Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beyond the Closet, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Papi (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Уилям Уортън. Отвъд килера

Превод: Милко Стоименов

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. Оформление: Милко Стоименов

ИК „Рата“ София, 2007

ISBN: 978-954-9608-33-5

 

Beyond the Closet

© William Wharton

 

© Издателска компания „РАТА“ ЕООД, 2007

© Милко Стоименов — превод, 2007

© Милко Стоименов — худ. Оформление, 2007

 

За корицата е използвана картина на Дейвид Ламбърт

Всички права за българското издание запазени за Издателска компания „РАТА“

 

Предпечатна подготовка: Катерина Делчева

Печат: Багра

ИЗДАТЕЛСКА КОМПАНИЯ „РАТА“ ЕООД


Посвещава се на всички мои приятели.

Уилям Уортън

Първа глава

Това се случи през втората година откакто по-малката ни дъщеря започна работа като учителка по някаква програма на ЮНЕСКО в Ханой; тогава съпругата ми Емили замина за втори път за Далечния изток. Този път в пътуването й имаше повече смисъл: щеше да гостува на дъщеря ни и може би да й помогне да осинови някое мъничко виетнамче.

Беше се уговорила с една моя братовчедка, Мери Лу, която работи в „Нортуест Еърлайнс“, да лети с нея до Банкок уж като придружаващ я член на семейството. Билетът до Банкок струваше сто и петдесет долара, а полетът от Банкок до Ханой беше още по-скъп, но изкушението пред жена ми бе неустоимо.

За разлика от Емили не изпитвах особено желание да пътувам, освен за да видя дъщеря си и съпруга й. Братовчедка ми обаче можеше да вземе само един придружител. А Емили много искаше да отиде.

Прекарахме целия септември на въпросната 1997 година в къща на брега на океана край градче на име Оушън Гроув в Ню Джърси. Нанасях последните, мъчителни корекции на една моя книга, наречена „Плаващ дом“.

За мен този етап от писането или редактирането е доста болезнен. Като човек, който през целия си живот е бил художник, artiste-peintre, както казват французите, аз съм доста разглезен.

Искаше ми се да отида някъде на почивка, а не да попадна в един полуразрушен град, прочут с жегата, влагата и дъжда, нищо, че дъщеря ми живееше там. Въпросът бе какво да правя, къде да отида. В известен смисъл — макар почти винаги да съм изкарвал сам прехраната си, понякога по доста необичайни начини в сравнение с повечето ми познати — целият ми живот прилича на една дълга ваканция.

През своя живот съпругата ми Емили винаги е изпитвала две неутолими географски страсти — Париж и Изтока. Извадихме достатъчно късмет и последните трийсетина години живяхме в Европа, предимно във Франция и най-вече в Париж. Първоначалното ни оправдание бе желанието да спасим децата си от американската телевизия, но сега осъзнавам, че в него се крие нещо повече. Така или иначе, жена ми не беше ходила в Ханой; през 1997 година малцина американци можеха да се похвалят, че са били там.

Аз обаче не изпитвах никакво желание да отида не само във Виетнам, а където и да било в Далечния изток. Аз съм нещо като глобален шовинист. Човек, пуснал дълбоки корени в западната цивилизация. Литературата, изкуството, театърът, балетът на Европа осмислят съществуването ми. Може би щях да се почувствам добре, седнал в някое улично кафене, загледан в минувачите, отпивайки саке или каквото там пият виетнамците, може би дори зелен чай (отврат!) без захар. Но нямаше да изпитам удоволствие да бъда влачен насам-натам от професионални гидове, от едно натруфено място на друго, да се взирам през прозореца на автобуса в лицата на гладни, враждебно настроени хора, които имат достатъчно основание да ме мразят само защото съм американец, или да се провирам с мъка сред необятно множество от нисички хора на велосипеди или с рикши. Сигурен бях, че няма да ми допадне. Емили пък беше сигурна, че ще й хареса, и се оказа права. Сега дори е по-голяма познавачка на начините за приготвяне и поднасяне на чай. Скоро може и да овладее изкуството да яде ориз само с една пръчица.

Със сестра ми Джийн трябваше да наследим къщата на родителите ни, но само няколко месеца след смъртта на мама Джийн също напусна този свят, а с нея си отиде и важна част от живота ми. Дори сега, макар да е изминала повече от година от тогава, не мога да свикна с липсата й, както никога няма да преодолея и мъката от смъртта на по-голямата ни дъщеря, съпруга й и двете им деца, причинена от глупавата практика да се палят стърнищата в Орегон.

Предполагам, че след случилото се никой от семейството ни няма да бъде същият като преди. Струва ми се, че изпитвам някакво нездраво привличане към смъртта или може би към живота, но това е ако не разумно, то поне разбираемо, като се има предвид как започнах живота си, живота си като млад, който наричам „живот преди живота“, преди да се превърна в сегашното си „аз“.

Пътешествието на Емили до Ханой е един от редките случаи, когато сме се възползвали от лукса на страничните доходи. Писането на романи се оказа доста по-рентабилно от рисуването на картини. Мисля, че това изненада не само мен, но и всички останали.

Искаше ми се да направя нещо вълнуващо. Понеже съм вманиачен любител на слънчевите бани въпреки всички онези космически лъчи, които ни убиват бавно, се колебаех дали да не обиколя Карибите, но колкото повече си мислех, толкова по-самотна и неуместна ми се струваше подобна авантюра. Достатъчно откъснат се чувствам от живота си и резултатът щеше да бъде още по-неприятен.

