Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nebel des Vergessens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
1343alex
Корекция и форматиране
шеNMereva (2016)

Издание:

Бианка Минте-Кьоних. Мъглата на забравата

Немска. Първо издание

ИК Вакон ЕООД

Главен редактор: Елеонора Гаджева-Бонева

Коректор: Адрияна Николова

ISBN: 978-954-9535-18-1

История

  1. — Добавяне

5. Мъртвешки танц

Гневът на животни и хора се изхабява и се прибира в себе си — но дълго трябва да се понесе яростта на природата, тъй като той няма причина и цел и само по себе си е така тайнствен, както животът и смъртта…

Този път устните им се улучиха и Гауд вече не отдръпна своите…

Пиер Лоти, „Исландски рибари“

Тази нощ бурята и шумът от безспирно блъскащите се в скалите вълни ми отнеха съня.

Отново си бях увесила медальона. Тайно за мен той се бе превърнал в нещо като талисман и несъзнателно му приписвах способността да ме брани от нещастията.

Но както си лежах в леглото, сложила ръка върху малкото бижу, заслушана във вятъра и вълните, внезапно се запитах дали странните неща, които възприемах като истина в последните дни, не бяха свързани точно с медальона. Изобщо беше ли възможно предметите да влияят по такъв начин върху фантазията на човека?

Години наред прекарвах ваканциите си в Льо Ро и винаги е било хубаво и хармонично, а преди всичко разбираемо. Никога не са ми се случвали някакви извънредни и необясними събития, не съм виждала непознати моряци, нито пък съм чувала оплаквачески викове откъм морето. Но тази година всичко бе съвсем различно.

От морето идваше някакво чувство на безпокойство, а откакто във вечерта на пристигането ни намерих този медальон, ми се струва, че някой ми говори. Сякаш морето искаше да разкаже история, която само аз можех да разбера. Да, като че ли вълните бяха измили това украшение от пясъка, само за да го намеря — да се натъкна на него след толкова много десетилетия и да чуя историята, скрита зад него.

Запалих лампата и смъкнах медальона от врата си. Отново го заразглеждах и размишлявах откъде ли може да се отвори. Много исках да узная какво се крие вътре в него. Ако е принадлежал на момиче, може би вътре има снимка на любимия й, ако пък е висял на врата на майка, сигурно крие къдриците на бебето й…

За съжаление и днес не можах да задоволя любопитството си, затова оставих медальона и верижката на нощното си шкафче и пак угасих светлината.

Но шумът на бурята ме държеше будна, така че през главата ми отново протекоха всички така забележителни събития, които ми се бяха случили през последните дни.

Не ми даваше мира надписът в пещерата. Твърдо реших да заведа там мама и да й го покажа. Най-добре ще е, ако това стане утре сутринта, ако дотогава бурята утихне. Дали имаше връзка между отворената от дядо Пиер страница от книгата за исландските рибари и издяланото в скалата? Но за какво ли събитие трябваше да напомня датата?

Свих се под одеялото си и натъжена си спомних за странното поведение на дядото на Кристоф на празника „прошка“. Наистина ли дълбоко в душата си таеше толкова много злоба срещу германците? В предните години не бях забелязала нищо такова. Дали е бил в онази организация, за която говореше мама? Бил ли е в съпротивителното движение, действало срещу окупаторите? Това би обяснило всичко. Но как му дойде на ума, че съм била немска шпионка? Че какво имаше тук за шпиониране? И защо получи пристъп на кашлица, когато споменах датата 6 юли 1943 г.? Да не би да съм го уплашила с нещо? Какво може да се е случило на този ден, освен дето баща ми за първи път е прогледнал към света? При това в Германия, а не в Бретан.

Усмихнах се, защото едва ли раждането на баща ми може да бъде причина за това странно поведение на дядото на Кристоф. Ами че то в никакъв случай не е такова ужасяващо събитие. Освен това е невъзможно да има нещо общо с дядото на Кристоф.

Всичко това е така заплетено, помислих си аз и се почувствах безпомощна да го разгадая. Твърде много въпроси и твърде малко смислени отговори! Все още дълбоко смутена, но изтощена, най-накрая успях да се унеса в сън.

