапун и на освежено с лавандула бельо… С изненада и почти с разочарование тя установи, че ще го преживее.

Нежен, внимателен и сърдечен, Жорж редеше изречения, които се отнасяха към две противоречиви позиции: да съобщи, че си тръгва, и да обясни, че това не е кой знае какво.

— Бяхме щастливи заедно. На теб дължа моментите на най-голямо щастие. Сигурен съм, че докато умирам, ще мисля за теб. Само че съм глава на семейство. Щеше ли да ме обичаш, ако бях такъв мъж, мъж, който се измъква и не спазва ангажиментите си към жената, дома, децата и внуците, ей така, без да му мигне окото.

Искаше й се да кресне „да, щях да те обичам такъв, даже точно това очаквах от теб още от първия ден“, но както винаги, не каза нито дума. Да не го засегне. Най-вече да не го засегне. Щастието на Жорж изглеждаше на Еме по-важно от нейното и тя тъй го бе обичала двайсет и пет години, като бе забравяла себе си.

— Жена ми все предвиждаше да завършим живота си на юг. След два месеца се пенсионирам и купихме вила в Кан. Това лято се местим.

Еме бе шокирана не толкова от заминаването, колкото от израза „да завършим живота си“. На любовницата си той бе описвал един семеен живот, който приличаше на затвор, а с това „да завършим живота си“ тя откриваше, че в един друг свят, до който не й бе дал достъп, Жорж продължаваше да се чувства съпруг на жена си и баща на децата си.

„Нашият живот“! Еме е била само скоба. „Нашият живот“. Макар да бе шепнал в ухото й любовни слова, макар тялото му непрекъснато да бе имало нужда от нейното, тя си бе останала само една забежка. „Нашият живот“! Най-сетне другата — съперницата, омразната и заплахата — бе победила! Дали го знаеше? Дали знаеше, че местейки се с мъжа си в Кан, оставя след себе си една зашеметена, обезкървена жена, която в продължение на тези двайсет и пет години често си бе пожелавала да заеме нейното място, и дори няколко минути по-рано все още се бе надявала на това?

— Отговори ми, скъпа, кажи най-сетне нещичко…

Тя се втренчи в него и очите й се разшириха. Какво? Той пада на колене? Мачка дланта ми? Какво се готви да направи? Няма съмнение, скоро ще се разплаче… Той винаги започва да хлипа преди мен… много дразнещо, така и никога не успях да го разнежа, защото все трябваше да го утешавам първа. Практична работа — да се държи като мъж, когато го устройва, и като жена, когато му е от полза.

Тя погледна шейсетгодишния мъж в краката си и внезапно изпита усещането, че е съвсем непознат. Ако разумът не й подсказваше, че това е Жорж, мъжът, когото обожаваше от двайсет и пет години, тя щеше да стане и да се разкрещи: „Кой сте вие? Какво правите в моя дом? И кой ви е позволил да ме докосвате?“

И именно в този момент — моментът, в който бе решила, че той се е променил — се промени тя. Надвесена над този гол охлюв с боядисана коса, който хленчеше и се лигавеше в коленете и ръцете й, Еме Фавар претърпя метаморфоза и се превърна във втората Еме Фавар. Онази след. Онази, която вече не вярваше в любовта. Разбира се, през следващите месеци имаше няколко люшкания между старата и новата Еме — след лек опит за самоубийство, една вечер тя отново си легна с него, но когато през август той се премести, новата Еме бе надвила над старата. Нещо повече дори — беше я убила.

 

 

Мислеше за миналото си със смайване.

Как ли съм могла да мисля, че той ме обича? Той просто е имал нужда от любовница — красива, мила и тъпа.

Красива, мила и тъпа…

Да, Еме беше красива. До раздялата всички й го казваха. Освен тя… Защото, както всички жени, Еме не бе получила красотата, от която самата тя се възхищаваше. Дребна, слаба, с изящни гърди, тя завиждаше на огромните жени с кръгли форми и имаше комплекс за ръста и слабостта си. След раздялата започна да се цени повече и отсъди, че е „прекалено добра за който и да било мъж“.

