Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (20)

Глава X

Краят на януари донесе на Пайтан първите славни плодове на победата. А Франсис изпита облекчение при мисълта, че леля Поли не дочака да ги види. Тя замина за Англия една седмица преди това и макар че сбогуването беше мъчително, в душата си той съзнаваше, че за нея беше по-разумно да си отиде.

Тази сутрин, докато отиваше в диспансера, се замисли за дължината на опашката за ориз. Вчера тя се беше проточила по цялата дължина на стената около мисията. В своята ярост от поражението Вай Чу беше изгорил всички зърнени храни наоколо, до последния стрък. Реколтата на бататите беше слаба. Оризищата, обработвани само от жени, след като армията беше прибрала мъжете и воловете за вадене на вода, бяха дали по-малко от половината на обикновения добив. Всичко беше оскъдно и скъпо. В града консервите бяха поскъпнали пет пъти. Цените се покачваха всеки ден.

Отец Чисхолм влезе бързо в претъпканото с хора здание. И трите калугерки бяха там, всяка една от тях с дървена мярка в ръка и с черна емайлирана паничка, и трите заети с безкрайната задача да отмерват по сто грама ориз и да го изсипват в подаваните паници.

Той застана и се загледа. Неговите хора стояха търпеливо, съвсем мълчаливо. От тракането на сухите зърна се чуваше непрестанно съскане в стаята. Той каза на Мария-Вероника:

— Не можем да караме така. Утре ще трябва да намалим дажбата наполовина.

— Много добре. — Тя махна с ръка в знак на съгласие. Напрежението на изтеклите седмици й се беше отразило и му се видя много бледа. Тя не вдигна очи от сандъка с ориза.

Франсис отиде веднъж-два пъти до външната врата и преброи колко хора чакат. Най-накрая за негово облекчение опашката започна да намалява. Той се върна през двора, влезе в мазето, провери отново запасите. За щастие, беше дал една поръчка на господин Чия преди два месеца и тя беше изпълнена редовно. Но запасите от ориз и батати, които те употребяваха в големи количества, бяха намалели застрашително.

Той се спря и се замисли. Макар че цените бяха извънредно високи, още можеше да се купят храни в Пайтан. Взе бързо решение и за пръв път в историята на мисията телеграфира на дружеството да му отпуснат бърза помощ.

След една седмица пристигна телеграфически отговор:

Съвсем невъзможно да отпуснем каквито и да е пари. Моля помнете, че ние сме във война. При вас няма война и затова сте извънредно щастливи. Погълнат съм от работа на Червен кръст. Много поздрави Анселм Мили.

Франсис смачка зеления лист, без да трепне нито едно мускулче на лицето му. В същия ден следобед прибра всички налични пари на мисията и отиде в града. Но сега беше вече късно — не можеше да купи нищо. Пазарът за зърнени храни беше затворен. Главните дюкяни разполагаха само с минимални количества стока, която бързо се разваляше: малко пъпеши, ряпа и дребна речна риба.

Разтревожен, отец Чисхолм се отби в Улицата на фенерите в мисията на методистите и там води дълъг разговор с д-р Фиск. После, на връщане, посети в дома му и господин Чия.

Господин Чия го посрещна радушно. Пиха заедно чай в малката работна стая, преградена с дървени решетки, където миришеше на подправки, мускус и кедрово дърво.

— Да — съгласи се господин Чия сериозно, след като заговориха подробно за оскъдицата на храни. — Доста тревожна работа. Господин Пао замина за Чеккоу и ще се помъчи да вземе известни уверения от новото правителство.

— И с какви изгледи за успех?

— С всички изгледи. — После мандаринът добави с открит цинизъм, който Франсис беше забелязал у него: — Но уверения не се ядат.

— Чувахме, че в градските хамбари имало десетки тонове ориз.

— Генерал Найян ги взе до последното зърно. Остави града без храна.

— Но той не може да остави хората да умрат от глад — заяви отец Чисхолм намръщен. — Той им обеща големи облаги, ако се бият на негова страна.

