Патриша Вернер
Прегръдка под звездите (11)

Единадесета глава

За миг Елизабет сякаш се потопи в сладката нега, която я погълна. Усещаше дъха на Марко върху челото си.

Той вдъхна дълбоко свежото, съблазнително ухание на младото й тяло и усети как у него се надига властно желание. Тази жена го привличаше отдавна, но бариерата на брака й го спираше. Дълбоко трогнат от драмата й, когато тя му разказа историята си, той се бе опитал да потисне мъжките си инстинкти, за да й помогне и после да я получи. Но сега, когато всички бариери бяха паднали, желанието му да я притежава възпламени неговата кръв и зачука в слепоочията му. Той притисна прекрасното й тяло към себе си, но не позволи на ръцете си да мръднат.

Бяха на обществено място и той трябваше да мисли за репутацията си. И без това тя не беше кой знае колко висока поради типично италианското му отношение към нежния пол. Но той се смяташе за сериозен мъж и влечението му към Елизабет беше нещо по-дълбоко. Искаше да опознае това цвете, което се облягаше на него. Искаше да я вкуси, да я открива по малко всеки път…

Тя се размърда смутено и той я пусна. Клепките й трептяха, лицето й беше обляно в руменина.

— Трябва да се връщаме.

Въпреки че никой не ги чакаше, Марко не възрази. Докосна я, за да й посочи пътя към осветената сцена. Когато стигнаха до стълбите, той проговори:

— Радвам се, че ми казахте. Надявам се, че ще приемете извиненията ми.

— Грешката беше и моя — каза Елизабет с пресъхнало гърло.

После спря и го погледна, преди да се обърне към стълбите.

— Има още нещо.

— Какво?

Елизабет не знаеше как да му каже, особено пък след като се случи всичко това. Искаше да е далеч от Марко.

Сега й беше неудобно да стои и говори с него. Та тя чак примря в ръцете му! Ако имаше поне малко ум още, трябваше да му е сърдита, че й е въздействал по такъв начин. Но главата й все още се въртеше и се налагаше да събере всичките си сили само за да стои и говори нормално. Би избягала от операта след това обяснение, но трябваше да му каже и за партито, дори и само защото пое ангажимент пред Мадлен и Алекс. Тя се изкашля:

— Приятелите ми, онези, с които ме видяхте миналия ден…

Спря и не знаеше как да продължи. През цялото време усещаше погледа на Марко върху себе си.

— … Те искаха да ви помоля да дойдете на партито, което баща ми дава. Като научиха за нашето познанство, естествено си помислиха, че мога да ви натрапя тяхното желание. Разбира се, аз не бих направила такова нещо. Знам, че времето ви е скъпоценно. Но тъй като онзи ден създадохме такова фалшиво впечатление, нямах друг избор, освен да им обещая, че ще говоря с вас за това. Но моля ви, не се чувствайте задължен. Ще обясня…

Очите на Марко играеха по лицето й, но накрая сякаш се сепна:

— Разбира се — прекъсна я той. — За мен ще бъде чест. Не бих пропуснал такава възможност.

Тя беше толкова неподготвена за неговото съгласие, че не знаеше какво да отговори. Тенорът я погледна въпросително:

— Партито ви? Ще ми бъде много приятно. Кога е?

Елизабет притисна ръка към гърдите си.

— О, не бих желала да ви безпокоя…

Стори му се забавно.

— Синьорина, вие току-що ме поканихте. Една официална покана обикновено не се смята за натрапване.

— Мисля, че точно тази е такава — каза тя. — Може би не съм обяснила. Ще очакват да им пеете.

— Няма никакъв проблем, уверявам ви. Имате ли някакви специални желания за репертоара?

Не можеше да повярва, че той наистина иска да дойде.

— Не, не, вие изберете. Сигурни съм, че каквото и да е, то ще е подходящо.

Тя се изчерви. Дойде й наум, че все повече се задължава към Марко и тази мисъл я обезпокои.

