Арчибалд Кронин
Приключения в два свята (1)

Глава I

Когато тая априлска сутрин се събудих в мансардната си стая все още със замаяна от нощното четене глава, реших, макар и неохотно, че се налага да обмисля по-сериозно материалното си положение. Със сумата, която получих при демобилизирането ми от флотата преди три месеца, успях да платя таксата си в медицинския факултет до края на годината. Златният часовник с верижката — наследство от баща ми — лежеше пак на сигурно място и с парите от него си купих необходимите инструменти и учебници на старо. Успях дори да платя предварително годишната си вноска в студентския съюз. Следователно по отношение на задълженията ми като студент бях напълно изправен.

За съжаление обаче „другата страна на баланса“ не беше така задоволителна. Загрижен да осигуря всичко необходимо, за да продължа следването, което сега подновявах, бях обърнал много малко внимание на нуждите за насъщния. През изтеклия месец обядвах нередовно в разни закусвални, а вечер си купувах по нещо за вкъщи от близкия пазар. Освен това дължах вече наем за две седмици, а целият ми капитал — аз преброих отново оскъдните монети, с които разполагах — възлизаше точно на три шилинга и шест пенса. И най-големият оптимист трудно би повярвал, че с тая сума ще успея да се храня и обличам през следващите осем месеца. Нещо трябваше да се направи — и то бързо!

После внезапно почнах да се смея — неудържимо, високо и весело — и се затъркалях по станалия на бучки парцален дюшек като жребче на поляна. Какво значение имаше всичко това? Бях млад, здрав и изпълнен с оня неукротим дух, който може да се срещне само у един чорлав и румен шотландец, в чиито вени тече и струйка ирландска кръв. Ще работя, ще работя! Ще спя в парка, ще пея по улиците, изобщо ще върша всичко каквото ми се наложи, за да взема докторската си диплома. Ще победя на всяка цена. Не съм ли отново свободен, останал жив по някакво чудо след тия тежки и опасни години, когато патрулирахме с разрушителя „Меланпъс“ из оловните, вечно бурни води на Северно море и правехме набези — като самотии вълци — до Терсхлинг, Зеебруге и Ютланд през неозначени на картата минни полета и плитчини, води, които гъмжаха от подводници; когато, полупремръзнали от ледените пръски, спяхме с морските си ботуши и спасителните пояси, сломени от морска болест и от твърдото убеждение, че всеки миг може да бъдем разкъсани на парчета? Да, войната, слава богу, бе свършила и никога вече няма да има друга! А сега е пролет, дивна пролет, която докосва дори тоя стар опушен Глазгоу с нежните си багри и неочаквани струи светлини. И — което е най-важното — не съм ли при това безкрайно, безнадеждно и съвсем неблагоразумно влюбен? Влюбен в стройна осемнадесетгодишна девойка с кестеняви очи, меки червеникави коси и топъл тен на лицето, чиято мила невинност разтапя сърцето ми; девойка, която също следва медицина в глазгоуския университет и възнамерява, след като завърши, да стане лекар мисионер в Уганда. Бях я срещнал случайно един мъглив февруарски ден преди няколко седмици в института по патология, когато разрязваше с необикновено усърдие някакво ендокардитно сърце. Тя вдигна глава и ме забеляза; и в същия миг покълнаха семената на една сляпа любов. Моите първи думи бяха образец на небивала глупост. „Мъглив ден, нали?“ — казах аз. Но успях да узная, че се казва Мери.

Започнахме да излизаме заедно. Този опушен град, в който живеехме, се гордееше с две неща — с чудесните чайни, където за някакви си две пени човек може да стои с часове пред чаша освежителен чай, и с прекрасната си околност. Аз харчех повече, отколкото бях в състояние да си позволя, но затова пък имах възможност да се срещам и да приказвам с Мери. В събота двамата отивахме към близките хълмове и гори — пътувахме с трамвай до края на града, а оттам, брулени от вятъра и безгрижни, крачехме по цели мили през осеяните с изтравниче поля.

