Серия
Дамска детективска агенция №1 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kalahari typing school for men, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)
Сканиране
Internet
Корекция
analda (2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит, Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Английска, първо издание

Превод: Весела Василева

Редактор: Милена Попова

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румяна Величкова

Формат 32/84/108

Обем 11,5 п.к.

Дадена за печат юли 2006

Излязла от печат август 2006

Предпечат и печат „Изток-Запад“


Посвещава се на Ейми Мур, Флорънс Кристи и Илейн Гад

Първа глава
Как да си намерим съпруг

Никога не бива да забравям — мислеше си маа Рамотсве, — колко голям късмет имам в този живот. Открай време беше така, но особено в този момент, в който седеше на верандата на къщата си на „Зебра драйв“, загледана в бездънното небе на Ботсуана, толкова дълбоко и далечно, та синьото в него изглеждаше почти бяло. Това беше тя, Прешъс Рамотсве, собственичка на „Дамска детективска агенция №1“, която в общи линии досега отстояваше своя основен принцип клиентът да остане доволен, макар че, честно казано, има клиенти, които изобщо не могат да бъдат удовлетворени. Това беше тя — във възрастта между трийсет и пет и четирийсет, възраст, която според нея беше най-хубавата. Това беше тя — в своята къща на „Зебра драйв“, с двете сирачета, момиче и момче, който изпълваха този дом с глъчка и живот. Щом човек е благословен с тези неща, няма какво повече да желае.

Но не беше само това. Преди известно време маа Рамотсве се беше сгодила за г-н Дж. Л. Б. Матекони, собственик на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и по всеобщо мнение най-добрият автомонтьор в Ботсуана, мил и благороден човек. Веднъж вече маа Рамотсве се бе омъжвала — но с плачевен резултат. Може Ноте Мокоти, наконтеният джаз тромпетист, да беше мечтата на всяко младо момиче, но скоро се оказа кошмар като съпруг. Всеки ден тя получаваше порция насилие и болка и дори когато след тежката бременност тяхното слабичко недоносено бебе почина в ръцете й, като преди това се беше борило няколко часа за живота си, Ноте пак го нямаше, той беше отишъл да пие в някой бар. Дори не дойде да се сбогува с малкото късче живот, което бе означавало толкова много за нея и толкова малко за него. Когато най-накрая напусна Ноте, маа Рамотсве се завърна в дома на баща си и никога нямаше да забрави как той, Обед Рамотсве, когото тя й досега в себе си наричаше „татко“, я посрещна и не каза и дума за мъжа й, нито веднъж не каза: „Знаех си, че ще стане така.“ И от този миг тя реши никога повече да не се омъжва, освен ако не срещне — което бе абсолютно невъзможно — мъж, който да може да се сравни с нейния татко, онзи прекрасен човек, уважаван от всички заради това, че знаеше толкова много за животните, които гледаше, и за добрите стари обичаи в Ботсуана.

Естествено, не липсваха предложения. Старият й приятел Хектор Мапондисе често й предлагаше да се омъжи за него и макар че тя винаги отклоняваше предложенията му, той приемаше оптимистично всеки отказ, както подобаваше на мъж с неговото положение (той беше братовчед на виден вожд). От него щеше да излезе отличен съпруг, но работата беше там, че той беше твърде скучен мъж и в неговата компания маа Рамотсве трудно се удържаше да не задреме. Нямаше да й е леко да бъде негова съпруга — това щеше да е най-приспивното преживяване в живота й, а маа Рамотсве твърде много обичаше живота, за да проспи предстоящата му част. Винаги когато видеше как Хектор Мапондисе профучава покрай къщата й с голямата си зелена кола или как отива до пощата да вземе писмата си, тя си спомняше онзи момент, когато той я бе поканил на обяд в хотел „Президент“ и тя заспа на масата, докато се хранеше. Ето едно ново значение на израза „да спиш с мъж“, мислеше си тя. Тогава тя се събуди стресната на стола си и видя, че той е вперил в нея своите навлажнени очи и продължава да й разправя с басовия си глас за някакви проблеми, които бил имал с една от машините във фабриката си.

— Гофрираната ламарина не е лесна работа — казваше той. — Трябват специални машини, в които да поставиш желязото, за да му придадат тази форма. Известно ли ти е това, маа Рамотсве? Знаеш ли защо гофрираната ламарина е гофрирана?

