Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Глава седма
Лисо променя клиента

1.

Александър Андреевич Лисовски не можеше да се отърси от тягостните предчувствия, които го бяха завладели още когато в квартирата на улица „Полярна“ нахълта ухиленият лъже-Секач с куфарчето в ръка. О, това куфарче му бе твърде познато! В него беше празната касета от плутоний, която бе пробутал на ония нагли разбойници с тайната надежда никога вече да не ги среща. И сега може би наистина вече няма да ги види, нали са се покрили нанякъде, ако се вярва на това ченге. Но наоколо сигурно се навъртаха техни хора…

Макар че по-нататък всичко се уреждаше бързо и сполучливо благодарение на енергията и връзките на Алик Месхиев, Лисо все пак тръпнеше от необяснима тревога. Отново го обзе онзи мъчителен страх, който го бе споходил за пръв път, когато Тузик и Генерала бяха убити.

Опита се да намекне на Алик, че няма смисъл да влачат със себе си в Германия този челябински навлек Секача. Но кавказецът го изгледа втренчено и отговори:

— Защо си толкова алчен бе, Лисо? Секача е отличен боец. Трябва да ти призная, че ако ми се наложи да избирам, аз бих предпочел да замина с него, а не с тебе! Така че зарежи тия мераци!

И той си замълча. Сега вече не можеше да му каже, че Секача е подставено лице — това значеше да подпише смъртната си присъда. Алик щеше да го застреля на място.

Оставаше му надеждата, че в старинния замък на купувача Лариска Колбина първа ще повдигне въпроса за излишните съдружници, защото всеки човек в повече е в ущърб на всички останали. Но тогава и другите, заинтересувани от печалбата, ще се съгласят, че Секача трябва да бъде премахнат. Бъдещето му изглеждаше толкова неясно, несигурно и опасно, че в деня на заминаването Александър Андреевич изпадна в нервна криза.

Опитваше се да се успокои с мисълта, че ще може да сподели тревогите си с Борис Лазкин, без да се опасява за живота си. Смяташе, че хитрият мошеник, който нито веднъж не бе попадал в ръцете на правосъдието, няма да се придържа така стриктно към бандитските принципи като Алик Месхиев. Най-важното беше да издебне момента и навреме да поговори с него на четири очи.

Но в интерес на истината Лисовски имаше и на какво да се радва. Например, че Алик го беше освободил от задължението да отиде на бандитската среща. А и той самият не отиде — промърмори нещо в смисъл, че като се върнат, няма да има на кого да дават обяснения.

Чартърният самолет по маршрута Москва — Берлин бе нает от смесеното дружество „Мирабо“, чийто директор от немска страна бе Борис Лазкин. В салона на авиолайнера, освободен от ловенето кресла, бяха наредени сандъци и кутии с някакви производствени отпадъци, за които имаше съответен лиценз, разрешаващ износа. Един голям сандък все още не бе закован и пломбиран — в него трябваше да скрият контрабандната стока. Той беше подплатен с неръждаема ламарина и запълнен до половината с червеникави медни стружки. Именно в този метален боклук трябваше да бъдат скрити касетите.

„Подгрятият“ от Алик митничар пропусна и тримата към самолета, без да се рови много-много в багажа им.

Когато излетяха, Александър Андреевич мислено си каза: „С бога напред!“. После надяна брезентовите ръкавици и се зае да помага на кавказеца да заравят в медните стружки тежките касети.

— Гледай да не объркаш касетите, нали едната е празна! — предупреди го Алик.

— Няма, белязал съм я…

Марк не бе поканен за тая работа, а пък и той не си предложи услугите — седеше в креслото си и дремеше или се преструваше, че дреме.

Скриха касетите, заковаха сандъка и го пломбираха. Успяха да изпият по една кутийка бира, да подремнат половин час и ето че самолетът започна да се приземява.

Педантичните немци се задоволиха само с това, че документите на пристигналите с чартърния полет руснаци са в ред и товарът съответства на посочения в декларацията. Пък и тези мъже все пак имаха интелигентен вид, не бяха от ония типове с бръснатите вратове и ужасно вонящи чорапи, о майн гот!