Когато разсъждавахме по-трезво, съзнавахме ясно, че няма никакви изгледи нашето приятелство да трае дълго. Двамата бяхме съвсем различни по темперамент; при това бяхме последните хора в света, които биха могли да мислят сериозно за брак. Мери бе тиха, скромна и сдържана, отгледана в строга сектантска среда, и все пак овладяна от страстната надежда да покръсти туземците в Конго. Аз бях едновременно безгрижен и страшно амбициозен, а религията, която изповядвах — макар да бе оказала съвсем слабо влияние върху мене — не представляваше особена препоръка пред семейството на Мери.

Нашите приятели бяха достатъчно искрени да ни изтъкват, че двамата не си подхождаме никак, и понякога, потънали в мъчителни разговори при чаша чай и парче кейк, ние си обещавахме колебливо, че ще бъдем разумни, и се разделяхме героично — завинаги. На следната сутрин обаче се срещахме отново, притегляни от сила по-голяма от гравитацията на Нютон, и призовавахме небето за свидетел, че никога няма да се разделим.

Скочих, разтворих енергично прозореца и започнах ония ужасни гимнастически упражнения, с които измъчвах мършавото си тяло с напразната надежда, че ще стана втори Сандоу. После слязох два етажа по-долу, в разнебитената баня стиснах зъби и се гмурнах в ледената вана. Облякох се набързо — за съжаление пак в старата си морска униформа. Нямаше как — трябваше да посещавам лекциите, облечен като млад морски адмирал, защото след връщането си от флотата бях открил, че молците са прояли единствения ми цивилен костюм. Защо обаче да не нося униформата си със замах? И така, кривнах островърхото кепе над ухото си, грабнах учебниците и се втурнах надолу по стълбите.

За нещастие хазайката ме чакаше, застанала на стража пред входната врата, с метла и кофа в ръце. Тя бе дребна женица, с мъртвешки вид страдаше от възпалени бронхиални жлези, носеше изпочупен корсет от китова кост и в неделя следобед свиреше на пиано в гостната така ужасно, че кучетата в околността започваха да вият жаловито.

— Добро утро, мисис Грант.

Тя не отговори на поздрава ми и продължи да ме гледа с безжизнените си, но обвиняващи очи.

— Снощи пак сте пържили херинги в стаята си, нали?

— О, как да ви кажа…

— Цялата къща вонеше. Другият квартирант, индусът, беше ужасно ядосан. Вие просто прахосвате газта, която аз плащам.

— Не съм изгорил много, мисис Грант. Фактически… — засмях се пресилено аз — херингата остана почти сурова.

Но шегата ми не я развесели и тя поклати меланхолично и неодобрително глава.

— Нямам нищо против вас, млади човече, вие се връщате от война и прочее. Но не си плащате наема редовно. Ако не можете да ми се издължите… ще трябва да се махнете.

Последва мълчание. Стиснах юмрук и го стоварих върху изтърканите корици на Ослеровата „Медицинска практика“.

— Мисис Грант — решително заявих аз, — кълна се в името на Хипократ — ще ви платя. Все ще успея да наредя нещо. И то скоро.

Вън подухваше мек и освежителен ветрец. Закрачих през градината Келвингроув; един дрозд песнопоец извиваше глас сред червените цветове на френското грозде, минзухари пъстрееха в младата трева около художествената галерия, в която се намираше любимата ми картина „Мъж в броня“ от Рембранд — картина, която често съзерцавах с възторг, като си шепнех: „О, да притежаваш някога такава творба!“. Върху отвъдния хълм ниската университетска сграда се открояваше ясно на сутрешното небе, навяваща хлад въпреки топлия ден, внушителна и печална, сякаш потисната от бремето на своите петстотин години. Колко шотландски селянчета, бедни, но пламенни, бяха идвали в тия сиви манастирски постройки, помъкнали от къщи торба ечемично брашно, за да си варят каша през дългите месеци на учене — явление, в чест на което е бил създаден и студентският празник „брашнен понеделник“! А колко много — или може би колко малко — от тия младежи бяха завършили успешно тежката борба; и на колко много, ах, на колко много от тях, въпреки отчаяните си усилия, надеждите са били провалени без милост и са се върнали в родните села изтощени и сломени, с печата на поражението върху челата си!