Маа Рамотсве не беше мислила по този въпрос. Гофрираната ламарина масово се използваше за покриви: дали нямаше нещо общо с улеите, по които да се стича водата? Но защо бе нужно това в безводна страна като Ботсуана? Трябва да има някаква друга причина, си каза тя, въпреки че не й беше много ясно каква. От тази мисъл обаче отново й се доспа и тя с мъка задържа очите си отворени.

Не, Хектор Мапондисе беше свестен човек, но крайно скучен. Затова трябваше да си потърси скучна жена. Тази страна изобилстваше от такива мудни и отегчителни жени, напомнящи на крави, и той трябваше да си намери една такава и да се ожени за нея. Но работата е там, че скучните мъже най-често не се интересуват от скучни жени, а си падат по такива като маа Рамотсве. Това беше и главният проблем на повечето хора: те хранеха учудващо нереалистични очаквания. Маа Рамотсве се усмихна на тази мисъл. Тя си спомни, че в младежките си години имаше една приятелка, много високо момиче, в която беше влюбено едно много ниско момче. Момчето, което стигаше малко над кръста й, трябваше да вдига глава нагоре, за да види лицето на своята възлюбена, а тя пък едва ли не присвиваше очи от висините надолу към него, за да преодолее разстоянието помежду им. Това разстояние можеше да бъде дори хиляда мили или повече — до края на Калахари и обратно, — но онова дребно момче не можеше да усети нелепостта на ситуацията и накрая се наложи братът на момичето, също толкова висок, колкото сестра си, да са наведе към ухажора и да му заяви право в очите да не се навърта повече около сестра му, за да не си навлече големи неприятности. Разбира се, на маа Рамотсве й беше жал за ниското момче, защото тя никога не пренебрегваше чуждите чувства, но то трябваше да осъзнае колко нереалистични бяха амбициите му. Хората никак не си даваха сметка за тези неща.

Г-н Дж. Л. Б. Матекони беше много добър човек и за разлика от Хектор Мапондисе не беше скучен. Това не означава, че беше интригуващ по начина, по който беше Ноте. Той беше просто приятна компания. Можеше да седи с часове до маа Рамотсве, без да каже нищо кой знае колко важно, но това, което казваше, никога не беше отегчително. Разбира се, той доста говореше за коли, както повечето мъже, но това, което казваше за колите, беше далеч по-интересно от думите на другите мъже по този въпрос. Г-н Дж. Л. Б. Матекони възприемаше автомобилите като одушевени предмети и можеше само с един поглед към колата да прецени що за човек е собственикът й.

— Колата говори за човека — обясни й той веднъж. — Тя може да ти каже всичко, което искаш да знаеш.

Това прозвуча малко странно за маа Рамотсве, но господин Дж. Л. Б. Матекони й даде още разяснения. Дали например тя била надниквала в купето на колата на господин Мотобеди Палати? Той ходеше вечно размъкнат, вратовръзката му все беше накриво, а ризата му никога не беше запасана в панталоните. И съвсем естествено, в колата му цареше пълен хаос — от таблото стърчаха жици, а под седалката на шофьора зееше цяла дупка, през която влизаше прах. Всичко вътре беше покрито с кафяв слой прах. Или пък онази властна медицинска сестра от болницата „Света Марина“, която навремето бе поставила натясно един много известен политик, като го попита веднъж на среща с избиратели за заплащането на медицинските сестри и той просто не можа да й отговори. Нейната кола беше винаги в изрядно състояние и миришеше на антисептичен препарат. Ако маа Рамотсве искала, можел да й даде още примери, но в общи линии нещата стояли по този начин. Маа Рамотсве бе кимнала разбиращо.

Беше ги събрал белият микробус на маа Рамотсве. Но и преди да го закара на поправка в „Тлоквенг роуд спийди моторс“, маа Рамотсве знаеше, че господин Дж. Л. Б. Матекони е кротък човек, който живее сам в една къща близо до старото летище. Тя се бе учудвала защо е останал ерген, нещо рядко срещано в Ботсуана, но не се беше задълбочавала твърде върху личността му, докато един следобед той не я заприказва, след като бе ремонтирал за пореден път микробуса й и й бе обърнал внимание върху състоянието на гумите. След това тя доби навика да се отбива понякога да го види в сервиза, да се посъветва с него за събитията през деня и да пийнат чай, който той запарваше на стар котлон в ъгъла на офиса.