По някое време през нощта отново се събудих. Дали от тишината или от студа? Или и от двете.

Бученето на бурята бе утихнало, а над залива под светлината на пълната луна се разстилаше дебел, бял слой мъгла. Като огромно мъртвешко покривало.

Потръпнах и усетих краката си леденостудени. А като погледнах надолу към тях, дъхът ми направо секна.

Стоях точно на ръба на стръмната скала пред къщата на дядо, а пред мен нямаше нищо друго освен призрачно мълчание и черна вода, обгръщаща опасните извивки на скалите. Не!, казах си ужасена. Това не може да бъде! Всичко беше само един кошмар. От паниката просто се вкочаних. Не бях способна да помръдна нито крак, нито ръка. Само едно грешно движение, една невнимателна стъпка и щях да полетя надолу в пропастта.

Но как така? Как така стоях тук на ръба на скалата, вместо да си лежа в леглото? В сънно състояние ли съм дошла тук? Какъв ужас! Само от тази мисъл ме полазиха тръпки, защото бях слушала за хора, които излизат по пълнолуние да се разхождат по покривите, обаче ако някой подвикне, се подхлъзват, падат и си чупят врата. Колко лесно всичко това можеше да се случи и с мен! Но как така? Как така? Никога досега в живота ми не ми се беше случвало нещо подобно. Какво разбърка така душата ми, че загубих контрол над подсъзнанието си и започнах да върша неща, за които нямах никакво обяснение защо точно ги правя? Какво търсех тук в тази ужасна нощ на смъртоносния край на скалата? Защо се излагах на подобна опасност? Какво ме бе накарало да се измъкна от топлото си и сигурно легло?

Влажната студенина проникваше през тънката ми нощница. Мъглата почна да се вдига и като че ли посегна с дългите си, призрачни ръце към сушата и ме докосна. Потръпнах. Краката ми се разтрепериха неконтролируемо и колкото и да се опитвах, не можех да ги удържа.

Трябваше да се махна оттук. Ако продължавам да стоя, в един момент няма да мога изобщо да владея тялото си и просто ще тупна в пропастта.

Сякаш привлечен с магическа сила, погледът ми се извърна към луната, която натрапчиво светеше над залива. Тя ли бе в дъното на тази животозастрашаваща нощна разходка? Колко зловещо светеше бледият й диск! Със студена, бяла светлина, която в пътя си до мен някак странно се превръщаше в тоновете от хорала на днешната процесия.

След това ги видях. Отначало само като видение, смътно, после все по-ясно. Катереха се по скалата, която се спускаше черна надолу в краката ми. Отначало един по един, после се наредиха в плътна редица един зад друг, като че ли излезли от стара и похабена от времето фреска с избелели бои. Бяха към стотина фигури. Диво, безумно хоро. Благородници, момичета, селяни и рибари, мъже и жени, деца и старци, бедни и богати… безкрайна редица, идваща някъде от открито море, водена от Анку, или както тука наричат смъртта.

Лутаща се между живота и смъртта, кръвта във вените ми сякаш спря да тече. Като вкаменена стоях на края на скалата и наблюдавах този лудешки спектакъл, разиграващ се пред очите ми.

Накрая, под мъчителните звуци на музика, излизаща сякаш от гайда, страховитите участници в мъртвешкия танц стигнаха до ивицата мъгла над залива и потънаха в нея. Само един млад мъж и една млада жена, които стояха най-отзад на редицата хванати за ръце, като че за момент замръзнаха, и аз успях да ги видя като през бинокъл — големи и ясни. Младият мъж съвсем ясно приличаше на непознатия моряк, когото вече няколко пъти срещах и който така поразително наподобяваше баща ми. На врата на момичето проблясваше малко лъскаво бижу — моят медальон!

Секунда по-късно и двамата вече бяха изчезнали.

Призрачната музика спря и от мъглата изпълзя страхотна тишина, от която чак ушите да те заболят.

Като че мъглата бе засмукала всичко живо наоколо. Тълпата, която танцуваше с Анку, музикантите, звуците и шумовете.