Тая мисъл сякаш ме окрили: не бива, не трябва да пропадна; трябва да успея на всяка дена! Ето това беше моята най-голяма страст, червената нишка в живота ми, главното основание за съществуването ми, пуснало корени в моите гърди през десетте непосилни години, последвали смъртта на баща ми — денят, който бе превърнал моя приятен, охолен и ленив живот в тежка борба за насъщния хляб. Нищо не може да се сравни с копнежа на бедния младеж, смазан от условията на живота, да надделее злополуките си и да докаже своята ценност не само на себе си, но и на всички други. В душата на такъв младеж е изписан девизът: „Победи или умри!“. Сякаш при всеки удар на сърцето в ушите ми кънтеше: „Върви напред, напред, напред — към богатство, обществено положение и слава“.

Минах край лазарета, който се намираше в една падина южно от университета, и когато градският часовник удари девет, прекрачих входа за студентите. Тая сутрин в главната хирургическа клиника щяха да оперират мозъчен тумор — случай, който не исках да пропусна; при това бях си наумил нещо, което смятах да изпълня веднага след операцията.

Въпреки дързостта, която се мъчех да си придам, съзнавах прекрасно, че един студент няма почти никаква възможност да се издържа самичък в този малък северен университет. Всъщност единствената възможност беше да стане санитар при някой от лекарите в болницата — служба, която макар и неплатена, осигуряваше на щастливеца безплатна храна и квартира в болничния институт. Бяха ми съобщили поверително, че санитарят на моя професор по хирургия, сър Уилям Макюан, ще бъде наскоро назначен за архивар регистратор. Смятах, че съм добре поставен пред Макюан; преди да постъпя във флотата, той беше проявил явно благоразположение към мене, а в изпитите, на които се бях явявал в края на всеки месец след завръщането си, бях излизал винаги първенец. С една дума, бях решил да го помоля за мястото.

В операционната зала почти целият курс вече беше изпълнил полукръглите редици банки, които се издигаха амфитеатрално, кажи-речи, до белия остъклен таван, но моят приятел Чишъм ми бе запазил място на първия ред. Докато сядах до него, във въздуха се понесе очаквателен шепот, който изведнъж се засили, защото в този момент болната — жена на средна възраст, вече под упойка — вкараха в залата.

Аз познавах вече човешкото страдание, но когато видях как тя лежеше по лице и дишаше тежко, с глава, обръсната и намазана с йод, като огромна билярдна топка, стори ми се, че в нея има нещо особено патетично и същевременно гротескно, което странно ме развълнува и подтикнат от някакво драматично чувство, тъй чуждо за човек, посветен на научни занимания, се опитах да си припомня подробностите на нейното заболяване.

Жената изпратила децата на училище и се заловила да приготви обеда за мъжа си, когато неочаквано ушите й започнали да звънят слабо — сякаш биели далечни камбани или пък вятърът свирел в комина; това явление било толкова необикновено, че тя просто се засмяла. Но тъй като то започнало да се повтаря през следните няколко седмици, жената капнала в ушите си топло масло. Обаче не последвало особено подобрение. Тогава започнали да я смущават и очите. Редовете на вестника й се стрували размазани и неясни. А, ето какво било, разбира се! Защо не се е сетила, че трябва да смени очилата? И отишла при очния лекар.

Но не, по-силните очила не й помогнали и вече се чувствала съвсем отпаднала. Боляла я главата, апетитът й изчезнал, а понякога силният шум в ушите приличал на тътнеж на влак в тунел. Какво, за бога, станало с нея? Смутена и уплашена, тя отишла при домашния си лекар.

Той изслушал съчувствено историята, преслушал й гърдите и кимнал мъдро глава. Била малко изтощена — казал лекарят. Прекалено загрижена за децата, прекалено нехайна към самата себе си. Трябвало да приема нещата по-спокойно, да яде повече сурови зеленчуци, да прекарва по седмица-две на море. После й дал някакво ободрително лекарство, което щяло веднага да я вдигне на крака. Накрая продухал ушите й.

Успокоена и стиснала здраво чудотворното лекарство, тя се върнала вкъщи. На сутринта, когато станала, почувствала, че й се повръща, залитнала, загубила равновесие и паднала настрана върху пода. От този момент ужасната болест, макар и неоткрита от лекаря, започнала неумолимо да се развива. Придружена от мъжа си, жената отишла при втори лекар, а после при трети и всеки път й поставяли различна диагноза, като обяснявали заболяването с черния дроб, с нервите, със стомаха и й предписвали нови лечения, които с нищо не облекчавали страданията.