— Ще бъде на двадесет и втори декември. Боя се, че ще съм в центъра на вниманието, това ще е парти за добре дошла. Не може да се избегне.

— Е, сигурен съм, че няма да е толкова лошо — каза той.

Младата жена сниши глас.

— Виждате ли, всички са останали с впечатление, че съм била в Европа през тези две години. Баща ми реши да не разсейва тази заблуда и аз, за да не го безпокоя…

Погледът й стана твърд.

— Живея в лъжа — завърши тя.

Лицето на Марко изразяваше съчувствие и той взе ръката й.

— Тогава трябва да ви помогна.

— Съжалявам — каза Елизабет, чувствайки се унизена. — Не бих искала от вас такова нещо.

Той се подсмихна.

— Защо не? Не вярвам, че подобна невинна лъжа е смъртен грях. Аз съм актьор, не е ли така? Двамата по-лесно ще ги заблудим.

Въпреки съпротивата, сърцето й се стопли от готовността му да помогне.

— Не знам как да ви благодаря.

Тя погледна встрани, но усещаше погледа му.

— Няма нужда от благодарности, моля ви.

Но гласът му говореше друго.

— Ще ви помогна в тази малка игра.

Марко я погледна изпитателно.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? Щом ще ви помагам, по-добре е да науча всичко, нали?

Елизабет поклати бързо глава.

— Това е всичко. Просто съм учила в Европа, в Париж, и сме се срещали там.

— И никога не сте били омъжена — добави тенорът.

— Не. Разбира се, че не.

Той потупа ръката й.

— Добре. Тогава аз мисля, че съм готов да изиграя ролята си.

Тя се отдръпна. В съзнанието й проблесна споменът за жената в лодката, но не каза нищо. Просто защото това, че Марко знаеше всичко за нея, не беше причина тя да иска да знае всичко за него. Той й помагаше да излезе от една безизходна ситуация. Нямаше никакви други претенции.

Напомни му за датата и часа, добавяйки, че ще изпрати поканата в операта. Той я придружи до края на сцената и тя се сбогува с някогашните си колеги. Морис се появи да каже довиждане, но в присъствието на Марко беше напрегнат и официален.

С едно препятствие вече зад гърба, Елизабет се върна вкъщи, за да мисли за следващото — нощта на предстоящото парти. Скръцна със зъби, като си представи какво я очаква. Мачкаше с всичка сила чантата си и беше наясно, че сама си е виновна и сега си плаща. Но знаеше, че самосъжалението не води доникъде. Трябваше да понесе всичко. Ако целият й живот трябваше да мине като игра, то имаше нещо, което означаваше много за нея. Имаше едно място, в което щеше да бъде самата тя — Музиката. Там можеше да излее цялото си сърце. Дори и никога да не излезе на сцената, тази мечта засега й беше достатъчна. Имаше цел, за която да хвърли всичките си усилия. Това щеше да й помогне да не полудее от непрекъснатия обществен натиск, който чувстваше.

Мислите й се върнаха към Марко. Защо той трябваше да бъде така смайващо привлекателен? Чувстваше се винаги като играчка в ръцете му, когато беше наблизо. А начинът, по който прошепна името й… — през нея пробягна тръпка на желание, което тя моментално угаси.

Първият й разрушителен брак я беше убедил, че играта с мъжете за нея е игра с огъня. Трябваше да държи Марко на дистанция, да се вижда с него само при необходимост, и то в помещения с много хора. Веднъж вече се бе опарила — втори път не биваше да има. Ето още една причина да се отдаде само на музиката. Това щеше да я предпази от опасни отклонения.

Като се върна вкъщи, разбра, че баща й е излязъл. Отиде в музикалния кабинет, където в единия край на бледожълтата стая със сини драперии я чакаше нейният „Стейнуей“. Две йонийски колони оформяха нещо като сцена, а отзад се виждаха две палми в големи саксии. В тази стая бе видяла доста соарета, докато майка й беше жива. Опал сигурно редовно бе забърсвала праха от клавишите, защото когато отвори капака, слоновата кост блесна.