Не остана нищо друго, освен оловната тишина. Мъртвешки студ.

Облак застана пред луната и я закри за миг. Сякаш нещо изведнъж се пречупи и кръвта се върна във вените ми, с едно-единствено отчаяно движение отскочих назад. Паднах в бодливата жълтуга и твърдите трънаци, които безмилостно издраха ръцете и краката ми.

Когато стенеща дойдох на себе си, видях, че лежа само на метър от ръба на пропастта. Разхълцах се ужасена, тъй като шокът все още не си беше тръгнал от крайниците ми. Малко по-късно усетих сълзите на облекчението да мокрят лицето ми. Намирах се на сигурно място.

 

 

На сутринта, след като се събудих, не можех да разбера дали нощното ми преживяване е било истина или само един много реалистичен сън. Тогава обаче видях издраните места по ръцете и краката ми. Ужасът от това откритие веднага се предаде на крайниците, които пак се вкамениха. Не можеше да бъде! Наистина ли насън съм излязла навън и съм се изложила на смъртна опасност? А как съм се върнала обратно в леглото си?

Изумена разглеждах кървавата линия от одраскано на ръката си. Трябва да е от жълтугата, в която се хвърлих в паниката си.

Леко замаяна отидох в банята и си взех студен душ, за да проясня, доколкото е възможно, главата си. После реших на закуска да разкажа всичко на майка ми. Сама едва ли ще се справя с всичко това, най-много напълно да превъртя.

Взех със себе си медальона и го поставих до чинията.

След първите глътки от прекрасния чай жизнените ми сили сякаш се възвърнаха и почнах донякъде отново да се чувствам окей. И което беше най-важното, обикновено критично настроеният ми мозък почна да възвръща предишните си способности.

— Мамо — почнах аз, когато майка ми също седна до масата, — вярваш ли, че може да има предмети, които могат да измъкват истории от забравата и да ги разказват?

Майка ми се усмихна.

— Имаш предвид книгите ли? Например тази за исландските моряци ли? Изглежда доста те е впечатлила.

Така си беше, но думата ми не беше за нея.

— Не, не книгите. При тях всичко е ясно. Имам предвид съвсем прости предмети, като например този медальон. Смяташ ли, че той носи някаква история, която държи непременно да ми разкаже?

Майка ми ме погледна, като че ли бях изперкала, но не можех да й се сърдя. Въпреки това тя се помъчи да се отнесе сериозно към мен.

— Разбира се, че старите украшения носят със себе си някаква история — рече тя най-накрая. — Има безброй разкази, в които с някое бижу, диамант например, се преплитат съвсем необичайни човешки съдби. Често във връзка с нещастни събития.

Тя взе в ръка медальона и го загледа изпитателно.

— Ако можем да го отворим, със сигурност ще научим повече за собственичката му.

— Мислиш ли, че тя просто го е загубила на плажа?

Мама веднага разбра накъде бия.

— Най-вероятно. Няма никакви доказателства, че е била удавница.

Събуди ме… съживи ме…

Мълчаливо дъвчех кроасана си. Беше много мило от страна на майка ми, дето искаше да ми внуши, че собственичката на медальона не е станала жертва на някакъв нещастен случай. Но след преживяното през последната нощ нямаше как да й повярвам. Така че й разказах всичко.

Беше ужасена, а и когато видя следите от одрасканото по ръцете и краката ми, изведнъж страшно се напрегна. За нея вече бе съвсем ясно, че в съня си съм ходила някъде. Въображението й рисуваше преживелиците ми във все по-черни тонове и тя просто примираше при мисълта какво е могло да ми се случи, ако съдбата не ме бе опазила от падане в пропастта.

— Пълнолунието! — повтаряше тя. — Само от пълнолунието ще е. Казват, че луната имала тайна сила, която може да окаже такова въздействие върху по-чувствителните хора. Това си е някакъв вид транс.

Кимнах утвърдително, защото точно така го бях приела и аз.

— Забележително — рекох, — по-рано никога не съм имала проблеми с луната. Мислиш ли, че могат да се вземат мерки срещу сомнамбулството? Не искам още веднъж да изживея подобно нещо.

