Фридрих Незнански
Насочен взрив (1)

1.
„Е, господа, да започнем огледа…“

Погледнах в огледалото за обратно виждане, пристроих ладата си в дясната лента и спрях на около двайсет крачки от Олег Борисович Левин. Той беше тромав, замислен флегматик на двайсет и две години — мой стажант. Всъщност след няколко седмици ще го атестират и тогава Левин от стажант ще стане напълно самостоятелен следовател от прокуратурата. Младежът, потънал в своите много важни мисли, естествено, не ми обърна внимание. Дадох заден и му отворих предната врата.

— Господин главен прокурор, колата пристигна.

Олег, без да се учуди, тръгна към колата. А лелките, които чакаха на автобусната спирка, удивено ме погледнаха и започнаха да си шепнат. Моят стажант, без да бърза, повдигна полите на своето кафяво палто и тромаво се занаглася на предната седалка.

Забелязах измъкващия се от тунела тролей, потеглих бързо и успях да хлопна вратата на стажанта си.

— Здравейте, Александър Борисович — басово каза Левин.

— Само за генерал си, Олег — усмихнах се аз.

— Защо?

— Я виж само какво палто имаш. С червен генералски хастар. На твоите години тичах по якенце и не се страхувах от студа. И сега си тичам.

— С яке човек може да си докара простатит — каза Левин смръщено, гледайки внимателно пътя. — А после цял живот ще се лекуваш.

Вдигнах вежди — нямах какво да възразя срещу такъв тежък довод. Още повече, че докато си тичах по яке на младини, си спечелих само маясъл. Вярно, че не беше от тичане, а от заседаване пред бюрото, но все пак… Естествено, това си го премълчах.

Светофарът на „Тверска“ ни забави и видях някакъв фотограф, който подреждаше на асфалта фото силуетите на Горбачов и Елцин в цял ръст.

„Чужденците, които буквално се тълпят в Москва след август, обожават да се снимат с президентите — помислих си аз. — Ей до този изтъркани силуетчета. А пък шишкото с плетения пуловер, който влачи Горбачов под мишница, сигурно да е изкарал доста тлъста пачка от президентите си.“

След няколко минути стигнахме до дежурната на Московското ГУ на МВР.

Сградата на Градското управление през дългите години на своето съществуване никак не се беше променила — нито отвън, нито отвътре. Описаното в десетки, ако не в стотици детективски романи триетажно здание в стил руски класицизъм розовееше с прозорците си, отразяващи изгряващото слънце.

Олег, който мълчеше смръщено, докато пътувахме, изведнъж се оживи и се заусмихва.

— Пристигнахме, веселяко мой. Май че днес ти е първото дежурство? Или греша? — попитах аз.

— Първото — лаконично потвърди Левин, усмивката му изчезна и той сбърчи чело.

— Значи днес нещо ще се случи — мрачно констатирах и веднага уточних: — Има такава поличба.

— И с вас ли е било така? Какво се случи по време на първото ни дежурство?

Не му отговорих. „Нима и аз съм бил такъв заек преди девет години?“ — помисли старши следователят по особено важни дела Турецки, т.е. аз.

Закрачихме към входа.

„Трябва да позвъня на Альона, да разбера кога пристига Жорка от Америка. Не може да не дойде на двайсет и шести. Всяка година се събираме за годишнината от смъртта на Рита, а вече минаха девет години… Девет години. Да не повярваш, но е факт.^[3] И на Таня, непременно трябва да позвъня на Таня…“ — успях да помисля, докато влизахме в зданието. Едва прекрачихме и по вътрешната уредба се разнесе:

— Дижурният слидовател! На оглед!

Беше гласът на възрастния майор татарин, зевзек, който обичаше да подчертава своя лек акцент.

— Оценявам шегата, господин майор! Може ли поне да се подпиша в присъствената книга? — невъзмутимо се заинтересувах аз.

— Какви ти шеги! — обиди се майорът. — Току-що получихме сигнал за убийство в Пресня. Убит е запасният генерал Селдин — известен колекционер. Явно с цел грабеж. Така че, Александър Борисович, смятайте, че сте се подписали.

Налага се веднага да се захващам за работа. И след петнайсет минути оперативно-следствената група в пълен състав се натоварва на колата.

 

 

Апартаментът на генерал Селдин се намираше в един от блоковете, построени с хубави силиконови тухли. Най-често такива сгради се срещат в центъра, в хубавите квартали, обкръжени със зелени градинки. Само далеч от „Садовое кольцо“ хората живеят в обикновени панелни блокове, които напомнят на картонени кутии и по правило са заобиколени от малки и големи заводи и фабрики, представляващи „работнически“ квартали.

Някога Пресня сигурно е била най-пролетарският район на Москва, но сега е застроена с тухлени сгради на вече бившия партиен елит, макар и от средна ръка, но все пак елит.

Минахме покрай възрастната портиерка — кльощава сива мишка в работно облекло — и с асансьора стигнахме до четвъртия етаж.

Не ни отвориха веднага след позвъняването. Дълго дрънчаха всевъзможни ключалки и накрая на прага, застана нисичка жена, късо подстригана, с огромни изплашени очи, в които не забелязах мъка. За миг се попитах — а не е ли тя… Но всякакви предположения на прага на апартамента на убит човек подхождат повече на стажант, а не на мен. Затова пропъдих всички мисли на тема „а не е ли…“. Мълчаливо влязохме всички — пръв аз, след мене Олег Ленин и останалите от оперативно-следствената група.

Веднага щом влязохме, жената бързо зашепна:

— Днес сутринта дойдох при него, както винаги… веднага забелязах, че вратата не е заключена… Изтичах до съседите… Уплаших се да влизам сама. Но съседите не отвориха… Тогава все пак влязох и веднага отидох в кабинета.

— А защо не отвориха съседите? — питам аз.

— Мария Фьодоровна, съседката… каза, че не може да излезе, защото нямала ключове.

— Ясно — казвам аз, макар че всъщност засега нищо не ми е ясно. От опит знам, че най-лошо е, когато всичко е ясно като бял ден — след това трябва дълго и трудно да се разделяш със собствените си заблуди.