Вярна на думата си, тя направи няколко вокални упражнения по препоръките на професор Шлут. След това взе една от партитурите, върху които бяха работили, и започна да пее. Беше любовен романс. Докато се разпяваше, постепенно страстта на музиката и собствените й емоции я завладяха. Гласът й се извиси, чист и затрогващ в своята невинност. Сама в музикалната зала, тя даде воля на чувствата си. Но образът, който изплува в нейното съзнание, приласкавайки я с копненията си, бе този на Марко. Пръстите й погалиха клавишите за последен път и финалните акорди отзвучаха. Като свърши, тя затвори очи и изхлипа. Стисна юмруци и ги стовари върху клавишите, предизвиквайки внезапен дисхармоничен звук.

Изведнъж се изправи и прекоси лъснатия паркет толкова бързо, че когато отвори рязко двойната врата, успя да види как Гюнтер прибягва през хола, а крайче от пола изчезва зад ъгъла в дъното на коридора.

Прислужниците се криеха да не ги хванат в явно подслушване и тази гледка накара Елизабет да спре. Въпреки че замалко не избухна, тя успя да види и смешното в ситуацията. Поклати глава и се усмихна. След това бавно се обърна и отново влезе в залата, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея, чувствайки се по-спокойна.

Марко, Марко, все мисли за Марко. Трябваше да спре да мисли за него. Той бе като един проблясък в мътния водовъртеж на живота й. Но не беше за нея. Той си е просто един донжуан, чието внимание временно беше насочено към нея. Но точно такива театрални сваляни с техните романчета пълнеха скандалните хроники. Само при мисълта, че името й се свързва с неговото в клюкарските рубрики, я накара да потръпне. Баща й щеше да я изгони — не би могла да очаква прошка два пъти.

Сякаш за да подчертае решението си, тя се върна с твърди крачки при пианото и взе до мажор. На „А“ изпя цялата октава, след това я изпя на „Е“ и на всички останали гласни. Остатъка от времето си прекара в музикалната зала, упражнявайки техниката си. След това седна пред пианото и се вгледа в думите на песента, която професор Шлут бе използвал за урока по италиански. Изговаряше меките чувствени слова и усъвършенстваше произношението си. По едно време стана и както се разхождаше из стаята, продължи да ги повтаря, опитвайки отново и отново да ги произнася правилно.

След около час се почувства по-добре — като човек, който си е свършил съвестно работата. Освен това бе изгонила Марко Джовинко от мислите си.

На другата сутрин с Опал обсъдиха подробностите по партито. Гюнтер донесе свежи елхови клонки и всички камериерки помогнаха на Елизабет да вие венци със сплетени в тях червени панделки. Къщата започна да придобива празничен вид и когато баща й се прибра за вечеря, поздрави всички за положените усилия.

— Виждам, че се забавляваш, скъпа — каза той, целувайки дъщеря си по бузата.

— Истинско удоволствие е да направиш къщата да изглежда така весела — отговори момичето.

Погледът му излъчваше топлота и за миг тя забрави старите им спорове.

Хапнаха в приемната на баща й, защото когато бяха само двамата, официалната столова изглеждаше твърде голяма и студена. Масата бе сложена в тази по-малка стая с мека мебел. Тъмни маслени платна висяха по светлозелените стени. Канделабърът над главата й беше пригоден за електричество, тъй като Уинстън бе абонат на електрическата компания, и вътре весело блестяха малки крушки. Два цветни абажура от Тифани светеха с мека светлина и допълваха обстановката. Тъкмо поднесоха кафето и Гюнтер почука на вратата.

— Господин Александър Роша желае да ви види.

Елизабет се намръщи. Беше решила да почете малко, но бързо промени намерението си. Алекс щеше да внесе известно разнообразие. Ако не й досажда, той би могъл да я отърве от мислите за Марко. Алекс не представляваше заплаха за равновесието й — само трябваше да внимава какво говори в негово присъствие. И всичко, което трябваше да прави, бе да го кара да разказва за себе си и за бизнеса си.

