Хелън Леър
Непокорната Джилиън (1)

Първа глава

Из дневника на Джилиън:

20 септември 1776 година

Изминаха пет дни от дебаркирането на англичаните в Кипс Бей. Американците напуснаха Манхатън. Тук останаха само англичани и тори. Из улиците се чуват весели викове… Питам се на какво ли се радват?…

Кръчмата „Синия лебед“ бе почти празна. Само трима британски пехотинци пиеха ябълкова ракия, разменяха си неприлични шеги и се смееха гръмогласно.

Седемнайсетгодишната Джилиън Уинтроп ги поглеждаше с погнуса. Искаше й се да излязат навън и да празнуват с другите по улиците.

Единият от тях бе оставил входната врата отворена и тя отиде да я затвори.

„Синия лебед“ се намираше на ъгъла между Бъркли и Броуд Уей; сега там гъмжеше от хора, някои от които носеха факли, а други — бутилки с ром.

Цивилните бяха тори, верни на короната. Стомахът на Джилиън се сви на топка от отврата, докато ги гледаше. Верноподаниците благоразумно бяха напуснали града след окупацията на Ню Йорк от американската армия. Сега се бяха върнали да празнуват победата на британците с невъздържана радост.

— Смърт на бунтовниците! — изкрещя някой.

Викът му незабавно бе подет от войници и цивилни. Стиснала гневно устни, Джилиън трясна ядно вратата, но това не я облекчи.

Тя с въздишка вдигна ръка, за да скрие непокорна къдрица под бялото си боне. Косата й бе с цвят на мед и толкова мека, че непрекъснато се изплъзваше от кока, в който я прибираше всяка сутрин.

— Джилиън?

Обърна се и видя зет си — Томас Кармоди, който идваше към нея. Том нямаше още трийсет години, но слепоочията му вече бяха посребрени. Високото му жилаво тяло изглеждаше прекалено слабо в тесните памучни бричове, но раменете му бяха широки и под бялата му риза играеха силни мускули.

— Прибери се вкъщи. Едуина е вече в стаята си. — Реагира с усмивка на колебанието й и сериозното му лице светна. — Тръгвай, Джилиън. Ясно е, че няма да имаме много работа тази вечер.

Джилиън му върна усмивката. Тя го харесваше много и одобряваше напълно избора на сестра си.

— Виждам ги, че пият — тя кимна към пехотинците, — но рано или късно ще поискат да ядат.

— Има достатъчно печено говеждо, в случай че някой от тях огладнее — отвърна й той бодро през рамо, докато вървеше към дългия плот на бара.

Джилиън влезе в кухнята, която се намираше в задния край на голямото правоъгълно помещение; лъхна я приятна топлина от печката и от пещта, вградена в едната стена. Кармодови живееха на третия етаж: на втория бяха стаите, които Том даваше под наем. Сега етажът бе затворен: кръчмата на конкурента му привличаше повече клиентела — половината от нисшите офицери на Британската армия бяха разквартирувани там.

Джилиън свали престилката си и остана по рокля от тъмносин памук; корсажът й бе пристегнат здраво над бяла ленена блуза. Закачи престилката на мястото й и кимна на Ела Бишъп.

Някога семейство Кармоди имаше многобройна прислуга. По-голяма част от слугите обаче — независимо дали с договори за чиракуване или не — бяха избягали от града през последните три месеца. Някои от тях се изплашиха от многобройните военни кораби в пристанището и оръдията им, заплашително насочени към сърцето на Манхатън. Други се възползваха от смутното време, за да избягат от задълженията си, като се присъединиха към многобройните бежански потоци. Бе останала само Ела Бишъп.

Джилиън постави за момент ръце на кръста си и се протегна. Не бе свикнала да стои права толкова дълго време. Помагаше в кръчмата на Том само от две седмици.

— Няма много посетители тази вечер, нали? — запита Ела, докато изсипваше яхния в голяма дървена паница. Бе слабовата жена, на вид много по-възрастна от четирийсетте си години. Бездетна вдовица, Ела бе съвсем сама на света, ако се изключи сестра й в Савана.

— Права си — въздъхна Джилиън. — Има само няколко скитника… — Бе прекъсната от внезапна канонада: оръдейни изстрели разтресоха къщата.

— Господи, смили се над нас!… — възкликна Ела, изтърва гаванката и съдържанието й се разплиска по дървения под. — Какво беше това?