Едно нещо мога да ви кажа за себе си. Почувствам ли умора, просто се излягам на слънце или се отдавам на мързел, а съзнанието ми се върти из същите онези стари и мрачни алеи на разума, зацикля на все същите тъжни истории, които се опитвам да забравя. Но не мога да го изключа. Най-добрата почивка за мен е да опитам нещо ново, да започна книга или картина.

Това беше основната причина да се захвана с писане. Нуждаех се от един тих, спокоен свят, който да мога да контролирам и в който да намирам убежище, когато осъзная, че съм се потопил прекалено дълбоко в живописта. Започна ли да сънувам как рисувам, това е лош признак и означава, че съм застанал на ръба на своята черна дупка.

Изведнъж проумявам, че онова, което желая най-силно, е да нарисувам отново родната си Филаделфия. Рисувах я преди няколко години. Открих, че това е единственият начин да се върна отново у дома. Последният път, когато го направих, бе по време на пътуването на жена ми до Китай. Рисувах из уличките на стария квартал на дядо в югозападната част на Филаделфия, където той бе построил три къщи, залепени една за друга. Сега там живее леля Едит. Този път исках да се съсредоточа само върху рисуването на къщата, в която живях от петгодишна възраст чак докато постъпих в армията през 1943, когато вече бях на седемнайсет.

Изминаха вече двайсет и пет години, откакто започнах да усвоявам и развивам специфичните умения на уличен художник в Париж. Научих се да оставам встрани от лудешкия ритъм на града, от забързаните автомобили, туристите, кучетата, котките, плъховете и ченгетата и в същото време да изразявам себе си, да рисувам добри картини, които да показват как сградите, улиците, нещата, които човек е построил или направил, отразяват неговото време, неговите мисли и въжделения. Обичам да наблюдавам как отминаването на времето, като смяна на сезоните, като белези, които оставя, като ремонти и реконструкции, придава на иначе неодушевени обекти усещане за вечен, непрестанно променящ се живот, макар че ако човек се замисли, ще осъзнае, че понятие като вечен живот вероятно не съществува, но поне може да се преструва, че го има. Научих се и да общувам със света на улиците, който лудешки се върти около мен, опитвам се да вникна и в интимността на живота, да съчетавам елементите му и да откривам някакъв здрав разум във всичко това.

Така минаваха дните през по-голямата част от живота ми и това не бе само начин да си изкарвам прехраната, а начин на живот. Липсва ми. Вече повече от четири месеца не съм излизал да рисувам на някоя оживена улица. През това време рисувах плажове, океани, небеса, все интересни неща, но природни дадености. Сега искам да приложа тези свои особени умения, тези идеи, към собственото си минало, към света от моето детство. Той бе толкова уникален и невероятен, че не съм сигурен дали ще успея. Сигурен съм обаче, че ще успея съвсем ясно да изразя своите дълбоко позитивни чувства към тези места и времена, към моите спомени. И ако е възможно, ще събера отделните парченца по някакъв свой собствен начин и ще ги залепя в едно цяло. И ще се опитам да прочистя някои доста мрачни кътчета от своето съзнание.

Изпращам до летището Емили и най-малкия ни син Уил, който бе дошъл с нас в Ню Джърси. Уил заминава за Франция, където ще отиде на корабчето ни, закотвено в Сена, а Емили лети за Флорида, откъдето всъщност започва нейното пътешествие. Самолетните билети се оказват по-евтини, отколкото очаквахме, вероятно защото толкова много авиокомпании са увлечени от големия водовъртеж, наречен „дерегулация“, и предлагат евтини полети.

На свой ред се отправям към най-близката железопътна гара в Ню Джърси. Също като при последното ми пътуване до Фили, и сега представлявам твърде колоритна гледка. На гърба си нося доста омацан и очукан френски статив, комбиниран с кутия за бои и палитра. Сменям стативите си на всеки три години и въпреки че наскоро успях да позакърпя този с помощта на чичо Марвин, съпругът на леля Едит, сега вече покойник, времето му вече изтича. Липсват няколко ключови винтчета, някои части са прекалено износени, а и ремъкът за носене през рамо няма да издържи дълго. Чичо Марвин почина от рак преди шест месеца и сега леля Едит живее сама. Обадих й се по телефона и тя остана очарована от възможността да й погостувам. Аз също изгарям от нетърпение да я видя.

Живях у тях онзи октомври, когато за последен път бях във Филаделфия, и заедно гледахме бейзболните мачове по телевизията. Знаех, че чичо Марвин е болен от рак, но леля Едит така и не пророни нито дума. Сякаш целият ми свят, светът, който обичам, ме изоставя. Леля Едит се превръща в последния бастион на моето минало.

Към триножника съм привързал половин ролка платно, което купих в Ню Йорк. По принцип ролката е широка метър и петдесет и дълга десет метра, но аз я срязах наполовина, за да ми бъде по-удобно да я нося. Ако прибавим и тубите с боите, които съм прибрал вътре, теглото на дървения статив с всичките му принадлежности е съизмеримо с тежестта на пълното бойно снаряжение на един пехотинец. Нося още малкия си лаптоп „Макинтош“. Хванал съм статива с дясната си ръка, а компютъра с лявата. Мъкна го навсякъде с мен, макар да вярвам, че съм приключил с пренаписването на „Плаващ дом“. Истината е, че не съм; това е само временно отлагане, както стана с „Татко“, когато за последен път рисувах тук.