Да, Еме беше мила, защото се подценяваше. Единствена дъщеря на майка, която така и не разкри самоличността на баща й и се отнасяше с нея като с обременителен упрек, тя не познаваше света на мъжете, тъй че когато постъпи като секретарка в предприятието, управлявано от Жорж, не успя да устои на този по-възрастен от нея мъжкар, който в нейните очи на непорочна девица представляваше едновременно баща и любовник. А къде да сложим романтизма? Струваше й се по-красиво да обича мъж, за когото не може да се омъжи…

Тъпа? В Еме, както във всяко човешко същество, интелектът и глупостта живееха в различни сектори, като я правеха ту регионално блестяща, ту моментно глупава — ако показваше компетентност в работата, ставаше тъпачка щом навлезеше в областта на сантиментите. Колегите й стотици пъти я бяха съветвали да скъса с този мъж, а тя стотици пъти бе изпитвала насладата да не ги послуша. Те говореха на езика на разума, нали? Тя пък се ласкаеше, че им отговаря с този на сърцето.

В продължение на двайсет и пет години те споделяха ежедневието на работа, но в никакъв случай съпружеското ежедневие. И от това забежките им бяха още по-хубави и безценни. Набързо открадваха по някоя ласка на работа и тя го приемаше вкъщи само под предлог някой безкраен административен съвет. За двайсет и пет години тяхната двойка успя да се изхаби.

Три месеца след като се бе преместил на юг, Жорж започна да й пише. Колкото повече седмици минаваха, толкова по-жарки и страстни ставаха писмата му. Дали като ефект от липсата?

Тя не отговаряше. Защото писмата бяха изпратени до старата Еме, а ги бе получила новата. А пък тя без особено вълнение си направи извод, че вече му е доскучало с жена му. С презрение пробягваше по листите, които още повече разкрасяваха миналото. Горкичкият пенсионер, направо се е отнесъл! С тези темпове след три месеца ще се окаже, че сме живели във Верона и че сме се казвали Ромео и Жулиета.

 

 

Тя запази старата си работа, възприе новия директор като смешен — особено, когато й се усмихваше — и се захвана с твърде усилен спорт. Беше на четирийсет и осем, някога й беше забранено да има деца, защото Жорж вече имаше, и тя реши, че издънките няма да й липсват.

— Да ми откраднат най-хубавите години, да ми изсмучат сърцето и един ден да изчезнат, като ме оставят още по-самотна? Не, благодаря. Пък и за да прибави една жена още същества на тази планета, загниваща от замърсяването на въздуха и глупостта на човечеството, трябва да е или глупачка, или смахната.

Фирмата, в която работеше, претърпя загуби и хората съжаляваха за господин Жорж, предишния директор. Станаха промени и планови съкращения, и на петдесет години, без да е истински изненадана, Еме Фавар се оказа безработна.

Докато се мотаеше между идиотски стажове и затъпяващи квалификации, тя мудно затърси друга работа и я налегнаха парични проблеми. Без никаква носталгия отнесе касетката с бижутата при един вехтошар.

— Колко се надявате да получите за това, госпожо?

— Не знам, вие ми кажете.

— Ами… няма нищо ценно тук. Имате само бижута имитация, нито един ценен камък, нито масивно злато, нищо, което…

— Да, представям си, нали ми ги е подарявал той.

— Той?

— Онзи, който претендираше, че е мъжът на живота ми. Давал ми е джунджурии, както испанските конкистадори на американските индианци. И знаете ли какво? Толкова бях наивна, че това ми харесваше. Значи нищо не струват?

— Ами, не много.

— Какъв е мръсник, нали?

— Не знам, госпожо. Сигурно е, че когато човек обича една жена…

— Е?

— Когато човек обича една жена, не й купува такива бижута.

— Ето! Нали виждате! Сигурна бях.

Тя ликуваше. А търговецът само бе повторил едно изречение, което бе свикнал да произнася в други случаи — когато искаше да накара някой клиент да купи по-скъпо бижу.

Макар че си излезе от магазина с три хилави банкноти, сърцето й бе преизпълнено с радост — специалист й бе потвърдил, че Жорж е просто един мизерен боклук.