След това дойде онзи особен ден, в който белият микробус се задави и отказа да запали, та господин Дж. Л. Б. Матекони прекара цял следобед на двора на „Зебра драйв“ над разглобения на стотици части и с оголено сърце двигател. После сглоби отново всичко и на свечеряване влезе в къщата и двамата седнаха на верандата. Той я помоли да се омъжи за него и тя се съгласи, почти без да се замисля, защото осъзна, че срещу себе си има мъж, добър като баща й, и че двамата могат да бъдат щастливи.

Маа Рамотсве не бе подготвена за болестта на господин Дж. Л. Б. Матекони, или поне не за подобен вид болест. Вероятно щеше да е по-просто, ако това беше някоя физическа болест. Обаче боледуваше умът и човекът, когото тя познаваше, сякаш бе напуснал своето тяло и бе отишъл някъде другаде. Благодарение на маа Силвия Потокване, главната домакиня на сиропиталището, и на лекарствата, които по предписание на доктор Мофат тя даде на господин Дж. Л. Б. Матекони, предишната му личност се завърна. Потиснатостта, апатията и нежеланието за работа — всичко отшумя и господин Дж. Л. Б. Матекони започна пак да се усмихва и да мисли за бизнеса си, към който беше загубил интерес, нещо крайно нетипично за него.

Разбира се, докато беше болен, той не бе в състояние да управлява сервиза си и само благодарение на маа Макутси, секретарката на маа Рамотсве, той продължи да действа. Маа Макутси направи чудеса в сервиза. Тя не само постигна огромен напредък в превъзпитаването на двамата лениви чираци, които създаваха такива грижи на господин Дж. Л. Б. Матекони, като се мотаеха с колите (единият дори го бяха видели с чук над един мотор), но привлече и нови клиенти за сервиза. Напоследък броят на жените със собствени коли растеше и те предпочитаха да закарат колите си именно в сервиз, ръководен от жена. Вярно, в началото, когато се наложи да поеме сервиза, маа Макутси не знаеше нищичко за колите, но бързо се научи и сега можеше даже да извършва рутинни ремонти на повечето марки коли, стига да не бяха кой знае колко модерни и пълни с капризните джаджи, които немските автоинженери слагаха само за да създават проблеми на автомонтьорите по цял свят.

— Как ще й се отблагодарим? — попита го маа Рамотсве. — Тя вложи толкова усилия в сервиза, но ето че ти се върна и тя пак ще стане само помощник-управител и помощник-детектив. Няма да й е лесно.

Господин Дж. Л. Б. Матекони смръщи вежди.

— Не бих искал да я разочаровам по никакъв начин. Права си, тя е вложила страшно много труд. Личи по счетоводните книги. Всичко е в пълен ред, всички сметки са платени, всички ремонти и вложени части са описани точно. Даже и подът на сервиза е по-чист и няма машинно масло навсякъде, както преди.

— И все пак нейният живот не е толкова прекрасен — каза замислено маа Рамотсве. — Тя живее в Олд Наледи в една стая с болния си брат. Не мога да й плащам много пари. А тя няма и съпруг, който да се грижи за нея. Тя заслужава много повече.

Господин Дж. Л. Б. Матекони беше на същото мнение. Той можеше да й помогне, като я остави на длъжността помощник-управител на „Тлоквенг роуд спийди моторс“, но повече от това не можеше да направи. А по въпроса за съпруга категорично не можеше да помогне. В края на краищата той беше мъж и не можеше да решава проблемите на неомъжените момичета. Това си е женска работа, мислеше той, жените могат да си помагат в такива случаи, да се сватосват. Несъмнено маа Рамотсве можеше да я посъветва каква е най-успешната тактика в това отношение. Маа Рамотсве беше известна жена, която имаше много приятели и почитатели. Нима маа Макутси не би могла да направи нещо, за да си намери съпруг? Не можеше ли да й се подскаже как да подходи?

Маа Рамотсве не беше много сигурна.

— Трябва да внимаваш какво говориш — предупреди тя господин Дж. Л. Б. Матекони. — Хората не обичат да ги подценяват. Особено хора като маа Макутси с нейните 97 процента или колкото там бяха. Не може ей така да изтърсиш на някого, че не знае нещо толкова елементарно като това, как да си намери съпруг.

