Робин Гидиън
Страстната робиня на пирата (1)

Първа глава

1817 г.

— Какво става с вас, господа? Защо не се готвите за бой? — попита Лорин Мастърс. Катранените й очи стрелкаха ту приближаващия се пиратски кораб, ту подплашените лица на моряците от кораба „Мис Малаки“. Тя се бе качила на шхуната преди шест дни заедно с компаньонката си госпожица Никълс, която сега спеше в тяхната каюта.

Ужасена, тя забеляза, че платната бяха спуснати, бялото платно се свлече и корабът спря. Тя, една истинска Мастърс от глава до пети, просто не можеше да схване как така ще се предадеш без бой — екипажът на „Мис Малаки“ очевидно се готвеше да постъпи именно така. Гняв и страх изпълниха гърдите й. Лорин изтича към капитан Диснър, застанал като статуя на ръба на кораба да наблюдава с далекогледа си бързо приближаващия се кораб.

— Капитане, заповядвам ви да наредите на хората си да се бият! — настоя Лорин, само както една богата млада дама, свикнала да дава заповеди, би направила. — Какво им става?

Капитан Диснър откъсна най-сетне очи от окуляра и се обърна към Лорин. В старото му обветрено лице тя забеляза поражението и макар това да я опечали, решимостта й не отстъпи.

— Ако се бием, те ще ни избият до крак. Ако им дадем каквото поискат, може и да ни пощадят — прошепна той. — Всеки, който плава из тези морета, знае какво означава черният флаг с черепа — и той кимна към тримачтовия клипер, приближил се вече на по-малко от стотина метра. Над него се вееше знамето на морските разбойници. — Предадем ли се, утре може и да сме живи.

— Ако разсъждавате така, значи сте идиот — изсъска Лорин.

Обърна се на пети и дотича до десния борд, за да разгледа приближаващия се пиратски кораб. Както всички останали, и тя бе чувала легендата за кораба „Неверник“. Говореше се, че това е най-бързият и най-тежковъоръженият кораб, плаващ във водите около Вирджинските острови, а за капитана и екипажа му се носеше слух, че са главорези без капка човешко достойнство или състрадание. Лорин се съмняваше в точността на слуховете, но при сегашните обстоятелства благоразумието може би налагаше да им се повярва. Равно на самоубийство щеше да бъде да се оставят на милостта на една банда пирати. Ако би могла да убеди екипажа на „Мис Малаки“ да се съпротивлява, щяха навярно да загинат в битката, но най-малкото нямаше да се предадат без бой. В жилите й течеше истинска и непокорна кръвта на фамилията Мастърс и бе просто невъзможно да допусне каквато и да било капитулация.

Лорин обходи прибелелите уплашени лица на моряците, търсейки хора, които биха се сражавали на нейна страна. Но изпълнявайки командите на капитана си, те отказваха до един. Неколцина от пътниците проявиха желание да се бият, но съдейки по тяхното поведение и по изисканите им облекла, Лорин се усъмни, че попрестарелите търговци и едничката енергична възрастна жена, която заяви, че не се страхува да умре, могат да окажат ефикасна съпротива на пиратските саби, свикнали да унищожават и владеят. Лорин усети, че паниката й расте с всеки миг, и се помъчи да я потисне. В такъв момент се изискваше хладнокръвна логика, ако изобщо имаше шанс да спаси и себе си, и останалите на борда.

— Къде си държите пушките? — Лорин хвана един млад моряк за яката и го разтърси, но очите му се бяха вцепенено извърнали към пиратите, които само след няколко секунди щяха да се хвърлят на абордаж.

— В каютата на капитана, госпожице — видимо разтреперан отвърна младежът. — Той ги заключва заедно с напитките и бирата. — Погледът му отново се насочи към първите пирати, които вече се прехвърляха през борда. — Няма смисъл да се бием с тях, госпожице. Това е „Неверник“ и всеки, който му се съпротивлява, свършва като храна за рибите.

Нямаше друго чувство, което Лорин ненавиждаше повече от чувството за безпомощност против сили, които могат да влияят на живота й. Тя винаги се бе опълчвала срещу чуждата власт и контрол. Но видяла изпоцапаните и сурови лица на пиратите, които се прехвърляха на „Мис Малаки“, Лорин осъзна, че сама не може да се противопостави на нападателите, при това без оръжие. Ще не ще, оставаше й да последва съвета на капитан Диснър и да се надява на пощада.