Щом влязох в апартамента, обърнах внимание, че обстановката в антрето и хола е повече от скромна. Традиционни мебели на семейство от средна ръка. Полирана секция и книжни лавици, хубав японски телевизор в ъгъла на стаята и две полумеки кресла. Много сувенири — стандартно безвкусните кристални вази, дърворезба и инкрустации. На килима, който краси стената, висят сабя, полеви бинокъл и порцеланова лула с дълъг чибук — сигурно преди стотина година помешчиците са пушили с такива.

В кабинета виждам някакви ордени и медали, разхвърляни по пода. И произнасям фразата, която след девет години работа ми е вече дежурна:

— Е, господа, да започнем огледа…

Зад гърба ми бързо се промъкват патологът и експерт криминологът. Няколко пъти блясва светкавицата на фотоапарата. И чак след това се навеждам над проснатия на пода Селдин.

Трупът лежеше на килимче, цялото просмукано с кръв. Гърлото на Селдин беше прерязано от ухо до ухо. В същата минута чух зад гърба си особен звук. Обърнах се и видях изцъклените очи на стажанта Левин, чиито бузи се бяха издули до опасни размери. Куркането на червата идеше откъм Олег Борисович, бъдещия главен прокурор. И тези звуци подсказваха напън за повръщане.

— Зле ли ти е? — попитах.

Левин се хвана за корема и ловейки с уста въздуха, простена:

— Май съм ял нещо развалено.

— Излиза, че си и страхливец. Май ял нещо… Какво толкова кръв… Разбира се, че не е приятна картинка, но ако реагираш така на всеки труп, ще те отпишем поради професионална непригодност — заплаших го насмешливо. — Добре де, върви в тоалетната и покажи на клозетната чиния какво си закусил.

Левин изхвърча от стаята, като тихо простенваше по пътя.

— Слабовато е момчето. Новак ли е? — попита оперативният служител, капитан от местното управление.

— Новак. Нищо му няма, ще свикне — отговорих механично.

Накрая завърших огледа на трупа и местопроизшествието, като при това си изясних, че покойният Иван Митрофанович Селдин сериозно се е увличал по нумизматиката и фалеристиката. Имаше голяма колекция от руски ордени, а също и сбирка от сребърни и златни монети. Но главно, както се изрази Зинаида Василиевна, неговата осиновена дъщеря, „събирал злато“.

Въпреки че генералът живееше в сграда на ЦК, където има пазач, убиецът се е промъкнал незабелязано. Това ме навеждаше на мисълта, че или портиерката е проспала убиеца, или той живее в същата сграда…

В кухнята, нервно подръпвайки, пушеше цигара след цигара Зинаида Василиевна, подстригана ала гарсон жена на неопределена възраст, с дълбоко хлътнали очи. И пак, без да искам, отбелязвам, че очите й са абсолютно сухи. Изглежда, че не преживява много тежко смъртта на баща си.

Впрочем нейният разказ потвърди моето мнение. Генерал Селдин бил преведен в Москва от Костов, където служил в отдел „Кадри“ на щаба на Севернокавказкия военен окръг. В Ростов той се оженил повторно за майката на Зинаида Василиевна. А след година, това се случило в 1978, те се преместили в Москва.

Иван Митрофанович бил тих човек, мълчалив, нямал приятели и не канел в дома си никого. И на Зина също забранил да кани в апартамента когото и да е от приятелите си — страхувал се, че някой може да насочи крадците към претъпкания с ценности апартамент.

Макар че Селдин — званието генерал-майор получил след пристигането в Москва — получавал добри пари, фактически семейството живеело от заплатата на майката, която била възпитателка в близката детска градина. Иван Митрофанович понякога купувал някои неща — например телевизор. Но, общо взето, всичките пари отивали за колекцията, която събирал със страстта на Балзаковия Гобсек.

Малкото познати, които се появявали в дома им, били принуждавани от него да изпразват джобовете си заради копейките. Така той събрал пълна колекция от съветски монети. Ордените и медалите, както и дребните монети, били неговата второстепенна страст. Истинската била „съветското злато“, което емитираше Държавната банка на СССР по случай юбилеи специално за западни нумизмати.

— Когато почина мама, а това се случи през миналата година — разказваше ми Зинаида Василиевна, — ние се върнахме от гробището и той веднага се заключи в кабинета си. В онзи ден не чух нито думичка от него. Беше ми толкова тежко, че бях готова дори да посегна на себе си. Сигурно тогава, само за една вечер, остарях…

— Зинаида Василиевна, как ще ми обясните тази саможивост на Иван Митрофанович? Не се ли разбирахте?

— Защо все повтаряте „Зинаида Василиевна, та Зинаида Василиевна“ — без злоба се заяде тя с мен. — Аз съм на двайсет и пет години, а вие май ме причислихте към връстниците си.

— Не — казах аз и това си беше чиста истина, защото си помислих, че е по-възрастна от мен най-малко с три години. Тази моя несъобразителност ме развесели и дори исках да се усмихна, но навреме се въздържах.

— След погребението на мама го напуснах. Отидох при момичетата в общежитието. Завърших института и сега живея сама — под наем.

— Можете ли да ми кажете защо в колекцията има толкова много кутийки за еднакви монети? — запитах, показвайки на Зина празна кутийка с олимпийска символика — една от многото, които се търкаляха из кабинета на Селдин.

— Откъде да знам — вдигна рамене Зина. — Може би за размяна… Но не! — Тя трепна. — Той ми казваше, че тяхната фирма иска да открие антикварен магазин! Но докато търсят помещение…

— Каква фирма? — наострих уши аз.

Зина вяло сви рамене.

— Един бог знае. Той, струва ми се, работеше в няколко фирми като кадровик. След августовския пуч го пенсионираха и никъде не го вземаха на работа. А после изведнъж му предложиха няколко места…

Записвах нейните думи и си мислех, че първата ми работа ще бъде да наредя добре да претършуват черния пазар на Таганка, където се събират нумизматите. „Постоянното присъствие“ сигурно може да разкаже много интересни неща за покойника, ще можем да хванем поне една-две нишки от кълбото.

Нашият експерт Семьон Семьонович Мойсеев помагаше на криминолога от НТО^[4] и внимателно сваляше отпечатъци на пръсти от разни повърхности. Той пълзеше по пода, разглеждайки следите от туристически или военни обувки, ясно отпечатани върху паркета. Съдебният лекар определи най-общо времето на убийството — рано сутринта, но по-точно щяла да покаже експертизата, т.е. аутопсията.