— Това няма нищо общо с прословутите 97 процента — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако ще и 100 процента да имаш по машинопис, пак може да не знаеш как да общуваш с мъже. Едно е да можеш да се омъжиш, друго е да можеш да пишеш на машина. Какво общо имат помежду си?

Като се отвори въпросът за женитбата, маа Рамотсве се запита кога ли щеше да се състои собствената й сватба, но си замълча. Доктор Мофат й беше казал, че е важно господин Дж. Л. Б. Матекони да бъде предпазван от силен стрес, дори и сега, след като бе преодолял най-тежката фаза на своята депресия. А за него без съмнение сега би било стресиращо да му се говори за дати на сватбени церемонии, така че тя си замълча и дори се съгласи — отново, за да го предпази от стрес — да поговори скоро с маа Макутси, да й помогне по въпроса за съпруга с няколко внимателно подбрани и добронамерени съвета.

 

 

Докато господин Дж. Л. Б. Матекони беше болен, те бяха преместили офиса на „Дамска детективска агенция №1“ в помещение до работилницата на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Това решение бе доказало своята ефективност: оттук лесно можеше да се ръководи и работата в сервиза, а за клиентите на агенцията си имаше отделен вход. И двете фирми извлякоха полза от новото положение. Хората, които пристигаха тук да ремонтират колите си, научаваха, че имаше въпроси, при които едно разследване би могло да донесе полза — неверни съпрузи, роднини, с които са загубили връзка. А пък тези, които идваха в агенцията, можеха заедно с това да ремонтират колите си или да проверят изправността на спирачките.

Маа Рамотсве и маа Макутси бяха поставили бюрата си така, че да могат да разговарят помежду си, без непременно да се гледат през цялото време. Ако маа Рамотсве завъртеше стола си, тя можеше да говори с маа Макутси в другия край на стаята, без да извива врата си или да говори през рамо, същото се отнасяше и за маа Макутси, в случай че искаше да попита нещо своята шефка.

Сега, след като дневната поща от четири писма бе прочетена и прилежно разпределена по папките, маа Рамотсве предложи на своята секретарка да изпият по чаша ройбос. Беше малко по-рано от обичайното време, но денят беше горещ, а тя знаеше, че най-добрият начин да се справиш с горещината е чаша чай, придружен със солета, натопена да омеква в чая, за да не ти счупи зъбите.

— Маа Макутси — поде маа Рамотсве, щом помощник-детективът сервира чая на бюрото й, — ти щастлива ли си?

Маа Макутси, която се бе отправила към своето бюро, спря насред път и замръзна.

— ​Защо питате това, маа? — каза тя. — Защо ме питате дали съм щастлива? — При този въпрос дъхът й секна, защото тя живееше в постоянен страх, че ще загуби работата си, а й се стори, че този въпрос би могъл да бъде само встъпление към предложение да си потърси нова работа. Но нова работа тя не би могла да си намери, най-малкото в никой случай не толкова добра, колкото тази. Тук тя беше помощник-детектив, а доскоро и може би все още — изпълняваща длъжността управител на автосервиз. Ако се наложеше да отиде някъде другаде, щеше да бъде в най-добрия случай нисша чиновничка или помощник-секретарка, която всички командват. Но никога нямаше да е толкова добре платена, колкото тук, благодарение на допълнителните пари, които заработваше в сервиза.

— ​Защо не седнеш, маа? — продължи маа Рамотсве. — Да си изпием чая и да ми кажеш щастлива ли си.

Маа Макутси се отправи към бюрото си. Тя вдигна чашата с чай, но ръката й трепереше и се наложи да я остави. Защо животът беше толкова несправедлив? Защо най-хубавата работа получаваха красивите момичета, дори да бяха изкарали само 50% на изпитите в Ботсуанския колеж за секретарки, а тя с нейните отлични резултати едва бе успяла да си намери работа? Нямаше логичен отговор на този въпрос. Явно животът си е несправедлив по начало и човек няма какво да направи, особено ако този човек е маа Макутси от Бобононг, Северна Ботсуана, дъщеря на бедняк с малобройно стадо. Нямаше справедливост на този свят.