Накрая, отчаяна, тя се обърнала към университетската болница и тук попаднала на лекар, който не бил нито невежа, нито шарлатанин. Прегледали я основно, научно, като направили всички необходими изследвания. И тогава произнесли фаталните думи: „Тумор в мозъка… Единствената надежда, и то слаба, е да се оперира незабавно“. С каква мъка, с какъв кошмарен ужас посрещнала жената диагнозата! И ето най-после, рано тая сутрин, тя капитулирала — съгласила се острата стомана да се забие в главата й, да разцепи черепа й и да проникне до сърцевината на живота…

Внезапната тишина ме сепна — професорът бе влязъл без предизвестие и без свита, но със спокойно достойнство и вглъбена мисъл, превърнали го изведнъж в главната личност на драмата, която предстоеше да се разиграе пред нас. По това време сър Уилям Макюан бе над седемдесет години и все пак високата му слаба фигура, права като копие, хубавият му профил, правилните му, ясно изразени черти, мургавата кожа, обтегната на изпъкналите му скули, дори гъстата посребрена коса, която окръжаваше рядко изразителното лице, излъчваха неукротима младежка енергия. Достатъчно бе да погледнеш Макюан, за да разбереш веднага, че е необикновен човек с неизчерпаеми сили. И наистина повече от три десетилетия той бе считан за най-опитния специалист по черепна хирургия в Европа. Ние, студентите — закоравяло и непочтително племе — го обичахме и дори обожавахме; помежду си го наричахме „Били“ и повтаряхме с топлота легендите, които се бяха създали около името му.

Беше вече облечен за операция и след като проучи спокойно няколко рентгенови снимки, се обърна към курса. Гласът му беше мек и същевременно отсечен, държането му внимателно и образец на учтивост.

— Господа, днес имаме един интересен случай, който, вярваме — когато ни говореше, той винаги употребяваше множествено число, — показва симптоми на мозъчен тумор.

Макюан замълча и погледът му, който обиколи банките, се спря на мене — без съмнение, защото седях в края на първата редица.

— Какви са тия симптоми?

— Остро главоболие, повръщане без очевидна причина, независимо от поетата храна, и много силен световъртеж.

— Продължавайте.

— В случая обикновено имаме подчертан неврит на очния нерв със застойна папила^[1]. Относителната сила на неврита показва на коя страна се намира туморът.

— А ако този тумор се намира в малкия мозък?

— Говорът ще бъде бавен и заекващ, а главата — наклонена… Болният ще проявява тенденция да залита към обратната страна на тумора. Ще настъпи едностранна парализа.

— Прогнозата?

— Изгледите са лоши. Туморите в основата на мозъка, макар и обикновено ограничени, се достигат трудно. Може да настъпи смърт от внезапен кръвоизлив, задушаване или натиск върху жизнените центрове.

— Прекрасно! Поздравявам ви.

Едва успях да запазя израз на сериозен учен, който не се вълнува от похвали. При това в този момент исках да направя впечатление на Били със знания и увлечение в работата. Чувствах, че предлагайки ми този случай, съдбата се бе проявила необикновено благосклонно към мене.

Междувременно хъркащото дишане на пациентката се беше превърнало в тихо свистене, сестрата бе поставила последния стерилен чаршаф около врата й и хвърляйки поглед към анестезиолога, Макюан се приближи към операционната маса.

Като художник, който нахвърля контурите на голяма картина, той взе ланцета и направи първия разрез. Сряза бързо скалпа и оголи лъскавата повърхност на черепа. После в залата се разнесе бръмченето на трепана^[2], с който трябваше да се изреже една кръгла част от костта, голяма колкото кафена чинийка. Това беше трудно, защото той не използваше електрическа бормашинка. Ако Макюан имаше някаква слабост, тя беше презрението му към модерната апаратура и стремежът да употребява само най-простите инструменти, като разчита изцяло на превъзходната си сръчност. Веднъж, когато го призовали като вещо лице в някаква висша съдебна инстанция, ръководещият заседанието го запитал дали изварява инструментите си. „Боже мой — отвърнал Били, вдигайки ръцете си, малки и нежни като на жена, — как бих могъл да изварявам тия неща?“