Той се появи в тъмносив редингот, с гардения в бутониерата. Мустачките му бяха завити, косата сресана, а лицето — зачервено от хладния въздух навън.

— Бях на разходка — каза младият мъж. — Времето е чудесно и ми се прииска да се разведря. А после краката ми сами ме доведоха дотук. Надявам се, че нямате нищо против.

Той се здрависа с господин Слоън, който се надигна от любимото си кресло. След това се приближи към Елизабет.

— Как си, скъпа? — попита, бръсвайки с мустачки ръката й, докато я целуваше. — Почиваш си от съвместното ни пазаруване ли?

Тя се засмя.

— Алекс, това едва ли можеше да се нарече пазаруване. След като ти се присъедини към нас, нищичко не купихме.

Гостът водеше еднакво приятен разговор и с бащата, и с дъщерята — така мина половин час, по време на който Гюнтер поднесе чай и кафе със сладки. После Уинстън, потискайки една прозявка, си взе книгата и се извини. Елизабет вдигна учудено вежди. Баща й никога не си лягаше толкова рано. Явно искаше да остави младите сами.

Гюнтер дойде да се осведоми дали желаят още нещо. Елизабет каза, че ако имат нужда, ще се обслужат сами. Вратата се затвори и тя остана сама с Алекс.

— Имам една идея, скъпа. Защо не ми попееш малко?

— Сега! По това време?

— Часът е само осем и половина — каза той. — На партито ще пееш и до по-късно. Нямаш ли нужда от малко репетиция? Обещавам, че ще бъда примерна публика.

— Ами-и… добре — съгласи се тя.

Нямаше нищо против да попее малко пред Алекс. Така и така нямаше да разбере дали е учила две години или един ден. Той ходеше на опера, но не разбираше от музика. Тръгнаха към музикалната зала — стъпките им отекваха в смълчаната къща.

В залата Елизабет запали електрическото осветление и стаята се обля с мека и приглушена светлина, струяща от стенните аплици с форма на цветя. След това седна и оправи полата си. Алекс се намести на едно малко канапе, така че да може да вижда лицето и ръцете й.

Тя реши да изпее италианската песен, която бе упражнявала този следобед. Беше добър избор, защото наистина бе поработила над по-трудните места. Пръстите й затанцуваха по клавишите и гласът й изпълни стаята.

Алекс слушаше захласнат. Музиката винаги го пленяваше, особено пък сега, когато едно такова прекрасно създание пееше само за него. Това беше повече, отколкото можеше да желае.

С Елизабет отдавна бяха приятели. Помнеше я още като ходеше с плитки, помнеше как майка й слагаше на гърба й желязна пръчка, за да я накара да седи изправена.

Сега пред него бе една прекрасна млада дама, прелестна в изящната си женственост. Той усещаше, че откакто се е върнала, чувствата му към нея са се променили. Нарочната среща с двете момичета в магазина просто му подсказа това. Доволен бе, че я виждаше. Елизабет беше богиня!

Един брак между тях би бил съвсем в реда на нещата. Семействата им се познаваха добре, макар че Уинстън Слоън се бе затворил в себе си, откакто жена му почина. Затова пък беше наясно с финансовото положение на Алекс и с това, че той обещаваше да стане добър бизнесмен.

Младият мъж въздъхна, заслушан в страстния глас на Елизабет. Лицето й бе приело изражение на влюбено момиче и Алекс се трогна. Както всеки път, когато се влюбваше, неговото сърце вече й принадлежеше. Беше неин роб. И трябваше веднага да й го каже.

Той бавно заръкопляска, когато тя свърши.

— Какъв дар! Беше чудесно! Публиката ти ще изпадне във възторг! Ти направо ме плени!

— Алекс, ласкаеш ме. Но все пак благодаря за добрите думи.