— Много съм щастлива — каза тъжно маа Макутси. — Много съм доволна от моята работа. Не искам да отивам никъде другаде.

Маа Рамотсве се разсмя.

— Да, работата ти. Разбира се, че работата ти те прави щастлива. Знаем това. И ние сме много доволни от теб. Господин Дж. Л. Б. Матекони и аз сме много щастливи, че работиш при нас. Ти си нашата дясна ръка. Това всеки го знае.

Няколко секунди бяха нужни на маа Макутси да асимилира комплимента и когато успя, тя усети прилив на облекчение. Тя наново вдигна чашата си с чай, вече със сигурна ръка, и отпи голяма глътка от горещата червена течност.

— Това, което ме интересува, е дали ти си лично… щастлива в личния си живот. Дали получаваш от живота това, което искаш.

Маа Макутси помисли за миг.

— Не съм съвсем наясно какво точно искам в живота — каза тя след малко. — Едно време мислех, че искам да съм богата, но след като се запознах с някои богати хора, вече не съм много сигурна.

— Богатите са си просто хора — каза маа Рамотсве. — Все още не съм срещала богат човек, който да не е абсолютно същият като нас. Щастието или нещастието нямат нищо общо с това дали си богат.

Маа Макутси кимна.

— Така че сега смятам, че щастието идва отнякъде другаде. Идва някъде отвътре.

— Някъде отвътре?

Маа Макутси нагласи очилата си. Тя беше страстна читателка и обичаше подобни сериозни разговори, в които можеше да вмъкне наученото от стари статии в „Нашънъл Джеографик“ или от „Мейл енд Гардиън“.

— Щастието е в главата на човека — задълбочи се тя по въпроса. — Ако главата ти е пълна с щастие, значи си щастлив човек. Това е очевидно.

— А сърцето? — намеси се маа Рамотсве. — Сърцето не влиза ли в сметката?

Настъпи мълчание. Маа Макутси сведе поглед и очерта някаква фигура по прашния плот на бюрото си.

— ​Сърцето е мястото на любовта — каза тя тихо.

Маа Рамотсве пое дълбоко въздух.

— Не би ли желала да имаш съпруг, маа Макутси? — промълви тя. — Няма ли да бъдеш по-щастлива, ако имаш съпруг, който да се грижи за теб? — Тя замълча и после продължи: — Просто се питах, само толкова.

Маа Макутси я погледна. После си свали очилата и ги избърса с крайчеца на носната си кърпа. Това беше любимата й носна кърпа, обшита с дантела, но вече пред скъсване, съвсем износена от употреба. Ала тя си я обичаше и щеше да си купи съвсем същата, когато имаше пари.

— ​Бих искала да имам съпруг — каза тя. — Но има толкова много хубави момичета. Те са тези, които си намират съпрузи. За мен никой не остана.

— Но ти си много хубава жена — отсече маа Рамотсве. — Сигурна съм, че много мъже биха се съгласили с мен.

Маа Макутси поклати глава.

— ​Не мисля така, маа — каза тя. — Макар че е много мило, че го казвате.

— Може би трябва да се опиташ да си намериш съпруг — каза маа Рамотсве. — Може би трябва да положиш повече усилия, щом не срещаш мъже. Опитай се да ги намериш.

— ​Къде? — попита маа Макутси. — Къде са тия мъже, за които ми говорите, маа Рамотсве?

Маа Рамотсве направи неопределен жест към вратата и към Африка, която се простираше отвън.

— Някъде там — каза тя. — Някъде там има мъже. Трябва да се запознаеш с някой от тях.

— ​Къде по-точно? — попита маа Макутси.

— В центъра на града — каза маа Рамотсве. — Нали си ги виждала как седят навън през обедната почивка? Мъже. Много мъже.

— И всичките женени — каза маа Макутси.

— Или пък по баровете — рече маа Рамотсве с чувството, че разговорът не поема посоката, която беше планирала.

— Но нали знаете какви мъже висят по баровете? — попита маа Макутси. — Баровете са пълни с мъже, които си търсят леки момичета.

На маа Рамотсве не й оставаше друго, освен да се съгласи. Баровете гъмжаха от мъже от типа на Ноте Мокоти и неговите приятелчета, а тя никога не би препоръчала нещо подобно на маа Макутси. Щеше да е далеч по-добре да си остане сама, отколкото да се забърка с някой, който да я направи нещастна.