Джилиън напрегна слух, но чу само високия пиянски смях на жена, вероятно блудница. Сега в града имаше много такива жени — бездомни нещастници, които нямаха други средства за препитание. Джилиън често ги виждаше в кръчмата: те се смееха — понякога прекалено високо, — но в очите им младото момиче виждаше само тъга и нямаше сили да ги съди.

— Британците празнуват победата си — обяви Джилиън с презрение. Забеляза, че Ела е побеляла като платно и я потупа успокоително по рамото. — Прибери се в стаята си — каза й тя ласкаво. — Аз ще почистя кухнята.

Когато Ела излезе, Джилиън постави гаванката в умивалника и избърса пода.

Най-сетне наметна с въздишка шала върху раменете си и се измъкна безшумно през задната врата. Къщата на баба й, красива сграда в стила на седемнайсети век, бе съвсем наблизо; пред нея имаше обширна поляна с дъбови дървета, които вече бяха започнали да ронят листата си.

Ясната септемврийска вечер бе приятно хладна. Само бледият сърп на луната осветяваше с неясната си светлина пътя й.

Джилиън предпочете да пресече ябълковата градина, която разделяше къщата от кръчмата, вместо да върви по улицата. Дърветата бяха натежали от плодове.

Когато пресичаше това относително кратко разстояние, Джилиън имаше обикновено чувството, че се прибира вкъщи. Тази вечер обаче правеше изключение. Знаеше, че по-голяма част от американците бяха напуснали Манхатън и това я разстройваше. Приятелите и съседите, които бе познавала цял живот, избягаха от града, когато британците акостираха в Кипс Бей.

„Нямат работа тук!“ — помисли си сърдито Джилиън и ритна някакъв камък, случайно попаднал на пътя й. Спомни си с каква радост бе прочела във вестниците декларацията на Конгреса за независимостта на колониите от Короната. Това бе моментът, когато англичаните трябваше да си отидат! Но вместо това, крал Джордж бе изпратил още трийсет хиляди войници да окупират Ню Йорк. Новината за дебаркирането на Британската армия на Стейтън Айлънд се бе разпространила светкавично: бе повече от ясно, че падането на Ню Йорк е само въпрос на време. Сега окупацията на града от британците бе факт.

Джилиън се изкачи до задната веранда и влезе в кухнята. Чернокожата Поли — жена, надхвърлила петдесетте години, месеше тесто за хляб. Домакинството на баба й се поддържаше само от чернокожи с едничко изключение: личната й камериерка Кати Кендъл, която бе подписала договор за чиракуване.

— Има още малко кафе. — Поли я погледна и пусна тестото в тавичка, поставена на масата. — Вечеряла ли си?

— Малко — отвърна Джилиън. — Не съм гладна.

Наля си чаша кафе от каната върху печката. Шумът от веселбата на победителите се чуваше обезпокоително ясно дори и на това разстояние.

— Послушай ги само — промърмори тя. — Човек ще помисли, че вече са спечелили войната.

Поли въздъхна.

— Наистина вдигат голяма врява. — Внимателно постави чиста кърпа върху тавата с тестото. — Ще втаса до сутринта и ще бъде готово за печене.

Джилиън изпи кафето си.

— Къде е баба?

На въпроса й отговори камериерката на баба й, която точно в този миг влезе в кухнята.

— Госпожа Уортън е в стаята си, има главоболие от тоя ужасен шум. — Друсила поклати загрижено глава. Тя бе привлекателна жизнерадостна жена на четирийсет и седем години — кожата й имаше приятния цвят на чай.

Джилиън изплакна чашата си в легена с вода, който Поли държеше на умивалника, и реши, че няма да е лошо и тя да се оттегли в стаята си. „Утре ме чака още един мъчително дълъг ден“ — въздъхна. Двете с Едуина работеха в кръчмата от сутрин до вечер.

Влезе в стаята си и видя, че Кати вече бе подготвила леглото й. Кати Кендъл бе ниска и закръглена, с две години по-голяма от Джилиън: скоро бе навършила деветнайсет години. Тъмнокестенява коса обрамчваше миловидно лице е безупречна кожа.

Джилиън я поздрави и уморено й подаде шала си, а тя незабавно го закачи в гардероба.

С изключение на писалището от палисандрово дърво, поставено до единствения прозорец, всички други мебели — гардеробът, няколко малки масички и голям шкаф с чекмеджета — бяха от солидна дъбова дървесина. Върху дървения, излъскан до блясък под нямаше килим.

