Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дамска детективска агенция №1 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kalahari typing school for men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция
analda (2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит, Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Английска, първо издание

Превод: Весела Василева

Редактор: Милена Попова

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румяна Величкова

Формат 32/84/108

Обем 11,5 п.к.

Дадена за печат юли 2006

Излязла от печат август 2006

Предпечат и печат „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
Господин Бърнард Селелипенг

Ти прояви голяма смелост преди малко — каза маа Рамотсве на господин Дж. Л. Б. Матекони, докато се прибираха с колата от сиропиталището. — Не е лесно да откажеш на маа Потокване, а ти направи точно това.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна.

— Не предполагах, че ще ми стигне куражът. Но щом погледнах старата помпа и чух какви звуци издава, реших, че просто няма повече да я поправям, пък да става каквото ще. Толкова пъти съм я поправял, но всяко нещо си има край.

— Наблюдавах изражението й, когато й го каза — продължи маа Рамотсве. — Направо зяпна от изненада. Все една някое дете се осмеляваше да й противоречи. Изобщо не го очакваше.

Независимо от изненадата си обаче маа Потокване се беше окопитила много бързо. Направи един плах опит да убеди господин Дж Л. Б. Матекони „за последен път“ да й поправи помпата, но разбра, че е непоклатим, и се отказа. Тогава насочи разговора към въпроса кой може да бъде убеден да плати за нова помпа. Сиропиталището имаше фонд за главните разходи, който съвсем спокойно би покрил този, но към фонда щеше да се прибегне само ако липсваше всякаква друга възможност. Все щеше да се намери някой, който би поел сметката срещу честта да нарекат помпата на негово име. Този метод винаги даваше добри резултати. Някои хора обичаха да правят добрини тихо, без излишен шум и показност, други обаче държаха жестовете им винаги да са в светлината на прожекторите и маа Потокване да възхвалява щедростта им колкото може повече. Разбира се, това нямаше никакво значение. Важното беше да се набави помпата.

Все пак господин Дж. Л. Б. Матекони не си тръгна от сиропиталището, без да е свършил нещо полезно. Въпреки че отказа да поправи помпата, той посвети цял час на стария син минибус на сиропиталището и на синхронизирането на двигателя му. Тези ремонти също не можеха да продължават до безкрай и той се питаше кога ли ще трябва да съобщи и тази лоша новина на маа Потокване. Но дотогава трябваше да го поддържа с разни дребни безсмислени ремонти.

Докато той се занимаваше с минибуса, маа Рамотсве и маа Потокване отидоха да си поговорят с някои от майките. Маа Готофиди даде на маа Рамотсве рецептата за плодовия сладкиш, както и съвети как да проверява гъстотата на тестото и да разбере дали се е опекло. После отидоха да разгледат новото перално помещение и маа Потокване показа колко добре работят парните ютии, с които наскоро я бяха оборудвали.

— Децата трябва да бъдат винаги спретнати — обясни тя. — Спретнатото дете е по-щастливо от размъкнатото. Това е всеизвестен факт.

Бяха прекарали приятно гости и сега в камиона на път към къщи маа Рамотсве прецени, че моментът е подходящ да поговорят за Пусо и грижите с него. Нямаше да е лесно да проведе този разговор. Тя не искаше господин Дж. Л. Б. Матекони да си помисли, че маа Потокване го е критикувала или пък че маа Рамотсве не е доволна от него, но трябваше все някак да го насърчи и окуражи да се заеме по-сериозно с бащинската си роля.

— Говорих с нея и за Пусо — вметна тя. — Натъжи се, като й казах, че имаме проблеми с него.

— Тя изненада ли се? — попита той. Маа Рамотсве поклати глава.

— Не, никак. Каза, че с момчетата винаги е трудно. Каза, че е нужно мъжете да прекарват повече време с момчетата, да им помагат. Ако не го правят, момчетата лесно губят посока и започват да създават проблеми. Някой трябва да прекарва повече време с Пусо.

 

 

— Аз ли? — попита той. — Имала е мене предвид.

Маа Рамотсве се запита дали той не беше ядосан. Не беше лесно да разбереш господин Дж. Л. Б. Матекони. Беше го виждала ядосан един или два пъти, но той така добре се владееше, че човек можеше и да не забележи.

— Предполагам, че да. Тя предложи да правите заедно някои неща и така той да започне да те чувства повече като баща. Би било добре за него.

— А, ясно — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Разбирам. Тя сигурно смята, че не съм добър баща на Пусо.