— ​Много мило от ваша страна, че сте се замислили за мен — каза след малко маа Макутси. — Но вие с господин Дж. Л. Б. Матекони не бива да се тревожите за мен. И така съм достатъчно щастлива, а ако има някой, който е за мене, сигурна съм, че ще го срещна. И тогава всичко ще се промени.

Маа Рамотсве с радост приветства възможността да приключи този разговор.

— Сигурна съм, че е така — каза тя.

— Може би — рече маа Макутси.

После маа Рамотсве се задълбочи в някакви книжа на бюрото си. Ставаше й тъжно от апатията, която излъчваше нейната помощничка, щом станеше дума за лични работи. Нямаше никаква реална причина тя да се чувства така. Може досега животът й да не е бил лесен, в никакъв случай не биваше да се подценява фактът, че е родена и израсла в Бобононг, едно много безводно и затънтено място, но има толкова хора, които са дошли от такива селища и са постигнали много в живота си, независимо от своя произход. Ако вървиш през живота с мисълта: „Аз съм само едно невзрачно провинциално момиче, дошло от края на света“, какъв смисъл има да правиш някакви усилия? Нали все отнякъде трябва да сме дошли и повечето от нас не идват от кой знае колко забележителни места. Дори да си от Габороне, родил си се в една определена къща в Габороне — тоест в крайна сметка произхождаш от една педя земя, не по-голяма от която и да било друга педя земя по света.

Маа Макутси би трябвало да желае повече за себе си, мислеше си маа Рамотсве. Тя не биваше да забравя коя е — гражданка на Ботсуана, най-прекрасната страна в Африка. И отличничка на Ботсуанския колеж за секретарки. Това бяха две неща, с които човек можеше само да се гордее. Гордост е да си тсуана, защото си гражданин на страна, която никога не се е посрамила. Тя е успяла да запази своята цялост и независимост дори във времена на тежки разпри със съседите си и на гражданска война. В нея винаги бе царяла честност, за разлика от толкова други африкански държави, проядени от срамна корупция, корупция, която бе изсмукала жизнените сокове на целия континент. Ботсуана не бе затънала в корупция, и то благодарение на сър Серетсе Кхама. Този велик човек (с когото нейният баща веднъж се бе здрависал лично в Мочуди) бе дал на всички граждани ясно да разберат, че нито ще се дават, нито ще се вземат подкупи, че няма да се бърка в държавната хазна. И всички го бяха чули и се бяха подчинили на този принцип, защото знаеха, че имат добър водач, наследил лидерските качества на своите предци от рода Кхама. Тези качества не се придобиваха за денонощие, за да се култивират, бяха нужни поколения (каквото и да казват хората). И затова когато кралица Елизабет II се срещна със Серетсе Кхама, тя веднага разбра какъв човек е той. Разбра, защото той бе човек, много подобен на самата нея, човек, възпитан да служи на своя народ. Маа Рамотсве знаеше всичко това, но понякога се питаше дали малко по-младите от нея, като маа Макутси например, знаят какъв велик човек е бил първият президент на Ботсуана и какво възхищение е предизвикал у самата английска кралица. И това би ли означавало нещо за тези хора? Щяха ли да разберат?

Разбира се, маа Рамотсве беше роялистка. Тя се възхищаваше от монарсите, стига те да заслужаваха уважение и да се държаха подобаващо. Тя се възхищаваше на краля на Лесото, наследник, на Мошошо I, който бе спасил страната си от бурите, един добър и мъдър мъж (а също така и скромен — нали той бе описал себе си като мушица в одеялото на кралица Виктория?). Тя се възхищаваше от стария крал на Суазиленд, крал Собуза II, който бе имал харем от сто четиридесет и една съпруги. Тя му се възхищаваше въпреки многото жени, което в края на краищата бе традиция. Тя му се възхищаваше, защото бе обичал своя народ и винаги бе отменял изпълнението на смъртни присъди — с едно-единствено изключение на много тежък случай на вуду убийство, — като винаги бе издавал указ за помилване в последния момент. (Какъв човек трябва да си, чудеше се тя, за да кажеш хладнокръвно на някой, който тъкмо започва живота си: „Не, ти трябва да умреш“?) Разбира се, тя харесваше и други крале и кралици, не само африканските. Например кралицата на Тонга, много необикновена кралица, защото беше много дебела. Маа Рамотсве беше виждала снимката й в една енциклопедия и снимката се разпростираше на две страници, толкова дебела беше тази кралица. Или кралицата на Дания, на чиято снимка беше попаднала в едно списание, със загадъчното прозвище „Оранжевата кралица“, както гласеше надписът под снимката. И наистина, тя носеше тъмнооранжев костюм и обувки в кафяво и оранжево. Маа Рамотсве си бе помислила, че й се ще да се запознае с тази дружелюбна и усмихната кралица (а каква ли беше тази оранжева къща, питаше се тя, в която според статията живеела кралицата?). Може би тя някой ден щеше да дойде в Ботсуана, може би с тези обувки в кафяво и оранжево, но човек не бива да се надява кой знае колко. В Ботсуана никой не идваше, защото хората просто не знаеха нищо за нея. Не бяха чували нищо. Просто не бяха чували.