— Сега той изказа великодушно надеждата, че известно обезлюдяване може да бъде от полза за града.

Настъпи мълчание. Свещеникът се замисли.

— Цяло щастие е, че поне д-р Фиск ще получи големи запаси. Обещали са му три пълни джонки ориз от централата му в Пекин.

— Аха!

Пак мълчание.

— Вие съмнявате ли се?

Господин Чия отвърна с кротка усмивка.

— От Пекин до Пайтан има две хиляди ли. А пък има много гладни хора по пътя. Според моето недостойно мнение, най-уважаеми ми приятелю, трябва да се подготвим да прекараме шест месеца в най-големи лишения. Такива работи се случват в Китай. Но какво от това? Ние можем да изчезнем. Китай остава.

На другата сутрин отец Чисхолм беше принуден да върне хората, дошли за ориз. Сърцето му се сви от мъка, като го направи, но трябваше да затвори вратите на мисията. Той поръча на Йосиф да напише едно съобщение: които са останали съвсем без храна, да съобщят имената си на пазача, а той ще проучи положението им лично.

Когато се върна в къщата си, Франсис се залови да изработи план за разпределяне на дажбите в мисията. А на следващата седмица въведе новите дажби. Когато започна да прилага плана, децата се зачудиха, после почнаха да се сърдят и най-накрая настроението им завърши с недоумение и апатия. Те станаха летаргични, а на всяко ядене искаха повече храна. Най-зле им се отразяваше недостигът на захар и тестени храни. Започнаха да слабеят.

От мисията на методистите не идваше никакво известие за пристигането на новите запаси. Бяха минали вече три седмици от определения срок за пристигането на джонките и безпокойството на д-р Фиск стана очебийно, толкова, че не можеше вече да се прикрива. Безплатната му кухня беше закрита още преди един месец. В Пайтан хората станаха мудни, крайно апатични. Нямаше радост по лицата им и никаква пъргавина в движенията им.

Започна нещо обичайно, което постепенно се засилваше все повече: преселението от незапомнени времена, старо колкото е стар самият Китай, мълчаливото напускане на града от мъже и жени с децата си, които отиваха на юг.

Когато отец Чисхолм видя този знаменателен признак, сърцето му се смрази. Започна да го преследва страшно видение за малобройните му енориаши, измършавели, отпуснати, изпаднали в последното изтощение от глад. Той бързо взе поука от бавното раздвижване, което започваше пред очите му.

Както по времето на чумата, повика Йосиф при себе си, даде му наставления и го прати с бързо поръчение.

На втория ден след заминаването му отец Чисхолм отиде сутринта в трапезарията и заповяда да раздадат на децата извънредна дажба ориз. Едно последно сандъче със смокини оставаше в килера. Той обиколи дългата маса и раздаде на всички деца по една сладка лепкава смокиня.

Този признак на по-хубаво хранене повиши настроението на всички. Но Марта не преставаше да следи с едно око почти изпразненото мазе, а с другото отец Чисхолм, и сега изказа недоумението си.

— Какво става, отче? Има нещо… сигурна съм.

— Ще го разбереш в събота, Марта. Сега кажи, моля те, на Преподобната майка, че ще продължим тази извънредна дажба ориз до края на седмицата.

Марта излезе да изпълни поръчката му, но никъде не можа да намери Преподобната майка. Това беше много странно.

През целия този следобед Мария-Вероника не се показа. Не отиде и на своя час по тъкане, който се провеждаше всеки вторник в кошничарската работилница. В три часа не можаха да я намерят. Навярно беше забравила. Малко след пет часа тя отиде в трапезарията както обикновено, бледа, но господарка на нервите си, без да даде никакво обяснение за отсъствието си. Но през нощта в манастира Клотилда и Марта се стреснаха и събудиха от някакъв необикновен шум, който несъмнено идваше от стаята на Мария-Вероника.

На сутринта те заговориха за това боязливо, шепнешком, в ъгъла на пералнята, като видяха през прозореца Преподобната майка да минава през двора, изправена с достойнство, но много по-бавно от друг път.