Командващият „Неверник“ можеше лесно да се отличи. Стоеше зад останалите, встрани от дългата дъска, хвърлена като импровизиран мост между два кораба. Беше среден на ръст, изключително широкоплещест и набит. Къдравата му коса беше бакъреночервена и ниско подстригана. Брадата му също бе къса и Лорин не успя да установи къде свършва косата и откъде започва брадата. Дясната му ръка стискаше тежка закривена сабя, а с лявата сочеше на хората си накъде да се движат. На лицето му тънките устни бяха изкривени в презрителна гримаса. Лорин не се усъмни, че този човек, за когото се говореше, че е унищожил безмилостно попадналите под оръдията му, напълно отговаря на зловещите слухове.

Екипажът на „Мис Малаки“ стоеше безмълвен с отпуснати ръце. Те бяха способни моряци, но не бяха войници. Знаеха как да се преборят с един тайфун и по небето познаваха какво време ги очаква, но не знаеха как да се бият с хора, как да посрещат действията на мъже, които убиват от алчност и за удоволствие.

Десетината пътници крещяха от ужас — и мъже, и жени. Лорин видя как един от пиратите свали на палубата възрастен пътник, а сетне диво го срита в стомаха. Очевидно вината му бе, че не се е показал достатъчно уплашен, за да направи удоволствие на пирата. Червенокосият водач изрази одобрението си на това насилие с див крясък.

Лорин се измъкна от вцепенението и се спусна към широкия комин, през който помещенията под палубата получаваха чист въздух. Полуприкрита, тя приклекна зад него, любопитна да наблюдава жестокостта.

До водача се появи още един човек. Беше поразително различен и по вид, и по поведение. Много висок и слаб, той имаше гъвкаво и мускулесто тяло като пантера. За разлика от мръсното и дрипаво облекло на другия, дрехите му бяха безупречно чисти: сюртук от тъмносиня коприна, бяла риза, затъкната в тъмни и впити панталони, високи до коляното лъскави черни ботуши. Бе светлокос и с хлътнали страни и дори шейсетте стъпки, които го отделяха от Лорин, не можеха да отнемат пронизителността на сините му очи. Дългият му нос бе леко гърбав, брадичката — вдлъбната в средата. На лявото му бедро висеше дълга сабя с украсена дръжка. Личеше, че насилието не му прави впечатление, и това порази Лорин с особена сила, която не й позволяваше да откъсне поглед от лицето му.

На „Мис Малаки“ — по дъската и с помощта на въжета — се бяха прехвърлили вече двайсетина пирати. Тяхната безмилостна кръвожадност растеше от само себе си и насилието растеше. Лорин с ужас видя как един тях съсече безпричинно човек. Стомахът й се сви и тя се уплаши, че ще повърне. Извърна очи, затвори ги и зашептя молитва — като дойде и нейният ред, да умре бързо и безболезнено. В този миг изгърмя един глас и Лорин инстинктивно разбра, че е на червенокосия.

— Убийте дъртата вещица! Твърде е стара и грозна, за да има някаква стойност!

Лорин не желаеше да наблюдава предстоящата касапница, но и не можеше да откъсне очи от това, което ставаше. На палубата, не повече от десет стъпки от кея, се намираше белокосата старица, която бе пожелала да се бие с нападателите. Жената бе коленичила и кръстосала над главата си свитите от ярост юмруци. Над нея се изправи един пират и бавно заповдига назад сабята си за смъртоносен удар.

— Ако капне една капка кръв, от теб ще капнат хиляда! — извика някой. В тази заплаха се прокрадва безмилостна власт. В думите пролича английски акцент, придобит в Оксфорд, предположи Лорин, Тя разбра, че това е русокосият добре облечен мъж. Вдигнал сабята си, той я бе насочил към гърдите на пирата.

— От нея нямаме полза — каза пиратът и плю, сърдит, че са му отнели тръпката на едно лесно убийство, и навярно още по-сърдит, че е бил заплашен със смърт от човек, от когото явно се страхува.

— Остави я тогава! — каза високият англичанин, без да помести острата като бръснач сабя.