— И аз не искам — съгласи се майка ми. — Тази вечер при всички случаи ще спиш при мен. Внимателно ще затворим и заключим всички врати и прозорци.

Погледнах я с голямо безпокойство.

— Имаш ли някакви специални планове? — попита тя.

Погледнах през прозореца към облачното небе и все още обвития в мъгла залив.

— Не, никакви. При това лошо време ще продължа да чета за исландските рибари.

— А не искаш ли да отидем някъде на разходка? С колата?

— Къде?

— Навътре към селата. Да посетим няколко църкви с историческо значение, да видим мегалитите, а след това можем да похапнем нещо вкусно в селска странноприемница…

Защо пък не, предложението звучеше привлекателно. А пък по време на пътуването със сигурност ще се удаде възможност да говорим и за другите необичайни явления, които така объркват душата ми, откакто сме пристигнали тук.

 

 

Майка ми подкара спортната си кола по междуградското шосе в посока на Морлекс. Скоро стигнахме до скрити в една полянка долмени, съоръжение от каменната ера, представляващо ритуален гроб, както и друг вид гроб, над който стоеше само един огромен камък и който целият бе обрасъл в бръшлян.

— Наистина е страхотна загадка как хората от каменната ера с техните примитивни сечива са влачили тези огромни каменни блокове и са ги подреждали един върху друг — учуди се майка ми.

Вървяхме между камъните и накрая седнахме върху долмените, откъдето ни се откри прекрасна гледка към тихия пясъчен залив.

Събрах букетче полски камбанки за вазичката в колата, след което тръгнахме към селската гостилница, където ядохме пиле с бяла ряпа, а за десерт си поръчахме прекрасен ябълков сладкиш, който представляваше торта, покрита със съвсем тънки резени ябълка.

На връщане мама спря до един менхир, продълговат камък, свързан с култа към мъртвите — висок към два метра и половина колос от културата на мегалитите. Монасите от намиращия се наблизо манастир бяха поставили на върха му кръст и го бяха украсили с различни християнски символи.

— Най-вероятно така са искали да умилостивят древните богове — рече мама. — Ще издържиш ли заедно с мен да посетиш една малка църквица, която принадлежи към манастира? — попита тя. — Тя е с огромно културно-историческо значение. Или за днес ти дойде твърде много?

Знаех, че майка ми много обича да разглежда старите църкви, и за да не й разваля удоволствието, кимнах утвърдително.

— Но след това спираме — помолих я аз. — В края на краищата сме на почивка, и ти също! Малко да се пообразоваме, е хубаво, но да се отбием в някое кафе на плажа, където може да се яде сладолед, също не е за пропускане.

— Уговорихме се — засмя се майка ми. — Първо църквата, след това сладолед.

Оказа се, че това е само параклис, състоящ се от едно-единствено продълговато помещение. Заобленият свод бе твърде висок. Друга забележителност, освен украсения с икони олтар, бе една стенопис, направена в стила на античните фрески, която се извисяваше на три метра нагоре.

Когато я разгледах по-внимателно, изведнъж застинах, защото цялата картина изобразяваше… мъртвешки танц!

Първоначално бях съвсем шокирана, но след това си помислих, че сигурно това е пръстът на съдбата, че след зловещото изживяване през последната нощ майка ми ме доведе точно в този параклис, въпреки че, за да я пощадя, не й бях споменала нищичко за мъртвешкия танц.

И така, започнах да разглеждам изображението с огромен интерес и любопитство.

Стенописът беше пострадал от времето и на места боята беше избледняла, но това по никакъв начин не попречи на страхотното въздействие.

Усетих, че напълно се връщам към нощното си преживяване, когато наблюдавах фигурите, подредени една след друга в редица, начело на която бе Смъртта. Държаха се за ръце и навсякъде между двама живи хора се бе наредил и по един ужасяващ скелет.

Потърсих с поглед края на процесията и когато го открих, почувствах как кръвта се дръпна от лицето ми. Там стояха те, единствените, които не бяха разделени от човешки кости, и се държаха ръка за ръка! Двамата влюбени, така, както ги бях видяла малко преди да изчезнат в мъглата. Лицата им изглеждаха различно, но всичко останало бе като в последната страховита нощ.