Щом се прибра, отвори шкафовете и затършува за подаръците от Жорж. Освен че всичкото се оказа доста мижаво, качеството му предизвика смеха на Еме.

Заешко палто. Найлоново бельо. Часовник не по-голям от хапче аспирин. Кожен бележник без марка, който още миришеше на коза. Памучно бельо. Една шапка, която не можеше да се носи, освен на някоя сватба в английския кралски двор. Копринен шал с отрязан етикет. Черно каучуково бельо.

Тя се хвърли върху леглото, като не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Но само се изкашля. Ето ги трофеите от една двайсет и петгодишна страст. Нейната военна плячка…

За да не се чувства толкова окаяна, тя обърна презрението си срещу него. Под предлог да не привлича вниманието на съпругата си с редовни и неоправдани разходи, той никак не се бе показал щедър към Еме. Щедър ли казах? Нормален. Дори не и нормален. Истинска скръндза!

А аз, която се гордеех с това! Аз, която се фуках, че го обичам не заради парите му! Ама че кухавелка! Мислех, че предизвиквам възторг у влюбения, а съм успокоявала скъперника…

Отиде в хола, за да нахрани папагалчетата и спря пред картината над клетката, като за малко не се задави от гняв.

— Моят Пикасо! Ето това е истинското доказателство, че ме вземаше за откачалка.

Платното, един набор от разхвърляни форми като мозайка на лице, едно око тук, носът над него, едно ухо в средата на челото, претендираше, че представлява жена с дете. Не беше ли той странен в деня, когато й го донесе? Блед, с восъчни устни и пресекващ глас, той й я подаде с трепереща ръка.

— Ето, наваксвам. Няма да могат да кажат, че поне един път не съм бил щедър към теб.

— Какво е това?

— Пикасо.

Тя бе махнала плата, който пазеше картината, бе погледнала творбата и бе попитала, за да се увери:

— Пикасо ли?

— Да.

— Истински?

— Да.

Едва бе посмяла да я докосне, да не би някоя нейна несръчност да я накара да се изпари, и бе изпелтечила:

— Как е възможно?… Как го направи?

— А! Моля те, никога не ме питай за това!

На момента тя бе взела това за свенливостта на мъж, който бе дал мило и драго, за да подари нещо на една жена. По-късно, като мислеше за изтормозеното му поведение, тя за малко се бе поддала на въображението си и се бе запитала дали не я е откраднал. А изглеждаше толкова горд с подаръка си… И беше честен човек.

Заради сигурността й бе подсказал да казва, че е фалшификат.

— Нали разбираш, скъпа, невероятно е някаква дребна секретарка, която живее в евтин блок да притежава Пикасо. Ще ти се подиграват.

— Прав си.

— Още по-зле. Ако някой отгатне истината, ще те оберат. Вярвай ми, най-добрата застраховка за теб е да не се разделяш с нея и да твърдиш, че е фалшификат.

И така, Еме бе представила картината на много редките посетители на апартамента й като „Моят Пикасо, копие, разбира се“, като подчертаваше шегата, прихвайки в смях.

Като погледнеше назад, хитрината на Жорж й се струваше сатанинска — да я принуждава да подчертава, че картината е копие, за да се убеди самата тя, че става въпрос за оригинал!

Но през следващите седмици я обхвана двояко чувство — от една страна, бе сигурна в измамата, от друга — все още се надяваше да не е права. Каквото и да й кажеха за картината, щеше да бъде разочарована. Разочарована, че си остава бедна, или разочарована, че трябва да отдаде дължимото на Жорж.

Рамката, пред която стоеше, се бе превърнала в ринг, на който се сблъскваха старата и новата Еме, онази, която вярваше в любовта и оригинала, и другата, която виждаше фалша у Жорж и у Пикасо.

Обезщетението й за безработица намаля, а на Еме й бе трудно да си намери работа. По време на интервютата за работа тя не изтъкваше никакъв коз — до такава степен не искаше да я вземат отново за глупачка, че пред работодателите заставаше една твърда, суха, затворена жена, която трупаше години, финансови изисквания и труден характер, неспособен да прави отстъпки, непрекъснато изпълнена с подозрение, че искат да я експлоатират, така твърда в отбранителната си позиция, та чак изглеждаше агресивна. Без да се усеща, тя се самоизключваше от вълната, към която претендираше, че принадлежи.