— Съкрушена е най-накрая. — Марта изрече тези думи със свито гърло. — Боже Господи, чу ли я как плачеше нощес?

Клотилда мачкаше с ръцете си края на един чаршаф.

— Може да е чула за някое голямо поражение на Германия, за което ние още не сме чули.

— Да, да… трябва да е нещо ужасно. — Лицето на Марта се смръщи внезапно. — Право да ти кажа, ако не беше проклета шваба, щях да я съжаля.

— Никога не съм я чувала досега да плаче. — Клотилда се замисли, пръстите й продължиха да мачкат чаршафа несъзнателно. — Горделива жена е. Трябва да й е двойно по-тежко сега.

— Гордостта идва преди падението. Тя щеше ли да ни съжали, ако ние бяхме паднали първи? И все пак, трябва да си призная… Ами! Я да си гледаме гладенето.

Рано в неделя сутринта към мисията се зададе малка кавалкада по лъкатушната пътека в планината. Известен от Йосиф за нейното пристигане, отец Чисхолм избърза от къщичката на пазача да посрещне с добре дошли Лиу Чи и тримата му приятели от селото Лиу. Той задруса ръцете на стария овчар, сякаш нямаше намерение да ги пусне.

— Това се казва истинска добрина! Бог ще ви възнагради за нея.

Лиу Чи се усмихна, зарадван от топлия прием.

— Щяхме да дойдем и по-рано, но ни отне много време да съберем кончетата.

В кавалкадата имаше към тридесет от дребните рунтави балкански кончета с юзди, но без седла, с големи двойни кошове, прикрепени на гърба им. Кончетата хрупкаха със задоволство сложеното им сено.

Духът на Франсис се повиши. Той поиска настойчиво четиримата мъже да хапнат от закуската, която жената на Йосиф беше вече приготвила, и им каза да си починат, след като се нахранят.

Отец Чисхолм намери Преподобната майка в стаята с бельото, точно като даваше на Марта, Клотилда и една от най-големите ученички чисто бельо за следващата седмица: покривки за маса, чаршафи и кърпи за лице. Той не направи никакъв опит да скрие радостта си.

— Трябва да ви подготвя за една промяна. Понеже тук сме застрашени от глад, ще се преместим в селото Лиу. Там ще имате всичко в изобилие, уверявам ви. — Той се усмихна. — Сестра Марта, там ще научиш много начини да готвиш балканско овче месо, преди да се върнете. Знам, че ще се радваш. А пък за децата… ще бъде чудесна ваканция.

На първо време всички се смаяха. После Марта и Клотилда се усмихнаха. И двете веднага се развълнуваха при мисълта, че ще бъде нарушено еднообразието на живота им.

— Отче, ти сигурно смяташ, че ще се приготвим за пет минутки? — измърмори Марта дружелюбно и за пръв път от месеци насам хвърли смирен поглед към Преподобната майка, сякаш очакваше нейното одобрение.

Тази нейна постъпка беше първата й плаха стъпка за помирение. Но Мария-Вероника, застанала до тях с безкръвно лице, не отговори нищо.

— Да, трябва да бързате — отвърна отец Чисхолм почти весело. — Малките ще натоварите в кошовете. Другите ще трябва да се редуват, ту пеша, ту на кон. Нощите са топли и хубави. Лиу Чи ще се грижи за вас. Ако тръгнете днес, трябва да пристигнете в селото до една седмица.

Клотилда се закиска.

— Ще приличаме на еврейските племена от Египет.

Свещеникът кимна с глава.

— Аз ще дам на Йосиф един кафез от моите гълъби. Всяка вечер ще пуска по един да ни донася известие до къде сте стигнали.

— Какво! — Марта и Клотилда се провикнаха едновременно. — Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Аз може да дойда малко по-късно. — Франсис се почувства щастлив, че го искаха. — Вижте, някой трябва да остане в мисията. Преподобната майка и вие двете ще бъдете пионерите.