Маа Рамотсве не обичаше да лъже. Тя беше твърда привърженичка на истината, но имаше някои случаи, в които се налагаше действителността леко да се видоизменя, за да не нараниш човека до себе си.

— В никакъв случай. Маа Потокване каза, че ти си най-добрият баща, за който това момче би могло да мечтае. Това каза.

Маа Потокване не беше казала нищо такова, но би могла и да го каже. Ако не мислеше така, щеше ли толкова да настоява да му даде децата, при това първо на него? Не, това не беше лъжа, беше просто интерпретация.

Тя постигна желания ефект. Господин Дж. Л. Б. Матекони се усмихна доволно и заклати глава.

— Много мило от нейна страна. Но аз още ще се постарая, ще пробвам това, което тя предлага. Ще взема да го повозя с камиона.

— Добра идея — съгласи се бързо маа Рамотсве. — Може и да поиграете на някакви игри. Например футбол.

— Да — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ще опитам всичко това, още тази вечер ще започна.

Когато се върнаха на „Зебра драйв“, маа Рамотсве се зае да приготви вечерята, а господин Дж. Л. Б. Матекони качи Пусо на камиона и тръгнаха да разгледат язовира. На връщане го сложи на коленете си и му даде да върти кормилото по един черен път. После спряха на едно кафе, купиха си чипс и го изядоха в кабината на камиона. Когато се върнаха, маа Рамотсве забеляза, че и двамата се усмихваха.

 

 

На другия ден и в „Дамска детективска агенция №1“, и в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ цареше по-особено, почти приповдигнато настроение. Господин Дж. Л. Б. Матекони се чувстваше много доволен от това, че най-накрая успя да извоюва смяна на водната помпа в сиропиталището, а и от разходката си Пусо. Маа Рамотсве споделяше изцяло тази радост, а стана и още по-радостна, когато със сутрешната поща пристигнаха три чека от клиенти, които й дължаха хонорари. Около по-младият чирак витаеше атмосфера на тихо просветление, сякаш бе получил видение, мислеше маа Рамотсве, макар че не беше ясно какво е могло да породи у него такова доволство от себе си. По-големият пък бе странно тих. Но в никакъв случай не беше мрачен. Беше се случило нещо и с него, въпреки че маа Рамотсве пак не можеше да отгатне какво, освен ако, разбира се, не бе видял някое ослепително красиво момиче, което го бе потопило в мълчалива съзерцателност.

По-младият чирак с радост би разказал благите вести за чудото в „Тлоквенг роуд спийди моторс“, на което бяха станали свидетели с неговия приятел, но не можеше да го направи, поне не в сервиза, заради компрометиращите обстоятелства около самото чудо. Да съобщи, че молитвата е задействала блокиралата хидравлика на крика, означаваше първо да признае, че са нарушили правилата за ползване на съоръженията в сервиза. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да се заинтересува повече от това как се е озовала колата във въздуха, отколкото как е слязла. Това щеше да им навлече порицание или удръжка от надниците, защото според договора им техният работодател имаше право да ги санкционира при сериозни нарушения. Така че чиракът не можеше да разкаже за необикновеното събитие, колкото и да му се щеше, нито пък да се похвали, че е било предизвикано от него. Трябваше да почака до неделя, когато щеше да го разкаже на събранието в църквата, пред братята и сестрите си, които щяха да разберат целия смисъл на случилото се, да разберат, че именно молитвата бе довела до моментален и видим резултат.

По-старият чирак беше по природа скептичен към подобни неща, но и той се беше смаял от внезапното въздействие, което молитвата оказа върху машината. Ако по-младият му колега можеше да направи такова нещо, значеше ли това, че може да постигне каквото си пожелае? Тази мисъл беше леко обезпокоителна, защото означаваше, че може би трябва да обърне внимание на предупрежденията, отправяни му от Чарли за евентуалния гняв Божи, които ще си навлече при досегашния си начин на живот. Това бе една твърде отрезвяваща мисъл.

Маа Рамотсве забеляза и някаква промяна у маа Макутси. Може би се дължеше на новите обувки и новата й рокля, защото и едното, и другото правеха чудеса с настроението на всяка жена, но й се струваше, че има и нещо повече. Най-силно я изненада нетипичната сериозност и вглъбеност, появила се в държанието на помощничката й, а за такова нещо обикновено имаше само едно обяснение.

— Ти днес си щастлива, маа — каза тя небрежно, докато нанасяше номерата на чековете в приходната книга.

Маа Макутси направи неопределен жест с дясната си ръка.