Тя изстърга и последните си спестявания и си даде сметка, че ако не се намери незабавно решение, ще изпадне в бедност. По рефлекс се втурна към чекмеджето със сметки и фактури, и трескаво затършува в него, като търсеше стария лист, на който беше записала номера, и се обади в Кан.

Отговори й някаква прислужница, записа обаждането й и се изгуби в тишината на голяма къща. След това Еме чу стъпки и позна накъсаното, сякаш агонизиращо дишане на Жорж.

— Еме?

— Да.

— Но какво става? Много добре знаеш, че не можеш да ми се обаждаш у жена ми.

В няколко изречения и без никакво затруднение, тя му нахвърли апокалиптичната картина на положението си. Не се наложи той да й помага много, за да я обземе жал към себе си, а новата й броня от цинизъм не й позволяваше да се умилява, та от изплашеното дишане на Жорж от другата страна на жицата я хващаше яд.

— Жорж, моля те, помогни ми — каза тя в заключение.

— Просто продай Пикасо.

Тя сметна, че не е чула добре. Какво? Той смееше…

— Да, скъпа моя, само трябва да продадеш Пикасо. Затова ти го подарих. За да те предпазя от нуждата, тъй като не можех да се оженя за теб. Иди продай Пикасо.

Тя затвори уста, за да не се разкрещи. Значи ще я взема за глупачка докрай!

— Иди при Танаев, на улица „Лисабон“ 21. Оттам го купих. Гледай да не те преметнат. Потърси Танаев-баща. А сега затварям. Жена ми идва. Довиждане, моя малка Еме, през цялото време мисля за теб.

Вече бе затворил. Страхлив и хлъзгав. Какъвто винаги е бил.

Ама че шамар! И то какъв шамар! Така й се пада! Не трябваше да му се обажда.

Еме застана пред картината и изля целия си гняв и унижение.

— Никога, чуваш ли, никога няма да отида при някой продавач, да ми потвърди той, че съм била тъпачка и че Жорж е бил мръсник, знам го вече, благодаря.

Но два дни по-късно, когато от електрическата компания заплашиха да й спрат тока, тя се качи в едно такси и нареди:

— При Танаев, улица „Лисабон“ 21, моля.

Макар на посочения адрес да имаше само едно магазинче за детски дрехи, тя слезе с опакованата картина под мишница и мина през високата врата.

— Сигурно работи вътре или на първия етаж.

След като четири пъти изчете списъка с имената на живеещите в двата входа, затърси портиерка, която да й даде новите координати на Танаев, докато разбра, че богаташките сгради, за разлика от бедняшките, прибягват до услугите на безименни фирми за почистване.

Преди да си тръгне, все пак от предпазливост влезе в магазина за дрехи.

— Извинете, търся господин Танаев-баща и помислих, че…

— Танаев ли? Замина преди десет години.

— А, а знаете ли къде се е преместил?

— Преместил ли? Такива хора не се преместват, а изчезват. И точка.

— Какво искате да кажете?

— Когато се събере плячка, човек трябва да замине и да я скрие. Един господ знае къде е сега той — в Русия, в Швейцария, в Аржентина, на Бермудите…

— Ами… знаете ли… той ми продаде една картина преди години…

— Ох, горката!

— Че защо горката?

Търговецът видя, че лицето на Еме е изгубило цветовете си, и му стана чоглаво, че така бързо се бе разприказвал.

— Драга госпожо, нищо не разбирам от тези работи. А може картината ви да е чудесна и да струва куп пари. Ето, имам нещо за вас…

Той взе една картичка от някаква кутия, където събираше хвърчащи листчета.

— Ето, идете при Марсел дьо Бламент на улица „Фландр“. Той е експерт.

Щом прекрачи вратата на Марсел дьо Бламент, Еме изгуби надежда. Под тежките алени завеси, които поглъщаха всеки звук и външно влияние, смазана под огромните платна в позлатени резбовани рамки, тя усети, че вече не е в своя свят.