Вниманието на Лорин бе привлечено от пронизителен писък. Обърна се и видя как трима от пиратите държат млада жена, не по-възрастна от нея самата. Бяха я вдигнали на рамене и я мъкнеха към кърмата на „Мис Малаки“. Лорин се досети какво очаква момичето и от мисълта й се повдигна, И тъй като вниманието и опасенията и бяха насочени към другата жена, Лорин не забеляза, че и към нея се приближават трима. Още не разбрала какво става, тя бе сграбчена за ръцете. Изправиха я на нозе. Развлечени и с похотливи погледи, пиратите я забутаха назад, докато раменете й се удариха в някаква преграда.

— Неее! — изпищя Лорин и посегна с ръка към очите на един от тримата. Ръката й бе прихваната, а китките — притиснати към преградата. Безуспешно се помъчи да срита единия в слабините, но той отскочи и кракът й едва докосна бедрото му. Той се намъкна между краката й и я срита в глезените. Мръсните му пръсти се намъкнаха в кадифеното й елече и стиснаха материята в юмрук, сетне диво разкъсаха деколтето й отпред, почти до пъпа. — Неее! — отново изпищя Лорин, с всички сили мъчейки се да отблъсне тримата вонящи мъже, които разкъсваха дрехите й, готови жестоко да я използуват, за да удовлетворят низката си похот.

Нещата се изплъзваха от контрол. Лорд Дерек Лестър Йорк бе застанал на палубата на „Мис Малаки“, а очите му сновяха наляво и надясно, мъчейки се да реши коя сцена на насилие по-напред да предотврати. За сетен път той ругаеше жестоката съдба, която безжалостно го бе довела на „Неверник“, а сега и на „Мис Малаки“. Видя как един от хората, млад и особено жесток пират на име Боунс, сграбчва за косата една жена. Боунс бе мършав, извънредно груб и явно решен да изнасили жената. Дерек се втурна и хвана Боунс за рамото. С върха на сабята си докосна ухото му.

— Няма да доживееш това, което си намислил — каза Дерек и с леко притискане на сабята придаде истинския смисъл на думите си. — Обещавам ти.

Боунс пусна косите на жената. Давайки си вид, че не е забелязал насоченото към гърлото му острие, той се обърна към Дерек и просъска:

— И твоят ден ще дойде и тогава ще нахраня акулите с червата ти.

— Ти ще бъдеш акулско лайно много преди мене — отвърна Дерек.

Преди да каже нещо повече, за да успокои по някакъв начин падналата на колене разплакана жена, въздухът бе прорязан от вика на млада жена, последван от едно „Неее“, което откънтя подобно на топовен изстрел. Дерек усети, че опасността не е преминала. Извърна се към звука и забеляза най-красивата млада жена, която някога бе виждал, притисната до една от преградите от трима пирати. Миг по-късно дрехата и бе скъсана на две и под копринената шемизета се показаха гърдите й.

— Спрете! — викна Дерек и ботушите му зачаткаха по дървената палуба, за да предотврати още една душераздирателна трагедия.

— Тя е наша, английско копеле! — каза един от тримата и измъкна острата си кама.

— Пуснете я! — изкомандва Дерек. — Взимам я за моя купувач!

— Твоят купувач да го тръшне чумата! Ще я получи, след като си свършим работата. — Пиратът отстояваше позициите си с кураж, подсилен от похотливост и от необикновената хубост на пленницата.

— Може би, добри човече — хладнокръвно рече Дерек, — но преди да го тръшне чумата, той трябва да притежава тази жена. И ако предположението ми е вярно, той ще бъде първият, който ще я притежава. И ако купувачът ми не е пръв, цената й ще падне и тогава вие ще отговаряте пред капитан Грегър за тази загуба. — Дерек усети, че най-после е внушил някакъв страх. При споменаването на Грегър и тримата моментално загубиха всякакъв интерес към младата си пленница. Жестокостта на Грегър беше пословична, нямаше човек на борда на „Неверник“, който да не е бивал свидетел как към кила привързваха онези, които му се бяха опънали. Никой не можеше да преживее да го влачат на кила — скоро той ставаше жертва на акулите. — Сега я оставете на мен — продължи Дерек, без да отдръпва върха на сабята си от корема на пирата. — Да ви няма, преди да съм се ядосал повече!