Сега, когато бе вече в стаята си, Джилиън усети, че умората й като че ли изчезна. Отиде до писалището, отвори дневника си и се втренчи с невиждащ поглед в последното изречение: „Американците напуснаха Манхатън.“ Но това не отговаряше на истината. Тя все още бе тук и — в името на всичко свято — бе американка и патриотка.

— Госпожице Джилиън, късно е. — Кати дооправи леглото й, изправи се и погледна младото момиче, което стоеше до масата, потънало в мислите си.

Не получи отговор, сви рамене, отиде до прозореца да затвори капаците — и замря. Небето бе златистооранжево и светеше със зловещата красота на голям пожар.

— Пожар! — Думата заседна в гърлото й и я задави.

Джилиън веднага дотича при нея.

— О, боже, те палят града! — възкликна ужасено тя. Вдигна полите си и изтича от спалнята надолу по извитите стълби към входа.

— Чакай! — Кати бързо грабна шала, който бе закачила само преди минути, и забърза след Джилиън. Но колкото и да бързаше, когато слезе долу, младото момиче вече тичаше по улицата. Настигна я едва на ъгъла на Броуд Уей и Партишън Стрийт, където беше спряла. Кати успя да метне шала около слабичките й рамене, преди Джилиън да затича отново.

— Вятърът отнася пламъците на юг — извика тя.

Улиците гъмжаха от хора, които тичаха и викаха, фургони и товарни коли замираха със скърцане на място, спрени от тълпите изплашени хора. Пожарът бързо се разпростираше. Към яркоосветеното небе се протягаха златисти, червени и жълти пламъци, обгърнати от тъмните колони на пушека.

Джилиън засили крачка, без да обръща внимание на протестите на Кати.

Най-сетне спряха: бяха стигнали до заплашително ревяща огнена стена. Във въздуха хвърчаха искри и се сипеха като дъжд от смъртоносни фойерверки, който бързо разширяваше пожара. Войници се опитваха да гасят огъня с кофи вода, но бяха съвсем безпомощни пред стихията. Нощта бе изпълнена с пращене на горяща дървесина, цвилене на коне и ужасени писъци.

* * *

Пищеше Клодия Дънхам, пищеше и се мъчеше да отмести пламтящата греда, която се бе стоварила върху шестмесечния й син. Огънят изгаряше ръцете й, но физическата болка не стигаше до съзнанието й.

Застанала до нея, майка й се опитваше със същата трескава бързина да я изтегли настрана.

— Няма смисъл, Клодия!

Виковете на майка й едва достигаха до нея. Клодия продължаваше напразно да се бори с горящото дърво, без да обръща внимание на наранените си ръце.

По-възрастната жена погледна ужасено нагоре. Покривът представляваше огромна факла, горещината бе непоносима. Знаеше, че остават броени секунди, преди да се стовари върху тях. С неочаквана сила, породена от отчаяние и ужас, тя обви ръце около кръста на младата жена и направо я вдигна нагоре.

— Не!

Виковете й не помогнаха — майка й успя да я довлече до предната врата и да я избута с все сила навън. Клодия падна по корем, останала без въздух.

Когато възстанови достатъчно дишането си, за да се изправи на колене, покривът на къщата вече се сриваше. Майка й и синът й бяха загубени, но тя отново скочи и се опита да влезе вътре. Спря я непреодолима огнена стена.

Безпомощна и зашеметена, Клодия Дънхам се отпусна на поляната отпред, без да чува писъците на жертвите и тракането на кофите: те не можеха да овладеят, а още по-малко да предотвратят бързото разпространение на пожара, който поглъщаше всичко по пътя си…

* * *

На около четиристотин метра от разигралата се трагедия Кати напразно дърпаше ръката на Джилиън.

— Да се връщаме! Опасно е!

Джилиън се обърна и огледа внимателно Броуд Уей. Къщата на баба й се намираше по пътя на пожара. Ако вятърът промени посоката и обърне пламъците към Броуд Уей…

— Трябва да предупредим баба.

Двете млади жени затичаха обратно към къщата. Когато я наближиха, Джилиън забеляза баба си на предната веранда. Бе облечена в черно, както се обличаше вече седем години след смъртта на съпруга си. Изглеждаше крехка на вид, но Джилиън знаеше, че под уязвимата й външност се крие желязна воля.

— Добре ли си? — извика Джилиън, докато изкачваше стъпалата към предната веранда.