Разпитът на живеещите във входа не даде нищо, никой нищо не беше чул или видял. Два от апартаментите пък изобщо бяха празни. Доскуча ми от всичко това, но щом си спомних за Левин, който от солидарност старателно пълзеше по пода заедно със Семьон Семьонович, малко ми светна — ето кой ще се заеме с пазара на черно и останалата неприятна, но необходима работа.

Сигурно щяхме да се задържим по-дълго при Селдин, но като дежурен следовател ме повикаха за взрива в складовете на Ярославската гара. Нечия умна глава родила версията, че това може да е терористичен акт.

Набързо привършихме огледа в дома на Селдин и тръгнахме към Ярославската гара. Естествено, както и предполагах, това си беше най-банален случай — двама заварчици се напили с някакъв боклук, сбили се и предизвикали пожар. А складът бил натъпкан с кашони с малки вносни газови спрейове и те гръмнали.

Заварчиците мигновено бяха изтрезнели и бледнеейки все повече и повече, започнаха с треперещи гласове един през друг взаимно да се обвиняват за възникналия пожар. Беше се събрала цялата милиция на Ярославската гара и цялото жепейско началство, така че аз със следствената си бригада бях съвсем излишна фигура.

Едва привечер се върнахме на „Петровка“.

Левин веднага изтича в бюфета да натъпче празния си стомах, а аз тръгнах към кабинета на дежурния следовател. Тръшнах се с удоволствие на креслото в кабинета и опънах крака. Втренчих се в картата на Съюза на съветските социалистически републики, която така приятно галеше зрението, навявайки мисли за отминалата комунистическа епоха с нейния „докторски“ салам по две рубли и двайсет, с партийните активи и партийните групи, и останалите глупости.

И тъкмо исках да се съсредоточа и да анализирам убийството на генерала, когато зазвъня телефонът. Не очаквах да чуя гласа на Татяна Холод.

— Александър Борисович? Саша, обажда ти се Таня. Извинявай, че те безпокоя в службата — звънтеше в слушалката нейният радостен глас.

— Таня, дежурен съм… — успях само да кажа, дори не да й кажа, а някак вяло и виновно да измънкам в слушалката.

— Ама не мога да ти звъня у вас — сниши глас Татяна.

— Защо? Моята Иринка замина за Рига по договор в оркестъра на някаква скъпа кръчма.

— Заради мене ли? — Гласът на Таня Холод съвсем затихна.

— Не, откъде го измисли? — учудих се артистично. — Кое е толкова странно? Нима жените, както и мъжете не заминават в командировка? Както казват, житейска работа. Ето например аз съм длъжен сега цяло денонощие да стърча на работа…

— На любимата ти работа — добави Таня.

— Е, нека да е и любима, но все пак съм разделен от жена си. Таня, вероятно не бива повече да се срещаме… даже и заради вестникарските статии, че току-виж аз наистина… Знаеш ли, все пак се чувствам виновен, макар Ирина да е далече…

В слушалката увисна тягостна тишина.

— Саша, не си ме разбрал правилно. Аз не ти звъня за това… Не за да ти напомням за нещо… Макар да съжалявам, че отказваш да пишеш статии за моя вестник.

— Не отказвам.

— Това е добре! Пък аз най-после се омъжвам.

— За него ли? За оня, военния?

— Да, за Володя, за полковник Васин. Е, наистина, трябва да го изчакам, докато се разведе с жена си — тъжно се засмя Татяна. — Искам да прибера от тебе ръкописа му и да чуя мнението ти. Прочете ли го?

— Ах, да! — плеснах се по челото. — Танюша, съвсем забравих. Този литературен шедьовър е тук, в кабинета ми, заврял се е някъде из бюрото. Извинявай, но съвсем съм се объркал. Обещавам, че още днес…

— Саша, знаеш ли, че това, което е написал Васин, може да се окаже сериозно, много сериозно. Нима си забравил, че искаше да го прочетеш не по литературни причини, а заради съдържанието…

— Да, да, заради съдържанието — може ли да се пръкне от този ръкопис криминале — усмихнах се аз.

— Саша, обещай ми, че спешно ще прегледаш всичко написано от Володя. Ами там всичко е истина, само имената и фамилиите са променени; макар да не е служебен доклад, а нещо наподобяващо мемоари, но това е бомба, сензация! Неговият ръкопис е горе-долу същата бомба, каквато готвя и аз.

— Танюша, откога се увличаш по взривни вещества? — пошегувах се аз.

— Скоро ще получа и някои документи, които могат да гръмнат по-силно и от двеста грама тротил. Въз основа на тези материали ще напиша съвсем мотивирана статия, която ще лиши от кабинети такива високопоставени началници и генерали, които не си сънувал.

— Таня, какво ти е? Какви са тези хвалби?

— Ама ти всичко си забравил. Не си го прочел, забравил си всичко, което толкова дълго обсъждахме. Също и за моята статия. Помниш само… само леглото… Боже, колко си бил глупав!

— Защо? Помня не само леглото… Завъртя ме работата. Канех се да прелистя твоя Васин. Обещавам още днес да се захвана с шедьовъра на твоя бъдещ мъж и начинаещ драскач. Да не е решил да подава оставка?

— Засега не е решил, но, изглежда, ще се наложи. Защото не може повече така… Той е честен човек. Надявам се, че разбираш…

— Щом смяташ, значи наистина е така. Извинявай, Таня, твоят бъдещ мъж не ме интересува особено, но ще прочета ръкописа. И на сватбата ви ще дойда, ако ме поканиш, разбира се.

— Александър Борисович, обръщам се към вас сериозно, като към следовател. В ръцете ви е много важен материал, а вие ми говорите за някаква си сватба. Няма да получите покана, ако веднага не прочетете материала! — И Татяна сърдито тръшна слушалката.

Няма какво да се лъжем. Жена ми Ирина замина за Рига от ревност, мисли, че ние с Татяна Холод въртим любов. Ох, ама между нас няма нищо! Чудо голямо, всичко на всичко два пъти… чукнах мацето, какво толкова?