Така че пътниците минаха доста леко през граничния и митническия контрол, а при входа на аерогарата ги посрещна дама в разкошно кожено палто и с малък черен воал над буйната руса коса. Беше към четиридесетгодишна или може би малко по-възрастна. Но в лицето й имаше нещо особено, което я състаряваше — вероятно скръбното изражение или пък нездравата руменина на алкохоличка с дълъг стаж. Това беше Лариса Колбина, овдовялата „генералша“.

Като сумтеше и нареждаше, тя се нахвърли да целува Лисовски, при което след третата целувка промърмори почти равнодушно и без сълзи:

— Сашка! Не опазихте Фрол! Не го опазихте…

Подлагайки послушно бузите си под неприятно мокрите й устни, Лисо въздъхна:

— Ех, Лариса, ами че той вървеше по ръба на пропастта…

Като човек, независещ от Генерала, Месхиев малко грубо прекъсна дежурните скръбни излияния:

— Трябваше да дойдеш на погребението, Лорка!

Лариса отлепи устни от бузата на Лисовски.

— Разбира се, Алик, разбира се, сладичкото ми мангалче! Трябваше я! А междувременно някой да ни придуши сделката, нали? Това ли искаш? Ами ей сега ще си купя билет и ще замина, какво ще кажеш, а?!

Пътниците от другите полети внимателно заобикаляха кресливата дама и поглеждаха под око към нейните кавалери.

— Пак си се натряскала! — с досада констатира кавказецът. — Борис ли те изпрати?

— Да речем, че той.

— Не ми отговаряй така, не се намираш на пиацата! Помниш ли поне какво трябва да направиш?

— Недей да ми се дървиш, момченце! Досега Лариска никога не е давала заето! Всичко помня! А тоя кой е?

Тя посочи с пръст младия хубавец срещу себе си.

— Един от горилите на твоя Фрол — лаконично поясни Лисо.

А Марк понаведе глава, вдигна очи към нея и й се представи:

— Бобров, Гена.

— И защо бе, горилчо Гена, не опази мъжа ми от ония касапи?

— Ако ме беше взел със себе си, може би щях да го опазя.

Колбина се опита да го изгледа кокетно, но нищо не излезе, тъй като не можеше да фокусира погледа си.

А инструкцията на Ласкин за пристигналите бе: да отседнат в сравнително евтиния хотел „Бергхаус“, където са резервирани стаи за тях. Там трябваше да изчакат багажа и по-нататъшните указания, а междувременно да си починат.

Тримата изслушаха Лариса и тръгнаха след нея да търсят такси.

Никой, освен Марк не обърна внимание, че някакви мъже ги наблюдават отдалече, но професионално. Също така Марк отбеляза наум, че предавайки ги, образно казано, „от ръка на ръка“, непознатите ги проследиха по целия път от аерогарата до хотела. На никого обаче не каза за това.

2.

Александър Андреевич Лисовски се връщаше от разходка, наслаждавайки се на изобилието, спокойствието и чистотата в една от немските столици. Както изглежда, никой от онези, които го бяха стряскали в среднощните му кошмари, не бе попаднал на следите му. Твърде възможно беше тук изобщо да няма техни хора. А дори и да е дошъл някой, навярно и досега посрещаше пътническите самолети и се чудеше къде ли може да се е дянал Лисо със златното си куфарче!

— … Господин Лисовски?

Въпросът бе зададен на руски, затова въпреки студеното време Лисовски моментално плувна в пот и се огледа като подгонен звяр.

Двама мъже, облечени съвсем скромно, стояха от двете му страни, но се държаха така, че той веднага разбра: ако им се опъне, ще си изпати.

„Кои са? Дали не са от контраразузнаването?“ — мярна му се тревожната мисъл.

— Да. Какво обичате? — едва успя да изрече с пресипнал от ужаса глас.

— Трябва да поговорим с вас. Незабавно.

— Но за какво? Кои сте вие?

— Чакат ви неприятности, господин Лисовски, и смятаме, че е наш дълг да ви предупредим.

— Но…

— Никакви „но“, иначе тези неприятности ще дойдат от нас, и то на секундата!