Величествена секретарка с кок като каска на главата си й хвърли подозрителен поглед иззад очилата с костени рамки. Еме със заекване разказа историята си и показа картината, а амазонката я отведе в кабинета. Марсел дьо Бламент огледа посетителката преди картината. Тя имаше усещането, че са я проучили от мокасините до врата и че той е оценил произхода и цената на всяка дреха или бижу, които носеше. Към картината хвърли само един поглед.

— Къде са сертификатите?

— Нямам.

— Документ за продажба.

— Подарък е.

— Можете ли да го получите?

— Не мисля. Този… човек изчезна от живота ми.

— Ясно. Може би можем да го получим от търговеца? Кой е бил?

— Танаев — промълви Еме почти засрамена.

Той повдигна единия си клепач и през окото му проблесна презрение.

— Очертава се много зле, госпожо.

— Все пак бихте могли да…

— Да хвърля поглед на картината ли? Права сте. Това е най-важното. Много добри творби идват при нас след дълго и съмнително лъкатушене. Само творбата е от значение, нищо друго, освен творбата.

Той си смени очилата и приближи до картината. Разгледа платното, пипна рамката, премери, огледа детайлите с лупа, отдръпна се, започна отначало.

Накрая постави ръце на масата.

— Няма да ми плащате консултацията.

— Така ли?

— Да. Няма нужда да добавям ново нещастие към вашето. Това е копие.

— Копие ли?

— Копие.

За да не се изложи тя се изсмя:

— Винаги съм казвала това на всички.

Като се върна вкъщи, Еме отново окачи картината над клетката с папагалчетата и се принуди да погледне истината за нещата — изпитание, през което не всички хора имат случай да преминат. Тя осъзна, че се е провалила в любовния си живот, в семейния си живот и в професионалния си живот. Докато се гледаше в голямото огледало в спалнята, забеляза, че изваяният й от упражненията и от микробиотичната диета силует устояваше на времето. Колко ли време още? Във всеки случай това тяло, с което сега бе тъй горда, тя обричаше само на огледалото на гардероба и не искаше да го даде на никого другиго.

Тръгна към банята с твърдото намерение да помързелува във ваната и с неясната мисъл да се самоубие.

Защо не? Това бе решение. Какво бъдеще ми остава? Без работа, без пари, без мъж, без деца, а скоро ще дойдат и старостта, и смъртта. Хубава програма… Логично погледнато, би трябвало да се самоубия.

Единствено логиката я водеше към самоубийство, тя нямаше никакво желание за това. Кожата й искаше топлата вана, устата й мислеше за пъпеша и остатъците от шунка, които я чакаха на кухненската маса, ръката й се увери в безупречната извивка на бедрата и се изгуби в косите, чиято копринена здравина оцени. Пусна водата и хвърли вътре разтворима капсула, която изпусна аромат на евкалипт.

Какво да прави? Още ли да живее?

Портиерката звънна на вратата.

— Госпожо Фавар, устройва ли ви да дадете под наем свободната стая?

— Но аз нямам свободна стая.

— Малката стаичка, която гледа към стадиона.

— Там са ми нещата за кърпене и за гладене.

— Ами ако отново сложите легло, може да я давате под наем на студентки. Тъй като университетът е съвсем наблизо, те непрекъснато идват да питат дали тук няма стаи… Това може да ви помогне в края на месеца, докато си намерите нова работа, което, разбира се, ще стане скоро.

Докато влизаше развълнувана във ваната си, Еме се почувства длъжна да благодари на Господ, за когото дори не мислеше, за това, че й е изпратил решение на нейния проблем.

 

 

Пред следващите десет години тя даваше под наем стаичката на студентки, които продължаваха образованието си в съседния университет. Този допълнителен доход, прибавен към социалния минимум, й помагаше да свърже двата края, докато чакаше пенсията. Тъй като сметна, че настаняването на квартиранти е станало нейната истинска професия, тя ги избираше след оглед, и би могла да формулира шестте Божи заповеди на бдителната хазяйка така:

1. Искай наема в аванс и да имаш точните и проверени координати на родителите.

2. Дръж се като собственичка на дома, която дебне натрапница.