Татяна Холод не беше обикновена журналистка от някакво си вестниче. Тя е главен редактор на „Нова Русия“ — един от първите наши независими вестници, появили се след пуча и закриването на партийните чудовища като „Правда“, „Съветска Русия“ и десетки подобни. Таня, колкото и да е странно, не искаше да става главен редактор, но както се казва, времето я направи. Тя усърдно пишеше хапливи и дръзки статии и не искаше да се превръща в чисто кабинетна ръководеща дама.

Нашето приятелство е отскоро. Различни издания вече ми бяха предлагали да пиша аналитични статии за ръста на престъпността в страната. Но ме съблазниха Татяна Холод и „Нова Русия“. Откровено казано, тлъстите им хонорари ме радваха. Пък и статийките ми се получаваха „горе-долу добре“, както ме хвалеха Татяна и нейните редактори. И Костя Меркулов ме насърчаваше: „Колкото повече истина научават хората, толкова по-бързо ще се освободят от лакейската си психика, която възпитаваше у тях комунистическата партия. Иначе няма смисъл да се говори за демокрация. При това стилът ти е добър, дори и аз се увличам по твоите служебни опуси…“

Така от известно време и аз започнах да пиша почти професионално, т.е. да получавам пари за статии, подписани с обикновения псевдоним „Борис Александров“.

Бил съм неведнъж в дома на Татяна. С часове седяхме на масата, редактирахме стла на статиите ми, размествахме фактите в материалите и честичко се заседавахме до късно. Виновен ли съм, че Татяна Холод се парфюмираше с френски парфюми? Когато късно през нощта се връщах у дома, Ирина, естествено, не спеше и ме чакаше. Тя с явно отвращение вдъхваше миризмата на чуждия й „журналистически“ парфюм, но не казваше нищо. Чак на другия ден започваше разговор какво искам повече — момче или момиче?

Отговарях, разбира се, че искам момче и питах „да не би…“ Но женичката ми хитро и тъжно се усмихваше и поклащаше глава отрицателно: „Няма да ти кажа. Сам ще видиш, когато дойде деветият месец…“

Но ето че жена ми замина за Рига. И съвестта ме мъчи! И има за какво! Естествено, никой не знаеше, че една вечер ние с Татяна Холод пак се бяхме заседели над ръкописа й, аз бях опиянен от нейния тръпчив и силен „Пуасон“. Сам не разбрах как ръката ми се оказа на коляното й и после всичко стана от само себе си, както през младежките години.

И още веднъж — в една късна вечер, завършвайки статията и изключвайки телефона, изведнъж се оказахме прегърнати върху широкото Танино легло.

И толкова! Седмица след този случай Татяна каза, че както усеща, полковник Васин се кани да й направи предложение. Тя отдавна му беше приятелка, а пък той дослужваше в Германия. Като помощник на командващия Западната група войски, Васин подготвяше юридическа обосновка за извеждането на нашите части от „нова“ Германия. След като нашите отношения станаха чисто делови и приятелски, Татяна неведнъж ми беше разказвала за него. Полковник Васин бил кристално честен офицер, но попаднал в такива лайна, оплел се в такава авантюра, че би могла да му струва и живота. Таня ми даде „Записките на полковник Васин“ с цел да ги анализирам — има ли в тях нещо достойно за вниманието на Московската градска прокуратура. Аз пък забравих да ги прелистя, а по-вероятно е подсъзнателно да не съм искал да ги прочета. Може би защото мъничко съм ревнувал този виден полковник с посребрени слепоочия, както ми го беше описала Татяна. Ревнувах своята „шефка“ в журналистиката. Пък и ръкописът дойде при мен наскоро след пуча, когато всичките ми мисли бяха заети все още с делата от Стария площад^[5].

Тъй като не ме безпокояха с повиквания, използвах дежурната кола, за да отида до Московската градска прокуратура. Намерих в кабинета си синята папка с ръкописа на полковник Васин, сложих я на бюрото и се тръшнах в креслото. На корицата беше надраскано с молив: „Записки на полковник Васин“.

„Записките на полковник Васин

Ако някога тези мои лични бележки попаднат у някого, то любопитният читател трябва да знае, че съвсем съзнателно съм променил всички имена.

 

 

Дрезден

Много и различни заповеди съм изпълнявал по време на службата си. Когато бях младичко лейтенантче тичах за водка и мезе, строях вили за генералите, водех любовници в тайни апартаменти. Може ли човек всичко да помни и изброи…

Но тази, меко казано, задача беше изключителна.

Извиква ме един ден заместник командващият Западната група войски (ЗГВ) генерал-майор Вагин, и ми съобщава като нещо съвсем обикновено, че излитам с военнотранспортен самолет за Афганистан. Знае, кучето, че не мога да откажа. Тук няма да се разпростирам защо не мога да откажа — не мога и толкоз. Какво да се прави, военен съм, макар и полковник.

— Защо? — питам генерала. Макар да предчувствам, че работата, която ми предстои, не е чиста. Никак не е чиста… Каква друга може да бъде работата на моя непряк началник? През последната година, когато в ЗГВ започна такъв запой, когато всички — от войника и прапоршчика, та до генерала — седят на куфарите си или по-точно, кой както умее ги тъпче с какво ли не според възможностите си… И на децата вече им е ясно, че няма никаква надежда нашата армия да остане в Германия. Е, това е политика, която, макар и да влияе на моята кариера, пряко не ме засяга.

— Владимир Фьодорович — ласкаво и приятелски започна генерал Вагин, — нямате ли желание да свършите набързо една работица? А между другото да си помогнете на кариерата, и то значително, да ви кажа. Но работата, която ви чака в Пакистан…

— Алексей Викторович — прекъсвам го аз, — току-що казахте, че трябва да замина за Афганистан.

— Полковник Васин, по-добре е да не ме прекъсвате. Не съм сбъркал, вие ще заминете за Афганистан, но там трябва да ви се случи нещо, поради което ще се озовете в Пакистан.

Разбрах, че съм направил някаква гримаса, защото Вагин се усмихна, попита ме за здравето и после ми предложи да се поразходим наблизо — в малката, идеално чиста немска горичка. Но ми предложи да се поразходим не за да мога да подишам чист въздух. На генерала не му пукаше за здравето ми. Разбрах, че се страхува от «бръмбарите» в кабинета си. А «бръмбарчета» можеше да подложи всеки който си иска и на заместник командващия, и на самия командващ: и «спецовете», и военните разузнавачи, и дори немците от Щази.