Омразата, която забеляза в очите им, бе нещо страховито, макар че Дерек не бе от хората, които, лесно се плашат. Падне ли им случай, щяха да го убият. Дерек го знаеше и приемаше. Едничката му надежда бе, че ще напусне кораба, преди да са намислили своето отмъщение. Докато не изпълнеше необходимото, грижата му за сигурност можеше да почака.

— Благ-г-одаря ви — тихо се обади жената, загръщайки дрехата, за да се прикрие. — Можеха да ме убият.

— Не са имали предвид убийство — каза Дерек, осъзнавайки, че именно красотата й я беше хвърлила в тази неприятност, и сам си помисли, че би било по-добре, ако не беше толкова хубава. — Как се казвате?

— Лорин — не пожела да му каже презимето си.

— Ако правите каквото ви казвам, може би ще мога да ви помогна — рече той. Сините му очи излъчваха едновременно острота, разсъдливост и нетърпение. — Ако ми се противопоставите, няма да мога нищо да направя. Разбирате, нали?

Лорин го погледна с нескривано съмнение в очите си. Не можеше да му се довери, а това огорчаваше сърцето му. Беше време, когато му вярваха и хора, с които никога преди не е разменял дума, а сега, още като го видеха, изтръпваха за живота си.

— Елате — каза той, разбирайки, че каквото и да кажеше, не би успял да разсее подозренията на Лорин. — Ще ви измъкна оттук — и грабна ръката й. Задърпа я през бъркотията към пътническите каюти.

— Къде ме водите? — Лорин изопна нозе и се задърпа. Може би той я беше спасил да не я изнасилят с тия трима вонящи кретени, но не можеше да повярва, че постъпката му е мотивирана от нещо друго, освен от личен интерес.

— Не се опъвайте! Нямам време за това — изсъска Дерек със стиснати зъби, грубо стисна ръката й — щеше да я заболи. — Престанете, иначе може отново да си опитате късмета с тия хубавци, които пропъдих.

Заплахата му свърши работа. В очите на Лорин се четеше омраза към Дерек и шепнешком тя каза:

— Няма да имате това щастие.

За миг Дерек притвори очи и прокле и себе си, и необикновената съдба, която го бе довела на борда на „Неверник“. Тя мислеше, че той я е спасил, за да я изнасили пръв. И нещо още по-лошо: лорд Дерек Йорк знаеше, че каквото и да каже, или стори, тя няма да промени мнението си.

— Хайде — грубо рече той и погледът му се помъти от гняв. — Ако правите каквото ви казвам, можете да се спасите, но може би и няма. Но ако ми се противопоставите, ще трябва да си прочетете молитвата преди ада.

А това не е ли ад? — помисли си Лорин и позволи на високия, добре облечен пират да я поведе надолу към капитанските каюти.

Дерек бързо се ориентира. Двете помещения бяха нападнати от четирима млади мъже, които търсеха съкровищата, каквито според приказките трябваше да притежава всеки капитан. Току-що бяха разбили едно ковчеже и се боричкаха за един стар часовник, едничкото ценно нещо там.

— Дим да ви няма! — заповяда Дерек, хванал с едната си ръка Лорин, а с другата смъртоносната си сабя. — Взимайте колкото можете да носите, и се махайте. А ти — и той кимна към най-младия — стой пред вратата и гледай в мое отсъствие тук никой да не припарва. Ако тази жена излезе или влезе някой друг, ще те вържа на кила!

— И капитан Грегър ли да не пускам? — попита младият мъж.

— Особено Грегър!

Пиратите се спогледаха. Англичанинът беше едничкият на борда на „Неверник“, който дръзваше да нарече Грегър по име, без да го титулува. Всички ненавиждаха Дерек, но се и бояха от него — извитата му сабя и преди бе решавала спорове с фатални последици.

— Останете тук и заключете вратата — каза Дерек, когато останаха сами с Лорин. — Трябва да се кача на палубата и да направя каквото мога.

Лорин не продума. Само се досещаше какви злини той трябва да извърши, преди да се върне при нея. Цялата изтръпна и приседнала на ръба на капитанското легло, загърна дрехата си.

— Просто стойте тук — повтори Дерек, след като му стана ясно, че Лорин няма да му отвърне. Излезе, увери се, че момчето е на пост пред вратата, сетне се втурна нагоре с надеждата, че може да предотврати клането и хаоса.