— Ами хубав ден е. Получихме чекове.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Да — каза тя. — Но и друг път сме получавали чекове, пък не помня да са оказвали подобен ефект върху тебе. Има нещо друго, нали?

— Ами нали вие сте детективът — каза закачливо маа Макутси. — Вие кажете.

— Срещнала си мъж — каза простичко маа Рамотсве. — Така се държат жените, когато са срещнали мъж.

Маа Макутси се слиса.

— Нима? — каза тя.

— Ето — каза маа Макутси. — Познах. Много се радвам, маа. Надявам се, че е добър човек.

— О, да — ентусиазира се маа Макутси. — Много хубав мъж. С мустаци. Има мустаци и косата му е разделена на път по средата.

— Интересно — каза маа Рамотсве. — И аз харесвам мъже с мустаци. — Тя се запита дали господин Дж. Л. Б. Матекони можеше да бъде убеден да си пусне мустаци, но реши, че е малко вероятно. Беше го чувала да обяснява на чираците, че е необходимо да са гладко избръснати, може би заради многото смазочни масла и грес, предположи тя.

Тя зачака маа Макутси да разкаже по-подробно, но тя седна зад бюрото си и се задълбочи в сметките на сервиза. А маа Рамотсве трябваше да се върне към приходната книга.

— Освен това има много хубава усмивка — добави маа Макутси изведнъж. — Тя е едно от най-хубавите неща у него.

— О, така ли? — каза маа Рамотсве. — А ходихте ли вече на танци? Мъжете с мустаци са добри танцьори.

Маа Макутси понижи глас.

— Всъщност още не сме излизали никъде — каза тя. — Но и това скоро ще стане.

 

 

Тази вечер господин Бърнард Селелипенг пристигна пръв от целия курс и почука на вратата около двайсет минути преди началото на часа. Маа Макутси беше дошла преди половин час, защото трябваше да приготви упражненията за часа и да пооправи нарисуваната с тебешир схема на дъската. Този следобед в залата се беше провела сбирка на бойскаути и някое от момчетата бе сложило пръстите си върху рисуваната от маа Макутси клавиатура.

— Аз съм, маа — каза той като влизаше. — Бърнард Селелипенг.

Тя вдигна поглед и му се усмихна. Видя лъскавата прическа на път и закопчаната до якичката риза. Видя също и лъснатите му до блясък обувки, които според нея бяха добър знак и подсказваха, че и нейните нови зелени обувки ще му направят нужното впечатление.

Тя му се усмихна, докато той сядаше на чина си, където вече го чакаше листът с провереното есе. Когато той го взе и зачете написаната с молив рецензия, тя се направи на много задълбочена в купа листа на масата, но всъщност внимателно следеше реакцията му.

Той вдигна поглед и тя веднага разбра, че е не е сгрешила. Той сгъна листа, стана и се приближи към нея.

— Надявам се, не сте си помислила, че съм бил прекалено директен, маа — каза той. — Исках да съм откровен и бях откровен.

— Разбира се, че не. Много се зарадвах на вашето есе.

— А вашата рецензия е точно такава, каквато ми се искаше — продължи той. — Искам да ви попитам дали не бихте излезли с мен да пийнем нещо тази вечер след часа? Свободна ли сте?

Разбира се, че беше свободна. През целия час, независимо че бе изцяло погълната да преподава машинопис, тя не мислеше за нищо друго, освен за господин Бърнард Селелипенг. Трудно беше да задава въпроси към целия клас, вместо само на господин Селелипенг, този усмихнат елегантен мъж в средата на втората редица. Имаше толкова много въпроси, които искаше да му зададе. Какво работи например. Откъде е, на колко е години. Тя предполагаше, че е около трийсет и пет — трийсет и шест годишен, но при мъжете това винаги трудно се разбираше.

Накрая, след като часът свърши и курсистите се разотидоха, той й помогна да подреди залата и да заключи. После я поведе към колата си, сама по себе си също добър атестат за него, и поеха към един бар в покрайнините на града, на пътя за Франсистаун. За маа Макутси усещането да се вози в тази кола бе изключително приятно. Седнала на мястото до шофьора, като някоя от онези щастливи жени, возени от своите съпрузи и любовници, тя изпитваше чувство на сигурност и закрила. Струваше й се съвсем в реда на нещата един такъв красив мустакат мъж да я вози в колата си, дивеше се колко бързо се свиква с този комфорт. Край на ходенето пеш по прашните пътеки, край на изнурителното чакане по спирките на претъпкания и задушен транспорт, в който човек се друсаше до припадък срещу една-две пули.