Заместник командващият ЗГВ генерал-майор Вагин беше едър мъж с леко увиснали розови бузи, голяма розова плешивина, обкръжена от къси прошарени тук-там къдрици. Известно време той мълчеше, заслушан в цвърченето на птичките и размишляваше за нещо свое. Аз не прекъсвах мълчанието.

— Владимир Фьодорович — накрая предпазливо започна Вагин, — помните ли някой си Юрий Корольов? Преди няколко години той беше капитан.

Как мога да не помня Юрка Корольов, с когото заедно опъвахме каиша във военното училище! Наистина, съдбата ни разпръсна по различни окръзи, дори и по различни страни, а след това и по различни континенти. Много добре знаех, че Юрий Корольов като капитан от съветската армия в Афганистан или беше преминал на страната на муджахидините, или пък бе пленен, а след това май че го накарали да стане предател — с други думи, по едно време се намираше в Лондон, а след това в Америка. На офицерските ни политически занятия дори го сочеха като образец на лошо момче. И аз, естествено, не разказвах под път и над път, че някога сме дружали.

И изведнъж Вагин, който прекрасно знае всичко за своите подчинени, и то не само за преките, започва да говори за Юрка, при това насаме — без «бръмбари».

— Разбира се, че помня Корольов, Алексей Викторович — отговарям аз, запъвайки се леко. — Да не са го хванали в Щатите? Или пък се е появил в Германия?

— Нито едното, нито другото. Той ви чака, Владимир Фьодорович, чака ви в Пакистан — с победоносна усмивка едва не възкликна генерал-майорът.

Почувствах как побледнях от изненада. Погледнах невъзмутимото лице на Вагин, но той, изглежда, не беше и помислил да се шегува.

— Да, в Исламабад. И ако бъдем по-точни, вие ще се срещнете с него на територията на Афганистан, близо до пакистанската граница. Вашият стар приятел Юрий Корольов ще ви прекара през границата и ще ви придружи до Исламабад.

— Но той е предател на родината, а с такива хора не искам да имам нищо общо! — рязко отговорих аз.

— Не бива. Не бива така, полковник, тук сме сами. И ние бягаме, офейкваме от тази сита бюргерска Германия, и сме принудени да захвърлим тук цялото си имущество. На вас ли да го обяснявам, полковник? Не ви ли е жал, че такова богатство ще пропадне или, по-точно, ще попадне в ръцете на бившия ни противник?

— Но ние, в това число и аз, извършихме огромна работа по описването на обектите, имуществото, недвижимия имот на нашия гарнизон — за всеки случай възразих аз, разбирайки, че Вагин говори за нещо друго. И без мен знаеше каква работа сме свършили.

— Не се ли безпокоите, Владимир Фьодорович, за народите от Източна Европа, които могат да бъдат подложени на радиоактивно заразяване? — изведнъж с усмивка ме попита Вагин.

Нищо не разбирах:

— Никакво заразяване няма да има. Това е изключено…

— Провокациите ли са изключени?

— Какви провокации? Нямам информация, Алексей Викторович. В сведенията на разузнаването и контраразузнаването няма дори намек за такова нещо.

— А аз, за разлика от вас, се тревожа как ще помъкнем десетки хиляди тона въоръжение от тази проклета Германия. Само с ядрените бойни глави имам такива главоболия, че даже започнах да гълтам сънотворно. Представяте ли си, Владимир Фьодорович? И при това са ме налегнали от всички страни: и арабите, дявол да ги вземе, и немците — искат всичко те да контролират, пък и разни други тъмни личности от международен мащаб… Налитат като мухи на мед. Надявам се, че ме разбирате?

— Нещо не разбирам, Алексей Викторович, и страхувам се, че няма да се справя с тази командировка. Пък и никак не ми се ще да видя онзи Юрий…

— Ще се справите! — рязко ме прекъсна Вагин.

— Не, страхувам се, че няма да се справя — също така рязко го парирах аз.

— Така можете и пред военен съд да се изправите — усмихна се Вагин.

— Само че не аз, а по-скоро вие, Алексей Викторович. Вие сте онзи, който разпродава каквото може срещу валута в швейцарска или люксембургска банка. Вие, а не аз!

— Няма да спорим, Владимир Фьодорович — меко се усмихна Вагин. — Всички копия от документите за продажбата на зенитните установки на арабски колекционери на оръжие, военната екипировка на пакистанците… Няма да изреждам. Уверен съм, че и сам не помните, скъпи Владимир Фьодорович, под колко документа стои вашият подпис. А те са при мене — и копията, и оригиналите, всичките с вашия автограф…

Аз кипнах от яд. Бях уверен, повече от уверен, че моят подпис го няма под нито един мръсен документ за продажба или предаване под аренда за 99 години на което и да е бунгало или четириетажно здание! Но може като нищо и да се появи!… Вече четири пъти аз, полковникът от Съветската армия, наистина от вече бившата Съветска, четири пъти подписвах бели листове за спешно уж ненаписано донесение, за ненаписана докладна записка… Подписвах се, глупакът му с глупак, под натиск и по лична заповед на командващия! А срещу командващия не можех да се опълча.

Чак по-късно започнах да разбирам, че истинският командващ ЗГВ беше моят събеседник, с когото сега така мирно и спокойно разговаряхме в чистичката и чуруликаща немска горичка.

С една дума, разбрах, че работата е гнила. И няма да ми се размине полетът до Афганистан и срещата с Юрий Корольов.

— Какво трябва да предам на бившия капитан Корольов? — попитах заместник командващия през зъби, без да крия презрението си.

— Нищо. Абсолютно нищо — усмихна се Вагин.

— Нищо? Тогава какво да му кажа?

— Нищо няма да кажете на Корольов. Можете да си припомните младежките години, как сте учили заедно, как сте опъвали войнишкия каиш вие, младите лейтенантчета, и толкова. На него — нищо. Той е само свръзка. Юрий Корольов ще ви заведе като мой доверен човек, а аз ви имам доверие, Владимир Фьодорович, както на себе си — студено се усмихна Вагин. — Та Корольов ще ви заведе на среща с един нисичък господин…

— Кой е той? — не се въздържах.