Наистина й харесваше да я аплодират. Това й даваше вяра за бъдещето. Алекс беше добър слушател и тя реши да изпълни още нещо. Изпя му „Наричат ме Малкото лютиче“ и очите на Алекс заблестяха, когато тя произнасяше закачливите думи, наведена към него. Когато свърши, той се надигна, дойде до пианото и коленичи до нея, хващайки ръката й.

— Елизабет, скъпа, не пей повече! Сърцето ми и без това ще се пръсне!

Сериозният му вид я изненада. Алекс винаги с лекота сипеше комплименти, но този път тя усети неподправена страст в неговите думи и това я накара да застане нащрек. Опита се да го отклони:

— О, Алекс! Радвам се, че ти харесва! Това означава много за мен.

Той впи сините си очи в нея.

— Аз харесвам нещо повече от твоето пеене, скъпа! Това си ти! — въздъхна младежът с копнеж. — Как успя да го направиш — не знам, но сърцето ми вече е твой пленник!

Тя прикри една усмивка. Драматичните изпълнения подхождаха много повече на предишния Алекс, когото познаваше твърде добре.

— Обзалагам се, че няма да остане пленено задълго — каза Елизабет, стана и отиде до средата на стаята. — Още малко и ще кажеш, че си влюбен в мен, това ми е ясно.

Алекс скочи и дойде при нея.

— Но това е вярно! Страхувам се, че се случи най-лошото. Влюбих се в детето, с което съм израсъл! Писано е било да стане, без въобще да подозираме. Само твоето проточило се отсъствие ме накара да го забележа. Нещо липсваше от сърцето ми през цялото това време — откъснат беше къс от него и сега този къс си е на мястото! Трябва да ми вярваш!

Младата жена го погледна объркана.

— Моля те, не ставай глупав! Винаги сме били приятели и аз се радвам, че те виждам отново. Много добре знам обаче колко лесно отдаваш сърцето си и как бързо си го прибираш обратно, щом друго хубаво лице се мерне пред теб.

Обиденото му изражение я изненада. Очакваше хапливи забележки или други обяснения в любов. Вместо това, той засука мустачките си и се вгледа в нея. Може би обмисляше нейните думи и усещаше, че този път е по-различно.

— Ела и седни — поведе го тя към малкото канапе.

Алекс седна вдървено, с поглед пред себе си. После въздъхна и преметна крак върху крак.

— Разбирам какво те притеснява, Елизабет. Ти ме познаваш добре. — Той обърна лице към нея. — Но през тези две години аз научих доста за живота. Поех отговорна работа във фирмата на баща ми и в деня, когато се оженя, ще бъда добре осигурен.

Тя го потупа сестрински по коляното.

— Сигурна съм, че е така. Само не мисли, че трябва да се ожениш за мен. Бъркаш, като смяташ, че изпитваш към мен нещо повече от приятелство. Ще видиш — времето ще покаже и ще се съгласиш.

Той сграбчи ръката й отчаяно.

— Знам от какво се опасяваш. Признавам, че бях малко лекомислен. Но съм готов да се променя заради теб. Мога да почакам, докато ти видиш промяната и повярваш, че това наистина е един нов Александър Роша, който не желае нищо друго, освен да бъде твой роб.

Момичето реши да опита друго.

— Трябва да ти призная нещо. Аз нямам нужда от никакви поклонници. Решила съм изцяло да посветя живота си на музиката.

Алекс я погледна поразен.

— Какво? И без любов? Как можа да кажеш такова нещо, Елизабет? Ти си една… една хубава жена. Как ще живееш без любов?

Думите му нараниха сърцето й, но тя отговори, че наистина има намерение да прави кариера с пеенето. Ако той успееше да проумее това, сигурно би се отказал от предложението си за женитба. Но младият човек беше вперил в нея поглед като ударен от гръм.

— Изучавам оперна музика, Алекс. Надявам се да стана актриса, ако някой театър ме ангажира. Не разбираш ли какво казвам? Смята се, че от актриса добра съпруга не става!