Мария-Вероника каза полека:

— Аз не мога да отида.

Настъпи мълчание. Отначало Франсис помисли, че това е продължение на нейното сърдене, нежелание да отиде заедно с другите две, но само един-единствен поглед към нейното лице му подсказа нещо съвсем друго. Той каза убедително:

— Пътуването ще бъде много приятно. Ще имате полза от промяната.

Тя поклати бавно глава.

— Аз ще бъда принудена да тръгна на по-дълъг път… много скоро.

Последва по-продължително мълчание. После тя заговори глухо, съвсем неподвижна, без никакво вълнение.

— Трябва да се върна в Германия… да се погрижа да прехвърля… на нашия орден… имението ми. — Тя се загледа в далечината. — Брат ми е убит в сражение.

Мълчанието преди малко беше дълбоко, но сега настъпи мъртвешка тишина. Първа Клотилда се разрева силно. После от състрадание и Марта наведе глава неохотно, като животно, уловено в клопка. Отец Чисхолм ги изгледа една по една, дълбоко наскърбен, после мълчаливо излезе.

Половин месец след като децата бяха пристигнали в Лиу, отец Чисхолм просто не можеше да повярва, че вече е дошъл денят на заминаването на Мария-Вероника. Според последното писмо от селото, получено по гълъбовата поща, децата бяха настанени простичко, но удобно и пращели от здраве в хубавия планински въздух. Отец Чисхолм имаше основание да се поздрави за своята досетливост. И все пак, когато се запъти заедно с Мария-Вероника към кея долу на реката след двамата носачи, които отнасяха багажа й на рамене, с дълги върлини, той се чувстваше отчайващо самотен.

Двамата застанаха на кея, докато носачите настанят багажа в лодката. Зад тях градът беше потънал в глух шепот. Пред тях, по средата на реката, беше хвърлила котва джонката. Мътната вода се простираше чак докъдето поглед стигаше.

Той не намираше думи. Тази грациозна и знатна жена беше значела толкова много за него със своята подкрепа, насърчения и приятелство. Доскоро пред тях се простираше бъдещето чак до гроб, бъдеще, изпълнено със съвместната работа. Сега тя си отиваше — ненадейно, почти крадешком, както му се струваше, в някаква мъгла от мрак и хаос.

Той въздъхна и се усмихна тъжно.

— Макар че моята родина е във война с твоята… помни… аз не съм твой враг.

Скритият смисъл на тези думи беше толкова характерен за него и за всичко онова, на което тя се учудваше у него, че разклати решението й да бъде силна. Когато тя се загледа в мършавата му фигура, в изпитото му лице и оредялата му коса, сълзи премрежиха хубавите й очи.

— Скъпи… скъпи ми приятелю… никога няма да те забравя.

Тя се ръкува с него силно, горещо, после бързо пристъпи в малката лодка, която щеше да я отнесе до джонката.

Той остана на кея, облегнат на своя стар памучен чадър, с очи, впити в далечното блещукане на водата, докато корабът се превърна в малка точица и изчезна от хоризонта.

Без да знае тя, той беше сложил в багажа й малката статуйка на испанската Света Богородица, подарена му от отец Тарант. Тя беше единствената му ценна вещ. Мария-Вероника често пъти й се беше възхищавала.

Отец Чисхолм се обърна и бавно се запъти към дома. Спря се в градината, създадена и толкова обичана от нея. Почувства се признателен за тишината и спокойствието там. Въздухът беше изпълнен с мириса на лилиите. При цветята беше само старият градинар Фу, единственият му приятел в запустялата мисия, и кастреше храстите и алеите с грижливите си, предпазливи ръце. Франсис се чувстваше изтощен от всичко преживяно през последно време. Една глава от живота му беше приключена и за пръв път той долови смътно, че старееше. Седна на пейката под баниановото дърво и отпусна лакти върху чамовата маса, поставена там от нея.

Старият Фу не вдигна глава от азалиите, които кастреше, и се престори, че не гледа към него, когато след малко свещеникът зарови лице в ръцете си.