— Подробна инструкция ще получите по-късно. Разбира се, устно, само устно, полковник. Но сега мога да ви кажа само, че се казва Селим ал Руниш. Той е наш приятел от една слънчева нефтена пустиня в Арабския полуостров.

Ама че работа, помислих си аз. Никога не бях чувал това име, но не е на някакъв си агент на ЦРУ или Мосад. По-скоро този Селим, преведено името му означава «мир», та той сигурно иска да купи нещо от руснаците. И по-точно, не от руснаците, а лично от Вагин. От заместник командващия. И аз трябва да бъда един вид посредник.

— Никога не съм чувал за този Ал Руниш. Кой е той?

— Един много богат човек, много известен в арабския свят. Бивш министър на външните работи — уклончиво ми отговори Вагин.

— И какво иска? Надявам се, че не е камуфлажна униформа или партида калашници?

— Не, естествено… Макар, скъпи Владимир Фьодорович, тъй като всичко е само с думи и никакви хартийки нито вие, нито аз ще имаме, то нещичко мога и да ви кажа. Например, че го интересуват една-две ракети «земя — въздух» и съвсем малко, не повече от десетина ракети «земя — земя». Виждате ли, дреболии някакви. А вас, ако не се лъжа, ви интересува генералската звездичка, Владимир Фьодорович? И още нещо… Е, например процент от сделката. Малък, съвсем дребен, но процент… Нали така, скъпи Владимир Фьодорович? И главното, без всякакъв книжен бюрократизъм, нали? Това е главното за вас! — победоносно се усмихна Вагин.

Аз мълчах, чувствайки как по гърба ми се стичат едри капки студена пот. Накрая едва не избухнах и буквално изръмжах:

— Невъзможно! Това просто е невероятно, Алексей Викторович! Само в американските филми и в посредствените криминалета всичко става толкова лесно! И пръста си няма да мръдна за организирането на този безумен проект! Дори да предположим, че някак успеем да изкараме тези няколко ракети от точките на дислокация, дори от базите… А по-нататък — къде ще се скриете с тях в обединена Германия? Къде?

— Не аз, а вие, скъпи Владимир Фьодорович. Вие спокойно ще ги предислоцирате в Южна Европа под охраната на натовската армия. Ще доставите ракетите на наш военен кораб, който ще ви очаква в Средиземно море. А този кораб, няма засега да ви кажа кой, ще ги достави в нужното време на нужното място. Е, кажете ми, уважаеми полковник, защо трябва да изтегляме оръжието си, в това число и ядреното, непременно през териториите на братските социалистически страни? Можем да върнем в обновена Русия ядрените бойни глави от бившата ГДР и по друг път, нали? А по пътя нещо може и да се изгуби. Нали у нас, руснаците, винаги е така — я безпътица, я нехайство. С безпътицата и нехайството и ще оправдаем каквото трябва…

Никога! Никога досега Вагин не е разговарял така с мен! Чувствах в думите му почти пълна откровеност и това беше чудовищно; чудовищно, нелепо и смешно да слушам как този висш генерал едва ли не се хвали с продажбата на крадено ядрено оръжие, като че ли ставаше дума да задигнеш бутилка водка от немски магазин. Някои наши младши офицери, когато не им стигаше пиенето, не се срамуваха да отмъкнат бутилка от пищната стопанка на малкото магазинче. Така и Вагин сега ми напомняше на подпийнало офицерче, комуто аверите викат победно «Ура!», зървайки донесената водка.

— Доколкото разбирам, вие лично сте разработили тази операция? — попитах аз.

— Абсолютно точно. И следователно, Владимир Фьодорович, няма за какво да се безпокоите. Капитанът на кораба е много сигурен човек и няма да ме подведе. Всъщност така, както и вие няма да ни подведете, заминавайки през Афганистан за Пакистан…“

Прекъснах четенето и се замислих. Всичко това прекалено много приличаше на истина, но все пак не вярвах съвсем на тези армейски игрички. Бях подочул, че там, в ЗГВ, се случваха много тъмни нещица, но ЗГВ си има своя военна прокуратура. Защо ще търсят московската… Дали пък не му се беше приискало на полковник Васин да сгъсти багрите, за да блесне като полугерой — полужертва? За съжаление, или пък за щастие, в „Записките“ няма никакви писмени доказателства или дори намек за някакви документи. Всеки има право да фантазира, в това число и помощникът на командващия групата войски… И все пак това ме засегна по някакъв начин. Може би със своята тривиалност и баналност — наистина могат да помъкнат ракетите по море и да ги прехвърлят в определено място на някакво корито с панамски флаг.

Да, Танюша ми постави хубава задачка — да намеря едва ли не повод за възбуждане на следствие въз основа на тези страници, напечатани от неопитна ръка на новичка немска електронна пишеща машина…

След малко в Московската градска прокуратура се появи и доволният и щастлив Левин. Доложи, че е изял едва ли не десет кренвирша и сандвич с хайвер в милиционерския стол по случай първото си дежурство. След това започна да ми дотяга с различни глупости. Изглежда, искаше да покаже усърдие в службата. Предлагаше да поставим външно наблюдение на къщата на Селдин — може пък някой още веднъж да прескочи, за да избърше отпечатъците от пръстите си по огледалата в апартамента?

Свих скептично устни и нищо не отговорих на това детинско дрънкане. Предложих му да си почине, но той отказа. Щял да прескочи до кабинета по криминалистика при Мойсеев и да се опита малко „да пораздвижи“ в разговор с него делото по убийството на генерал Селдин.

Наивник. Да прави каквото ще, щом му е интересно. Някога и аз като него по време на първото си дежурство не мигнах. Левин, както и аз преди години, почти тръпне от предчувствието, че ще му провърви и благодарение на своята институтска желязна логика и вродена интуиция ще разчупи костеливия орех на Селдиновото убийство.

Блажени са вярващите… Отново се задълбочих в ръкописа, хвърляйки поглед към телефона. Телефонът мълчеше. За мое щастие засега никой нямаше нужда от дежурен следовател. И от „Петровка“ не ми звъняха.