Сега Макюан остави трепана и с ретрактора^[3] повдигна изрязания костен диск. Отдолу се появиха розовите мозъчни ципи, покрити с нежни и тънки вени, като крило на пеперуда. Той ги обърна сръчно, но очевидно отворът не го задоволи и смело, спокойно, продължи да го разширява. Аз престанах да дишам. Металическите щипци захрускаха черепната кост, прониквайки до самата основа на шийните прешлени. Най-после мозъчните ципи бяха отделени и в залата се понесе нисък шепот, подобен на въздишка. И ето, тъмен и възпалено червен сред бялото вещество на мозъка, се показа туморът. Осветен от яркия лъч на челното огледало на професора, израстъкът — ограден с щипци сред страшната пулсираща мозъчна маса — приличаше на зловредно тропическо цвете, на странен морски организъм, клатушкащ се леко в подводната светлина, на морска анемона, чиито листа носят смърт със своята прегръдка.

Сега Макюан започна бавно и спокойно да отделя тумора от сложните връзки и мозъчни гънки, в които беше вплетен и които, ако ги прережеше, щяха да причинят незабавната смърт на пациента. Какво невероятно умение и знания, каква преценка и интуиция, каква несмутима смелост бяха проявени при тая манипулация! Омагьосан, превърнат цял в зрение, докато Макюан докосваше и караше да трептят струните на самия живот, аз копнеех с цялото си сърце да постигна част от съвършенството, което бе издигнало този човек на такава висота. О, да, това беше бойният зов — напред, напред, напред!

Най-сетне всичко се свърши — злокачественият израстък, кървав, голям като нар, бе изрязан изцяло и изнесен от една сестра, завит в марля. И сега бързо, с изключителна сръчност, професорът каутеризира^[4] кръвоносните съдове, свали щипките и възстанови апоневрозата^[5]. Скалпът беше зашит и макар да нямаше сериозни признаци за шок, инжектираха на болната серум. Тогава Макюан постави последния шев.

— Благодаря ви, господа. Това е всичко за тая сутрин. След три дни може да се наложи да се дренира, ако има набрана течност. Но ние се надяваме, че възстановяването ще протече нормално.

Пациентката, с цял тюрбан превръзки около главата бе откарана навън от асистента и две сестри. Студентите заизлизаха от залата, без да тътрят крака и да бъбрят както обикновено, а мълчаливо, като замаяни. По-късно щяха да говорят до насита. А следобед, когато Макюан се появеше в аудиторията, щяха да му направят истинска овация. Сега обаче тая тишина беше израз на още по-голям възторг.

Аз изчаках другарите да излязат, без да ставам, като си давах вид, че си вземам някакви бележки, а всъщност събирах сили за онова, което ще предприема. Анестезиологът стана, протегна се и като извади цигара от табакерата си, излезе от залата. Макюан, обслужван само от една сестра, се миеше спокойно, без да проявява признаци на напрежение и умора, сякаш превъзходната операция, която бе извършил, беше най-обикновена работа. Накрая излезе и сестрата; сега той бе самичък.

Въздъхнах дълбоко и пристъпих напред.

— Извинете, сър. Мога ли да поговоря с вас?

Макюан се обърна, бършейки ръце в колосания пешкир.

— Разбира се… Ние сме винаги готови да изслушваме младежта.

Тонът и благосклонният му поглед ме насърчиха. Най-после, нали бях взел блестящо изпитите си! При това начинът, по който му бях отговарял по време на упражненията, изглежда, го беше задоволил напълно и неведнъж дръзките полети на моето въображение бяха предизвикали усмивка на устните му. Освен това аз исках най-скромната длъжност в неговата служба. Събрах кураж и изказах молбата си.

Той ме изгледа внимателно.

— Защо желаете да бъдете мой санитар?

Отговорих съвсем искрено:

— Искам да специализирам хирургия.

Отново настъпи продължително мълчание. Тогава леко, но решително той поклати глава.

— Не. Аз вече назначих човек.

Острите му очи ме гледаха съчувствено, и все пак с оная безпогрешна преценка, която никога не му изневеряваше.

— Вярвам, че в общата медицина или в някоя друга специалност можете да постигнете значителен успех. Но аз съм уверен в едно — вие никога няма да станете хирург.