Каза го със сарказъм, надявайки се да го изтръгне от глупавите му копнежи.

Вратата, оставена леко отворена, тихо скръцна и влезе баща й.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — каза той. — Търсех лулата си и ми се стори, че чух гласове тук.

Алекс се изпъна:

— Всичко е наред, господин Слоън. Това, което обсъждахме, се нуждае от вашето одобрение. Бихте ли останали при нас?

Уинстън Слоън вдигна вежди. Беше облечен с тъмночервен смокинг, бяла риза и бял панталон. Той влезе в стаята и Алекс се надигна.

— Помолих дъщеря ви да се омъжи за мен, господин Слоън. Трябваше първо да попитам вас, но чувствата ми ме подведоха. Надявах се, че вие ще ни дадете вашата благословия.

Господин Слоън кимна.

— Нямам против, уважавам баща ви и бих ви дал ръката на дъщеря си, след като… — изкашля се — … някои неща се уредят. Отговорът на Елизабет ме стресна. Съжалявам, че без да искам, ви подслушах.

Елизабет разбра какво ще стане.

Баща й я погледна строго.

— Мисля, че вече обсъждахме въпроса за музикалното ти образование. Сигурен съм, че не то пречи на женитбата ти.

— Обсъждахме го — каза тя.

— А не чух ли току-що да казваш, че държиш да излезеш на сцената?

Страх я беше да го погледне в очите.

— Да.

Той се прокашля и изправи рамене.

— Вярвах, че искаш да развиеш музикалните си способности просто за да правиш нещо и да ни веселиш с изпълненията си в тесен кръг. Но ми става ясно… че след… след като те нямаше толкова дълго време… ти си успяла да разбереш…

Думите му заглъхнаха, той се огледа отчаяно и тя разбра какво искаше да каже. Но присъствието на Алекс му пречеше. Тя не се опита да му помогне. Уинстън Слоън реши да опита като свещеник на проповед. При цялата радост, която изпитваше от повторното им събиране у дома, този маниер на баща й я отблъскваше най-много. Той притежаваше късогледството, присъщо на неговата класа — нещо като привързаност към общоприетите норми на поведение, нещо, което бе разбунтувало душата й за първи път. И тя се подготви за упорита битка.

— Дъщеря на уважавано семейство не излиза на сцената — продължи господин Уинстън. — Нито една професионална актриса не може да бъде добра съпруга и майка, самата ти разбираш това.

Елизабет гневно вдигна поглед и към двамата.

— Има достатъчно съвременни певци, които са желани в много уважавани домове.

Алекс кимна в знак на съгласие.

Уинстън се намръщи.

— Но от скандалните хроники се вижда, че някои от тях са аморални и по този начин дават на децата си най-лошото възпитание, което можеш да си представиш. Трябва ли да споменавам имена?

Тя знаеше много добре, че някои певици наистина имат такава репутация, като най-известна бе Нели Мелба, която беше завъртяла някакъв роман с Орлеанския херцог, претендент на Бурбоните за френския трон. И, разбира се, госпожа Лангтри, за която се говореше, че била любовница на Уелския принц и в същото време имаше дете от друг. Разправяха се още истории за певици, които имали разни любовни връзки, но Елизабет не се интересуваше от тях. Опитът я беше научил да бъде привърженичка на благоразумния живот.

Баща й продължи, смекчил с една нотка гласа си:

— Това, което искам от теб, скъпа моя, е да си заслужиш един щастлив живот с уважаван и способен съпруг.

При тези думи кандидатът изпъчи гърди, но не се намеси. Елизабет му отправи студен поглед. Явно Алекс имаше навика да се присламчва към страната, която побеждава.

— Освен това — гърмеше господин Уинстън Слоън — твоят талант и твоят глас са за гостната, а не за оперните зали.

Той се обърна към Алекс.

— Може би ти ще успееш да я вразумиш, синко.

С тези думи баща й напусна стаята, забравяйки, че е дошъл за лулата си.