„—… Ами ако се откажа? Ако не отлетя за Афганистан?

— Тогава ви предавам в ръцете на контраразузнаването, а «спецовете», без да искат, могат да ви навредят… Например да ви гръмнат при опит за съпротива — меко и ласкаво усмихвайки се каза Вагин. — Така че за това не се тревожа… Вие трябва да се тревожите, да не би да предизвикате излишни подозрения в Афганистан. Все пак там никак не е спокойно. Пък ще трябва да обясните и двудневното си отсъствие. Но тази версия ще обмислите с един майор. Той специално ви чака, за да обсъдите подробностите за командировката до пакистанската граница…

— Защо са всички тези сложнотии, Алексей Викторович? Не е ли по-просто да поканим вашия Селим, или как му беше името, тук, в Дрезден? И сами, на четири очи, ще можете всичко да обсъдите. — Това беше последният ми опит да избягна участието си в тази чудовищна акция.

Вагин само се подсмихна накриво и ние тръгнахме обратно по посипаната със сгурия пътечка, по която от време на време притичваха катерици, пресичайки пътя ни.

— Това по-добре го разкажете на нашето контраразузнаване, скъпи ми Владимир Фьодорович. Вървете при тях и доложете, че се страхувате и не искате да отидете в Пакистан. Аз почти съм под наблюдение…

— От Мюлер — не знам защо добавих аз.

— Не, не от Мюлер, а от президентските спецслужби, с които засега не мога да намеря общ език. Пък и все още не е ясно накъде ще задуха вятърът в Москва. Времето не чака. Скоро от нас в Германия и помен няма да има. А аз искам да си осигуря достойни старини…

— Но това са милиони долари! Защо са ви толкова много пари на старини?! — възкликнах аз.

— Е, това вече съвсем не е ваша работа, другарю полковник. На мен и на моите приятели ни трябва много, много повече, повече от много… Може би нашето благотворително дружество ще поиска да построи град за… за добри хора. Или пък милионите са нужни за построяването на къщи за уволнените. — Вагин помрачня и сви и без това тънките си устни.

Разбрах, че става дума не за старост, не и за уволнените. Зад генерал Вагин стоеше някой друг, и при това много по-важна фигура…

За един ден обмислих и претеглих всичките «за» и «против»: да речем, че подам рапорт за уволнение. Олеле, какво щеше да настане! Ще насъскат всички кучета срещу мен. Ще стоварят на мой гръб всичко разграбено! И няма да има никакъв трибунал, а просто ще ме застрелят, както се изрази Вагин, при опит за съпротива…

Ами ако се съглася да изпълнявам мръсните поръчения на Вагин? Не знаех какво ще последва. Разбирах само едно: ще трябва по-нататък някак да се измъкна от цялата тая афера и в края на краищата не бива да се допусне аферата да се осъществи.

Има какво да се изгуби сред «безпътицата и нехайството», създадено от Западната група войски в Германия.

Въпреки всичките контролно-ревизионни комисии от Генералния щаб, въпреки многобройните проверяващи групи напълно е възможно нещо да се «забрави», да се загуби или просто да се «продаде» на символична цена. Ние, руснаците, построихме в Германия 777 военни градчета, 5269 складове и бази, 3422 учебни центрове и полигони, 47 летища…

В Германия имаме 20 хиляди апартамента! В Тюрингия са построени 35 военни градчета, в Бранденбург се подготвят за продажба на търг 31 градчета — Недлиц, Треблин, Бернау… Всичко не може да се изброи. В Саксония-Анхалт има 20 военни градчета, в Макленбург-Померания — 6 градчета.

Свят му се завива на човек от подобни цифри.

А секретарят на Министерството на финансите на ФРГ господин Картенс настоява на смешната цена 10 милиарда марки за всичко!

Но с цялата тази работа се занимава Управлението за реализация на собствеността към Министерството на отбраната на СССР Аз пък съм свързан с това, за мое голямо съжаление, макар и косвено, но съм свързан… Конкретно участвам в подготовката за търга само на няколко обекта. Не без мое участие доста благополучно през март напусна Германия 207-а мотострелкова дивизия, подчертавам още веднъж — благополучно, оставяйки своите градчета в Стендал, които ще бъдат продадени без мен, аз само подготвих търга в детайли.

През юни 12-а танкова и 27-а мотострелкова дивизия напуснаха Нойрупин и Хале. Но там, в интерес на истината, въпросът с търга още не е решен…

Всичко зарязахме: къщи, казарми, парковете за бойните машини — всичко това остана… и няма купувач! Но липсата на «купувач» е вече политика, а политиката, извинете, не е в моята сфера.

През август е запланувано четвъртото заседание на смесената съветско-германска комисия, на което всичко ще бъде решено, в това число и какво да се прави с празните апартаменти в Хале и Нойрупин.

На 12 октомври 1990 година, сякаш беше вчера, в Бон бе подписан договор между ФРГ и СССР за временно пребиваване и планомерно извеждане на съветските войски от територията на Федерална република Германия. Неусетно отлетяха месеците на трескава подготовка за извеждането на армията. Но не това е главното. През 1990 година Михаил Горбачов беше оценил нашите недвижими имоти на 30 милиарда марки, а сега ни подхвърлят 10 — и бъдете доволни, «русише швайн». Но ако на преговорите се бяхме поопънали, то германците с радост щяха да извадят не 30, а 130, дори 300 милиарда — само си вървете, мили «окупатори».

Нещо пак се пъхам в политиката, а моята работа е дребна, полковнишка. Моята работа е колкото може по-малко да се търкалям в лайното, ето моята задача номер едно…

 

 

Майор Коган пристигна за мене от Афганистан. Въпреки че съветската армия е изведена от страната, майор Коган се намираше там в състава на международната мисия на Червения кръст. В Германия той беше долетял уж за партида хуманитарна помощ за афганистанските деца, макар че защо «уж». Майорът заедно с двама испанци наистина ръководи два дена товаренето на транспортен самолет с червен кръст на борда. Товариха вързопи с одеяла, чували с брашно, детски храни и сандъци с пепси-кола.

Хуманитарната помощ обаче беше само прикритие. Майор Коган беше параванът, който покриваше пътуването ми до Афганистан.