Смутена, аз седнах на една от тесните църковни пейки.

Майка ми, която досега бе разглеждала издялана от дърво група фигури, почти в естествена големина, разположена близо до олтара и изобразяваща полагането на Христос в гроба, се приближи до мен.

— Не ти ли е добре? — попита тя загрижена. — Изглеждаш бледа.

— Така и се чувствам — отвърнах тихо аз. — Мислиш ли, че по-рано съм идвала на това място?

— Сигурно — кимна тя. — Дядо ти Пиер често идваше тук, за да търси мотиви за скулптурните си групи. Убедена съм, че те е взимал със себе си. Защо питаш?

— Ами само така — първо опитах да отклоня разговора, но после реших да разкажа на майка ми за нощното си преживяване.

— И в края на това зловещо шествие — завърших разказа си аз — хванати за ръка вървяха двама влюбени, също както тук това е изобразено на стенописа… а знаеш ли, кое е най-забележителното?

— Кое? — погледна ме майка ми въпросително.

— Мъжът приличаше на татко, когато още е бил млад, а пък на врата на момичето висеше медальонът, който аз намерих на плажа…

На това място майка ми се засмя смутено. Не й стигаше разказът за мъртвешкия танц, ами сега се намесваше и нашата семейна история, това сякаш й идваше в повече.

— Хайде да излезем навън на слънце — рече тя, само за да спечели време. — Нека не смущаваме спокойствието на Божия дом с нашия разговор.

Навън седнахме на пейка, сложена пред параклиса точно между две големи, цъфнали хортензии.

— Това, което сега ми разказа, те тревожи много, нали? — попита мама съчувствено.

— Първо сомнамбулството — кимнах аз — и после тези ужасни… не знам как да ги нарека… видения… халюцинации… знаеш, какво имам предвид.

Мама се засмя разбиращо, въпреки че едва ли можеше да има и бегла представа, какво толкова ме уплаши и ужаси последната нощ.

Но нищо не я спря веднага да почне да анализира странните неща, които ме бяха сполетели.

— Сигурна съм, че това е било някакво видение, сън, вид сетивна измама, процес, който се е отключил вследствие на сомнамбулството ти. А пък лунната светлина и мъглата са оказали допълнително въздействие.

Обяснението й обаче не ме задоволи.

— Но аз видях съвсем конкретни фигури, които до последния детайл си приличат с тези от стенописа в параклиса. Момите, търговците, старецът… като че ли миналата нощ същата картина беше оживяла. Дори някои от лицата имаха съвсем същите черти като тези на фреските, а пък на тия места, където боята е избледняла…

— Точно това доказва теорията ми, че става дума за сетивна измама — прекъсна ме мама. — Мъглата и луната са придали призрачен вид на гледката, между скалите са се получили сенки, които са скрили реалните контури и във фантазията ти всичко това се е свързало със старите спомени за мъртвешкия танц…

— А двамата влюбени?

— Най-вероятно картината с тях двамата те е впечатлила още като дете, а сега към това се е прибавила и книгата, която четеш. Искам да кажа — историята за Гауд и Ян от „Исландски рибари“… Убедена съм, че всичко тръгва от романа, който явно много те вълнува. — Майка ми ме погледна замислено. — Най-вероятно и паметните табели в Сен Лорен, както и бурята в края на празника „Прошка“ са си казали думата.

Хм, като нищо майка ми можеше и да има право. Досега не бях чела толкова жива и правдоподобна книга, а пък историята за суровия живот на исландските рибари и откритието, че действително почти всички семейства от околността са изгубили бащи и синове в морето, дълбоко ме беше развълнувала.

— Какво ще кажеш за медальона на врата на младата жена? Как може да се обясни това?