Бърнард Селелипенг й хвърли един поглед и й се усмихна. Усмивката, каза си тя, беше най-привлекателната му черта. Топла, предразполагаща усмивка, от тези, които лесно можеш да си пожелаеш да виждаш цял живот. Съпруг, който те гледа строго през цялото време, би бил по-лош, отколкото никакъв съпруг. Но съпруг, който се усмихва така, ще разтапя душата на съпругата си всеки ден.

Пристигнаха в бара. Маа Макутси беше виждала това заведение от пътя, но за пръв път щеше да влезе вътре. Беше известно като скъпо заведение, тук се сервираше и храна. Свиреше приятна музика, един сервитьор дотича веднага до масата им. Господин Бърнард Селелипенг си поръча бира, а маа Макутси, която изобщо не пиеше алкохол, си поръча сок с лед.

Бърнард Селелипенг лекичко чукна чашата си в нейната и отново се усмихна. Те не бяха говорили много в колата и сега той я попита къде живее и с какво се занимава през деня. Маа Макутси се колебаеше дали да му каже за работата си в „Дамска детективска агенция №1“. Тя не знаеше дали той няма да се притесни от това, че има срещу себе си детектив, макар и само помощник-детектив, и затова се задоволи да се представи като помощник-управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“.

— А вие, раа? — попита тя. — Вие какво работите?

— В диамантената промишленост, — каза той. — Управлявам отдел „Човешки ресурси“ в една фирма.

Това силно впечатли маа Макутси. Работата в диамантения бизнес беше високоплатена и сигурна, а „Човешки ресурси“ звучеше много съвременно. Но дори и докато си го мислеше, не преставаше да си задава въпроса как е възможно един мениджър по „Човешки ресурси“, хубав, в интересна възраст и със собствена кола, да не е обвързан. Той сигурно беше една от най-добрите партии в цял Габороне и все пак се бе спрял на нея, на маа Макутси, за която не можеше да се твърди, че е сред най-бляскавите дами. Той можеше просто да отиде пред Ботсуанския колеж за секретарки, да паркира на тротоара и да си избере колкото си ще модни момичета, при това много по-млади от нея. И все пак не беше го направил. Тя хвърли поглед към лявата му ръка, докато той вдигаше с нея халбата си. Нямаше халка.

— Аз живея сам — каза Бърнард Селелипенг. — Имам апартамент в един от блоковете в края на града. Това не е толкова далече от вашия сервиз. Там живея.

— Това са много хубави апартаменти — каза маа Макутси.

— Бих искал да ви покажа дома си някой ден — каза Бърнард Селелипенг. — Мисля, че ще ви хареса.

— ​Но защо живеете сам? Повечето хора се чувстват самотни така?

— Разведен съм — каза Бърнард Селелипенг. — Жена ми ме напусна заради друг мъж и взе децата със себе си. Затова съм сам.

Маа Макутси бе поразена, че някоя жена може да напусне подобен мъж, но си каза, че тази жена ще да е била също от лъскавите, а от тях това можеше да се очаква. Подобна жена вероятно беше си намерила някой още по-красив и преуспял мъж, макар че господин Селелипенг несъмнено също беше преуспяващ.

Те си приказваха приятно още няколко часа. Той беше много остроумен и забавен и я разсмиваше, като описваше колегите си във фирмата. Тя му разказа за чираците и той също се смя. После, малко преди десет часа, той си погледна часовника и заяви, че ще му бъде много приятно да я откара до дома й, защото утре щял да има ранно заседание и не искал много да закъснява. Те излязоха от заведението и се качиха в колата. Той спря пред къщата, в която маа Макутси живееше в стая под наем, но не изключи двигателя. Това отново беше добър атестат.

— Лека нощ — каза той и нежно я докосна по рамото. — Ще се видим утре в часа по машинопис.

Тя му се усмихна окуражително.

— Много ми беше приятно с вас. Благодаря ви за вечерта.

— Нямам търпение да излезем отново. Има един филм, който бих искал да гледам. Може би ще го гледате с мен?

— С най-голямо удоволствие.

Маа Макутси проследи с поглед отдалечаващата се кола, докато червените габаритни светлини изчезнаха в мрака. Тя въздъхна. Той беше толкова мил, толкова възпитан, нещо като по-лъскав вариант на господин Дж. Л. Б. Матекони. Какво съвпадение, че двете с маа Рамотсве си бяха намерили такива добри мъже, когато имаше и толкова шарлатани и измамници на тоя свят.