Набързо обсъдихме някой подробности за предстоящото ми придвижване към пакистанската граница и аз се преоблякох в цивилно облекло. Надянах върху ръкава на бялата си риза лента с червен кръст и едва се вмъкнах в натъпкания търбух на транспортния самолет.

Вагин ми предложи да избирам между няколко документа и аз взех удостоверението за военен лекар. На него набързо монтираха снимката ми…

След няколкочасов полет бяхме на кабулското летище. Кабул ме посрещна в руини. Почти както преди пет години, когато бях тук в командировка. Но вече се срещаха доста често фирмите на «Хонда» и «Шарп», бяха отворени немски и френски магазини. Видяхме ги по пътя от летището до мисията на Червения кръст.

Мисията представляваше дълга едноетажна къща, подобна на плевня и скрита в покрайнините на Кабул зад висока триметрова ограда. Преди да пристигнем, пред очите ми на хълма се мярна «домът на Вареников», над който сега се развяваше знамето на Афганистан. Кой ли живееше сега в него — Ахмад Шах или Ага Хан? Гражданската война в Афганистан ту затихва, ту отново се разгаря…

Групировките на Ахмад Шах се бият срещу формированията на Ага Хан, а муджахидините от групата на Масуд «Джамият и Ислами» пък — против двамата…

В мисията на Червения кръст се прехвърлихме с Коган от автобуса в каросерията на камион, натъпкан догоре с матраци, спални торби и чували с брашно. Колата отиваше до Джелалабад и по-нататък — до пакистанската граница. Трима муджахидини придружаваха камиона. Единият от тях говореше много добре руски. Носеше огромна черна чалма, много широки зелени панталони и през гърдите му на кръст бяха препасани ленти с патрони за малокалибрена картечница.

Придружителите пътуваха отпред на съветски БТР без номер, но с нарисуван афганистански флаг на борда. Изглежда, бронираната машина беше трофейна.

Муджахидинът, който говореше руски, се казваше Сабех. Въпреки че някога беше учил в Московския университет, черните му като въглени очи съвсем не ни гледаха доброжелателно и никак не беше разговорлив, за разлика от шофьора на камиона. Онзи ни говореше нещо бързо и гърлено, сочейки забуления в мъгла хоризонт.

Сабех ни преведе думите на шофьора. След Джелалабад той не иска да завива от единствения път, водещ до пакистанската граница и навътре в Пакистан. Там все още били останали минни полета, от които никой не се интересува. Коган се разтревожи и започна да увещава Сабех, че трябва да «доставим» одеялата и брашното по предназначение, а това значи да завием малко встрани преди границата. Сабех кимна в знак на съгласие и отчаяно жестикулирайки, започна да вика по шофьора, като оголваше зъби и святкаше с бялото на черните си очи.

Качихме се в каросерията, увихме се в спалните чували, спасявайки се от праха, и нашият хуманитарен «влак» потегли.

До Джелалабад пътят беше отличен. След това свърнахме встрани по едва забележими коловози. Наоколо се издигаха унилите склонове на планината, по която ту тук, ту там се виждаха почернели от дим и в ръждиви петна наши БТР-70.

В малките рекички се бяха стаили скелетите на камиони, в чиито кабини се плискаше вода. Съветската интервенция беше завършила, но следите от отминалите боеве щяха да се запазят още дълги десетилетия…“

Зазоряваше се. Не бях забелязал как беше минало времето.

„Да, този полковник Васин си го бива — разсъждавах аз. — Би трябвало да дам този ръкопис на някой психолог и той, като включи компютри, интуиция и опит, да каже доколко са истински нещата в записките… По стила, по изразяването, по хода на мисълта и повествованието някои неща могат да се определят…“

Четох дълго. Беше настъпило късното зимно утро, времето сякаш беше отлетяло като миг. Препрочитах по няколко пъти едно и също нещо и се опитвах да се поставя на мястото на психолога. Както и преди, вярвах и не вярвах. Никак нямаше да е лошо да имах поне някаква информация за Васин от военното разузнаване, но военните разузнавачи едва ли ще искат да я споделят. Все повече и повече бях склонен да мисля, че Таниният жених едва ли ще оживее дори и ред истина да има в този ръкопис и ако попадне по някакъв начин в нечии заинтересувани ръце.

Да, все пак съм си мъничко подъл, щом съм захвърлил „Записките на полковник Васин“ в бюрото си и съм ги забравил.

Станах от бюрото, протегнах се и се прозях сладко. Приближих до прозореца, настъпваше противното зимно утро. Бррр.

Интересно, къде ли е Левин — блудният котарак сигурно също не спеше.

Излязох в празния коридор и в дъното му видях Левин. Моят стажант идваше насреща ми, дълбоко замислен, намръщен и хапещ стиснатия си юмрук. Нашият Мегре сигурно разнищваше убийството на Селдин. Тъкмо исках да повикам Левин, който продължаваше да не ме забелязва, но от кабинета ми се чу истеричният звън на телефона. Спуснах се към кабинета:

— Турецки слуша!

— Александър Борисович, на изхода. Зная, че дежурството ви свършва и застъпва друг следовател от прокуратурата. Но към местопроизшествието вече е потеглила групата на Грязнов. Сега изпращам кола и за вас.

— Казвай ясно и кратко — какво и къде? Какви са тия свършва — не завършва. Що за церемонии!

— Току-що получихме телекс — хриптеше телефонът с гласа на Хоменко, нашият майор — украинец с извънредно деликатни за ченге маниери. — Взрив на Лосиний остров. Случаят може да е сериозен… Вячеслав Грязнов го заварихме в дома му. А вас, Александър Борисович, не зная, трябваше ли да ви безпокоя…

— Трябваше! Тръгвам! Изпрати колата на „Новокузнецка“. — Оставих слушалката и излязох от кабинета, като пътьом се обадих на Левин.

— Какво! Тръгваме ли? При Селдин? — дотича и радостно извика моят стажант.

— Не, на Лосиний остров нещо е гръмнало.

— Има ли трупове? — очите на Левин заблестяха.

— Много бързо заобича труповете — усмихнах се аз, обръщайки се към Левин, който едва успяваше да ме следва. Двамата вече тичахме по коридора на следственото отделение на Московската градска прокуратура.