— Със съвсем неволно преплитане на различни разсъждения. — Майка ми не даваше по никакъв начин да бъде отклонена от тезата си и да допусне вярата в призраците да я завладее. — Това само подкрепя убеждението ми, че подсъзнанието се опира безразборно и напълно случайно на частици от спомените ни от миналото, след което ги свързва с неща, които активно ни занимават днес и сега. — Тя се усмихна и веднага подплати думите си с пример. — Не ти ли се е случвало например пред контролно по математика да сънуваш някакъв прекрасен сън, в който без никакви причини внезапно да се появи учителят ти по математика…

Разсмях се, защото такива сънища действително често ме спохождаха.

— Искаш да кажеш, че медальонът няма нищо общо с двамата влюбени ли? И само защото съм си мислила за него, съм го вкарала в това… в това видение?

— Точно така — рече майка ми с облекчение, защото явно вече давах знаци, че разбирам какво ми обяснява. — След като го намери в пясъка, той занимаваше мислите също толкова, колкото и любовната история между Ян и Гауд в книгата ти. А пък във фантазията си си запазила впечатленията от мъртвешкия танц, който си видяла в миналото и така в съзнанието ти всичко това се е оплело в едно.

Звучеше правдоподобно. Но ми изглеждаше ужасно странно на какви премятания само е способен човешкият мозък.

— Значи според теб случващото се с мен има своето логично обяснение, така ли? И няма причина да се съмнявам, че почвам да губя разсъдъка си?

Мама сложи ръката си върху бедрото ми. Искаше й се да ме успокои.

— Единственото, което ме тревожи, е нощната ти разходка в сънно състояние. Но се надявам да е единичен случай, предизвикан от силното ти вътрешно напрежение и благоприятстван от пълнолунието. Във всеки случай тази нощ ще внимавам много и ще те пазя. — Майка ми ми хвърли мила усмивка. — Но недей да четеш повече от ония драматични страници!

— Добре — опитах се и аз по-леко да приема ситуацията, — но тогава ще трябва да се приспя със Сънчо, а не с книгата.

След като изядохме сладоледа, ние се върнахме в Льо Ро. Слънцето вече бе отишло дълбоко на запад и на мен ми се прииска да се поразходя с кучето. Емори явно също бясно го желаеше, тъй като преди това бе стоял няколко часа сам вкъщи. Мама обаче предпочете да си полегне на терасата, затова аз тръгнах без нея.

Долу на пътя се натъкнах на Кристоф.

Беше постлал хавлиената си кърпа между скалите, така че от мястото си да държи под око пътя. Беше ми ясно, че най-вероятно цял ден ме е чакал. Във всеки случай хукна към мен в мига, в който ме зърна. И се спъна в кучето, което скочи в краката му, размахвайки весело опашка.

— Къде се губи цял ден? — попита той с обвиняваща нотка в гласа. Но не исках да се заяждам, затова реагирах подчертано весело.

— С майка ми си направихме чудесна разходка. Сутринта времето беше доста мрачно, затова си казахме, че най-доброто, което можем да направим, е да се отдадем на малко култура и хубаво ядене.

— Но от обяд нататък слънцето се показа — продължи той все още с обида в гласа, защото най-вероятно се чувстваше пренебрегнат от мен. — Всички отидоха на плажа.

Това и сама виждах. Плажът наистина беше препълнен.

— Не искаш ли да поплуваме? — попита той с надежда.

— Може би малко по-късно — поклатих глава аз, — когато дойде приливът. Сега предпочитам да отида с кучето към скалите. Няма как да го взема със себе си на плажа, там има много хора.

— Ще имаш ли нещо против, ако те придружа?

Разбира се, че нямах. Какво трябваше да ме спре? Да не би най-после да се е сетил, че е необходимо да се извини за невъзможното си поведение в бар „Игрите“?

Изведнъж той заговори точно за същото.

— Ти си тръгна прекалено бързо — оня ден… не ти ли хареса в бар „Игрите“?

— Що… хареса ми… — отвърнах аз леко разсеяно, защото не исках да го прекъсна и да му попреча да намери подходящите думи. — Беше наистина съвсем приятно… но…

— Какво но?

Млъкнах. Беше ми непосилно направо да си кажа какво ме беше смутило, без да изглеждам като някоя ревнива коза. Затова почувствах тотално облекчение, когато той изведнъж и на един дъх започна да произнася мъдрото си признание.