3. Предпочитай не по-малките, а по-големите сестри, те са по-послушни.

4. Предпочитай момиче от дребната буржоазия, а не от висшата, тези момичета са по-чисти и не толкова нахални.

5. Никога не ги оставяй да ти говорят за личния си живот, иначе накрая започват да ти водят момчета.

6. Пред европейките предпочитай азиатките, по-любезни, по-дискретни, евентуално признателни, те стигат дотам да ти правят и подаръци.

Макар Еме да не се привърза към никоя от наемателките си, харесваше й, че не живее сама. Няколко разменени изречения дневно й стигаха и обожаваше да показва на тези млади гъски, че има повече опит от тях. Животът можеше да продължи дълго време по този начин, ако лекарят не бе напипал по тялото на Еме подозрителни бучки — откриха й генерализиран рак. Новината, която тя по-скоро отгатна, отколкото научи, я облекчи: вече нямаше нужда да се бори, за да оцелява. Единствената й дилема бе, необходимо ли е пак да дава стаята под наем този сезон?

През октомври за втори път бе приела една млада японка, Кумико, която завършваше химия.

Тя се разкри пред дискретната студентка:

— Ето какво, Кумико: имам тежка болест, която ще ме принуди да престоявам дълго време в болницата. Мисля, че няма да мога повече да ви давам подслон.

Скръбта на момичето толкова я изненада, че отначало сгреши относно причината и помисли, че чужденката се бои да не остане на улицата, но накрая се наложи да приеме, че наистина й е мъчно от това, което се случва на Еме.

— Ви помогна. Идва вас види в болница. Готви добра храна. Грижи за вас. Дори иде стая в студентски град, пак има време за вас.

„Горкото момиче — помисли си Еме — на нейната възраст и аз бях толкова наивна и мила. Когато и тя измине толкова път, колкото и аз, ще се разочарова.“

Тя бе толкова натоварена, колкото и обезоръжена от тези демонстрации на топлота и не събра куража да изгони Кумико, та продължи да й дава стаята под наем.

Много скоро Еме престана да излиза от болницата.

Кумико й идваше на посещение всяка вечер. Единственото й посещение.

Еме не бе научена да получава толкова загриженост, един ден оценяваше усмивката на Кумико като балсам, който й позволяваше да вярва, че човечността още не е погинала, друг ден пък, щом само се появеше добродушното лице на японката, тя се бунтуваше срещу това нахлуване в нейната агония. Не могат ли да я оставят да умре на спокойствие! Тези скокове в настроението Кумико отдаваше на развитието на болестта, тъй че въпреки цупенето, обидите и гнева, тя прощаваше на умиращата и упорстваше в своето съчувствие.

Една вечер японката допусна грешка, за която не се усети и която промени цялостното поведение на Еме. Лекарят бе доверил на Еме, че новото лечение не действа. Превод? Не ви остава много време. Еме дори не мигна. Изпита подло облекчение, каквото може да предизвика едно примирие. Вече нямаше нужда да се бори. На хоризонта грижите и тревогите бяха свършили. Терзанието на надеждата — това притеснение най-сетне приключи. Оставаше й само да умре. И тъй, Еме съобщи на Кумико за провала на лечението с покой в душата. Но японката реагира бурно. Плач. Викове. Прегръдки. Вой. Затишие. И отново сълзи. Когато си възвърна дар слово, Кумико грабна мобилния си и се обади на трима души в Япония, а след половин час победоносно заяви на Еме, че ако я лекуват там, на нейния остров, могат да й предложат още непознато във Франция лечение.

Неподвижна и уморена от тази проява на привързаност, Еме чакаше Кумико да си иде. Това девойче се осмеляваше да й провали умирането! Как можеше да я тормози и пак й говори за лечение?

Тя реши да си отмъсти. На другия ден, когато Кумико показа жълтия си нос в болницата, Еме отвори ръце и я извика.

— Малка моя Кумико, ела ме прегърни!