— Разбира се, че съм! — раздразнено отговори Алис Уортън. Единственият белег за нейните шейсет и две години бе посивялата й коса, скрита под бяла шапка. Гърбът й бе изправен, походката й — сигурна, сините й очи — бдителни и интелигентни. Но когато изгледа непокорната си и импулсивна внучка, в очите й искреше само гняв.

— Мисля, че трябва да бягаме, докато пожарът е все пак под някакъв контрол — започна Джилиън.

— Нямам никакво намерение да ходя, където и да било.

— Пожарът е съвсем близо — запротестира Джилиън. — Ако вятърът промени посоката си…

— Готова съм да го посрещна — прекъсна я баба й и посочи към покрива. — Уилям е горе. Останалите пълнят кофи с вода.

Джилиън въздъхна отчаяно. Уилям бе съпругът на Поли и беше около шейсетгодишен. Оставаше да се надява, че няма да му се наложи да гони въглени по стръмния покрив.

— Прибирай се вкъщи — продължи Алис, преди Джилиън да успее да каже още нещо. — Не разбираш ли колко е опасно да стоиш навън? — Резкият й тон успешно прикриваше преживяната тревога, когато бе установила отсъствието на внучката си.

Но младото момиче забеляза загрижения й поглед, макар и маскиран с гняв. Спусна се напред и я прегърна.

— О, бабо, не съм искала да те тревожа. Но…

Алис не се поддаде на опитите й да я умилостиви.

— Никога не се замисляш — прекъсна я гневно тя. — И ти, момиче! — Обърна се към Кати, която виновно сведе глава. — Смятах, че ще проявиш повече разум и няма да разрешиш на господарката си да тича по улиците посред нощ!

— Бабо! — опита да се намеси Джилиън. — Не си права. Кати…

— Достатъчно! — Алис отстъпи назад и побутна младото момиче пред себе си. — Прибирай се. Забранявам ти да слизаш отново тук! — Влезе след нея във фоайето. — Ще стоиш в стаята си, докато те извикам. Сигурна съм, че войниците ще се справят с пожара.

— Вероятно те са го запалили — измърмори мрачно Джилиън, преди да се отправи към стаята си на горния етаж.

— Глупости! — отговори баба й, отново ядосана. — Немислимо е англичаните да запалят града, след като вече са го превзели. Пожарът вероятно е дело на твоите прекрасни патриоти! Трябва да бесят всеки бунтовник, когото хванат!

* * *

Отблясъкът от пожара на хоризонта се виждаше ясно от Харлемските височини, където беше лагерът на американците.

Двама мъже наблюдаваха зловещата красота на отблясъка му, изправени един до друг на висок рид. По-високият бе облечен в синьо-жълтеникава униформа. Нямаше нужда от еполети, за да се разбере, че е генерал. Всички го познаваха.

— Мислиш ли, че смятат да изгорят Ню Йорк? — Генерал Джордж Вашингтон погледна въпросително лейтенанта до себе си.

— Откровено казано, съмнявам се.

— И аз също. Предполагам, че скоро ще разберем плановете им. — Замълча за миг, преди да продължи с тих глас: — Имам предвид задача за вас, но подчертавам, че можете да откажете. Ако ви хванат, ще ви обесят без колебание.

Младият мъж погледна въпросително генерала. Сещаше се само за една причина, поради която англичаните не биха се поколебали да обесят пленен войник.

— Искате от мен да стана шпионин? — запита накрая той, малко стреснат.

Генералът кимна сериозно. Отправи още веднъж поглед към осветеното от пожара небе. Отражението от пламъците му се стори по-ярко и той се запита каква ли част от града гори в момента. Най-сетне отново заговори:

— Точно сега имаме голяма нужда от наш човек в Ню Йорк. Някой, който не само да живее между британците, но и да бъде приет добре от тях.

Лейтенантът пое дълбоко въздух. Не му бе ясно как може да постигне това — освен ако не се присъедини към британската армия.

— Ще има нужда от подготовка — въздъхна той, замислено смръщил чело.

— Така е — съгласи се генерал Вашингтон. — Натоварвам те с трудна задача. Имаш право на време да обмислиш отговора си.

— Нямам нужда от време, сър. Тръгвам веднага. — В гласа ма младия човек нямаше и следа от колебание.

Вашингтон кимна одобрително.

— Не съм сигурен колко време ще успеем да задържим позициите си тук, но при всички случаи скоро ще преминем реката, за да прекараме зимата в Мористаун. Ще ме търсиш там. — Подаде му ръка. — Късмет, приятелю. Господ да те пази.