Ясмина Кадра
Кабулските лястовици (1)

През девет гори в десетата едно торнадо разгръща пищната си рокля, изпълнявайки ужасяващия танц на изпаднала в транс вещица. Истерията му обаче не успява да сведе калцираните палмови дървета, извисили се в небето като ръцете на подложен на изтезание окаяник. Знойна жега всмуква хипотетичните полъхвания свеж въздух, които нощта при трескавото си бягство е пропуснала да отнесе със себе си. От края на утринта нито една хищна птица не е намерила достатъчно сили, за да полети над плячката си. Овчарите, които обикновено отвеждат рехавите си стада в подножието на хълмовете, са изчезнали. На километри околовръст, с изключение на няколкото часови, сгушени в първобитните си наблюдателни кули, няма жива душа. Мъртвешко мълчание придружава безбрежната самотност.

Афганистанските земи са само бойни полета, арени и гробища. Молитвите се разпиляват във фурията на картеча, всяка нощ вълците вият на умряло, а когато зафучи, вятърът смесва тъжбите на просяците с грака на гарваните.

Всичко изглежда възпламенено, вкаменено, поразено от ужасна магия. Стъргалото на ерозията дере, прониква в дълбочина, сякаш павира некрозната почва, безнаказано издига надгробните камъни на спокойната си сила. След това внезапно в полите на планините, яростно епилирани от издишванията на огнената геена, се появява Кабул… или това, което е останало от него: град в състояние на напреднало разкапване.

Нищо вече няма да бъде както преди, сякаш говорят напуканите пътища, олиселите хълмове, нагретият до бяло хоризонт и остатъците от огнестрелни оръжия. Руините на укрепленията са засегнали душите. Прахта застила овощните градини, заслепява погледите и циментира умовете. На места бръмченето на мухите и смрадта от погиналите животни добавят към безутешността нещо невъзвратимо. Може да се рече, че светът се разлага, че гангрената му е плъзнала оттук, в Пащун, и същевременно превръщането на твърдта в пустиня продължава неумолимо да прониква в съзнанието на людете, в техния манталитет.

Никой не вярва в чудото на пороите, в пролетните феерии, а още по-малко в зората на милостивото утре. Хората са обезумели; обърнали са гръб на деня, за да посрещнат нощта. Светите застъпници са обезвластени. Пророците са мъртви, а призраците им са разпнати върху детските чела…

Но въпреки всичко именно тук, в немотата на камънаците и сред мълчанието на гробовете, редом с изсъхналата почва и безплодието на сърцата, се роди нашата история, тъй както над застоялите води на тресавището изниква водната лилия.