След няколко ридания и още толкова разнежени прегръдки, тя патетично и с много въздишки й снесе едно обяснение в любов, според което в нейните очи Кумико се е превърнала в дъщеря, да, в дъщерята, която тя никога не бе имала и която бе мечтала да има, дъщерята, която бе до нея в последните мигове и която я бе накарала да почувства, че не е сама на света.

— О, приятелко моя, млада моя приятелко, моя голяма приятелко, единствена моя приятелко…

Толкова добре разигра този мотив, че накрая и тя се разчувства и започна по-малко да симулира и повече да изразява себе си.

— Колко си добра, Кумико, толкова добра, колкото бях аз на твоята възраст, на двайсет години, когато вярвах в човешката праволинейност, в любовта и в приятелството. Ти си също толкова наивна, колкото бях и аз, мила ми Кумико, и един ден сигурно ще бъдеш толкова разочарована, колкото бях аз. Знаеш ли, скъпа, съжалявам те. Но какво значение има? Дръж се и остани възможно най-дълго каквато си! Винаги има време да бъдеш предадена и разочарована.

Изведнъж тя се сепна и се сети за плана си. Отмъщение. Тъй че продължи:

— За да те възмездя и да ти помогна да вярваш в човешката доброта, имам един подарък за теб.

— Не, не иска.

— Да, да, ще ти оставя единственото ценно нещо, което имам.

— Не, госпожа Фавар, не.

— Да, да, оставям ти моя Пикасо.

Момичето остана с отворена уста.

— Забелязала си картината над клетката с папагалите. Това е картина на Пикасо. Истински Пикасо. Казвам, че е копие, за да не привличам завист и крадци, но може да ми вярваш, Кумико, това е истински Пикасо.

Момичето се вкамени и пребледня.

Еме потръпна за миг. Дали ми вярва? Дали подозира, че е преструвка? Дали е познавач на изкуството?

Сълзите рукнаха от нагънатите клепачи и Кумико застена отчаяно:

— Не, госпожа Фавар, вие пази Пикасо, вие излекува се. Ако вие продаде Пикасо, аз заведе вас в Япония на ново лечение.

Уф, вярва ми, помисли Еме и възкликна:

— За теб е, Кумико, за теб е, държа на това. Хайде, да не губим време, остават ми само няколко дни. Ето, подготвих документите за дарението. Тичай да намериш свидетели в коридора, така че да мога да си тръгна със спокойна съвест.

Пред лекаря и сестрата Еме подписа необходимите документи и те добавиха своите парафи. Разтърсена от сълзи, Кумико прибра листите и обеща на другия ден да дойде колкото може по-рано. Тя си заотива нетърпимо дълго и изпраща целувки, докато изчезна в дъното на коридора.

Облекчена и най-сетне сама, Еме се усмихна на тавана.

Горката балама, помисли си тя, ще сънуваш, че си богата и ще бъдеш още по-разочарована след смъртта ми. Тогава поне ще имаш добра причина за плач. А дотогава се надявам никога повече да не те видя.

Вероятно онзи Бог, в когото Еме не вярваше, я чу, защото призори тя изпадна в кома и няколко дни по-късно една доза морфин я отнесе, без тя да усети.

 

 

Четирийсет години по-късно Кумико Крук, най-богатата жена в Япония, световната кралица на козметичната индустрия и вече посланичка на УНИЦЕФ, една възрастна дама, обожавана от медиите заради успеха, харизмата и щедростта й, оправда пред пресата си своите хуманитарни действия по следния начин:

— Ако инвестирам част от печалбите си в борбата срещу глада и в оказването на медицински грижи на най-бедните, то е в памет на една французойка, моя голяма приятелка от младостта ми, Еме Фавар, която на смъртния си одър ми подари едно платно на Пикасо, чиято продажба ми позволи да основа своята компания. Макар за нея да бях една почти непозната, тя настоя да ми направи този неоценим подарък. Оттогава насам ми се струва логично моите печалби на свой ред да облекчават положението на други непознати. Тази жена, Еме Фавар, бе цялата любов. Тя вярваше в човечността като никой друг. Тя ми предаде своите собствени ценности и това със сигурност е най-големият й подарък, по-голям дори от безценния Пикасо.

Бележки

[1] На фр. език aimèe означава „обичана“. — Бел.пр. ↑