— Ами добре тогава — посърна Лисовски. — Къде ще говорим?

Александър Андреевич и двамата мъже, движещи се плътно до него, влязоха в близкото барче. Седнаха на една маса в дъното на полупразния салон. Единият от непознатите на чист немски език поръча три бири.

Като им донесоха поръчката, започна деловият разговор.

— И така, Александър Андреевич, ние знаем всичко за вас, освен може би какви детски болести сте прекарали в най-ранната си възраст — заговори мъжът отляво, като отпи голяма глътка от халбата си. — Навярно подозирате, че ние сме от хората, които ви сплашиха в Урал. И не бъркате. Ние сме представители на църквата „Пътят на истината“. Нужен ни е плутоният, който се готвите да продадете тук.

— Да — позволи си да се пошегува Лисо, — забелязва се от пръв поглед.

— Не мислете, че сме някакви зверове и садисти.

— А какво всъщност трябва да си мисля?

— Вашите шефове — както Генерала, така и Тузик, — не само че отказаха да сътрудничат с нас, но и заплашиха да ни предадат на вашите специални служби. Естествено, ние не можехме да допуснем това. Разбира се, ако разполагахме с повече средства, това сигурно можеше да се избегне… впрочем, сега вече е късно да говорим по този въпрос. И така, искаме да ви направим едно съвсем делово предложение: да купим стоката ви.

— Аз я докарах тук не за да я подарявам — нагло намекна Лисо.

— Ясно ни е. Колко предлагат немците?

— Два милиона марки.

— За сто грама?

— Да.

— Какво е общото тегло?

— Петстотин.

— Значи, вижте какво, Александър Андреевич. Ако дадете стоката на нас, вие самият — разбирате ли? — само и единствено вие ще получите два милиона долара за сто грама.

Лисовски се страхуваше да им повярва, но в същото време много му се искаше да е така.

— Съблазнително предложение… — проточи той.

— Трудно ви е да повярвате — проницателно отбеляза мъжът.

— Дори по американските стандарти това е доста висока цена!

— Навярно ви смущава нашата платежоспособност?

— Защо да ме смущава? Просто ме интересува.

— Напълно резонно. В случай че стигнем с вас до споразумение, вие ще трябва сам да доставите стоката на посоченото място.

— Как сам? Ами митниците?

— Не ме доизслушахте. Ние ще ви придружаваме, осигурявайки във всяко отношение вашето пътуване, но стоката ще бъде при вас.

— А за къде ще пътувам, ако не е тайна?

— За Япония, естествено. Там при разплащането ще получите освен парите и възможност за жителство в Япония или в Щатите, където пожелаете. Не ви блазни мисълта да се връщате в родината си, нали?

— А, и дума да не става!

Лисовски бе готов да приеме сделката веднага, но все още някак се колебаеше, не можеше да събере необходимия кураж.

— Вероятно искате да попитате какви гаранции предлагаме, Александър Андреевич?

— Да, да, ако е възможно.

Единият от сектантите, който приличаше по-скоро на рейнджър във ваканция, отколкото на монах, му подаде някакъв плик.

— Отворете го и вижте — вътре има чек на ваше име за един милион долара. Можете да го предявите за осребряване във всеки клон на банка „Сумитомо“. Това е капарото. Ние играем с открити карти, Александър Андреевич. Срещу този чек само вие лично ще можете да получите парите. А след приключването на сделката ще получите десет пъти по-голяма сума. Когато имаме възможност, ние не се скъпим.

— Добре, съгласен съм — реши Лисо, след като прочете чека и се увери, че сектантите не лъжат. — Само че какво да правя с моите съдружници?

— Уместен въпрос. Хайде да отидем до нашата резиденция, за да обсъдим този проблем и да набележим някои конкретни действия. Тя е недалече от тука…

След два часа Лисовски се върна в хотела преизпълнен с впечатления, инструкции, съвети, сведения и някои сувенири. Сега вече гледаше с други очи на своите съдружници. А за новите си партньори пък мислеше приблизително следното: дявол ги знае какви са монаси, но че са шпиони от суперкласа — това е сигурно!