— Аз се държах лошо. Това ли искаше да кажеш?

Най-после улучи в десетката.

— Беше пийнал малко повече бира и… значи аз… ах — почнах да плета езика аз, — а може би просто причината е в това, че твоите приятели са по-възрастни от мен… а и момичетата също…

Кристоф ме погледна по неговия си нахален, но в същото време невероятно шармантен начин. Сините му очи блеснаха лукаво.

— Не искаш да кажеш, че си ме ревнувала, нали, Вики?

Не, разбира се, че не! Защо е нужно да съм ревнива, когато момчето на мечтите ми цяла нощ флиртува с останалите мацки?

Сигурно тази мисъл ме е накарала да погледна доста кисело някъде встрани, защото Кристоф веднага придоби виновен вид.

Съвсем спонтанно обви ръката си около мен и ме привлече плътно до себе си. Започна нежно да гали косите ми и изрази искреното си съжаление с прекрасния си плътен и мек глас:

— Вики, наистина се извинявам. Но аз отдавна познавам тия момичета и ние просто така си се закачаме. Но това не означава абсолютно нищо. Между другото това са приятелките на Клод и Натрие и мисля, че не вярваш, че ще посегна към годениците на моите приятели.

— Годеници? — попитах аз изумена.

— Ами да, те са си толкова близки, че все едно са сгодени!

Засмях се. О, небеса, каква радост!

— Наистина съм щастлива — казах аз напълно откровено. — Мислех си, че ги сваляш и честно казано, започнах да се чувствам доста отвратителна.

— Що за глупости! А защо си се почувствала отвратителна?

Кристоф махна ръката си от мен и леко ме отблъсна от себе си. След което ме изгледа от горе до долу. О, Боже, доста неприятна ситуация! Усетих, как лицето ми пламва. Все пак успях да попитам със заекване:

— Не ти ли изглеждам… ъъъ… не ти ли се струвам… някак… ъъъ… недоразвита?

Олеле, едва ли можех да се държа по по-глупашки начин. Явно това лято напълно превъртях. Ако не виждах духове и не се излагах пред местните селяни, то тогава намирах начин да се държа ужасно пред най-добре изглеждащото момче на света. Действително едва ли можеше да има по-тъпа ситуация.

Както можеше да се очаква, Кристоф се разсмя гръмогласно. Едновременно с това ме хвана за ръката и ме издърпа към една от скалите.

— Ела — рече той все още смеейки се. — Веднага ще ти отговоря по най-подходящия начин!

И докато разбера какво става, той хвана лицето ми с двете си ръце и нежно и влюбено го покри със страстни и топли целувки.

Когато устните му най-накрая стигнаха до моите, аз му позволих да целува и тях, отдавайки се с пълно доверие на нежността му. Както Гауд в края на краищата намира Ян, така и аз тръгнах подир тайния си копнеж.

Усетих как мечтанията на някогашната „детска царица“ по хубавото момче почват да се превръщат в голямо, прекрасно чувство, което хората наричат любов. Ние се увихме един около друг и потънали в целувките си, напълно забравихме за околния свят.

Докато изведнъж една доста нахална куча муцуна не се провря помежду ни. Изглежда, че Емори бе разбрал прегръдките ни като някоя нова игра, в която непременно искаше и той да участва. Във всеки случай енергично заблиза босите ми крака.

— Марш! Престани, гъделичкаш ме — изписках аз, когато грапавият му и студен език стигна до ухото ми. — Изчезвай! Пфу!

Дойдохме на себе си и прогонихме кучето. След още една дълга целувка вече се изправихме и последвахме Емори, който скачаше по скалите.

Някак съвсем случайно, тичайки напред, кучето ни отведе близо до пещерата в скалите.

— Ще влезем ли? — попитах аз.

— Щом искаш да продължим със старата традиция на селската младеж! — ухили се хитро Кристоф. — Нямам нищо против още малко да те поцелувам.

Отклоних го с усмивка, тъй като искаше на секундата да започнем с целуването. Вместо това казах:

— Ела! — задърпах го аз след себе си. — Искам да ти покажа нещо. Навярно можеш да се досетиш какво.