За маа Макутси щеше да е добре да вземе пример от тази оранжева кралица, с приятната й усмивка и ведрия оптимистичен поглед. Тя не биваше да забравя, че може да е дошла от Бобононг, но това вече е зад гърба й и сега живее в столицата, в самия Габороне. Тя не биваше да забравя, че даже и да счита кожата си за твърде тъмна, има безчет мъже, които бяха много щастливи точно с такива жени, а не с онези бледи създания, които си съсипваха кожата с избелващи кремове. А колкото до големите й очила — вярно, някому те можеха да се сторят некрасиви, но много други мъже хич нямаше и да ги забележат, точно както не виждаха и с какво е облечена една жена, независимо колко се е постарала.

Разбира се, бедата с мъжете беше, че те през по-голямата част от времето ходеха със затворени очи. Понякога маа Рамотсве се питаше дали мъжете въобще искат да видят нещо, или са решили да забелязват само това, което ги интересува. Ето защо жените толкова ги биваше в задачи, които изискват наблюдателност и интуиция за чувствата на другите.

Професията на частния детектив например беше тъкмо професия, в която можеше да се очаква успех за една жена (справка — „Дамска детективска агенция №1“). Става така, защото жените наблюдават внимателно и се стараят да проникнат в мислите на хората. Да, имаше и мъже, които умееха това — веднага можеше да се посочи Кловис Андерсън, автор на „Принципи на работата на частния детектив“, настолната книга на маа Рамотсве, поставена на видно място на полицата зад бюрото й. Кловис Андерсън сигурно е много чувствителен мъж, чувствителен като жена, мислеше си маа Рамотсве. Той препоръчваше например внимателно да разгледаме облеклото на даден човек. („Облеклото на един човек може да предостави много информация — пишеше той. — Нашите дрехи разкриват много неща за нас. Те говорят. Мъж, който не носи вратовръзка, не е непременно мъж, който не притежава вратовръзка — може би той има значително количество вратовръзки в гардероба. Той не носи вратовръзка, защото предпочита да е без вратовръзка. Това значи, че той желае да бъде неофициален.“) Маа Рамотсве смяташе това за много озадачаващ текст и се чудеше накъде бие. Тя не разбираше какво важно има в това, че някой не иска да бъде официален, но беше сигурна, че както и останалите напътствия на Кловис Андерсън, и това е важно.

Тя вдигна поглед от бюрото си към маа Макутси, която задълбочено печаташе едно писмо, нахвърляно от маа Рамотсве с молив сутринта. Трябва да й помогнем, помисли си тя. Трябва да я убедим да има по-високо самочувствие. Тя беше чудесна жена, с големи способности, и беше абсурдно да живее с мисълта, че е по-долу от другите само защото си нямаше мъж. Това беше пълна безсмислица. Маа Макутси заслужаваше да бъде щастлива. Заслужаваше да се надява на нещо много по-добро от това, да живее с болния си брат в Олд Наледи в една стая, в която никога не грееше слънце. Всеки заслужаваше нещо по-добро от това, дори в този несправедлив свят, който бе донесъл такъв късмет на маа Рамотсве, но отказваше да възнагради усилията на маа Макутси. Трябва да променим всичко това, помисли си маа Рамотсве, защото ако човек е твърдо решен и ако достатъчно ясно вижда какво трябва да се промени, той може да промени света.